Вера Мутафчиева
Случаят Джем (22)

Единадесети показания на поета Саади за времето от октомври 1483 до юни 1484 година

Доколкото помня, предишният ми разказ завърши с Румили — савойската командерия на Ордена. Бях ви говорил за Румили с неприязън, а ако погледна назад, към нашето цяло изгнание, Румили не беше чак дотам противен; в Румили ние все още живеехме с надежда.

Пребиваването ни там завърши внезапно през есента на 1483 година. Веднага след болестта на Джем и по-скоро — още преди господарят ми напълно да беше се съвзел.

Вече споменах, че Джем получи първия си припадък, когато отпращахме нашите. Нея вечер аз бях го довлякъл някак до леглото, бях го завил. Джем лежеше смъртноблед; дори без свяст, той не бе загубил израза на страдание и болка. „Джем, скъпи приятелю — мислех си, — къде останаха дните, когато ни чакаше сутрин, още горещ от езда, зачервен и мургав, пъргав, безпричинно щастлив? Ти сякаш сам бе тогава изгряващият ден, тъй чудно хубаво посрещахме деня си с тебе!…“

Бях мокрил слепоочията му, бях разкопчал дрехата му. Боях се да извикам някого от рицарите, макар че навярно бяха отбелязали и това — нездравето на Джем. Страхувах се от чашата, която биха поднесли на своя гост. Нямахме вече нищо свое между стените на Румили; трябваше да изгазим, държейки се един о друг като слепия и глухия от една стара басня.

Помня, цяла седмица не заспах. Водех нощите си през някаква полудрямка. В сумрака ми се струваше, че завесите се огъват от човешко движение и воят на вятъра е топъл от човешки дъх. Всичко около нас дишаше всепроникваща вражда, а ние бяхме съвсем сами, съвсем беззащитни пред нея.

Както и да ви го описвам, не ще си представите: някъде далеко от родината двама житейски неизкушени млади хора, двама източни поети седяха затворени между непознати стени и неразбираеми воини на един напълно чужд свят.

Не, вие отново измествате нашата драма! Склонни сте да ни съжалите заради затворничеството, където ни вкара нашето собствено доверие. Не то бе основното. Което най ни гнетеше, което навярно събори Джем в болестта, бе сблъсъкът между два дълбоко различни не начина на живот, а на мислене.

Знаете, вашето днешно виждане ви представя ориенталеца в невярна светлина — вие го съдите по неговия много по-късен образ. Този образ обижда мен, източния мислител от петнайсето столетие. Защото през Средновековието, което си отиваше. Изтокът бе нещо велико. Той не познаваше държавите от една народност; в неговите безбрежни империи се говореха по десетина езика и се изповядваха по две-три вери, наравно с много повече ереси; в тях никога не бе затрито античното наследие; там войниците ставаха императори, а много императори умираха като изгнаници; на Изток — това е най-важното — никой и никога не успя докрай да се справи с човека, голия, родения с право на щастие, търсещия и действуващ човек.

От Изток бе изгрявала светлина през цялото Средновековие и не без право ние, ориенталците, считахме западняка за варварин. Той бе се настанил отскоро-от някакви десетина века — в своята земя; той веднага беше отстъпил на купища дребни господари свободата си, а на еднаединствена църква — мисълта и съвестта си. За десет века западнякът не научи дори да се къпе, предоставяйки стотиците разкошни бани, строени от Рим, на бавна разруха — пришълците не знаеха за какво служи една баня.

През същите тия десет века ние бяхме продавали на Запада благовония, коприна, подправки, книги и ереси, докато накрая — някъде към моето време — го научихме и да разсъждава. Тъкмо тогава западнякът пое нашето наследство, пое го със смъртта на Византия. Като всеки новоуспял, той се забрави: натвори такова, което никой не би измислил. Не говоря за случая Джем, той беше само брънка в самосъзнанието и растящото самочувствие на Запада.

Ние бяхме възпитани другояче. Не своята вяра или народност браня аз — вярвайте, един ориенталец по мое време беше преди всичко гражданин на света, той бе научен да мисли за земята като цяло и за човека като неин венец. Четете стиховете ни — тях отричаше нашата църква, но нито един наш поет не биде изгорен или затворен заради стих. Дори вярата ни се примиряваше, гдето човек има право на земно щастие и туй щастие е самоцел, и пред него отстъпват всички висши съображения.

