Вера Мутафчиева
Случаят Джем (28)

Втори показания на филипина Елена де Сасенаж за същото време

След показанията на Саади навярно ме считате за чудовище; това е обикновено определението за жена. която използва чаровете си преднамерено.

Не ще се оправдавам — прекалено много съм се оправдавала приживе; аз бях цялата покаяние и изкупление, докато и едното, и другото ми стана тъй нетърпимо, та се оставих да ме въвлекат в случая Джем. Участието ми в него бе цената, срещу която щях най-сетне да получа покой. Намирате ролята ми низка, а аз ви се кълна, че бих изиграла и двойно по-низка, за да изляза от един живот, който бе за мен всекидневна кръстна мъка.

Зная, че не ще повярвате, ако аз — подложената жена — взема да твърдя, че в предначертаната ми игра участвувах не като актьор, с повърхността си. Аз наистина се вживях в своята роля; за мен тя скоро се превърна в част, най-съществената, от моето битие. И толкова по-ужасно беше, че насила ме връщаха именно към ролята ми; онези, обещали ми мир срещу низост, не виждаха в мен повече от оръдие.

Моята задача бе ми се сторила трудна още когато ми я обясняваха. Аз трябваше да съблазня (каква дума! — но брат Бланшфор употреби точно нея) турчина, да спечеля доверието му и узная неговите тайни връзки със света навън, а след това — да го убедя, че ще спомогна за бягството му. Това бягство щяха да устроят по всички правила братята, за да измъкнат Джем из ръцете на френската охрана и да го предадат на Папството. Орденът вече бе разбрал, че му остава само тоя път. А тъй като Джем не желаеше в никой случай да премине у папата, той не биваше да узнае, че въпросното бягство е дело на Ордена.

Трудна задача, нали? Преди всичко: беше ли Джем така доверчив, както ме убеждаваха? И ако спечелех доверието му: ще намеря ли сили да го измамя?

„Ще намеря! — мислех си. — Какъв е моят избор? Те разполагат с баща ми; могат да уредят или откажат моето подстригване за монахиня. Какво ще правя, ако го откажат? Ще се влека още не четири, а десет години с баща ми под присмеха на благородничеството ни, за да търся жених: ще търпя укора на близките си и проклятията им. Или ще бъда продадена на някой съвсем закъсал рицар и ще слушам до гроб. колко много е преглътнал той. за да ме удостои с името си. Господи, по-добре смърт!“ — мислех.

И така, решила с последно усилие над себе си да извоювам право на отказ от света, аз заминах с татко за Боазлами.

Не ще повтарям, което Саади каза за нашите първи срещи с Джем: Саади до голяма степен е забелязал какво ставаше с мене: аз се борех между противоположни чувства. Ту се домогвах до близостта на Джем и до доверието му с ясната мисъл, че трябва да изпълня задачата си, ту за цели дни се оставях да бъда наистина обичана, наистина обожавана и желана.

Братята бяха сбъркали в избора си — често бъркат най-опитните, най-хладните познавачи на човека. Защо бяха сметнали, че Елена де Сасенаж е най-подходящата жена за случая? „Елена е опозорена — мислили са те, — та няма какво да губи; тя е притисната отвсякъде и лишена от своя воля,“ А не е ли близко до ума, че тъкмо човек, комуто не е останало за губене, е дотам отчаян, та може да си позволи и съвсем непозволеното? А не е ли ясно, че тъкмо жена, познала любовта, но отритната и усамотена, ще се остави да я съблазни дори една саката любов?

Не, не искам да намекна, че любовта на Джем беше саката. Не вярвам никоя от чистите дами на Савоя и Дофине да е получавала за един кратък месец тъй незаслужено много, като мен. „Все пак — мислех си по-късно, когато ме оставиха на мира, — може би съществува надземна справедливост: срещу всичко, което съм понесла като жена, аз имах и най-високото женско възмездие.“

А през ония седмици ми беше страшно. Бях успяла повече, отколкото братята се надяваха — Джем ми се остави без съпротива, сякаш отдавна бе чакал именно мен; той ме допусна до своите надежди. Саади не беше прав — не с У безразличие изслуша Джем молбата ми да му помогна; той; просто я намери ненадейна. Тъй извън всекидневието беше неговата любов, та Джем не би я примесил даже с горещата си воля за свобода. Но от мига. в който аз сама му натрапих тази мисъл, забелязах, че му ставам двойно по-скъпа; той щеше да избяга не само чрез мен, а и — с мен.

