Вера Мутафчиева
Случаят Джем (21)

Показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“ за времето от май 1483 до май 1485 година

Ето че стигнахте и до мен. Очаквах го. Вероятно показанията на брат Д’Обюсон вече не ви внушават достатъчно доверие, та проверявате действията му чрез друг. Нескромно казано, одобрявам избора ви — кой, ако не туркопелиерът на Ордена би бил основно въведен във всички подробности по турската част?

За себе си едва ли е необходимо да се разпростирам. Четвърти син на благородно семейство, бях длъжен да се посветя на църквата въпреки склонността ми към военното поприще. Примирих двете, като встъпих в ордена на рицари монаси. Йоанитския предпочетох затова, че беше предният западен пост срещу голямата опасност на наше време — османците. Разчитах на бойна слава, за да се разпиша поне между редовете на историята. То ми се удаде донякъде; отличих се при голямата обсада от 1480 година, но в една обсада — дори героично издържана — няма нищо славно. Затова пък, съвсем неочаквано за мене самия, аз оставих своето име, свързано с най-значителния междудържавен случай на петнайсети век: случая Джем.

Навярно ви е направило впечатление, че до отплаването на Джем от Родос аз не участвувах в неговата съдба; с представителността на Ордена се занимаваха други. Едва когато около случая настъпиха първите усложнения и той навлезе в тъмните, задни улици на междудържавните отношения, аз, Джон Кендал, застъпих ролята си.

Великият магистър ме въведе в този случай, когато той му докара такива купища труд, че не им излизаше на глава сам човек. Защото брат Д’Обюсон посвещаваше Съвета в своите работи около Джем най-общо; поначало той води случая от свое име и дори за своя сметка, бих казал, тъй като семейство ДОбюсон извлече значителни облаги от този странен подарък на съдбата.

Така през един пролетен ден на 1483 година магистърът ме извика в своята работна стая и ми заяви, че занапред ще бъда негов помощник в случая Джем. Зная, възрастта ми — бях цели петнайсет години по-млад от магистъра ме правеше неподходящ за съветник. Но ДОбюсон бе прозорлив (и още как!); той знаеше, че човек с напълно неговото виждане и темперамент би само повторил собствените му мисли. Д’Обюсон явно предпочиташе аз да им се противопоставя и в тия спорове той да открива по-лесно слабите страни на начинанията си.

Моето въвеждане в случая Джем съвпадаше с отпътуването на турския пратеник. Брат ДОбюсон току-що бе съобщил на Съвета, че Баязид ще изплаща значителна годишна издръжка за брат си и пожъна големи похвали. С право; нашите плачевни приходи, празната ни хазна бяха тежка грижа за Ордена.

Похвалите настрана, магистърът беше загрижен: Джем султан представляваше вече така едра плячка, че не можеше да остане собственост на толкова дребен господар. Нашата цел бе да отстъпим Джем на по-силните, колкото е възможно по-късно, при колкото може по-изгодни условия, наш дълг беше да печелим време, приятели и между тях да изберем оня, който ще плати най-добре.

— Основната опасност сега иде от френския двор — заразгръща предвижданията си Д’Обюсон. — При все че държим Джем из разни командерии на Ордена, че му определяхме за хазаи наши командори и живее под стражата на наши братя, тия замъци се намират върху френска земя, господарите им са кралски васали. При една заповед те са задължени да предоставят госта си на краля — обвързва ги васалната клетва.

— Ако сте уверен в това, Ваша светост, не виждам на какво разчитаме. Людовик XI е стара лисица.

— Разчитам именно на това, че е стара лисица. Обзалагам се: Людовик ще твърди пред света, какво Джем е гост на Светата църква, представлявана от Ордена. По този начин кралят ще пререже всички домогвания на други владетели по отношение на Джем.

Но така, както успокояваше мене и себе си, брат Д’Обюсон нареди Джем да не бъде държан продължително в една и съща крепост, нареди и най-строго наблюдение над него. Той настоя пред Людовиг XI да бъде отстранен поне временно малкият Шарл — знаеше се, момчето е впечатлително и особено съчувствува на Джем. Широка мрежа от съгледвачи (използвахме по неволя и папски агенти, защото нашите не стигаха) държаха под очи и двора на султан Каитбай — където живееше Джемовото семейство, и Ница или Вилфранш — откъдето би потеглил тайно Джемов пратеник, и Венеция — бояхме се най-вече от нея като основен фактор в Средиземно море. Това ни струваше много труд: ние пресявахме десетки донесения, разследвахме заловени съмнителни, сами отправяхме десетки инструкции.