Не ви занимавам напразно — искам да обясня противоречието между два начина на мислене, което особено ярко се изяви в случая Джем. И до днес — заемете ли се с книгите на поколения монаси, описали и оправдали този случай, заемете ли се с безбройните сладки романи за Зизим. наводнили Запада през шестнайсето и седемнайсето столетие — вам е неясно как и защо Джем трябваше да преживее, което преживя. Необяснимо остава неговото лекомислие, детинско изглежда доверието му и просто насила търсени неговите страдания. А всичко това беше неизбежна последица от нашия ред на мисли, от цялата ни представа за света. В нея не се вместваше нито брат Д’Обюсон, нито черните рицари, нямаше в нея двусмислени затвори и двуостри послания. Тя изключваше да напишеш смъртната присъда на човека така, че под нея да стои собственият му подпис; не допускаше да отнемеш на осъдения последното му притежание — трийсетина обезвредени приятели.

Ето този сблъсък между Джем и Запада лежеше в основата на неговата болест.

Има нещо целесъобразно в устройството на човешкото съзнание. Стигне ли дотам, дето следващият миг би го довел вече до чиста лудост, то се самоизключва, между него и действителността пада тежка завеса; продължава да мъждее някак само за себе си, без да търси храна в света.

Това се случи с Джем. От него ден Джем скъса с основната логика, отнесе се в своя собствен мир, пълен с налудничави помисли за бягство, с безпочвени надежди за неизвестно чия помощ, със спомени, с много спомени. Джем забълнува кръстоносни походи, водени от един мохамедански принц или жестока мъст над черните братя от завоевателите на Баязид. Макар и съставени от действителни лица, възможности, събития, Джемовите измислици ме зашеметяваха — те нехаеха за действителността в цяло.

Не считайте Джем за полудял, нищо подобно. Той вървеше, говореше и разсъждаваше като всекиго, но между съзнанието му и света тежеше завесата, за която споменах. Самият аз нея привдигах, не доказвах на Джем, че бълнува. Защо? Знаех, само така той ще оцелее. Поне тялом.

А тогава Джем наистина пролежа без свяст безкрайни денонощия и страшно се боях за живота му. Той не яде десетина дни. потопен в унеса си. Всяка заран го виждах по-прозрачен, по-стопен под завивките, а чертите му се губеха всред пластовете златиста козина — струваше ми се, че толкова бързо, остра и гъста, расте брада само на мъртъвците.

Малко по-късно тоя унес бе заменен от трескаво мятане и приказки. Джем говореше на пресекулки, неистово високо или в заговорнически шепот; Джем зовеше френка — най-вече него, — Мехмед, Хайдар или Хюсеин бег; Джем издаваше заповеди за бой или бягство, спореше дръзко с ДОбюсон, преговаряше с Матиаш Корвин. Джем имаше и други гласове през ония дни — той хлипаше над трупа на Завоевателя и галено се оплакваше на майка си; Джем заклеваше малкия дук във вечно приятелство, пееше свои стихове за нощите в Карамания и много смешно, търсейки прости думи, разговаряше със сина си. Нито един път Джем не спомена мен, не ме призова. Сякаш и в сънищата си чувствуваше, че само аз съм тук, че винаги ще бъда тук — за Джем вече бях част от него самия.

Страшни дни и нощи се нижеха за мен. Особено нощи. Високата стая, чийто свод се губеше над свещта, зад чиито завеси пробягваше враг, а подът й скърцаше от миши зъби и дървесни червеи, се изпълваше. През нея минаваха всички, които Джем викаше насън. Прииждаха с лека стъпка поетите ни — тълпа млечно млади, разточително весели, сияещи момчета — тях ние оставихме в Коня; преминаваха караманлиите, водени от Касим бег, сурови и верни, кръвта пробиваше конопа на ризите им — тях оставихме из Сирия, Ликия и Киликия; влизаше малкият дук, дори на кон, а нощните сенки го състаряваха — къде ли беше сега малкият дук? И почти винаги ноще идеше ДОбюсон — той не минаваше, нито влизаше, просто бе тук, присъствуваше с тъмнината на ъглите и дишаше с вятъра…

Чудно е, че не полудях именно аз, затворен сам с един лудо бълнуващ, оставен насаме с всичко, от което Джем спасително избяга в болестта си. Навярно ме опази грижата аз се грижех за Джем безполезно и нелепо, но се държах като удавник о задачата, която бях си задал сам.