Трябваше да му обещая, че не ще се разделим, когато бъдем навън. Никога. Знаех, между влюбените няма по-задължителна лъжа от това „никога“, и все пак изгарях от мъка. Не можех да му кажа. че ще бъдем разлъчени още при първата смяна на конете, че аз ще се върна в Сасенаж, за да отпътувам към някой манастир за благородни дами, докато той — Джем — продължи към Рим.

И така ето как протичаха дните на моя двоен живот.

Заран аз излизах извън Боазлами с Джем. прекарвах часове на никога неизпитана радост. Не чувствувах, както преди, с Жерар, че върша престъпление — всички околни подпомагаха моята близост с Джем. Ние препускахме през ливадите на Дофине: аз пропъждах всеки страх и гузност; оставях се на щастието, че за няколко часа сме двама и се обичаме, и вятърът ни къпе, и слънцето ни плакне, и цялата пролет сякаш е постлана под нас. Бледи са думите за радостта на двама изтървани за малко затворници — не бих я сравнила с нищо.

За мен. непонятно защо, ония дни са се запазили в цветове. Нежнобледи или ярко наситени.

Бледа беше пролетта над Дофине със сивкавото си небе и крехка зеленина, всред която се провираше бялата кобила на Джем, ръждивата дреха на ездача й и тъмнозлатистата му коса. А ярка бе Джемовата стая вечер — при Джем научих езика на източните багри. Никога пурпурът не ми се е струвал така кървав, както атлазените постилки на леглото, никога индигото не е било тъй нощно-дълбоко, както възглавниците, разхвърляни върху лудостта на тигрови и леопардови кожи. Светлините от свещта потъваха в абаноса на креслата и отскачаха от изумруда на Джемовата наметка, от златната везба, която се обаждаше тук и там из полумрака, докато кадифето тихо напомняше за себе си с опалови гънки.

Вечер Джем не носеше своята ръждива ловна дреха. Той ме чакаше в някой от халатите си, който би стъписал и най-прочутия лионски майстор, пищен, като приказка от хиляда и една нощ. А веднъж, помолих го да се облече така, както един път в годината — в деня, когато иде пратеникът на Баязид хан, за да провери дали Джем е жив. Бях чувала, че братята тогава показвали Джем в целия му блясък — тъй оправдавали огромните разходи по неговата издръжка.

„Мразя тия дрехи — отговори ми Джем. — Повече от всичко те ми напомнят, че съм кукла.“

А аз настоявах. Трябва да призная, у Джем ме увличаше не само неговата горещина, откровената му страст; Джем ласкаеше въображението ми: при Джем аз отстъпвах пред целия чар на Изтока — приказно великолепие и загадъчна сила.

Та, настоях. И следната вечер заварих Джем така преобразен, че извиках уплашено. Надминаваше всичките ми представи. Цял в бяло и сърма, срещу мен се изправи един сякаш двойно по-едър и двойно по-възрастен от Джем сарацински султан. Той бе толкова непознат на любовта ми, та ми се счини, че вече са ни разделили, че Джем ми е отнет — много страшна беше тази мисъл. Тя ме накара да си дам сметка за ужаса, който ми предстои: краят. Колко скъп беше всеки още наш миг!

„Моля, снеми ги!“ — казах му с движение. Засмя се — пак Джем. Привлече ме и мимоходом духна свещта.

В зеленикавата нощ, нахлула през процепа, заживя едничко златото-то грееше от пода, от свлечените султански одежди, сякаш със собствена светлина. После всички цветове угаснаха, остана само една много голяма, много моя топлина.

Отивах си преди утринта. Само веднъж дочаках слънцето при Джем — неповторимо слънце беше то! Съвсем глупаво свързват любовта с нощите; няма в нея нищо по-сладко от това. да се пробудиш посред утро до любимия и да излезете двама под слънцето. Исках да го преживея с Джем и заплатих скъпо — оная заран брат Бланшфор ме заплаши, че Орденът бил в състояние вече и сам да води работите от мое име, ако аз не изпълнявам точно указанията му.

