Вера Мутафчиева
Случаят Джем (24)

Втори показания на Джон Кендал, туркопелиер на Ордена „Свети Йоан Ерусалимски“, за годините 1485 — 1487

Откъм 1485 година случаят Джем така се заплете, че вече беше трудно не да го водиш, а дори да го следиш. Право предположи брат Д’Обюсон още през 1482 — Джем стана основен коз в междудържавните отношения. С една дума. през посочените години цената на този злочест претендент отскочи тъй високо, че не вярвам някога и някъде да е съществувало нещо подобно.

Ние, видимите притежатели на въпросното живо съкровище, седяхме на Родос, получавахме донесения от свои наблюдатели в Неапол, Венеция, Ил де Франс и Константинопол, подреждахме ги, изчислявахме своите печалби или загуби в случая Джем, опитвахме се — все по-безуспешно — да му влияем. Самият случай вече се движеше из сфери, които бяха далеко над нас. Много високи.

Най-трудното в междудържавния живот през 1485 — 1487 година беше (за нас, подчертавам) намесата на Турция в тоя живот. До Завоевателя османците бяха пришълец, с когото никой нямаше и не искаше да има нещо общо. Със случая Джем това се измени. Част от Запада вече бе в преговори със султана, султанът бе поел задължения към една или друга западна сила, за да осигури затворничеството на брат си — беше се набелязала известна взаимна изгода. И веднага настъпи надпревара в това направление.

През времето, което соча, едрите европейски господари преговаряха, от една страна, с Папството за кръстоносен поход против Баязид, а, от друга — поддържаха връзки със същия Баязид, осведомяваха го за папските намерения, уверяваха го, че не ще допуснат такъв поход. Един бог знае в кое владетелите на света са били по-искрени: дали в желанието си да пресекат заплахата от турците или да заживеят с тях във взаимна полза.

Може би Паметното и Матиаш Корвин през същите години не играеха двойно-само те не биха спечелили нищо при едно мирно съсъществуване с Турция. Затова пък нито папата, нито Корвин имаха интерес от съгласувани действия — всеки от тях настояваше изцяло да оглави похода, да не отстъпи на другия половината слава и придобивки.

М тъй, ако трябва най-общо да определя посочените две ., години, те бяха изпълнени с борбата на Инокентий VIII и на Матиаш Корвин да получат Джем за себе си. Широк фон за действията им представляваха непрекъснатите преговори на останалите държави с турските врагове и със самата Турция.

Както и бяхме очаквали, случаят Джем нажежи въздуха над Стария свят; в ход бяха пуснати нечувани средства, бяха заложени огромни интереси. Личността Джем (всъщност малцина знаеха как изглежда тази личност и никой не я чувствуваше като жив човек с определена съдба, своя воля и намерения) вече негласно се превърна в някакво общо притежание.

Бях ви казал, че Инокентий VIII получи от нас съгласие да изземе Джем, тъй като неговите условия ни удовлетворяваха. Папата отправи искане към Шарл VIII и по-точно към Кралския съвет, който управляваше франция до пълнолетието му. На това искане съветът отговори мъгливо: едно пътешествие на Джем, когото тъй много страни и най-вече Баязид са заинтересовани да го отвлекат, би било нежелателно. Съветът намекваше, че за обезопасяването на подобно предприятие са необходими грамадни пари. При което Папството временно млъкна, защото това бе най-неподходящия миг да му се напомня за пари.

Впрочем Инокентий VIII излезе от играта и тя може би задълго щеше да замре, ако Матиаш Корвин не се хвърли в нея с отчаяни средства. Аз лично присъствувах като наблюдател на Ордена — в тази изтощителна история и мога да ви я предам подробно.

Тя започна през пролетта на 1486 година. Научихме, че Матиаш Корвин, използвайки затишието откъм Баязид, решил да получи Джем. Новината беше невероятна, но я предадохме в Рим и Венеция. Искахме да предупредим именно съперниците на Корвин в случая Джем. Въпреки равнодушието, с което ни отговориха, долавяхме, че в Рим и Венеция бе избухнала паника. Папата се боеше Корвин да не изземе Джем и с това да накърни авторитета на Светия престол, а Венеция проявяваше още по-обясним страх: една война би се отразила тежко на левантинската търговия. Така, без пряко предателство, знаехме, че султан Баязид вече е предупреден.