Любопитно е да знаете, че книжата по случая Джем, които притежаваше дори само нашият Орден (не говорим за Франция, Венеция, Маджарско или Рим), към края на този случай вече представляваха внушителна гледка. Моя задача беше да ги поддържам в ред, защото чрез тях брат Д’Обюсон многократно доказваше своето право на предимство над Джем султан, изобличаваше по някой владетел в тъмните му сделки или изнудваше друг срещу значителни облаги. Този грамаден куп хартия беше пожизненото богатство на ДОбюсон, а също и негов потомствен имот.

И така, нашите съгледвачи, изпратени във Венеция, за да узнаят дали Сенатът ще приеме Баязидовите предложения, се забавиха месеци — благодарете богу, че не сте били съгледвачи във Венеция! Там съществуваше такава строгост на държавната тайна (всеки сенатор отговаряше с главата си и с целия си имот за една изнесена навън дума), че шпионите се потяха дълго в крайбрежната влага и току се връщаха (когато се върнеха) с празни ръце. Все пак този път сполучихме: донесоха ни, че Венеция отхвърля Баязидовата щедрост, решавайки да не се меси в случая Джем. (Поне засега).

Чудно, нали? През всички времена тая златна република е минавала за каквато си беше — едно многоръко, многооко чудовище, което убива и граби. Защо, питате се, Венеция запази спокойствие в един тъй примамлив случай? Единствен отговор: защото от това тя извлече полза. Ако Венеция би се сдобила — колкото и невъзможно — с Джем султан, веднага трябваше да си отвори работата, която ни съсипа: да отстоява Джем срещу други държави. А тъй като тя не разчиташе на ничия любов (Венеция дори беше анатемосана от папата, въпреки неговата предупредителност към богати масони), с основание се страхуваше от сериозен съюз против себе си, щом би поела Джем. С една дума, като обеща на Баязид да се въздържи, тя продаде въздържанието си на добра цена: получи мирен и търговски договор с новия султан, който й даваше изключителни права в Леванта. Ако забелязвате, случаят Джем носеше злато вече не само на онези, които действуваха пряко, а и на други — просто на умните зрители.

Изобщо, все тая 1483 година бе отбелязана с важни събития. Въобразете си как двама ние трябваше да ги посрещнем и им отстоим.

През август до нас стигна вест, че Людовик XI е починал. Съвременниците винаги бяха одумвали този недостоен човек и голям държавник. На смъртта му се надяваха чак неговите най-близки, но тя беше ненавременна за Ордена: страхувахме се, че наследниците (вместо малолетния Шарл VIII управляваше сестра му, една твърде вятърничава дори като за регентка жена) не ще имат усета на покойния и ще пожелаят да притежават Джем непосредствено. Така той трябваше да бъде отново местен, вече в области, които по-слабо държаха за френската корона; на Джем трябваше да бъдат търсени застъпници в самата Франция — хора, които в надеждата, че ще докопат Джем, биха го пазили от краля. Страшно тънка работа и особено трудна за водене от разстояние.

Първото, което някак наредихме, беше да отправим Джем на североизток. А преди това — по заповед на магистъра — той бе лишен от свитата си; имахме вече премного вести за предаността на трийсетината сарацини към господаря им. (Впрочем за тази мярка настоя и султан Баязид в едно свое послание до Ордена.) Заповедта засягаше също познатия ви Саади. За да не доведем Джем до крайно отчаяние, бяхме решил и да се отървем от вече единствения му приближен по-късно, като инсценираме нещастна случайност. Въпроса за Саади преразглеждахме още и още във връзка с болестта на Джем; Джем се оказа неустойчив на душевни сътресения и се наложи да го щадим. Преведено, то означава, че Саади оживя.

Не считайте, че постъпвахме неоправдано жестоко към Джемовите сарацини — не по-добре биха се държали с нас отвъд, в Турция. Освен туй те наистина не стояха мирни. Знаехме например, че Джем — вече без наше разрешение, а тайно-бе изпращал някои измежду тях до маджарския крал. Бяха лесни за залавяне, не говореха езика и малко приличаха на християни в своите християнски дрехи. Прехвърлихме ги на Родос, където брат ДОбюсон направи възможното, за да проговорят, но те предпочетоха безсмислена смърт — запазиха една тайна, която отдавна знаехме: това, че са изпратени до Матиаш Корвин. Съобщи ни го в своя височайши гняв сам Матиаш Корвин.

Брат Д’Обюсон ви каза, че още в първия си отговор до Ордена Корвин бе изразил готовност да въоръжи и поведе срещу османците голям поход, щом му отстъпим Джем. Кралят обясняваше, че при острото настроение против султан Баязид в Румелия съществувала почва за бунт между самите турци. Подсилен естествено от въстания на народите, загубили твърде наскоро свободата си, той щял със сигурност да отцепи Румелия от Константинопол. При такова положение успехът на похода бил детска работа едва ли не ни убеждаваше крал Матиаш. Колкото и — невероятно, той беше прав; знаехме го и без подробните му обяснения. Тъкмо затова забавихме отговора си.