Впрочем към всички не конци, а вериги, с които ме теглеха, се прибави още една неразрешената, непредвидена моя привързаност към Джем. Сега ме изнудваха и с една близка раздяла.

След всеки лов, след всяка наша нощ, за да се прибера в стаята си, минавах през параклиса; като старши иоанит в замъка, Бланшфор прекарваше голяма част от своето време там. Представях си какви мерки бе взел, за да провери стените му, на тоя параклис, защото говореше съвсем без страх. Моите посещения минаваха за изповед — нали бях съгрешила и покаяна, полагаха ми се духовни грижи.

Отначало разговорите ни вървяха леко — все още нямах нищо за признаване. Но с всеки изминал ден те ми ставаха все по-нетърпими. Бланшфор не обичаше недомлъвките. Бланшфор ме разпитваше дори за израза, който било взело Джемовото лице при някоя моя дума. „Бихте ли се заклела, че той не ви лъже, дъще?“ — питаше ме, когато го убеждавах, че Джем не разчита на бягство, устроено от майка му, Корвин или Шарл Савойски. Бих, разбира се! Кълнях се във всички светии и Богородица и тогава ги намразих всички светии и Богородица! Как позволяваше тя низостта, в която живеех? Какъв задгробен покой ми обещаваше командорът! — та, ако има ад, той би бил тесен за мене. Възможно ли е, мислех си. един десеторно по-тежък грях да изкупи по-лекия?

След такива мисли започвах да лъжа под клетва лъжех съзнателно, все по-умело. Всяка моя лъжа искаше да спести миг страдание на Джем. Бланшфор ме изобличаваше, без да изрича, че не ми вярва; намекваше, дето се оставям да ме заблуждават; говореше ми за крайната поквара на Джем в женските работи — бил имал триста жени в Турция, това ми казваше, но аз не трепвах. Знаех, че в Боазлами аз съм жената на Джем и не ме засягаха никакви козни. Четири години лицето ми беше корава маска, но едва при моите изповеди пред Бланшфор я почувствувах непроницаема.

Забеляза го и командорът. Затова една нощ, призори, Бланшфор внезапно стана, изправи се гърбом към мене, сякаш да скрие доколко съм го вбесила, и произнесе натъртено:

— Много хитра ли се мислите, мадам?

Изстинах, макар никога да не бях повярвала напълно, че ще измамя човек като Бланшфор. „Сега ще ме изгонят от Боазлами, ще струпат куп нещастия върху Сасенаж; сега не ми остава нищо, освен смъртта!“ — това мина през мислите ми.

— Благоволете да съобразите, мадам — продължи Бланшфор безстрастно, — че вашето увъртане с нищо не помага на турчина. Надявам се, достатъчно трезва сте, за да си въобразите, че вие (тук Бланшфор се обърна и ме изгледа с неописуем присмех) ще отвлечете Джем за своя сметка, за собствено удоволствие — да бъдем точни. Тогава какво? Той или ще си остане тук, под стражата на краля, който вероятно ще го препродаде на брат му, или в крайна сметка Баязид ще успее да го отрови чрез някой закъсал за пари баронет. Това ли пожелавате на Джем?

Бланшфор замълча, а аз не намирах сили да се противопоставя на неговата безжалостна правота.

— Вие можехте, мадам — продължи той, — да ни предупредите, че вашата задача ви е противна. Вие я приехте — нима сте лъгала светата църква още тогава? Помислете за последиците, които вашето недостойно съчувствие ще навлече върху дома ви и турчина! Оставям ви на молитвите ви, мадам. Утре по обяд — без да излизате из стаята си — ще ми съобщите своите намерения. Този път — без увъртане! До края на месеца ние или ще успеем, или всичко е загубено. Романът ви с турчина свърши, мадам.

Беше първата заран, през която-откак бях в Боазлами — не отидох на лов с Джем. Навън грееше вече почти лятно слънце, виждах от прозореца си дъбравите, хълмовете, полята, където много утрини бяхме яздили с Джем. Свършено… Наистина идеше краят на моя топъл сън.