Затова пък на подмолните ни действия Матиаш отговори с открито настъпление, което дълго ще се помни: той отправи към франция пратеничество от близо хиляда души. (Кажете, чували ли сте подобно нещо?) Пътьом то трябваше да се отбие в Милано, за да уреди годежа на Матиашовия син с Бианка Сфорца. Добре измислено: крал Матиаш по този начин (привличайки за съюзник Миланския дук) се вклинЯваше между италианските държави. Накратко-затрудня ваше още повече и без това тежкото положение на Папството в случая Джем.

След като узнахме сполучливия ход на краля, наложи се и аз да замина за Италия, да застигна маджарите и заедно с тях да се явя във френския двор. Макари с прозрачна мисия, не съществуваше възможност да ме отхвърлят. Най-сетне, бях духовно лице.

Когато пристигнах в Милано, тържествата по годежа бяха в разгара си. Грамадният дворец на Сфорците — той заема място колкото едно село, представлява едновременно и най-непристъпната крепост, и най-уютното жилище, които познавам — беше окичен до зъберите. Вечер в обширните му вътрешни дворове имаше танци и пирове, на които срещнах някои видни италиански благородници. За пълното им събрание липсваше много, защото Италия продължаваше да се раздира от войни. Непристойно стояха тия разточителни годежни тържества върху съсипаното, оголяло тяло на Полуострова. Но Сфорците бяха — подобно на Медичите от Флоренция — арбитри в италианските дела. Бракът на Бианка с Янош Корвин печелеше още тежест за дома им.

През една от многобройните вечери в двореца бях представен на дук Гаетано. Той покриваше образа, който бях си създал за него — малко тромав, но положителен, съвсем далеко от ония неспокойни, осиромашели и готови на всичко италиански владетели, с които можеше тъй богато моето време. Но не дук Гаетано бе задачата ми — бързах да се запозная с пратеника на Матиаш: за Варадинския епископ Янош Прюис се носеха невероятни слухове. Говореше се, че бил много богат, начетен и ловък, един от най-добрите дипломати в Европа, ако не и най-добрият.

Първото, което ме порази, когато ни представиха, беше почти неестествената му красота. Прюис бе навярно мой връстник, още млад мъж, атлетичен, с глава, каквато съм видял само у античните изваяния. Щом тръгна срещу мен (без да изпуска моя поглед, изглежда, и той бе очаквал твърде много от тази среща), Прюис ми заприлича на военачалник, дори на единоборец, и неволно — макар да го считах за враг се изпълних с гордост: ето, такива мъже служеха на нашата църква! Нищо не знаете вие за тъй нареченото духовенство от мое време.

Заприказвахме. Още от първите няколко думи вече бях наясно, че съм се сблъскал с много опасен противник. Опасно бе изтънченото очарование на този телесно и духовно надарен мъж; опасно беше неговото безспорно съвършенство и това, че той напълно го съзнаваше, и това, че си служеше с него като с оръжие, примамка или награда.

Можете да ми вярвате, аз познавах до един участниците в случая Джем; никого от тях не бих сравнил с Приюс. Това донякъде ще ви обясни тежестта на задачата ми — без да страдам от понижено самочувствие, признавах пълното превъзходство на врага си.

Бяхме се отделили от гостите и това беше редно: двама духовници имат свои, не светски дела. Отстрани навярно сме изглеждали като бойци пред турнир; ние се изучавахме, опознавахме се, ние просто се харесвахме един друг в своята ненавист и борба. Знаете, когато един мъж уважава себе си, ако има нещо, което особено го ласкае, то е достойният враг.

