Вера Мутафчиева
Случаят Джем (12)

Втори показания на Пиер Д’Обюсон за случилото се между 9 и 12 юли 1482 година

Въпросните събития започнаха с една съвсем изненадваща поява.

На 9 юли, още в почти тъмно, когато се готвех за света служба, съобщиха ми, че е пристигнал пратеник от Ахмед паша. За Ахмед паша аз имах неприятни спомени: наскоро този твърде способен военачалник бе заел Отранто. С това бе отбелязана пряката турска заплаха над Запада.

Облякох се набързо и слязох в приемната, съобразявайки пътем какво ни предстои, ако примирието бъде нарушено. Укрепленията ни бяха недовъзстановени след тежкия обстрел на Мехмедовата флота; един призив за набор на вярващи бойци от Италия, Испания, франция предвиждаше най-малко два месеца време; за попълване на хазната ни трябваше друг призив — до вярващите от целия Запад, — който изискваше много повече от два месеца…

В приемната запалиха свещите — все още не беше съвсем съмнало, а аз не обичах да преговарям в полумрак, няма защо противникът ти да крие очите си.

Въведоха пратеника. Не турчин, познах веднага. Бяха ми втръснали тия християнски отстъпници, които служеха на султана по-добре от всеки роден мюсюлманин, които ни познаваха твърде вещо. Не един честолюбец из поробените страни или Запада намираше радостен прием при Завоевателя. Дворът му угощаваше стотици такива предатели, а между тях поне десетина бяха само привидни изменници — те вършеха за нас неоценима работа. Напълно съм убеден, че също поне десетина от многото избягали на Родос гърци, левантинци, далматинци вършеха подобна неоценима работа за султанова сметка. Затова ние държахме под наздор всеки бежанец или разкаян изменник, потърсил отново християнска закрила. Уж следяхме и стъпките им, но можех да се закълна, че твърде малко от онова, което се решаваше дори във Висшия съвет на Ордена, оставаше тайна за султана. Утешавах се обаче, че и ние сме също дотолкова въведени в тайните на Топкапу.

Пратеникът на Ахмед паша ми се видя по-скоро левантинец, отколкото грък. Както и очаквах, той заяви, че не говорел езика ни и поиска преводач. Една много евтина уловка, която ние използвахме с успех в Топкапу, но при нас не минаваше: пратеникът да се преструва, че не познава съответния език, за да следи разговора, без никой да подозре. Но ние винаги подозирахме.

И така преводачът ни съобщи предложението на Ахмед паша. Ни повече, ни по-малко чрез Ахмед паша Баязид настояваше колебливото примирие помежду ни да се превърне в траен мир.

„О-хо! С нищо не заплашваме Империята, за да ни предлага мир, без да го търсим ние — помислих си. — Следователно? Следователно има обстоятелства, които принуждават Баязид да се постави неизгодно.“

— Ние сме особено поласкани от благосклонността на вашия велик владетел — започнах бавно, за да дообмислям в течение на думите си. — Но не разбираме за какъв мир с Високата порта се говори, когато господарят ви продължава неприятелства срещу нас. Едва преди седмица е бил пленен корабът ни „Света Марина“ и не знаем нищо за съдбата на моряците му. Едни преговори трябва да започнат с добра воля от две страни. Ние молим господаря ви да освободи всички наши братя, задържани в Империята. За да преговаряме с открито сърце.

— Това означава навярно — пратеникът бе подготвен за такъв обрат, — че и вие ще освободите пленниците, задържани при обсадата на Родос.

— Не. Те са пленени на наша земя. Ние искаме от вас хора, заловени в ничии води.

Левантинецът забави отговора си. Очевидно съобразяваше дали да приеме на място така унизително едностранно условие, или да иска разрешение от горе. Тъкмо последното беше целта ми: нека плува нататък и насам цели две седмици! Но съвсем внезапно пратеникът заяви:

— „Света Марина“ е била задържана от санджакбега на Ликия. Той е действувал самоволно и ще заплати за това. Вие ще получите и кораба, и хората си веднага щом се завърна.

„Е, не! Това вече е прекалено. Ще рече, Баязид е упълномощил един прост пратеник да приема условията ни! Нещо много сериозно заплашва Баязид… Нима Джем? Дали не го подценихме?… Може да е истина, че зад Джем стои войската…“

Въпреки поканите ми пратеникът на Ахмед паша не си отпочина преди обратния път. Той ни напусна още следобеда на 9 юли и с това още повече усили моите подозрения, че Баязид не цъфти. Избягнах да ги споделя с когото и да било. За щастие пратеникът бе ме посетил твърде рано и никой не присъствува на разговора ни. Така аз съобщих на Съвета, че Баязид ни предлага мир, и толкова. Защо ли?

