Вера Мутафчиева
Случаят Джем (7)

Трети показания на поета Саади за случилото се на 20 юни 1481

Беше 20 юни — не ще забравя тоя ден до Страшния съд. Преди три вечери бях наблюдавал господаря си, докато чакаше старицата: Джем беше като обсебен. Той вървеше на кръст из покоите на Орхан хан, вървеше и си говореше гласно. „Всичко останало би било чиста лудост!“ — чух няколко пъти между неговия тих разговор с мислите му.

Много след полунощ старицата се върна. Въведоха я, крепена от двама слуги — беше капнала. Въпреки това намери сили да ме изгледа неприязнено и аз би трябвало да се махна, но останах, за да чуя. И тъй, тя предаде на Джем какво е говорила и какво са й отвърнали. Не ще повтарям, знаете го.

Джем отначало я слушаше прав. Сетне опипом притегли възглавницата, отпусна се; не го държаха краката. „Боже милостиви! — рекох си. — Така ли изглежда един военачалник преди боя?“

Беше съкрушен. Ще питате: какво друго е очаквал от такова пратеничество? Същото се питах и аз. Но Джем наистина нямаше представа за житейските съотношения, та може би съвсем искрено е вярвал Селджук хатун да сполучи.

— Свършено е! — произнесе той, когато леля му млъкна. — Отново ще бъде обляна в кръв богопазената империя. Защо баща ми не разсече приживе този възел? Бих умрял примирено, ако знаех, че това е неговата воля.

— Я стига приказки! — сряза го старицата, люта от умора. — Досега слушах как Баязид би умрял, ако му повелял законът, сега пък ти. Щом и двамата сте така готови на смърт, какво ме разтакате нощем, а?

— Не, не ще умра! — прекъсна я Джем не по-малко рязко и това беше съвсем обичайно за него — да се мята от едно твърдение към неговата противоположност. — Хич да не се надява Баязид!

Старата вдигна рамене, беше взела да се отегчава от момчешките пориви на Джем. И си тръгна.

Той целуна с повече от почит колана й. Разбирах, прощаваше се с рода Османов.

— Сбогом, лельо! — каза. Гласът му беше мокър от сълзи. — Зная, докато си жива, ще има и кой да изрече молитва за Джем.

— Хайде, хайде! Ти не я докарвай до молитва! — и сухите й, с корави стави ръце допъплиха до Джемовите плещи.

— Саади — каза ми Джем, щом останахме сами, — преди разсъмване ще напуснем стана под града. Ще тръгнем за полето на Йени шехир.

— Разумно ли е да мориш войската си преди боя, султанъм?

— Не искам Бруса да заплати верността си към мене. Ще се бия на голо поле. Извикай ми Якуб ага!

Аз извиках Якуб, който спеше в другото крило на сарая. А на разговора му с Джем не присъствувах, защото трябваше да изпълнявам други поръчки. Този разговор следва да приемем за начало на края в боевете между Баязид и Джем.

Когато се върнах при господаря си, заварих го, взел странно решение. Джем ми каза, че според него (по-късно узнах, че е било според съветите на Якуб ага) нашата войска щяла да се раздели на две крила. Едното ще поемело към Изник, за да удари в гръб войските на Баязид, а другото — към Йени шехир, за да започне боя. Това последно крило — най-добрата част от войниците си — Джем поверяваше на Якуб ага.

— Господарю — осмелих се да възразя, — недоумявам. Хората ни са малобройни. Тъкмо затова ли искаш да ги поделиш?

— Именно загдето не разчитам на броя им, трябва да прибягна до хитрост. Не ме разубеждавай, Саади! Ти знаеш колко те ценя, но ние сме хора неизкушени в боевете. По тях ще слушам Якуб ага — това е занаятът му.