По обяд ме посети Бланшфор. Казах му, че съм съгласна да доведа нещата до успех. Нищо не би ми помогнало упорството, а аз бях готова на всичко заради една последна среща с Джем. За едно сбогом, което ще произнеса в себе си, не гласно — Джем нямаше да узнае, че тая среща е последна.

Бланшфор ми съобщи сухо, че отвличането било поверено на дук де Бурбон (дукът с удоволствие се месеше навсякъде, където би уязвил дамата Божьо, адмирала и кралчето). Значителна част негови рицари щели да причакат Джем при лова ни в петък заран. Боят бил сигурен, но бурбонските вероятно щели да вземат връх, поради числото си. Естествено стражата иоанити щяла да помага уж на кралската, защото Орденът държал да изглежда непричастен.

След това Бланшфор ми обясни моето участие в отвличането: да убедя Джем, че то е в наша (на двама ни) полза, че ще избягаме заедно в Савоя. при Шарл. Трябваше да осигуря не само Джемовата несъпротива, но и съдействието му: битката би могла да се затегне или пък да бъдат надвити бурбонските. Затова, докато тя още трае, ние с Джем, Саади и двама от хората на дука трябваше да откъснем и да запрашим по най-късия път към Вилфранш. Там ще ни чакал папски кораб под чуждо знаме.

Още същата вечер дума по дума повторих пред Джем Бланшфоровите заръки. Забелязах, че ме слуша по-скоро Саади: Джем беше неспокоен. Това, че бях липсвала цяла заран, че за първи път от седмици той бе яздил без мен, го разстройваше напълно обяснимо. Джем също бе почувствувал заплахата над нас и преживял нашата раздяла.

— Защо ми говориш всичко туй. Елена? — питаше ме той умолително, сякаш само мисълта за едно ново усилие го уморяваше. — Важното е. че си още тук, вече мислех, не ще те видя.

— Нека се махнем, преди да са ни разделили, Джем! — убеждавах го неубедително. — Днес е сряда, а в петък ще ни чакат при разклона в гората. Още докато онези се бият, ние ще се отправим на юг, за да ги заблудим. Щом стигнем Ла Ротонд, ще ни пресрещнат други посветени; те ще ни отведат при Шарл. в Савоя.

Говорех го като урок. а видът на Джем ми казваше, че работата е решена, ще го направим, разбира се, но сега нека не разчитаме много на сполука, нека мислим за себе си и за онова, което притежаваме в Боазлами.

Тогава се обади Саади: до тоя час не бе ме заговарял от свое име. Надявах се, че съм спечелила и него — Саади беше неповторим като приближен, истинско ехо на Джем. Сега Саади внезапно стана отделна воля:

— Мадам, нима Шарл не ни изпраща знак? При всички свои опити го е правил.

Бях изненадана, защото Джем никога не би поискал от мен доказателства.

— Нужно ли е, Саади? — отговорих не без смущение. — С Шарл аз се свързах чрез верига хора; може би се е боял от улики, от измама…

— Боя се и аз, мадам — каза Саади, втренчен в мене. — След всяко несполучливо бягство нашите свободи (ако мога да ги нарека така) намаляват. Аз ви моля, заклинам ви в господаря си, мадам: откажете се. ако не сте съвсем, съвсем сигурна, че ще успеем!

Ето, това бе връхната точка в мъките ми при Джем! Нямах очи да срещна погледа на Саади, осъдил се на доброволно заключение, за да бъде с Джем; чинеше ми се, че ще извикам с все сила (да става, каквото ще!) „Повече не мога, не искам!…“ Мълчах под тихия укор на Саади, разбрала, че той навярно отдавна знае и коя съм, и какво търся в леглото на господаря му — разбрала, че Саади не е опитал да ме спре по-рано, дано Джем открадне няколко седмици радост. Сега Саади ме спираше — нали романът (както се изрази Бланшфор) беше свършил?