В нашето братство, което броеше непълни две хиляди човека, бяха налице всички белези на държавата — на двор, слоеве и борбите между тях. Всред трийсетината участници от Големия съвет и всред деветте — от Висшия, аз знаех, че има привърженици на всички световни сили. Дължахме го донякъде на самия строеж на Ордена — той се делеше на осем езика, всеки от тях имаше представител във Висшия съвет и съвсем естествено този представител застъпваше интересите на своя владетел. Бих бил предоволен, ако нещата свършваха тук. Но те бяха много по-сложни.

Между нашия висш слой можех да набележа .привърженици на всички течения във Ватикана, в Европа. Заплащаше свой човек в Ордена ни всеки кардинал, всеки магистър на друг орден, всеки западен херцог. Тъй или иначе, аз винаги се чувствувах наблюдаван от стотици страни — като започнеш със Светия отец и завършиш с Бургундския дук например.

Затова бях възприел определено поведение — то, струва ми се, е съдба на всеки управник от сътворението на света до ваши дни: доверявах се само на себе си.

Така дочаках вечерта на 9 юли — един от многото дни, през които грижите ми бяха само мои грижи, без право да ги разтоваря, да потърся съвет или помощ. Един от дните, през които се молих в тълпата рицари, разисквах възстановяването на крепостните стени в Съвета, ядох печено и пих кипърско вино, четох, разговарях. И се стараех да скрия — без усилие, защото притворството бе вече част от самия мен — тревогата си: предстояха събития!

Все пак онова, което ми поднесе едва следният ден — 10 юли, — надмина всички мои очаквания. След обеда ми оповестиха пратеник на Джем.

Този път не беше нито прекалено рано, нито твърде късно, за да имам извинение, но аз престъпих всички правила и приех пратеника насаме. Не се съмнявах, че най-малко десетина братя ще използват тайниците в стени, комини и камини, за да присъствуват невидимо на разговора. Но реших, че десет е по-малко от трийсет (числото на Големия съвет), а бях сигурен: никой подслушвач не дели своите знания с другиго — би намалил цената им.

Пратеника въведоха двама служещи братя.

Не зная дали успях да скрия изненадата си — аз, който се надявах, че владея всеки мускул от своето лице, — виждайки кого срещам. Брат Бурно!… И този човек има наглостта да застане пред очите ми!

Преди четири години, още когато борбата ни с Мехмед хан едва започваше (казвам го, за да определя времето), взеха да ми донасят, че Бруно се държал странно. Два или три пъти отказвал да присъствува на света служба, без да даде обяснения; загатвал пред своя брат по стая, че проглежда чак сега и още не може да повярва онова, което прогледнал; веднъж бил крещял — не пиян, а просто извън себе си, — че всичко на Родос е гнило, смърдяло, отвращавало. Впрочем не си спомням точно бълнуванията на брат Бруно, но те ми бяха повече от ясни, защото той не беше нито първият, нито последният.

Случвало се е и други път такива като него, помонашени в някой забутан манастир на Бохемия или Бавария, прекарали своето дълго послушничество между пет-шестима оглупели от пост или твърде простодушие вярващи братя, да изпитат силен трус, преминавайки в Ордена ни. Разтърсва ги не друго, а сблъсъкът между тяхната представа за едно общество от войнствуващи монаси и самото това общество.

Всеизвестно е, че истината бива много по-богата на разнообразие, случайности, противоречия, отколкото отвлечената представа. Спестете ми подробности — не съм длъжен да изброявам всичко, което може да разтърси един дълбоко вярващ провинциален монах, присаден в богатата действителност на Родос.

Аз бях се надявал, че брат Бруно ще преболедува набързо своите разкрития и ще се постарае да си отвземе полагаемото му се — Орденът предлагаше немалко възможности. Ако пък не намереше сили да преболедува, щяхме да му помогнем — разбирайте го както искате.

И тъкмо тогава узнах, че е избягал. Преди това Бруно написал писмо до братята — какво нахалство, до всички братя! — с което ги призовавал сами да сринат туй гнездо на насилието и разврата и се пръснат по четирите краища на света. Как ви се струва?

На нас, Големия съвет, където разисквахме писмото му, то се стори чудовищно. Бруно веднага бе отлъчен не само от Ордена, но и от светата ни църква и в родоските параклиси дори бе прочетена анатема за блудния брат. Така ние скъсахме всички връзки с него и скоро съвсем го забравихме. Никой не научи накъде е насочил грешните си стъпки Бруно — за нас той беше мъртвец.

Ето този мъртвец дръзваше да възкръсне пред лицето ми, и то не като разкаян грешник, а пратеник на един принц.