Говорехме най-обикновени неща. Прюис ме разпитваше за обсадата на Родос и за участието ми в нея; проявяваше живо възхищение и съжаляваше, че я е пропуснал — по същото време маджарите също имали битки, каза, срещу същия враг. Но обсадата на остров — това било различно, много забавно; това бил друг декор и друг драматизъм, много сгъстен — точно така се изрази. А аз не можех да не отбележа, че насреща ми стои истински артист в своето дело; долавях под расото мъж, който живее не само с радост, не дори с охота, а просто със сладострастие. Неусетно се домогвах до едно взаимно признание, стараех се да очаровам Прюис, за да бъдем наравно. Едва ли успявах — не зная какво би впечатлило този съвършен мъж.

Той се наслаждаваше на гласа и движенията си, докато говорехме; с еднаква наслада разстилаше пред мен своето красноречие и сила, самообладанието и гъвкавостта си. Като някакъв Крез ми позволяваше милостиво да се порадвам на съкровищата му. А аз изпитвах тежка ревност, изправен не толкова пред туй съвършенство, колкото пред съзнанието за него, пред неговата овладяна мярка и средства.

Бяхме говорили около час, когато Янош Прюис сам ми предложи:

— Така и Така ще вървим по еднакъв път и с една цел, брате, защо не пътуваме заедно?

Да, Прюис можеше да си позволи това: да поведе за ръка своя съперник, дотам отиваше самоувереността му. Приех. Тръгнахме цял месец по-късно, след края на годежните тържества. Този месец Прюис употреби, за да ослепява и печели италианското благородничество. Докато не се превърна в жив идол на своите сътрапезници и домакини, докато не прецени, че слуховете за него вече навярно са стигнали Ил де Франс и може да поеме пътя, който са му проправили.

Дори тройно по-големи грижи да би ми създал случаят Джем, аз пак щях да се считам възмезден — поради пътешествието си с Прюис във Франция, поради половината година, през която двама с този забележителен мъж се дебнехме и харесвахме, сражавахме и усмихвахме. Зная, изброени са отдавна насладите в земния живот, а не знам защо между тях не е подчертана една: голямата игра.

Из Милано ние излязохме в странно шествие — неповторимо, мисля. То наистина изцяло представяше Матиаш Корвин — този полуизточен и същевременно много ренесансов владетел, пожелал да смае Запада. Основа на свитата ни съставяха триста младежи от най-благородните домове на Маджарско. Те бяха равни по възраст и по вид, беше чак смешно. Триста извънредно руси, облечени в пурпур младежи с бисерни венци и златни огърлици яздеха своите триста снежнобели коне, докато оръженосците им (те пък — в портокалово) водеха друга конска смяна — гарвановочерна.

Янош Прюис ме наблюдаваше, когато за първи път се сблъсках с това зрелище. В очите му — чудно изрязани, кадифени, топли — припламваше смях. Не разбрах дали се смее на удивлението ми или на неговата причина, но си мисля, че мъж като Прюис е намирал замаха на добрия Матиаш наистина смехотворен.

Съвзел се някак от учудването си, започнах да разсъждавам: дори Маджарско да би имало триста благороднически семейства (а нямаше), дори всяко от тях да имаше по един син на двайсет години (и това е трудно), то как ще се случат все светлоруси, а? Тоест крал Матиаш беше разтърсил своята доста орязана земя, за да извлече от нея тези триста еднакви хубавци, поне половината от които ще да са селски деца. измити и предрешени!

Не ви описвам маджарския обоз — над петстотин натоварени коне. „Като пътуващ театър! — помислих си. — Крал Матиаш не би му намерил по-неотразим главен герой от Янош Прюис.“; Аз щях да гледам това единствено представление, докато Джем все повече ще излиза от ума ми — какво може да означава един варварски поет и пропаднал претендент посред действителност като нашата!

Пътувахме двайсет и няколко дни. През тия дни не видях върху пурпура на русите момчета петно пот, а по чизмите им — прах. Шествието се точеше из проходите на Северна Италия и хълмовете на Южна Франция все така ярко, безукорно великолепно. Малко след Лион бяхме пресрещнати от адмирал де Гравил.