Без да го дочака, Корвин ни писа повторно, а след това направо ни засипа с хартия. Явно губеше самообладание.

Отначало Корвин смирено настояваше да получи Джем султан (в писмата му Джем винаги се явяваше султан). Изтъкваше преимущества. По-късно започна да обещава, обещаваше искрено и поради туй — не разточително; Маджарско бе разорено от дълги войни на две страни — срещу османците и срещу немския крал. Накрая, загубил търпение от уклончивите отговори на брат ДОбюсон, Матиаш Корвин изля върху Ордена порои възмущение. Той ни винеше, че заради нас народите на Югоизточна Европа били проспали цяла година — най-благоприятното време за война срещу една още неспоена след междуособици империя; той ни уличаваше като алчни търговци, когато в играта било заложено цяло едно бъдеще; стоварваше върху ни отговорността за всичко, което би последвало (а какво последва, ще узнаете скоро), и заключаваше: изпуснат е небивал, невероятен случай християнството да се отърси от напаст.

В това последно писмо крал Матиаш бе споменал, че знае за изчезването на вестителите, изпратени от Джем — бе го включил между многобройните си обвинения. А ние пък веднага изведохме, че някой от отстранената свита на Джем е предал това известие на Матиаш. След което остатъците от свитата (тя бе оредяла, преминавайки през нездравите области около устието на Рона, там има комари и много треска) бяха свалени още по-дълбоко в подземията на Родоската цитадела, за да не издават такива случайни гласове до крал Матиаш и кой знае още кого.

Брат ДОбюсон беше твърде разстроен от преписката си с Матиаш. Пред мен той се оплакваше, че маджарите винаги са били не дотам усърдни християни, водели сами своите работи, без да ги съгласуват със Светия престол и ордените му, не проумявали духа на Запада — да не се бърза, това бил западният дух. Но пред себе си брат ДОбюсон навярно признаваше друга причина за своето разстройство: крал Матиаш бе изговорил угризенията, които магистърът изпитваше сам.

Тук за малко ще се отклоня, защото забелязвам, че самият ход на следствието ви насочва криво; касае се за прехваления от свидетелите Корвин. Той едничък, казват, прозрял неповторимостта на часа, той едничък заложил всичко, за да получи Джем и да го постави начело на поход против Баязид. Щом сме попречили на крал Матиаш — казват, — каузата на източното християнство била загубена.

Хубаво. А как да обясним договора, сключен от същия крал Матиаш със същия Баязид през есента на 1484 година? Не трябваше ли — дори без Джем, ако Румелия е била наистина така готова за бунт, както я смяташе Матиаш — кралят да опита един голям поход? Не приписа ли Корвин чудодейната сила на Джем, за да оправдае собствените си колебания?

Е, да. Корвин подписа с Баязид не мир, а петгодишно примирие; Матиаш Корвин се надяваше до това време да получи Джем. Но нали след тия пет години, повече, отколкото след една, Румелия щеше да утихне под властта на Баязид? Дори ако дотогава Баязид не би предприел нищо — не изнесеше войната против Запада отвъд Румелия например.

Защото това и стана, държа да се запомни. Успокоен откъм Маджарско, султанът се нахвърли на Херцеговина; година по-късно-на Полша. По същото време крал Матиаш оправяше старите си сметки с Фридрих Немски, докато-на седмица път от най-опасния враг, османците обсадиха Виена и я взеха. Накратко, крал Матиаш участвуваше дейно в безконечните войни между християнските владетели. При подвижна граница с османците, знаете. Това беше пък крал Матиаш.

Да ми прости господ, аз вложих в последните си думи твърде много жар. Позволих си я. защото ви виждам как навлизате в заблуда — не крал Матиаш е героят в случая Джем. Моля ви, разберете го до дъно: никой мой съвременник не беше дорасъл за задачата, която му възложи неговото време, никой не се отърси от сметките си, за да използва исторически случая Джем. Не и Матиаш Корвин, това ми е мисълта.

Докато траеха разни разпри между владетелите на света, ние двама с брат ДОбюсон преживявахме тежки дни. Натри пъти през трите години, от 1483 до 1486, узнавахме, че султан Баязид стяга корабите си за бой. Той не целеше Родос, бяхме убедени, султан Баязид нямаше интерес да разваля отношенията си с ключарите на Джем. А дали Баязид не прозираше, че Джем не е вече съвсем наш? И изобщо докъде бе се развил този процес: постепенното иззимане на Джем из ръцете на Ордена и преминаването му във властта на други сили? Кой можеше да назове въпросните сили, каква бе целта им, знаеше ли я Баязид?