С възможната бързина, която позволяваше дълбокото ми смайване, аз съобразих, че засега е добре да не го позная — това би загубило излишно време. Пък и трънливият, но нерешаващ въпрос за отстъпничеството на един наш редник не биваше да ме отвлича от несравнимо по-важното.

Обърнах се към прозореца, за да не гледам това нагло, преобразено от чуждата носия и все пак — неприятно известно лице; да не срещам насмешливо-предизвикателните му очи.

— От името на Ордена приветствувам принц Джем в особата на неговия пратеник — изговорих нанякъде. — Какви вести ни носите?

За разлика от Баязидовия човек Бруно не поиска тълмач. Заговори ми на чист латински.

— Моят господар ви поднася своите почитания. Превратностите на съдбата, която още не е казала последната си дума в спора между Джем и самозвания му брат, принудиха господаря ми да се изтегли в Ликия. Тъй като той желае да разисква по-нататъшния ход на своята борба с мъдрейшите братя от Ордена, Джем султан моли да бъде приет на Родос с всички почести, които изисква неговото рождение. Той вярва, че в отговор на молбата му светите братя ще му изпратят кораби, които да приберат него и хората му от азиатския бряг. А също и че ще му бъде издаден свободен пропуск за влизане и излизане от Родос по негова воля.

Бруно произнесе тази реч с отегчен, чак приспиващ глас. Вероятно така подчертаваше колко малко е очарован от височайшето си пратеничество и от светейшия прием.

Трябваше — макар че нашето духовно възпитание не допуска крайности — да употребя усилие над себе си, за да не изругая.

— Орденът се ласкае — казах наместо това, — че синът на великия Завоевател, очиствайки сърцето си от старата вражда към братята иоанити, ни удостоява с внимание. Щом Големият съвет разгледа въпроса, ще бъдете известен.

— Бих искал само да ви напомня, че всеки миг е скъп. Докато вашият Съвет реши, Джем султан може би не ще е между живите.

— Ако познавахте по-добре Ордена ни — не се сдържах, — не бихте го обвинили в мудност.

Бруно се оттегли с подчертано небрежна стъпка — желаеше да ме дразни.

„Никакъв Бруно! — изличих го от мислите си. — Велики боже! Нима на мен, третия син на граф Д’Обюсон, обеднелия рицар от Крьоза, даряваш такава възможност! Неизмерима… Довчера Орденът ни стоеше под заплахата на Завоевателя: довчера напусто търсехме средства да поправим съсипаните си стени, за да устоим на нов пристъп. Днес вече ние — две хиляди монаси, начело с мен! — ще участвуваме в съдбата на света.“

Братята се събраха по моя покана в залата на Големия съвет. Тя беше величествена в своя пъстър от стъклописите полумрак, със стените си, облечени в кедър и дамаски брокат. Като ято стари, мъдри птици монасите влитаха безшумно. „Орли мои! — искаше ми се да им кажа, макар че знаех, какво половината от тях биха дали душа и свят, за да ме очистят от пътя си, — дойде часът ни!“

Нашите старейшини вече насядаха около дългата маса на Съвета.Тъмният мрамор на плота й отразяваше криво трийсет лица: къдели сива брада, дупки наместо очи и никакво чело.

Аз съобщих молбата на Джем.

Много време в залата остана така тихо, че се чуваше почукването на ноктите ми о абаноса. Всеки един от моите хубави братя сега съобразяваше колко ще получи, ако до довечера препрати някак на своя негласен господар новината. Това ми беше безразлично — не биха ми иззели големия коз. Джем ще бъде на Родос, преди някой от ония господари да поеме дъх. Както виждате, и нашето време с бавните си съобщения, със зависимостта им от попътен вятър, буря или корсари, имаше своите преимущества.

Пръв след мълчанието взе думата молителят на Кастилия Дон Алваро де Цунига. Ако за нещо ви завиждам, то е, че не сте били принудени да търпите обществото на казаната личност; дон Алваро беше рядко неприятен мъж.

И този път той надуто заобяснява неща, които и без туй бяха ясни от първата ми дума. Когато благоволи да ни отърве от красноречието си, аз подчертах, че не е време за приказки. Всички ме подкрепиха: Съветът не бе запомнил такова единомислие, не бях запомнил братята така неприлично оживени. Сякаш се намирахме не в свят орден, а на тържище, където скъпа стока е добила изведнъж смешно ниска цена, та кара купците да се натискат и грабят.

Всичко тръгна невероятно гладко. Без възражение се съгласих към Ликия да отплува дон Алваро (естествено той се предложи сам), като оглави флотилия от седем кораба, между които голямата трирема на Съкровището — нашият представителен кораб. За Джем и свитата му би била достатъчна триремата, но предвиждахме възможен бой.