Не съм броил дните, но през един от тях — късно следобед — Джем дълго спа без припадък. Сега пък се унесох аз, редки бяха тихите ми часове. И изведнъж чух:

— Саади, ден ли е или нощ?

Джем рече това с глас, който не оставяше съмнение — Джем се завръщаше. Наведох се над него, над лицето, което почти не познах. Изучаваше го и Джем: той прокара една много суха, много бяла ръка от челото към слепоочията си и оттам — към брадата.

— Обрасъл съм като дервишин, Саади — каза. — Дълго ли боледувах?

Притеглих го върху рамото си, не исках да види, че плача. Беше мършав, а странно тежък. Чинеше ми се, че морето е изхвърлило в прегръдките ми удавник, когото дълго съм търсил.

— Джем — казах, — преминахме и през това, Джем…

То не означаваше обаче, че не ни предстои друго. Седмица по-късно братята ни съобщиха, че заминаваме. Вече и не питахме защо, отговорът щеше да бъде: необходимо е за безопасността ни. Едва след време узнахме, че онуй пътешествие е било свързано с Людовиковата смърт и страха на Ордена от Шарл Савойски.

Когато ни изведоха из Румили и докараха конете ни, настръхнах. Не, нашето пътуване не приличаше на досегашните. Нямаше я пъстрата ни, златовезана свита; Джем не щеше да язди между своя охрана, под нейните викове и свирнята на майсторите ни. Преди месеци тия шествия бяха събирали благородничеството на Савоя — от всяка стъпка на Джем тогава се раждаха песни и стихове.

А през нея есенна утрин из Румили се измъкна тъжно шествие. Двама иностранци, облечени ярко, възседнаха в мълчание конете си. И двамата изглеждаха току-що оздравели. Те примигваха болезнено срещу светлината и се крепяха несигурно на седлото. А наоколо им — отпред, отзад, встрани — яздеха черните братя.

Джем не проговори през целия тридневен път. Яздехме все още през Савоя, а сърцето ми се свиваше, помислех ли че я напускаме. Бях взел са свиквам с белите й скали и ниски, остри храсталаци, с редките й, измъчвани от мистрала горички, с чистото й небе. Тук все още донякъде бяхме свои — усещахме дъха на Средиземноморието, а отвъдният му бряг беше вече дома… Приличаха малко на Брусенско тукашните хълмове. Едно и също слънце грееше тази част от света. Мен ме терзаеше нашият път все на северозапад, непрекъснатото отдалечаване от нас.

Пътувахме три дни. Никой не ни посрещаше, нито изпращаше. Очевидно братята ни криеха. На третия ден стигнахме някакъв замък, след две или повече седмици го заменихме с друг, с трети. Изучих Дофине, сякаш ще й съставям карта. Не мога я състави — шегувам се; не пътища, замъци, гори и долове съм запазил като спомен от онова време. С него ми остана свързано само едно лице, върху което се редуваха нетърпелива ярост, примирена досада, кратки просветления и отчаяна, отчаяна мъка — Джемовото. Вероятно аз не съм изглеждал различно, но нямаше кой да ме опише: Джем винаги се е занимавал със себе си, а благородничеството от Дофине не отделяше много внимание на някакъв султанов слуга.

Навсякъде Орденът ни предлагаше все същите развлечения: лов, трубадури, преяждане и пиянство. По свой начин двама ние ги разнообразявахме с разговори, нощни, тихи, защото страхът пред братята бе станал част от бита ни. Нощем ние се губехме в предположения (новините, стигнали до нас, бяха повече от оскъдни, а може би подправени). Предполагахме какво върши Баязид или възнамерява Корвин, какви постъпки пред християнството предприема светият отец, къде са били отведени трийсетината ни другари — и още безброй догадки пълнеха нашето нетърпение.