Сега, предполагам, си представяте нашето положение. Беше страшно напрегнато и просто страшно.

Всеки път, когато от Константинопол получехме новини за бойната подготовка на Баязид по море, от обратната страна към Родос пристигаха други пратеници — на Папството, на неаполския крал. Там знаеха, че ние държим разковничето за мир с Баязид и ни молеха настойчиво (не без дарове или без заплахи): „Намекнете на султан Баязид, че Джем ще потегли към Румелия начело на двестахиляден поход.“

И брат ДЮбюсон намекваше, стига това да се нарича намек: той отправяше до султана писмо по някой брат, а в писмото се казваше, че договорът ни изисквал турската флота да не напуска Проливите. Ако ли не, Орденът би го счел за нарушен и нямало да задържа повече Джем султан като свой гост.

Неправдоподобно, но чиста истина! Султан Баязид отстъпваше пред тази изнуда — отстъпи веднъж, два, три пъти: през 1483, 1484 и 1485 година. Чувах, почваше време някои намирали случая Джем прекалено надут, считали го по-маловажен. Но отсъдете сами: турският султан трикратно отмени свой поход, своя безспорна победа (нямаше кой да му се противопостави, вече ви казах, че християнството воюваше помежду си), защото се боеше от появата на Джем!

Вярно е, колкото и невероятно: Джем бе легенда не само у нас, нали уж го разкрасили трубадурите. Джем беше легенда и отвъд. Матиаш искрено бе вярвал, че до рамото на Джем ще завоюва бърз успех; Баязид съвсем искрено вярваше, че срещу Джем войските му ще се разпаднат и крепостите му ще отворят вратите си. За народите оттатък не говоря — никой не може да отговаря за народите, — но ние имахме доказателства, че те биха се хвърлили на шията на всеки бунтар против Портата, пък бил той дори по-малкият, по-добрият, по-русият султанов син.

Всеки от ония три пъти, когато отпращахме посланик при Баязид с дръзкото искане султанът да отмени похода, всеки от ония пъти го дочаквахме изтръпнали. Дали Баязид ще отстъпи, или ще ни отговори кратко (по свой човек, защото ще е заклал нашия): „Многоуважаеми, бих искал да видя войските, които ще дадете на Джем. Откъде ще ги вземете тези войски, когато ви трябват за побоища из ферара, Флоренция, Неапол, Виена и майната си? Откъде ще вземете този Джем, за да го поставите начело — от франция, Родос или Рим? Как ще изтървете, многоуважаеми, своите хиляди дукати всяка година — дали смятате да ги жертвувате в една война, в която ще ви бия аз?“

Тъкмо такъв отговор очаквахме от Баязид и много, много чудно е, че никога не го получихме. Оставаше да приемем едно, тоест две: или че Баязид е малоумен, или че Джем реално си струва парите, които струваше на брат си.

Не, имаше и трето (добре че Баязид не го подозря), в това — именно и единствено в него виждам аз промисъла божи, който опази Запада през ония години на велика опасност:

малоумните, тях не бие дори един Баязид, дивак, както ни го описваха и както историята не потвърди, не падна в представите си до истината: Западът действително ще изпусне срещу четириисет и пет хиляди златни дуката, срещу два-три търговски договора, срещу тържеството на своята себичност един небивал исторически случай.

Когато брат Д’Обюсон бе гласил първите ходове по случая Джем, когато беше попълвал белия лист с Джемовата тугра, когато изнудваше и Папството, и френския крал, и султана на Египет — при всичко това, зная го, защото съм очевидец, — брат ДОбюсон трепереше пред порицанието на своя свят. Боеше се, че ще бъде уличен — както неумело и съвсем неубедително направи това Корвин — в коварство. Време бе да не се плашим. Възможните наши обвинители много скоро намериха коварството ни дребно и ни задминаха с голяма лекота.

Това, струва ми се, започна в часа, в който Сикст IV издъхна.

Течаха дни на междуцарствие за светата ни църква — времето на папския избор. Съжалявам, че през такива дни не съм се случвал в Рим; говорят,, не можело да се измисли нищо по-сложно, по-задъхано, пълно с неочакваности и зрелища, струващо по-скъпо от избора на нов папа. Ние от Родос нямахме глас в него, нямаше между братята ни кардинал. Великият магистър леко скърцаше зъби, когато разисквахме въпроса. „Как е допустимо — казваше — Орден с така славна история, с така голяма и свежа победа над самия Завоевател да не брои в редовете си поне един кардинал? И защо? Защото същата тази борба дотам е изтощила хазната ни, че не успяваме да купим някому кардиналски сан, само затова.“

Впрочем дочакахме края на изборите като зрители. Брат ДОбюсон повтаряше, че би гласувал за Инокентий, защото бил човек деен и далновиден. Лично аз знаех по коя причина магистърът съчувствуваше на Инокентий. Кардиналът беше родосец, макар и не иоанит, та с Д’Обюсон го свързваше стара дружба!