Ще питате какво е търсил един адмирал по сухо, защото сте несведущи: адмирал де Гравил представляваше регентката Божьо. За нея се говореше много. Известно бе, че е алчна безмерно, че в домогванията си залага всичко, включително честта на короната. Знаехме, че лъже дори в изповедите си, според нейния изповедник, който можеше да сравни изповед с факти, да ни осведомява и за двете. А за адмирала знаехме, че управлява Франция в най-честото възможно качество — като любовник на регентката. По-лековерните намекваха, че се бил добрал до властта, минавайки през леглото й, но ние не се мамехме: дамата бе го въвела в леглото си, защото го е преценила като най-надежден измежду разполагаемите френски първенци. А при нейните врагове (напълно й стигаше дук де Бурбон, нейният мил девер) един як гръб и две умели ръце й бяха повече от необходими.

Това, че ни посрещна сам де Гравил, значеше много: Франция отдаваше високи почести на крал Матиаш. С мене адмиралът се държа донякъде сухо; навярно му изглеждах твърде блед, сравнен с Прюис.

Понеже младият крал със сестра си (въпросната дама) прекарваше лятото в замъка Ансени, отведоха ни там. Зрелище на боговете! — това бе влизането ни в Ансени. Жалко, дето Матиаш Корвин не беше с нас — каква храна за неговото тщеславие! Под дълбокия ход на замъка половин час тече шествие, каквото никой не бе запомнил. То крещеше с всички цветове в меката сивота на туй северно лято, докато тъмносивият Ансени заприлича на дълбока, старинна чаша, в която се плиска, искри и прелива пурпурно-оранжево вино.

За да ни посрещнат, на стъпалата бяха излезли и Шарл VIII — нездраво, рано състарено дете, — и Съветът му, и дамата Божьо, доста суха, пепеляво-безцветна жена в опасна възраст. Всички те се силеха да запазят достойнство пред гледката, но и последните му капки.се изпариха, когато Янош Прюис скочи от коня, изкачи с присъщия си овладян устрем стъпалата и съвсем леко се поклони на техни величества, височества, превъзходителства.

Расов — това беше Прюис! Той стоеше като арабски жребец между дръгливи под скъпите си покривала кончета и веднага събра всички погледи. Едва не ме разсмя дамата. Тя премери госта си открито алчно — такива очи имат жените, когато им е останало малко време за грехове, — със смес от желание, възхита и ненавист.

Вечерта — след като гостите бяха починали — присъствувах на едно източно зрелище: Янош Прюис поднесе подаръците от крал Матиаш. Част от него с,е разигра навън — там маджарите изведоха дарените коне. Три вида бяха те, а от всеки вид — по двайсет и пет. Останалите дарове явно предугаждаха вкуса на мадам де Божьо към краен разкош. Едно след друго маджарите внесоха в залата няколко сандъка съдове от дантелен порцелан; дрехи, тъкани от чисто златни нишки, накити — така обсипани със скъпоценни камъни, че пареха очите. И накрая, като връх на всичко: спалня, отлята от злато (или поне дебело позлатена).

В цялото това великолепие намирах нещо почти смешно; то сякаш беше предназначено за Атила илиТамерлан. Не на същото мнение бе френският двор и преди всичко-дамата. Забелязах, че щедростта на крал Матиаш я смая, особено — в комбинация с изключителния чар на пратеника му. Мадам де Божьо така се разтопи, на свой ред прояви такова разточителство в пирове, танци и увеселения, че аз разбрах: трябва да се действува без отлагане, всяка минута на Прюис в Анселми е чиста загуба за нас.

На третата заран след пристигането ни отправих тайно човек до брат ДОбюсон. В писмото си настоявах да бъдат проводени веднага при Джем двама негови хора — най-надеждните, несъмнено, — за да го подготвят за плана, който отдавна обмисляхме. От друга страна, за Венеция трябваше да замине наш човек, който да предупреди Републиката, че Джем много вероятно ще премине у крал Матиаш. Знаехме нейните сметки и тесните и връзки с Баязид — Венеция би направила всичко против успеха на Матиаш Корвин. В този случай тя щеше да работи в полза на Папството, макар и против волята си.