Не ме питате защо сме били преди всичко нетърпеливи, ясно е и без думи. Вече си давахме сметка, че с нас си играят, като ни заглавикват в празненства. Отначало, в Ница, те изглеждаха естествени: посещаваше Франция един турски владетел, посрещаха го, чествуваха го — добре. Но ничие посрещане не би траяло тъй дълго; всеки чужди владетел за толкова време би имал поне една височайша среща, би подписал поне някаква хартия — договор, съглашение, обязателство. А за общо седемте години из Франция Джем не биде приет от господар с що-годе висока титла; местните госгюдарчета не му заговориха за повече от виното или лова; не получаваха писма, никакви, нито едно!

Веднъж в годината където и да се намирахме през април — ни посещаваше Баязидов пратеник. Същият, който току-що бе отнесъл на Родос издръжката за Джем. Със съдействието на Ордена той проверяваше дали шехзаде Джем е между живите. Тия дни бяха черни за нас, предусещахме ги седмици отнапред. А Баязид бе станал и взискателен; пратеникът му не се задоволяваше — както преди бе сторил Хюсеин бей — да зърне отдалеко Джем. От нас се искаше да се явим, за да ни види през две педи разстояние.

Ония години Джем още дълбоко преживяваше такива часове. Все пак Баязидовият човек бе едничкият турчин, комуто се показвахме — следователно едничкият Джемов поданик в бъдеще. Джем сякаш се стараеше да го смае и подчини само с вида си (никога той не произнесе дума пред него). Джем ме караше дълго, много внимателно да го обличам преди приема; обикновено небрежен към външността си, той взискателно подбираше своите накити, сменяше ги по няколко пъти, докато се спре на най-подходящия; взираше се в огледалото с присвити очи, за да схване дали всичко в изгледа му е добре съчетано, при необходимото съотношение между цветове, оттенъци и материя, дали не е загубена художествената мярка — в такива часове Джем се готвеше като за пред живописец, а не за пред някакъв султанов бей.

След това господарят ми преценяваше и мен — облечен, сякаш бях везир. Накрая — много странни бяха ония мигове, не мога да ги премълча — Джем започваше най-трудното: събираше и подреждаше чертите на лицето си, заличаваше от него всяко човешко чувство, докато го доведеше до пречистено, величествено безразличие. Наистина той изглеждаше идол, а не жив човек през тези часове, които се повтаряха всяка година.

Монасите винаги го дразнеха, но в такива дни Джем изискваше тяхното присъствие. Те се изправяха от двете страни на целия му път, в пълни доспехи, със замръзнал израз и те.

Ние тръгвахме помежду им. Често стълбите на замъка биваха тесни, никой не бе предвидил, че ще служат за владетелски прием — и ние отривахме сърмените си халати о множество ризници; често настилката беше прекалено износена тук и там, та Джем пристъпваше неравно, сякаш язди; често вратите на така наречената приемна биваха твърде тесни, за да премине през тях в редица челната охрана на Джем султан — и тя се блъскаше неловко, издавайки метален звук. Но винаги и навсякъде из тия провинциални замъци самият Джем изглеждаше неизменно великолепен.

Аз вървях подире му с най-смирен вид, както подобава на един султанов везир, вървях като подир слънцето. Джем изкачваше няколко стъпала, за да застане пред току-що скалъпения си престол. Не сядаше. Стоеше за малко, невероятно красив, невероятно пищен и безизразен. Една жива картина на владетелска мощ предлагаше себе си пред поданика, сбъркал своя господар.

Забавно бе да наблюдаваш този поданик — те впрочем бяха различни за всяка, година. Виждах как Джем мигновено го заслепява, би го и съборил, уверен съм, ако пратеникът не се държеше нащрек. И не само защото Джем бе легенда; все още не помръкваше, продължаваше да пленява и властвува Джемовият прословут чар. Въпреки жалката храна, която му предлагаха тия чужди замъци, населени с кучкари, оръженосци и най-много барончета, въпреки усамотението и неизвестността. Струва ми се, най-трайната част от Джем беше именно чарът му.