Впрочем всичко стана, както го нагласи Якуб. През същата нощ войските ни поеха в две различни посоки, на 20 стана битката при Йени шахир, но никой по време на тази битка не налетя в гръб Баязида — нашите не бяха смогнали… В самото начало на боя, докато враговете се търсеха с дребни налети, докато Баязид разгръщаше своите части, а Джем се опитваше да му противопостави рехава верига наши конници, към нас — малката свита на господаря — приближи на запенен кон Якуб. „Как личи, че негов занаят е войната!“ — рекох, защото алайбегът изглеждаше в стихията си.

— Султанъм! — извика той от седлото, удържайки с мъка коня. — Ако се забавим, свършено е: Баязид ще разположи силите си в дълбочина и ще отдели едно десет хиляди акънджии да ни нападнат от две страни. Не губи време, султанъм! Позволи още сега да поведа цялото спахийство; ще смета Баязид, преди да се е окопитил!

И Якуб ага прояви най-страшно нетърпение — разизграваше жребеца около нас и с кратки викове ни дообясняваше, че вейки миг е загуба незаличима.

— Тръгвай! — заповяда тихо Джем, а аз се усъмних, че той още вярва в победа. Трябваше да си не поет, ами направо луд, за да помислиш, че петнайсетина хиляди спахии не ще се удавят всред морето войска насреща.

Якуб само това и чакаше. Конят му го отнесе като фъртуна. През това време ние изкачихме хълма отсам реката, за да следим развоя на битката.

Гледахме как спахийската конница търси брод и го намира. Пред нея нагази конят на Якуб — алайбегът водеше уверено хората си. Дори и в реката спахиите бързаха — нали пестяха мигове. А излязоха ли отвъд, сурнаха се срещу Баязидовия стан.

Стори ми се чудно, че отсреща не настъпва голяма тревога: продължаваше разставянето на алаите. Толкова самонадеян ли е Баязид, та счита най-добрите ни части за плява?

Якуб ага беше вече на изстрел от вражия стан. А ние чакахме настръхнали, чакахме викове, стонове и звек — тържествения грохот на битката. Докато нашата спахийска конница — упованието и гордостта ни — безшумно не се вряза, ами се размеси с Баязидовата войска.

Тишина…

Няма да забравя онази тишина, в която се чуваше чак диханието ни. Има мисли тъй чудовищни, че трябва време, за да бъдат осъзнати; тогава ние се борехме с такава една: „Предателство!“

Джем бавно изви очи и ме погледна — страшен беше погледът му! В него гореше не отчаяние — слабо е да се каже. Ужасен ужас, без дъно отврата и мъка — какво още не изрази Джем.

— Караманлиите! — наруши мълчанието Хайдар. Завидях му. Никое от споменатите чувства не вълнуваше сега поета от село. Хайдар само следеше караманлиите, нашата последна опора — останалите бе отписал.

А караманлиите наистина се огъваха. Техните малки дружини, които бяха убождали тук и там врага, вече безредно се отляха назад, за да стигнат в бяг реката.

— Свършихме преди боя! — не усещаше, че говори на себе си Джем.

— Спри ги! Опитай да ги спреш! — извика му не като на султан, ами на осополено хлапе Хайдар, а сам подгони коня си надолу.

— Стой! — кресна му Джем и с това ни даде да разберем, че изключва всяка съпротива. — Върни се! Ние сме предадени…

И без нищо повече се упъти към шатрата си.

Може би съм неправ, но беше ми се сторило, че Джем — след първия ужас — прие предателството на Якуб почти облекчено. Сякаш то го оневиняваше в загубата на боя. Може би Джем видя в Якубовата измяна самата съдба и й се покори.

Забелязах, че прави усилия да не затича. Джем пазеше сетните отломки от своето султанско достойнство. То му стигна до шатрата. Не го чух дали се разпореди да товарят; Джем метна крак на седлото, улови изкъсо повода на черната си кобила и я поведе към заник.

В луд бяг изминахме до полунощ пътя, за който трябват два цели дни — от Йени шехир до планините Ермени. Следваше ни само караманлийската войска, като непрекъснато изхвърляше вързопи и оръжие, за да не й тежат. Яздехме, сякаш ни гонеше сам дяволът.