Така се случи, че аз узнах преди Д’Обюсон и му съобщих името на новия папа: Инокентий VIII. И също аз видях нещо крайно рядко — магистърът се разсмя от удоволствие. Той несъмнено се виждаше твърде близо до върховната църковна власт и вече пресмяташе какво би произлязло от това. Немалко; винаги е по-изгодно да бъдеш любимец на владетеля, отколкото — сам владетел.

Според правилата всеки нов папа приема клетва от своите духовно подчинени. Така през пролетта на 1485 година в Рим трябваше да се стекат делегации на отделните ордени и епископства.

От Родос бях изпратен аз заедно с брат Каурсен, вицеканцлер на Ордена. Задачата ми беше да обрисувам в своето слово заслугите ни срещу турската опасност и да изразя надежда, че един родосец не ще остане глух за нуждите на родоските рицари.

— А ако стане дума за Джем — беше последното, което ни заръча Д’Обюсон, — ще твърдите, че не сте упълномощен по въпроса. Нека негово светейшество изложи своите искания. Ще му отговорим нарочно.

За Италия отпътувахме към средата на април и плавахме без срещи с корсари. В Рим пристигнахме към края на месеца. Рим още празнуваше избора на новия папа, всички улици бяха украсени, вечер прекосяваха града шествия с факли и почти през ден имаше поклонение на нечий гроб, пред нечии мощи. Инокентий VIII използваше тия шествия, за да се яви пред народа, раздаваше дребни пари и благословия. Беше шумно, уморително и досадно.

Всяка заран ние, делегатите на ордени и епископства, присъствувахме при няколко клетви. Пратениците четяха своите речи — бяха почти едни и същи и само много опитно ухо би различило в тях ония дребни, но важни места, където се изявяваха именно особеностите на дадено отношение към Рим. Другото беше все също: всеки еднакво бе възмутен от непрекъснатите войни между владетелите, настояваше за бързо умиротворение на Италия и Средна Европа, изказваше опасения от още нестройните, но явно нарастващи немирни настроения всред гражданството. И най-вече настояваше за единни, решителни действия против турската опасност.

„Какво знаете за нея?“ — бих попитал с удоволствие, макар да не му беше мястото. Защото от всички католишки владетели единствено полският и маджарският бяха изпитали пряко силата на Османовци. Те и посветиха най-много думи на необходимостта от бърз кръстоносен поход против Истанбул. Тук, разбира се, беше произнесено името Джем, като делегатът на Матиаш Корвин поднесе огорчението на своя господар от Ордена ни.

Вероятно съм допуснал неволно движение при тия думи — маджарите бяха зле избрали мига и щях да им посоча това. Тогава срещнах погледа на Инокентий VIII, придружен от съвсем лек жест: „Въздръжте се!“ — казваше той. Подчиних се.

Странно нещо последва през същата вечер: бях посетен от един маркиз на папата, който ме покани при негово светейшество. Инокентий VIII искал да ми говори преди нашата клетва. Напълно не по правилата, уверявам ви, е да приемаш като нов папа още незаклетите си подвластни. Ще рече, Инокентий щеше да разговаря с мен в качеството си на частно лице.

Вървях след маркиза — много живописен с дрехите си в мораво и зелено, с дългите си бели чорапи и златни дрънкулки; вървях между двама швейцарски стражи, също твърде живописни, но в жълто и червено; вървях под светлината на факлите, през безкрайния лабиринт на двореца.

Маркизът ме въведе в неголяма стая и се оттегли. Навярно доста постоях, преди една завеса да се отметне и съвсем плавно в стаята да влезе Инокентий. Беше снел своите одежди; носеше просто бяло расо.

Трябва да кажа, че и при тая, както и при по-късните ни срещи Инокентий VIII ми правеше дълбоко впечатление. Той беше личност, това поне е безспорно. Невисок, несух, но много жилав на вид. не изпит, не и блед. Инокентий към петдесетата си година изглеждаше мъж, живял съвсем не по монашески — приличаше на всеки среден търговец или моряк от Родос. Онова, което би го разграничило от тях, бе много острият поглед, едновременно изпитващ и разбиращ. Когато влезе, папата ме изгледа добре — нито по-дълго, нито по-късо, отколкото е необходимо, за да си съставиш представа за някого. Не ми подаде ръка за целувка — още не бях закълнат.