За няколко мига господарят ми се къпеше във възхитата на своя едничък за тази година поданик. Той я отнасяше назад, през тремове, ходници и покои; той я скриваше под възглавницата на своето легло, за да й се радва нощем; мъкнеше я по лов и по гуляи. Бях съвсем сигурен, когато при такъв гуляй Джем изведнъж заотсъствуваше с унесена усмивка, че е извадил из спомените си това преклонение, че се опива от мисълта за своя още действен чар.

Нищожна утеха — казвате. Право. А знаете ли какво е тщеславният глад у един двайсет и пет годишен, зареден, здрав и гален самозванец? Той е по-силен от всяко чувство на недостиг — не ще го сравниш с жажда в пустинята, с несподелена страст, с гладна смърт дори. Парещ и всеобхватен, той превръщаше Джем в една главня нетърпение. „Кога! — крещеше, виеше понякога всяка Джемова клетка, — кога най-сетне ще поведа поход, ще победя, ще вляза в Топкапу като султан! Кога!“

О, как го разбирах! Аз, комуто свободата не би поднесла нито победа, нито престол; който се стремях към нея като прост смъртен и не виждах в свободата повече от свобода. Моят стремеж вече стигаше, за да изпълни всяка помисъл, мечтите и сънищата ми — той май бе променил дори моите движения, та ми се струваше, че всеки около мен ще попита: „Тук ли си още, Саади? Как може свободата без тебе?“

Можеше!… Някъде (навсякъде, извън Румили, Монтрьой ле Виконт, Рошешинар и разните замъци из Дофине) мъжете на моя възраст живееха — правеха война, търговия, къщи, дългове и деца, — аз яздех всред любезни тъмничари и докарани по заповед благородници, стрелях зайци, вечер слушах блудкави песни за измамени в любов девици или наказани от бога злодеи и пиех — пиех разредено френско винце! Каква беше тая огромна бъчва, та я не изплакнаха толкова години, та не се довърши подчервената водица, с която пояха мен, любителя на кипърско и ширазко вино, гъсто като кръвта на загинал от безводие бедуин!

Е, да — пак се отклоних. А с какви събития да отбележа дните, протекли за нас без събития? Как да ви опиша всички дяволи, дето ни наскочиха, затласкаха ни насам и нататък, принудиха ни към постъпки, които ще наречете безсмислени, а може би и смешни?

Така, бяхме в Рошешинар. Ще ви спестя описанието му, защо да описвам всички наши прибежища — те бяха спирки и в житейския ни път, понеже на всяка от тях изоставяхме по нещо свое, докато се видяхме такива, каквито ни е майка родила, голи нетялом, а духом. И Рошешинар не отстъпваше на другите — средна ръка замък. Негов господар беше авиньонският командор — продължавахме да се влечем от иоанит на иоанит.

В Рошешинар естествено веднага ни запосещаваха, заловиха се да ни устройват зрелища — вече не си представях ден без такъв пълнеж; вече мислех, че ще ми направят благодеяние, ако някоя утрин вземат да ме бият и ме бият до самата вечер — какво чудесно разнообразие! Напразно задавах все същите въпроси на благородничеството от Дофине — питах за Шарл, както винаги. Отговаряха ми неопределено: бил или в Шамбери, или в Лион при роднините си.

Усещах как тия отговори падаха върху нетърпение Джем като врял зехтин в рана. Две надежди хранехме Шарл и Корвин. Шарл нищо не успя за цяла година, а Матиаш? Защо всичките ни пратеници до Маджария тайни и явни — сякаш потъваха; защо Орденът никога не споменаваше Корвин в известията си? още:

„Непредпазливо е, но трябва да разпитаме за него. А — реши Джем. — Братята ще ни излъжат, зная колко е трудно да разговориш някого от господарчетата или оръженосеца му?“

Това беше новото настроение на Джем. Джем считаше, че е време да действуваме ако Предълго бяхме се оставяли на световните сили. Тия разсъждения на Джем подплатени от нетърпеливостта му, протресяха. Бяха все пак по-поносими от неговото самооплакване в пристъпи на болезнено отчаяние. Ние нощем — най-вече нощем — кроеше небъдници, че беше разказваше много подробно. Не съм уверен дали това беше от болестта му (вече никога не гледах на него като на съвсем здрав човек), или бяха естествен отговор на всичко, което ние бяхме преживели и което се очертаваше за наше бъдеще и Тъй или иначе, Джем заживя с мисълта за бягство, и тази мисъл го поведе.