След като изпълних своя дълг, аз присъствувах в добро настроение на по-нататъшните прюисови старания. А те бяха неизчерпаеми. Янош Прюис бе заложил цялото си обаяние и дарби, за да замае франция. Красноречието му подкупваше всеки събеседник, неговите широки познания, богатство и щедрост караха двора да вижда в Маджарско някаква незнайно издигната, цветуща страна. Прюис не пестеше средства, не пестеше и себе си, за да постигне своята цел.

Странно е, че не успя още в първите десет дни; Кралският съвет изслушваше благосклонно увещанията му и приемаше неговите дарове, но протакаше. Ето защо, вплетени във война с Англия, французите се бояха от Свещената римска империя — другояче казано, от Германия. Както винаги там беше мътно, бореха се най-разнообразни течения, а претендентът за престола — ерцхерцог Максимилиан — бе върл враг на франция и още отсега, в качеството си на фландърски владетел, й правеше всекидневни пакости.

С една дума, дворът търсеше сила отвъд Германия, която да заплашва гърба й, докато самата франция оправи работите си с британците. Такава сила беше тъкмо Маджарско.

Какъв интерес би имал кралят на Франция да й отстъпи Джем? Наистина тогава един съюз между франция и Маджарско ще бъде не възможен, а сигурен. И в същия миг Корвин (вече получил Джем) ще се впусне във война с Турция, оставяйки на мира германците, а франция ще се озове между два огъня. Ако ли пък Съветът би отказал Джем, разривът с Маджарско щеше да е пълен. И така, френският двор извърши единственото, което налагаха интересите му — отлагаше. А през това време — цели шест месеца, половин година — Янош Прюис пилееше злато и очарование в Анселми, Париж и пак Анселми, изгаряше от нетърпение, а по-късно и от ярост, усмихвайки се на дамата и любовника й, на малокръвното кралче и министрите му. С мене той се носеше неизменно добре, сякаш общите ни несполуки в случая Джем ни побратимяваха.

Впрочем от месец август 1487 ние вече не бяхме двама, яви се и трети — посланикът на Венеция. В Анселми го гледахме като натрапник, той заучаствува по-късно в нашата надпревара и не можеше да играе на равна нога. Но усещахме, че сполуката е негова: само той от трима ни не желаеше Джем за своя господар, а непрекъснато увещаваше Съвета да го запазел за Франция.

Откъм септември бяхме — Прюис и аз — уверени, че така именно и ще стане. В държането на Кралския съвет към нас запрозира хлад, дамата вече не хвърляше към Прюис гладни погледи, а адмиралът сдържано се сбогува и потегли към бойното поле в Бретан — изведнъж там почувствували остро отсъствието му. Забелязвах, че сега чак Прюис изгуби търпение: дворът беше прекалил. Епископът на Варадин започна да се отлъчва по лов и пътешествия, вечер седеше вече съвсем не ведро обаятелен всред обществото, а от намеците му се разбираше, че Маджарско ще се стреми към съюз с Германия.

Никой нямаше право да се сърди — нито нему, а още по-малко на крал Матиаш, който през септември нареди пратеничеството да поема обратно. Най-големият, най-скъпо струвалият на Маджарско опит да получи Джем завършваше неуспешно. Въпреки заповедта, Прюис направи още един — съвсем отчаян. Той се яви пред Кралския съвет и с реч, на чието майсторство би завидял сам Цицерон, изложи последиците от френското късогледство: то щяло да развърже ръцете на Баязид за победоносни войни в Италия и Средна Европа, да нанесе тежък удар на левантинската търговия, да постави Стария свят пред ужаса наедно Атилово нашествие. Не само майсторство — от речта на Прюис вееше искрено убеждение, пророчески огън, който принуди дори мен, врага му, да потръпна. Затова ме смути една къса реплика — беше се обадил архиепископът на Бордо, другият де Гранил, брат на адмирала:

— Не забравяйте. Ваша светост, че Атила бе спрян тъкмо във Франция.

— Защото разхити силите си из твърде дълъг път, брате — не се обърка Прюис.

— Ще ги разхити също султан Баязид.