— Мисля, че Папството има да уреди някои положения с Ордена ви, които не можем да разискваме утре при клетвата. — Инокентий започна, без да снема очи от мен. — Забелязахте вече, че всички наши духовни чада изказаха, чрез пратениците си, своята воля за бърз кръстоносен поход на Изток. Вие ще разберете, че за един папа няма по-свят дълг от този: да свърже своето име с кръстоносен поход — на пръсти се броят светите ни отци. които успяха да примирят враждите всред християнството и го поведат в бой за една божествена кауза. Говоря ви го, защото лично аз коря своя предшественик — не бих отлагал или препятствувал такова велико дело. Нещо повече: ще му посветя живота си.

Слушах го съвсем спокойно; знаех какво ще чуя. Брат Д’Обюсон отгатна: преговорите по Джем не търпяха дори до утре заран! Вероятно Инокентий се боеше, че ще сключим сделка с пратениците на Матиаш или с французите и бързаше да сложи своята светейша възбрана върху скъпата ни стока.

— Вам, като бойци и победители на турците, е ясно с какви трудности ще бъде свързан подобен поход. Все още нямаме мир в Италия, воюват смъртно кралете на Германия и Маджарско. Ще направя всичко за мира на своето паство — дано бог ме подкрепи! Но в едно не можем да чакаме, защото ни дебне опасност: не бива да държим Джем султан далеко от Рим. Присъствието му тук би било знак, че походът наистина предстои. И ще отнеме всяка възможност на враговете ни да го похитят или предадат.

Инокентий стана от възбуда и закрачи из стаята.

— Аз просто се чудя как покойният Сикст е допуснал такова нехайство — продължи той. — Нека благодарим на всемогъщия, че опази до днес Джем, но сам всевишният не покровителствува нехайните. Впрочем — Инокентий се спря пред мен, за да следи по-добре израза ми, — аз се разпоредих: Анкона и областта й (едно от нашите владения) ще бъдат предоставени на Джем султан. Там ще го пази папска и иоанитска стража. Назначил съм началниците й, определил съм издръжката й, раздадох съответствуващи чинове на свитата, която ще окръжава нашия гост. Как бихме поставили начело на похода човек, когото държим като сетен просяк из провинциалните кули на Франция, когото сме лишили от подобаващ блясък и окръжение! Не така ще накараме крале и князе да участвуват в похода, не така, брат Кендал! Нима това не е очевидно за вашия магистър?

От известно време не идех на себе си — негово светейшество беше ме зашеметил. Той говореше, сякаш не ние сме господари, тоест хазаи на Джем, а самото Папство; сякаш между нас вече съществуваше, а не предстоеше уговорка.

— Нямам пълномощия по случая Джем — беше всичко, което измислих.

— Защо са необходими? — попита папата много учуден. — Нима брат Д’Обюсон счита Ордена за нещо отделно от Светата ни църква? Нима нашето и ваше достояние не е едно?

— Не съвсем. Ваше светейшество, ако смея — посмях, защото работите отиваха тъй далеко, че ме плашеха. — Когато Родос беше под обстрел, отстояха го само бойците на Ордена. Когато трябва да възстановяваме нашите сринати укрепления, да ги подобрим — та над нас все още тежи угроза! — ние се справяме сами.

— Не съвсем, брате! — меко ме поправи папата. — Аз прегледах книгите ни: Родос е получил от нас две хиляди дуката след обсадата.

„Е, това е вече ловко!“ — помислих си. Още навремето — нашите загуби възлизаха поне на двайсет хиляди — почувствувахме тия две хиляди дуката като подигравка. А на всичко отгоре ни ги и натякваха! И искаха срещу тях нашия златен Джем!

— Не съм упълномощен — повторих.

— И не е необходимо — повтори Инокентий. — Моля ви само, предайте на брат Д’Обюсон, че Анкона е готова да приеме нашия гост. Джемовото великолепие ще ни струва огромни пари, но Папството иска от Ордена ви — нали нему изплаща издръжка Баязид? — само трийсет хиляди годишно. Остатъка ще запазите за себе си. Отчитаме забележителните заслуги на иоанитите, които приеха и опазиха Джем султан; тези заслуги ще бъдат наградени. Съобщете на своя магистър следното: Гискар Д’Обюсон, наш смирен брат, е произведен кардинал.

Внимателно, но не остро, Инокентий бе следил въздействието от думите си върху мен. Искрено казано, той ме смая! За три века съществувание и заслуги пред Рим иоанитите не бяха добили кардинал в конклава. Трябваше да им падне някакъв обезумял от несполуки варварски принц, за да заслужат милостта на Папството!