— Веднъж да се приберем в Шамбери, при Шарл! — шепнеше ми Джем нощем, когато всички уж спяха, а което знаехме, че ни подслушват. — Шарл ще ни снабди с пратеник до Маджарско. Не е изключено, Саади!

— Тъкмо изключено е. В Шамбери магистърът и кралят имат поне десетина съгледвачи. За два дни и двамата пак ще научат, че си там. Те могат да заставят Шарл, да постави вярна стража. Нищо не разрешава едно бягство в Савоя.

— Тогава ни остава да гоним Маджарско. Не ме радва кралят давай, Саади! Ами ако утре ни отнемат и тая възможност! Какво бихме загубили при един опит, Саади? Доверие ли?

— Привидността на нашата свобода, Джем. Ти не я губиш достатъчно. Можем да си изпросим затвор. Най-обикновен строг затвор. Без надежда. Сега имаме поне нея…

— Не и не! — Джем избухваше така, че се боях заговори гласно. — Времето върви, не знаем дали след месеци Корвин не ще се откаже от война с Баязид. Съкровени са миговете, Саади! Още утре трябва да…

Разговорът ни имаше различни краища. Джем или ми нареждаше да разуча пътищата между Дофине и Маджарско, или да узная какво занимава сега Корвин. как се отнася кралят на Франция към Шарл и прочие.

Още ноще аз съчинявах разговорите си за през деня. Хубаво, че съм съчинител и певец наедно-бях свикнал да се държа пред слушател и и да кърмя мигновено всеки провал в своята игра. Дали яздех или гуляех всред синьорите от Дофине, не изпусках конците на играта. Най-често сполучвах с най-проста въдица — правех се пиян, нали е възприето поетите рядко да изтрезняват. Тогава заливах събеседника си с порой думи — невинаги правилно изговорени, види се, защото ми се подсмиваха — разкривах душата и мечтите си и така предизвиквах някаква бедна, изтървана откровеност.

Всъщност аз никога не разпитвах за пътищата към Маджарско, твърде прозрачно би било такова мое поведение. Надявах се, че ако избягаме — никога не повярвах и в това, — ще се оправим по звездите. Затова пък събирах отломки от вести за събитията в Европа.

Всяка от тях Джем посрещаше еднакво: „Виждаш ли, не бива да се чака! Няма какво да губим: ДОбюсон не ще ме убие, защото му нося злато. Измисли нещо, направи нещо, Саади!“

Започнах да работя последователно през пролетта на 1484 година. Дотогава в Рошешинар станахме свои: редовно ни гостуваха благородници от околността, познавах свитите и певците им.

Спрях се на един от тях, певец. Доверието ми навярно падна върху него, понеже служехме на същия бог. Беше млад, а вече прочут (неговата песен за Ричард Лъвското сърце в затвора бе положително най-доброто, което съм чувал за Ричард). Доведе ни го господарят на Монтрьой ле Виконт — Д’Обюсонов брат.

Още щом той запя, много ми напомни нашия поет от село — Хайдар. Личеше си, че не се е родил между благородници, дори не и между слугите им младежът бе лишен от обноски, — но в песента му имаше нещо истинско. Вдъхновение. Несръчен, докато го представяха, Рение (казваше се Рение) не се отпусна, а като че се откъсна, когато запя. Гледах го как отсъствува от нас, цял вдаден в творбата си, чувствувах как я доработва и тия дребни, неочаквани за самия него сполуки в някоя дума, в някой нов образ, го понасят още по-високо над един свят, който не бе неговият.

Гледах Рение — вече не го слушах, — потънал в горчиви спомени: някога, преди да ме открие Джем, аз пеех така, простете. Някога — за първи път пред Джем — аз бях пял така и го накарах да ме предпочете пред всички чувани от него певци. И това предпочитание — наречете го любов, ако щете — беше ме убило като певец. Осъзнах го през часа, когато слушах Рение. Моята мисъл и сърцето ми не можеха вече именно да се откъснат; от години аз не познавах великия по мъка и блаженство миг, онова усилие и лекота наведнъж, които са самото вдъхновение. Бях прикован о земята, защото на земята живееше и страдаше някой, когото обичах. Аз бях негово притежание.