Когато във връзка с това бе споменато името Баязид, сетих се, че — погълнат от новата вест — бях забравил вчерашния му пратеник. Напълно явно беше: Баязид бе научил преди нас Джемовите намерения — научил ги е навярно от съгледвача, когото държи във войската на Джем. И е побързал да уреди мир с Ордена, за да ни изиска след седмица своя брат. При примирие такова искане би било неуместно.

Усмихнах се на мислите си; представих си как Баязид ще узнае, че е пропуснал мига. Нека! Сега силните ще бъдем ние, защото ще посредничим между двамата височайши братя.

Оставаше да уредим сметките по тържествата. Тази работа отне повече време — най-много се говори за пари, когато пари няма. После извикахме Джемовия пратеник, за да му съобщим решението си. А аз очаквах — вътрешно настръхнал — как братята ще посрещнат бившия Бруно.

Потресението им беше трудно за описване; седяха като гръмнати; тук-там долових шушнене, възклицания. Но това бяха монаси, възпитани в борба с поривите си, та тихият им ропот скоро заглъхна.

Онзи безсрамник — наистина най-хладнокръвното чудовище, което съм срещал — премина покрай цялата дълга маса с такова самочувствие, че би вбесил и ангелите. „Господи — помислих си, — дали Бруно така зле познава Ордена, та се чувствува извън опасност?“

— Нашият Голям съвет — подех, когато застана пред мен, — обсъди молбата на принц Джем. Съветът намира, че за нас е чест да дадем приют и съвети на този именит, благороден принц. Нашата флотилия ще отпътува незабавно, за да го вземе от азиатския бряг.

— Каква част от преданите му войски Джем султан ще натовари за Родос? — делово попита пратеникът.

— За целите, които водят при нас принц Джем, не виждаме необходимост от войска. Крепостта ни е неголяма, а изхранването на жителите й — затруднено. От обща полза е да не претоварваме Родос. Впрочем, дали с петстотин войници или без тях, принц Джем ще продължи по-нататъшната си борба при еднакъв успех; те не са бройка.

Пратеникът (той стоеше с лице само към мен и с гръб към Съвета) сега не се усмихна, а улично се ухили — подчертаваше, че прозира истинската причина за отказа ни.

— Напомням на вашето внимание — каза натъртено, — че господарят ми бе молил не само за свободно влизане, но и за свободен излаз из Родос.когато счете, че работата му тук е свършена. Не чух мнението ви по това.

— Ще го чуете.

И зачетох свитъка, който ми поднесоха:

„През последните дни при нас дойде великолепният пратеник Сюлейман от страна на Негово височество принца господар Джем султан. Чрез писмото на казания господар, а също и устно, споменатият пратеник ни обяви, че принц Джем султан желал да дойде на Родос, за да разисква с нас определени предмети, по които той ще получи и следва нашия съвет, като съвет, който иде от желаещи доброто му приятели. По този случай той изисква да бъде осигурена личността му според приетите закони.

Ние впрочем, движени от старото приятелство, което изпитваме към него, и от надеждата, че посещението му ще бъде от обща изгода, му изпращаме по приносителя своето съгласие, с което той получава пълна, всеобемаща и всеобща гаранция за личността си и съблюдение на приетите закони. Те се отнасят както за Негово височество принц Джем султан, така и за ония, които ще го последват на Родос в качеството им на негова благородна свита — турци или маври, или всяка друга народност. В пълна свобода и сигурност, заедно със своите вещи, скъпоценности и пари, те ще могат да живеят в Родос, да останат тук, колкото пожелаят, и да го напуснат по своя воля или по волята на принц Джем султан, без да им се прави никаква пречка или затруднения. В уверение на което поставяме под настоящото нашия оловен печат.

Издадено на Родос. 12 юли 1482 година.“

Пратеникът ме изслуша, без от лицето му да слезе подигравката. Вероятно си мислеше, че десет такива уверения струват колкото торба зоб. Лично аз никога не бях чувал по-разточителна гаранция от тази. .

Чувствувам, всички мои клетви не ще ви убедят, но говоря чиста истина: ние не знаехме как ще се развият събитията, на 12 юли следователно все още нямахме неизречени намерения. За нас бе достатъчно, че със съучастието си ще продължим смута, който отслабваше най-страшния ни враг.

Докато Джемовият пратеник премина отново покрай тях, първенците иоанити изглеждаха много тържествени. Повече дори от деня,когато се бяхме събрали в същата тази зала, за да чествуваме своята победа над Мехмед Завоевателя.