„Чудни са пътищата ти, господи!“ — мислех си, възхитен от бързия ум на Инокентий. Папата удостояваше не Пиер ДОбюсон — размяната би била прекалено очебийна. Той произвеждаше кардинал брат му-оня посредствен, нечестолюбив и лек за водене старец (досега беше го водил неотклонно нашият Пиер), с когото никой на Родос не се съобразяваше. Така сделката все пак бе с огромни преимущества за Пиер, докато на Пиер се оставяше още нещо за постигане: сам той да стане кардинал.

„Не ще линее Папството, оглавявано от тебе!“ — заключих. Още първите стъпки на Инокентий VIII наистина бележеха завой.

— На моя брат Пиер Д’Обюсон предайте — изчакал да се справя с впечатленията си, продължи папата, — че оценявам още по-високо неговите лични заслуги в случая Джем. Щом нашият гост стъпи в Анкона, Пиер Д’Обюсон ще бъде провъзгласен за кардиналдякон на Светата ни църква.

Господи, помилуй! Улових се за стола, струваше ми се, че пропадам. Излиза, докато сме си седели, цената на Джем бе нараснала неимоверно. Кардиналдякон! Знаете ли какво е то? И целият този поток земни блага ще се излее върху Пиер Д’Обюсон — началник на две хиляди обосели монаси и един остров, осъден на гибел.

„Чудни са пътищата ти!“ — повтарях си аз и мислех, че ще се помина от нетърпение, докато видя как новините ми ще бъдат приети от самия този Д’Обюсон.

— Грамотата е готова — Инокентий разгърна пред мен наистина грамотата. — Ще влезе в сила през деня, за който споменах. Сега, брате Кендал — любезно се обърна той към мене, — ще ви помоля да преминем в параклиса. Утре ще поднесете клетвата на Ордена си пред Светия ми престол. А тази вечер ще се закълнете в живота си — не бива да намесваме бога и мъчениците му в земните дела, — че никой освен брат ДОбюсон не ще узнае за нашия разговор.

Параклисът беше тъмен. Осветяваше го едва свещта, която Инокентий внесе. Коленичих пред простото разпятие — място за молитва на много наши папи, следователно мястото, където се среща бог със своя земен наместник — и се заклех. В живота си. Не бих го нарекъл точно клетва; просто трябваше да схвана, че животът ми действително зависи от моя език. А Инокентий, изглежда, счете, че за това ми трябва повече време, та милостиво предложи:

— Прочетете и вечерната си молитва, брате. Малцина редници на църквата ни са коленичили тук.

Пред брат Каурсен казах, че негово светейшество е уточнявал с мен утрешния церемониал. Вицеканцлерът премълча. Не знаех и не узнах дали и него обвързва подобна клетва.

На следната заран изчетох нашата приветствена реч; двама с Каурсен коленичихме пред престола, заклехме се и получихме благословия, а на другия ден вече отпътувахме.

Натоварихме се в Остия. Преди това много случайно някой ни настигна — съобщи ни, че бил от неаполските делегати. Той ни замоли да се отбием в Неапол преди Родос. Щяло да е от голяма полза за Ордена ни.

Трябваше да реша на своя отговорност. Каурсен отбягваше погледа ми. отказваше ми съвет. А аз не бях решил чак до часа. когато заплувахме в сянка тежеше ни черният облак дим над Везувий. Подозирах, че на кораба има поне един позлатен от папата моряк. А може би и трима. Как ще изтълкуват те посещението ми в Неапол? Та какво, аз бях се клел. че ще запазя в тайна папското предложение, никой не бе ми забранил да се отбивам тук и там.

Свихме край брега, а просто не го видях този бряг, бях сляп от грижа и мисли. Не ме смая нито посрещането, за което после брат Каурсен разправяше, че било кралско, нито даровете подозрително разкошни, с които крал феран ни удостои. През цялото време очаквах разговора с краля.

Ще ви спестя описанията. Този разговор почти напълно повтаряше другия в Рим. С малко по-различни думи: крал феран изтъкваше, че имал право над Джем, защото тъкмо неаполските владения и най-вече Сицилия били изложени на турска опасност. Кралят обещаваше без мярка — обещаваше земи и пари, войска за защита на Родос. Не можеше да обещае кардиналски санове на братя Д’Обюсон и щеше да загуби. Дори ми стана съвестно, докато товареха на кораба ни подаръците от Неапол — чиста загуба бяха те за крал феран. „Всеки плаща за ум“ — утешавах се. Наистина не твърде умен владетел ще да беше феран, щом не се сети, че не е първият, който се е сетил; щом не долови, че Джем струваше вече много повече, отколкото бе в състояние да плати един крал.