Да, гледах Рение и виждах как се налага на нашите дръвници от Дофине. „Не е необходимо да разбираш изкуството — мислех си, — малцина дорастват до него. Но искреността се лови с ненаречено сетиво; ако веднъж я дръзнеш, ти вече си се наложил…“

И представете си докъде бях изпаднал аз, поетът Саади, та — щом Рение завърши и се оттегли, а аз го последвах — не му заговорих на нашия общ език, не му изказах своята горчивина на мъртъв поет, ами съвсем плоско, но много присъщо за човека, в който бях се превърнал — в нескопосан държавник, — веднага опитах да събудя съчувствието му към Джем.

— Вие ме разплакахте с песента си, Рение — казах пошло, а поетът в мене наистина плачеше от срам.

Певецът ме погледна, теглеше ме.

— Радвам се — каза. — Много се радвам, дето съм ви разплакал.

Това никак не смути държавния мъж, който бях.

— Може би (разбирам, вдъхновението ви търси героични неволници) имате и песен за Джем. Защо не ни я поднесете!

— Защото нямам. Навярно съм първият трубадур, пял пред Джем не за Джем. Знаете — вие сте Саади, нали? — аз считам, че човек трябва да бяга от близост с оногова, когото е възпял. Така е по-добре.

Докато говорехме, прекосихме двора. Рение отиваше да получи вечерята си при кучкарите и соколарите. А аз го придружавах съвсем недостойно като за първи велможа на един почти султан.

Рение забеляза грешката ми. Той спря пред кухненската врата и някое време ме гледа втренчено.

— Зная! — каза той внезапно и достатъчно тихо, за да не чуе никой. — Зная и колко сте плакал, и какви песни ви трябват. И изобщо мисля, че зная много повече от вас, Саади. Защото съм навън. Целият Стар свят обсъжда свободата или затворничеството на Джем. Ще поговорят и ще забравят, както е било с Ричард Лъвското сърце, а?

Съобразих: Рение не чакаше да го настигам, той сам бързаше срещу мен. Събрах цялата си смелост не можех да пропусна такъв случаи:

— Защо ще чакаме да забравят, Рение?

— Охоо! — проточи той и се засмя. — Ами ако са ме купили братята?

— Не са! — изрекох отчаяно (смърт бяха за мене такива разговори!). — Ти не би се изстъпил пред Джем с песен за Лъвското сърце, не би я пял така…

Разбира се, говорех глупости. Но тъкмо сега Рение престана да се усмихва.

— Съгласен съм, господарю. — Утре заран ще поздравя събуждането на Джем султан с песни от Елзас. Бих му пял и при лова, имам много хубави ловни песни.

С една дума, на другата заран по време на лов поговорих мъжки с Рение. Не мислете, че певецът беше заговорник, че някой бе го изпратил. Той просто обичаше онова полудете — обичаха Шарл всички трубадури на ФранциЯ и искаше да го зарадва. Вън от това подозирах у Рение някаква вражда към братята, тя се промъкваше през думите му. Никога не узнах дали е имало друга причина, или беше част от прастарата ненавист между поети и монаси.

Впрочем Рение ни обеща два коня при мостчето в гората, по кат дрехи върху всяко седло и ми указа най-общо посоката на бягството ни.

— Ще бъде глупаво, ако гоните Шамбери; още по-глупаво — ако се движите на изток. Слезте право към морето, но не в Савоя. Гонете устието на Рона. Или Мавритания, ако ви стигат сили. И търсете кораб за отвъд.

— За Кайро ли? — отговорих изумен. Не бяхме мислили за бягство в Египет.

— Каитбай е във война с Баязид. А Корвин вече от месеци има мир.

— Мир между Баязид и Корвин! — тази вест вече ме уби на място.

— Да, любезни приятелю. Не се надявайте на маджарския крал! Други са му сметките.

Рение беше ме отминал, като преди това ме предупреди да не поемаме, преди той да се измъкне от Рошешинар — и в туй ми заприлича на Хайдар. обичаше изпипаната работа. А аз стоях и не идвах на себе си — изменяха се всичките ни предвиждания, пътищата ни, изгледите за успех. Защо наистина дочакахме мир и няма ли да го последва друг — между Турция и Египет?