Нахалството трябва да има някакъв предел, нали? След като французите отказваха спасение за Източна Европа, можеха да го сторят поне по-изискано. Защо ще ни изтъкват, че именно франция винаги е била на завет откъмто варварски нашествия? Защо да се подчертава: че нея съвсем не засягат нещастията на Европейския изток?

В същия миг видях, че Янош Прюис би могъл да изобрази не само сияещо благоразположение; той прие Гравиловите думи така, както би ги приел всеки от онези там селяни с опожарен дом и земя, както всеки войник, осакатен в битка с турците. Корава ненавист преобрази прекрасното лице, от което винаги бях се възхищавал, и сякаш удар от камшик изсвистя отговорът на Прюис:

— Ако вие, Ваша светост, бяхте поставен на колене от трикратно по-силен враг, вероятно бихте си спомнил нашата първа християнска повеля: „Обичай ближния си!“ За да измолите помощ.

— Не си спомняме. Ваша светост — бързо върна удара де Гравил, — някой да е помогнал на земята ни, когато я отстоявахме срещу сарацините. Те бяха не по-малко силен враг, струва ми се.

Повече от ясно: можехме вече да не се боим от съюз между Франция и Маджарско, дори не и от прилични взаимоотношения. Крал Матиаш не би простил една гавра.

Янош Прюис напусна Анселми през първите дни на октомври. Дворът го натовари с подаръци (знаеше се, че възлизат едва на триста сребърни марки, докато Корвин бе пръснал по пратеничеството си стотина хиляди в злато). Пак през Лион и Милано, за да отведе Бианка в новата й родина, Прюис напусна Запада.

Лично аз — който бях съдействувал за неговия провал, който бях му се радвал — изпитвах смътна гузност. Както, когато брат Д’Обюсон ми съобщи, че е приел пари от Джемовата майка. Все пак неизброими пари, неизчислима надежда бяхме приели изгодно от страдащите срещу затворническото на един още по-страдащ. Навярно за божието възмездие най-рядко се сещат служителите божи, но аз чувствувах по онова време тъкмо страх.

Смятах да отпътувам веднага след Прюис, защото с неуспеха му моята мисия бе завършена. Но едно писмо на брат Д’Обюсон ме задържа още половин година в Париж. Магистърът настояваше да остана по много причини; вярвал, че ще се справя все така похвално и със следващите трудности.

Преди всичко трябваше да продължа наблюденията си над посланика на Венеция — тя щяла да смени поведение, щом е пропаднал съюзът с Маджарско. Освен това Д’Обюсон съобщаваше, че Джем вече търсел съюз с противниците на Гравилови (дук де Бурбон и окръжението му); аз трябваше да се съобразя с тези опити. Най-сетне брат Д’Обюсон ме натовари да подпомогна преговорите между Франция и Папството. Те щели да започнат скоро; Инокентий VIII бил изпратил легатите си.

Докато папските легати пристигнат, получих още вести от Родос. Веднъж ми обаждаха, че Венеция вече е известила Баязид да не се бои от маджарите; второ — че феран Неаполски обещал на същия Баязид да отвлече Джем по пътя за Рим и да го препрати в Константинопол (това беше напълно в сметката на Неапол, защото би било тежък удар върху Папството); трето-че Лоренцо Медичи, едничкият френски приятел в Италия, проявил жив интерес към случая Джем. Последната новина ме уплаши — Лоренцо беше фигура, и то каква, а връзките му с френския двор правеха неговия успех твърде възможен.

С една дума, аз не си починах дори между двете големи пратеничества в Париж. Затова, когато през декември тръгнах заедно с представители на Кралския съвет да посрещна легатите, искрено се радвах — получавах подкрепления.