Това, последното, бе изказано от брат ДОбюсон след моето завръщане. Когато ми съобщи, че султан Каитбай е предложил на Ордена срещу Джем сто и двайсет хиляди дуката. Част от тях — двайсет хиляди — бяха внесени в хазната ни. Това злато бе изпратила по свои хора вдовицата на покойния Завоевател, Джемовата майка; беше побързала да ни изсипе цялото си богатство (предполага се. една изгнана султанка едва ли притежава повече), дано изпревари нашите много възможни колебания, дано ни обвърже.

Всичко, което бяхме получили дотук за Джем — то вече бе много, навярно сте го изчислили, — не ме тревожеше, както тия някакви двайсет хиляди жълтици. Все пак, нали? Има неща, които човек отминава с усилие. Майката на един затворник например.

— Бог ми е свидетел! — каза Д’Обюсон, сякаш надникнал в съвестта ми. — Тъкмо тия пари аз един ден ще върна.

И то стана, можете да проверите: това бяха едничките пари срещу Джем, които ние върнахме. Не по добра воля — нека бъдем справедливи. Д’Обюсон беше заставен.

Противно на очакванията ми, великият магистър изслуша предложенията на Инокентий VIII! не само без възторзи; направо — мрачно.

— Ваша светост — помогнах му да ги възприеме, — това е повече, отколкото сме мечтали. Цената на Джем расте с часове!

— Именно — произнесе през стиснати зъби Д’Обюсон. И много натъртено: — Именно! Вбесяват ме със своето лудо наддаване; непрекъснато ми показват какво още бих спечелил, ако притежавах Джем.

— Ваша светост, Джем е наш, какво говорите! Не взехме ли всички мерки…

— Какви мерки! — сега видях, че и брат ДОбюсон е способен на чисто човешка злоба. — Джем е на френска земя. Да не смятате, че кралят ще остави без намеса да измъкнат из владенията му такава скъпоценност? Господи, та ако ние сме били идиоти, защо да се надяваме, че има и други като нас?

— Ваша светост, къде беше изборът ни! Щом Джем наистина тежи златото, което плащат за него, тук, на Родос, той би бил бездруго отвлечен. И после ние участвуваме поне с дял в печалбите от Джем.

— С дял! — повтори Д’Обюсон сърдито. Приличаше на фалирал лихвар. — Нима не разбирате, брат Кендал, колко жестоко е да притежаваш дял, когато твое е било цялото? Освен туй вие още не знаете всичко, Кендал. Докато отсъствувахте, Баязид нахълта в Сирия; Баязид е наказал със смърт Касим бег, водача на караманлиите, заради съучастието му в случая Джем; иде ред на Каитбай. Преди месец Баязид изискал от него майката и съпругата на Джем: Каитбай отказал. До Нова година ще имаме война. В Средиземно море. Сега, щом са започнали боеве по суша, не бих така просто наредил на Баязид да държи корабите си зад Проливите. Сега вече Баязид ще ми отговори, че воюва с Египет и тия кораби са му нужни там. А какво ще им попречи, веднъж в наши води, да обърнат топовете си против Родос? Вас питам, Кендал!

— Как какво, Ваша светост? Християнството. Като имам предвид решителността на папа Инокентий, пожеланията на редица владетели да притежават Джем и да се впуснат в поход — та едно нападение над Родос ще бъде тъкмо начало на борбата между кръста и полумесеца.

— Радват ме ведрите ви предвиждания, брат Кендал! — процеди магистърът. — Колкото до мен, аз забелязвам единствен искрен съюзник: султан Каитбай. Всички останали — гласът му режеше от ненавист — ще предпочетат края на Родос. За да си присвоят онзи дял, който все още получава ДЮбюсон. Това е.

Побиха ме тръпки. Най-лошото бе, че магистърът изглеждаше прав. Поне въз основа на досегашния ни опит. Тъкмо щях да попитам какви мерки замисля, за да не се оставим на събитията, Д’Обюсон поде:

— Каквото и да бъде, можем се облегна само на Инокентий; той би проявил известни задръжки. Ще отпътувате отново за Рим, брат Кендал, с моето съгласие. Ние предоставяме Джем на Папството срещу всичко, което бе изброено. Нека Инокентий сам се погрижи как да получи Джем — то е вече извън силите ни. И да не се отчайваме напълно. Договорът за Джемовата издръжка е между мене и Баязид; може би Баязид не би подписал нов — с папата например. Все пак златният поток ще преминава през Родос, нали?

И Д’Обюсон се разсмя мъчително, като човек, който току-що е изживял отчаяние. После смехът му угасна поради съвсем внезапното заключение:

— Кой знае дали не е за добро. Щом Баязид научи, че Джем се прехвърля в Италия, ще сметне похода за предстоящ. И едва ли ще бъде много настойчив в Средиземно море.