„Боже мили, дано утре вечер ни пребият, ако не сполучим! — помислих аз. Все по-непоносимо бе да се намирам сам с Джем посред играта между два цели свята. — Дано утре се свърши! Така или иначе…“

Шепнешком предадох на Джем своите преговори и обещанието на певеца. В тъмнината — правехме се, че спим — усетих Джемовите пръсти върху челото си: „Благодаря, Саади! — шепнеше и той. — Знаех, ще направиш нещо.“

Решихме да се измъкнем в оня час, когато пирът е към края си, когато трезвите дремят, а пияните буйствуват и не може да се разбере кой вече се е оттеглил да спи и кой обикаля навън по свои нужди. Естествено това е най-допустимият час за бягство, но още не бяхме изпечени и избрахме него.

Преживявахме го с цялото вълнение, присъщо на новаци. По време на вечерята Джем изглеждаше и по-пиян, и по-буен, отколкото някога е бил, а аз упорствувах в необяснима сънливост. Струваше ни се, че сме убедителни, поне никой не намекна противното. Вече достатъчно късно се изхлузихме през отделни врати, срещнахме се на двора, прекосихме го в най-синята сянка. Надявахме се, че не е непонятно, дето минаваме през кухните (така отбягвахме крепостната врата) — там Джем съвсем пиянски заля косите ми с черпак вода (за да ме бил разсънел, обясни на прислугата), а след това малко сбъркахме изхода.

Навън бе черна нощ — и в тази своя част бягството ни беше по реда си. Рошешинар хвърляше гъста сянка, тя преминаваше в почти отвесния речен дол, а той — в гората.

Препъвахме се, лъхтяхме сподавено, хлъзгахме се в жабуняка и затъвахме в речицата. До моста. Там наистина чакаха два коня. Наистина с по вързоп дрехи на седлото.

— Ще се преоблечем призори! — изшепна Джем. — Саади, заклевам те, бързай!

И без да ме заклеват, бързах трескаво. Познавах пътеките през гората, по тях препускахме при всеки лов. Водех тихо конете, изтръпвах от всеки шум, мерех най-късия път към полето.

Благодаря, боже — ти, който не пожела нашето бягство да успее, — че ни подари оня къс час езда през открито поле! То просветна изведнъж пред нас светеше, въпреки нощта след двойната тъмница на гората, — то въплъщаваше за нас отдавна забравения простор.

Пуснахме конете си през него. Джем ги гонеше с тържествуващ вик, ако наричаме вик един по-висок шепот. Притисках лице о шията на моя кон — доста дребен, евтин кон, — бях разнежен досълзи. Виждах малко пред себе си Джем, отново гъвкав, отново ликуващ. Джем се държеше малко странно — той не се привеждаше, а сякаш искаше да загребе повече вятър и нощен хлад с раменете си.

Бяхме се забравили, не зная колко време сме яздили напосоки. После Джем спря. „Саади, оправи ни по звездите! Накъде е Шамбери, Саади?“ (В суматохата не бях му обадил дори, че докато сме гуляли в Дофине, светът е променил съотношенията си и ще трябва да гоним Кайро, не Савоя.)

Спрях и аз. Преди да отговоря, за малко стана тихо — не пълнеше нощта тропотът на конете ни. И в тая тишина долових съвсем близо друг конски тропот. Повече от осем копита, повече от двама ездачи. Не, не беше ехо. Не само ни гонеха — настигаха ни.

Много страшно ми се видя тогава лицето на Джем; така ще да изглеждат ония, които ходят насън и някой изведнъж ги стресне. Изопнато, мъртво — празно. Докато хайката ни докопа, а ние останахме в кръга й. Счу ми се, че пръхтят зло не конете, пръхтяха братята в брадите си. Насмешка издаваше презрението им, и доволство, и превъзходство. С него се обърна брат Антоан Д’Обюсон към Джем:

— Ваше височество се е заблудил в нощната си разходка. Замъкът Рошешинар се пада много вляво.

Онова бе първият ни опит. Последваха го други — не помня броя им, — вече по-зрели, по-хитри. В никой от тях не надхитрихме Ордена.