Светият отец беше се отнесъл към това пратеничество със същата грижа като Корвин. Той наистина нямаше подръка човек със съвършенствата на Прюис, но двамата братя — Антонело Киерегато и Антонио флорес — бяха от най-просветените глави на Ватикана, опитни дипломати и оратори. Очевидно по липса на средства Папата наблягаше върху словесната част. Приеха легатите с всички почести, дължими на папски хора, много големи почести, искам да кажа. Те веднага съобщиха пред Съвета, че султан Каитбай е готов да изплати невероятна сума срещу Джем. Разбирайки, че междудържавните отношения не позволяват прехвърлянето на Джем в Египет, султанът настояваше той да останел в Рим, Флоренция. Венеция или Маджарско. Тоест, колкото е възможно по-близо до Турция. Каитбай уместно изтъкваше (чрез папските легати), че досегашните действия на Запада уверявали Баязид, какво брат му не ще оглави никакъв поход, защото бива използван за други цели. Тази Баязидова увереност би струвала скъпо на източните страни, между тях и Египет.

Присъствувах на съвета, в който кардинал флорес изложи тази постановка. Не бих казал, че тя въздействува на французите. Съветът запази пълно присъствие на духа дори когато_флорес назова сумата, предложена от Каитбай — сто хиляди златни дуката. Френското кралство напоследък бе навикнало на такива огромни подаръци изневиделица, та вече просто не ги свързваше със случая Джем — струваше му се, че те му се полагат.

— Нашето убеждение отговори адмирал де Гравил — е, че християнският свят ще прецени като нередни едни преговори между Папството и мохамеданската сила, Каитбай. Дори за два пъти по сто хиляди дуката не следва да излагаме авторитета на Светия престол, така мисли Кралският съвет.

(„Но за десет пъти по сто хиляди би мислил иначе“ — помислих пък аз, макар да бе известно, че не съществува държава в наше време, по чиито сили да е такава сума.)

Легатите се объркаха от отговора на де Гравил. Потвърждаваше се предположението, че Франция би отпуснала Джем само срещу нечувани пари, а Папството ги нямаше, вече споменахме. Инокентий VIII с последни средства напираше да завоюва Озимо, малкото пристанище до Анкона, чийто господар Буколино го беше спазарил с Баязид. От тия гнусни преговори — те бяха чисто предателство към Италия и Запада изобщо — се възмущаваше цялото християнство, затова Инокентий реши да започне борбата против Турция със завземането на Озимо. Но бедността на Папството не позволяваше дори такава дребна акция и римските наемници се бъхтеха вече пети месец под Озимо, без да постигнат нищо. Впрочем франция явно използваше това.

Тогава наместо флорес изстъпи кардинал Киерегато. Голям учен, той минаваше за един от вещите оратори по наше време. Неговата реч пред Кралския съвет напълно потвърди туй мнение:

„Ние сме честити — каза той, — че стоим пред краля на Франция. Открай време френските крале са се славили с похвално благочестие, с отзивчивост към бедите на обединеното християнство. Папите вдъхновиха прадедите ви да отнемат Светите места от неверниците и им изтръгнат източните християнски провинции; френските кръстоносци бяха цветът на рицарството. Божият страх живееше тогава в сърцето на хората. По онова време заплахата бе далеко, та кралете ви не се стремяха да увеличават земята си. Тяхната единствена цел бе да утвърдят Христовото име и спечелят хиляди заблудени души за вярата. В своята верска ревност те създадоха армии и флоти, отдаваха всичко — своите синове и братя, дори себе си, — за да придобият слава не тук, а на небето. Тия бойци, тия герои на нашата вяра, живеят вечно и името им се предава през поколенията. Слава, вечна слава!“

Въпреки че ви предавам дума по дума, не можете да си представите как ги изговори брат Киерегато. Тяхното внушение беше тъй силно, че прикова Съвета; пред очите му наистина преминаваха славните ни кръстоносци — отдавна забравени крале и рицари на едно забравено време — и вдъхновено вървяха към своя вечен живот.

Но изведнъж кардинал Киерегато отпусна вдигнатата за благословия ръка. Цялото му същество изрази бездънна горест:

„Днес вярата загива — продължи той. — Умряха възторзите: вече не за Ерусалим, за Азия или Гърция ни е изпратила при вас Светата римска църква. Касае се до самата Италия. Нещата вървят от зле към по-зле. Без смъртта на Завоевателя и разприте между синовете му пожарът отдавна би обхванал собствените ни земи.