— Жал ми е за вас, мадам — каза той съвсем тихо. Усещах, че ще се разрева. Цялото покаяние, в което бяха ме натикали вече години, всички ония укори и проповеди не ме засягаха. От мене се гнусяха хора, не по-добри от мене. За същите тях ориенталецът не бе човек — сарацин, мавър, турчин или грък, ние ги покривахме с еднакво име и презрение; те бяха торът, върху който цъфтеше нашата сила, търговия, култура — цялото ни самочувствие. А аз срещнах двама човеци през живота си моля, впишете това. аз държа! Единият ме обикна, без да попита коя съм, а вторият ми прости без упрек най-голямата низост, на която е способна жена.

В оня миг ми се стори, че у мен се надига неизвестна сила — така навярно се чувствуват робите, когато тръгват на смърт; така навярно един път се бунтува всеки унизен. Бях готова, кълна ви се! — да разкрия цялото си падение. „Стига! — мислех, близо до несвяст. — Стига!“

Попречи ми Джем. вярвайте! Той заговори, а Саади преведе:

— Господарят ми е недоволен, че си приказваме без него. Той е съгласен с вас, мадам.

Каза го, стана и си излезе. Джем го изпрати с недоумение — нищо не подозираше той.

Онази нощ съжалих, че бях се борила с Бланшфор за една последна среща. Беше ми непоносимо тежко. Докато лежах до Джем, сложила глава върху рамото му и чувах плътните като камбана удари на Джемовото сърце, размислях колко хубаво би било, ако човек сам избираше мига на смъртта си — бих избрала тоя миг. Нищо не съществуваше отвъд него.

Вероятно — ако имахме общ език — през нея нощ Джем би научил всичко за мене. без остатък. Защото аз наистина много говорих; пръстите ми минаваха по кожата на Джем — те търсеха не да задържат, а да запомнят; сълзите ми се събираха в добре познатата впадина между ключицата и рамото му. Беше едно истинско сбогом. От една страна.

Той го приемаше просто като голям пристъп на нежност и галеше косите ми. докато не ги усука на кичури. От време на време проговаряше на своя неразбран, варварски език. Май ме успокояваше, галеха ме думите му. Всъщност защо съм уверена, ме не се сбогуваше и Джем?

Отидох си преди зората, не исках слънцето да ме изненада с това лице. Трябваше някак да сложа ред в чертите му и да ги удържа така до петък заран. След това… нищо нямаше след това.

Разделихме се като всеки път. Не посмях да оставя по-дълго ръцете си около шията му — нека бъде като всеки друг път. Излязох тихо в тъмното. Затова се стреснах, когато в края на ходника се блъснах о някого.

— Мълчете! — каза ми той с шепот, но и по шепота познах Бланшфор. — Следвайте ме!

Не отидохме в параклиса, а в стаята н а командора(никога не бе проявил такава непредпазливост). Там горяха всички свещи, личеше си, че Бланшфор изобщо не е лягал.

— Мадам — обърна се към мене той, без да ме покани или да седне сам, — ние сме разкрити! Не зная как ще застана пред брат Д’Обюсон, не виждам и на какво вече ще разчита Светият отец сега Кралството има всички основания да ни постави под тройна стража или ще прибере турчина в някоя крепост на короната. Ние провалихме последната наша възможност, мадам!

— Кълна ви се, отче! — опитвах се да преброя всичко, което нахлу в мене при думите му; ужас най-вече. — Кълна ви се, че работих по силите си!

— Вярвам ви! — прекъсна ме той. — Ако не ви вярвах, би било твърде зле за вас, мадам. Но доносът беше насочен именно против вас, вие бъркате нечии сметки. Ще рече, свършили сте своето. Господи, кой да предположи!

Не ми влизаше в работа какво и защо. Мислех само, че сега Джем сигурно знае всичко. Представях си недоумението му, това недоумение се изостряше в отврата. а тя — в отчаяна ненавист. „Не, Джем не е Саади, Джем не ще прости, защото някога ме обичаше. Някога… Преди час.“

— Не желая да дочакам заранта в Боазлами, отче! — казах. — Моля ви, разпоредете се!

Седмица по-късно ме прие манастирът „Света Мария“ в Арл. Последният мирянин, когото видях, беше барон де Сасенаж. Татко гледаше подире ми. докато ме отвеждаха под дългата колонада. Дълбоко разчувствуван и щастлив. Без смъртта ми бе измит позорът от дома Сасенаж.