Вие не сте чували за Ермени — това е зловеща планина, пущинак, без един извор. Прекосихме я нощем под облещените, втренчени звезди, в гробовна тишина, която браздяха само стъпките на конете ни и псувните на караманлиите.

Тук, в Ермени, Джем понесе нов удар върху султанската си гордост. Тъкмо бяхме хубаво навлезли между отвесните скали на някакъв проход, нападнаха ни туркмени — по-диви и от караманлиите пустинни племена, навикнали да живеят от грабеж и убийство. Нападнаха ни, като да бяхме безоръжен търговски керван.

Боят трая кратко. Спомням си хищните, разкривени от алчност лица на туркмените, които ни замеряха с камъни и трепеха с прости тояги, увисваха на седлата ни, за да спънат конете и откопчат някой денк. Виждах как караманлиите образуват стена около Джем, за да го изведат от тая кланица, как изхвърлят последните си торби, за да отвлекат вниманието на диваците, и между туй раздаваха удари наляво и дясно.

Да наречеш ад нашето нощно приключение в Ермени е прекалено възвишено. Това беше долен, просташки побой между полуголи и съвсем голи, още една горчива обида върху багрянородния ми господар.

От другата страна на прохода дружината ни излезе неузнаваема; приличахме на конни просяци, макар никога да не е имало просяк на кон. Съвестните старания на караманлиите не бяха спасили дори Джемовата наметка — Джем яздеше сега по риза, изтръпнал от пустинния хлад. Една светла жертвена главня се рееше в тъмницата. Джем…

Приближих го и метнах отгоре му чула от коня си — по чудо беше оцелял. Джем ме погледна примирено и се окъта в чула, зъзнеше.

— Приятелю Саади — рече, — щом спрем, ще ме превържеш. Раниха ме в бедрото.

Само това ни липсваше! Знаех колко тежка е рана в пустинята, подлютява се, забира, червясва. А не смеехме и да спрем.

След прохода Ермени се разпадна на невисоки хълмове. Нахвърляни безразборно из пътя ни, те ни измъчваха много повече от самата планина с всичките й опасности. Ние се качвахме и слизахме безкрайно, съсипани, изнурени. Вече ни се чинеше, че не ще дочакаме утрото, при все че то ни плашеше пък с неизвестността си.

Най-напред, пред цялата разнебитена дружина яздеше Касим бег. Той бе останал старши по чин след измяната на Якуб. Касим беше последната жива издънка на караманските князе и двайсетина задруги, водени от него, продължаваха да следват Джем, да го бранят в отстъплението му. Касим познаваше и Ермени, и пустините отсам и оттатък. Бяхме изцяло в ръцете на Касим бег, но той не ни предаде.

Тъкмо изкачвахме бог знае кой пореден хълм, когато го чух да казва:

— Наблизо е границата, султанъм.

— Границата!… — тази дума изтръгна Джем из унеса му. Джем сви коня. — Сигурен ли си, Касим бег?

— Да. Под нас е река Теке. Отвъд нея вече започва Сирия.

— Спрете!

— Защо, султанъм? — зачуди се Касим бег. — Едва оттатък ще бъдем спокойни.

— Спрете! Трябва да ме превържат. Помогни ми, Саади! Поех Джем. Той тежеше необичайно, когато, опрян на рамото ми, запристъпва. Не разбрах защо ме насочва встрани, по склона. После се досетих: Джем искаше да останем насаме.

Рече ли да седне, Джем просто падна. Напрежението, умората, загубената кръв — всичко туй беше го пресушило.

Много внимателно изхлузих ботуша му и го излях — беше пълен с кръв. Трябваше да срежа чешира, за да го запретна — бе здраво залепнал о крака. Изсипах стиска барут върху раната — недълбока, но лоша, с разкъсани краища, рана от конско копито (и в това не бе пощадена гордостта на Джем)

— и я стегнах с платно от гъжвата си, нямах друго.

През цялото време Джем седеше, опрял гръб върху скалата, зажумял, не знаех дали дреме или е загубил свяст.

— Готово! — завърших. — По-добре ще е да не се обуваш.

— Саади — изведнъж улови ръката ми Джем, — страх ме е, Саади!

— Страшното е зад нас, султанъм. Стигнахме границата.

— От нея ме е страх.

Дали не бълнуваше? Очите му светеха трескаво, разширени, несвои.

— Саади — продължи, — съзнаваш ли какво е то, границата? Ние ще прекрачим не само междата на две държави. Много повече… До тая нощ аз съм бил у дома си, върху земята на своя баща и дядо, до днес съм имал права, макар оспорвани. А с това, че преминавам границата, аз сам ще се откажа от тях, ще изляза извън закона. От утре ще бъда изгнаник, Саади… Плаши ме думата „изгнаник“.

— Султанъм, не се измъчвай с тежки мисли! Ти напускаш империята може би само за дни, за седмица.

— Дори и така. Аз ще потърся помощ от враговете ни, ще бъда в тяхна власт. Кого ще убедя след туй, че не съм заплатил помощта им с предателство? Кой ще ми повярва, че не съм се възцарил за сметка на своята земя? Саади, може би е по-добре да не преминаваме отвъд, нали?

— Султанъм, късно е да мислим за това. Знаеш, брат ти е по петите ни. От утре заран целият край ще гъмжи от засади, ще те гонят като ранена кошута, Джем! Щом си започнал, друго не остава: свържи съюз със силите, противни на Баязид — има ги и ще ги има. Тук не ще успееш, врагът е навсякъде, дебне те измяна, а ние сме зашеметени. От Сирия спокойно ще преговаряш и търсиш съюзници.

— Мислиш ли? — изгледа ме тъжно той. — А мен ме е страх. Струва ми се по-леко да умра още тая нощ на своя земя, предаден и забравен… Отколкото от утре да се впусна в преговори, съюзи, надлъгване. Не съм създаден за това, Саади…

Чудно — само още веднъж през годините по-късно Джем се върна на ония мисли. След нощта в Ермени Джем сякаш се стараеше с всички сили да убеди себе си и света, че е прав, че зад него стоят стотици хиляди хора и той е чело на една голяма борба. Но тогава, откъснат от дружината, седнал в мрака, шепнейки задавено, Джем се издаде, че разбира ужаса, който му предстоеше, и си дава сметка колко безвъзвратно е да прекрачиш границата. Може би Джем и тогава не би се разкрил, ако не беше треската, крайната изнемога, която разпрягаше волята му и го освобождаваше от задръжки.

— Султанъм — подсетих го по едно време, защото дочувах как мъжете на пътя шумят неспокойно, — чакат ни. Трябва да вървим!

Наведох се, подхванах го под мишници и го поведох. Джем куцаше, облегнат на моето рамо, по-доверчив, по-безпомощен и скъп на сърцето ми отвсякога.

— Саади — рече ми само като в жален припев, преди да стигнем до хората ни, — страхувам се, че тая нощ разделя живота ми на две. Страх ме е от границата, Саади…

А границата не си личеше. В това имаше нещо коварно — чини ми се, всички съдбоносни предели в човешкия живот са все така коварно неразличими. Човек донякъде стои на тази страна и след малко се опомня — вече отвъд. Извършено е непоправимото, без да доловиш неговия миг.

Аз дълбоко обичах Джем, но не мислете, че онова, което ще ви кажа, е пристрастно: душевното величие на Джем се заключаваше дори в туй, че той забеляза и отбеляза границата в своя живот. Историята обвини Джем в лекомислие, в неразбиране на световната игра, представи го като незрял младеж, сляп от честолюбие — кукла в ръцете на по-мъдри и по-далновидни. Само аз — едничкият, с когото Джем размени няколко думи в тъмнината на Ермени — мога да удостоверя: Джем съзнаваше решителните стъпки в своя живот и борба.

А за това, че не всеки, който съзнава нещата, е способен да ги измени, се сърдете не на Джем. Не отделният човек прави историята.