Виждате ливие, п ред които стоим на колене и ви молим, — виждате ли в колко кратко време турската опасност стигна от Азия до Италия? А се намират италианци достатъчно късогледи, за да викат сами турчина и да го насъскват против Светия престол! Ако не беше Светият отец, още преди месец Буколино би въвел Баязид в Озимо и би му открил победата над Италия. Но Италия не е достатъчно силна, за да се справи с опасността, затова Светият отец се обърна към обединеното християнство. А как ще воюва то, когато е разкъсано от войни между крале и гражданство, между съседи от една вяра?

Светият отец ни е изпратил, за да ви помогнем и ние — за да омиротворим държавата на Ваше величество. Веднъж враждите стихнали, франция би изпълнила християнския си дълг; да отдаде всички сили във война против турците.

Победа в тази борба ни осигурява един грамаден коз — братът на султана. Ние ви подканяме да ни го предадете. Защото, щом папата притежава Джем, Баязид не ще предприеме срещу Италия своите зловещи опити. Светият отец е уверен, че вие не отказвате помощ на духовната си майка, тя ви моли и заклина! Още повече че Пиер Д’Обюсон, който превърна Джем в свой пленник, прибавя молитвите си към нашите, а и самият пленник ги поддържа. Вашият баща — да бъде вечна великата му памет! — бе обещал Джем на Светия престол. Папството впрочем ви моли, Ваше величество, и чака отговора ви!“

Забелязах как — когато брат Киерегато млъкна — не един кралски съветник се изсекна скрито; блестяха, плувнали в сълзи, очите на младия крал. Едничка дамата де Божьо беше недотам покъртена, но и тя прояви вълнение — щом трябва да сме справедливи. Колкото и дълбоко да бе проникнала светската поквара в нашето съвремие, споменът за тържеството на вярата, укорът, че днес тя е лишена от бойци, извършиха своето — френските велможи се засрамиха от собствената си низост.

Но известно е, че чувствата преминават бързо; твърде кратко трая тоя изблик на добра воля. Макар след онази паметна реч адмиралът да обеща Джем, още на следния ден пак заговори за опасността от такова пътешествие, позовавайки се на венециански сведения.

И така, ставаше дума за цената — пак за цената на Джем.

Французите не се изказваха ясно в тази насока. Те само напомняха, че историята не познава личност с такова значение за бъдещето на Стария свят. От тия общи съждения заключавах, че Франция е решена още дълго да запази Джем за себе си — било като коз на цялата си външна политика, било за да изчака още по-голямо повишаване на цената му. В края на краищата французите нямаха причина да бързат.

Много бегло адмирал де Гравил ми подхвърли при един разговор, че собственият му брат, архиепископът на Бордо, мъж с толкова качества, заслужава кардиналско звание, но… Побързах да съобщя това на Йнокентий VIII, молейки го да се съобрази с желанието на де Гравил. Не очаквах, че негово светейшество ще ми отговори тъй рязко. Как съм допуснал — пишеше той, — че Папството ще огласи още един французин; малко ли било, дето французите не зачитат Светия престол, а в Париж все пак пребивават легати, които някак осветяват действията на Съвета. Много им било и това — пишеше — и нека не се надяват на повече; де Гравил, цялото семейство, били узурпатори и тирани.

„Ах, каква новина ми поднася негово светейшество!“ — бих казал. Като да не знаех, че де Гравил са пладнешки разбойници! Та тъкмо затова ние бяхме длъжни да ги привлечем, нали?

Много бих искал да видя лицето на негово светейшество, когато му препратих следващото пожелание на Съвета — то надминаваше всяка граница: французите искаха папата да не потвърди избора на Максимилиан за император на Германия. (Защото, споменах го, още по наше време французите се бояха от немски буйства, а Максимилиан обещаваше много нещо в този смисъл.)

Дори да би желал това, Йнокентий VIII нямаше начин да го направи. Наистина прадедите на Максимилиан бяха лежали в праха пред Каноса, докато получат благословия от Папството, ама онова са били други времена, за бога! Сега една възбрана само би озверила Максимилиан, комуто трябваше малко, за да озверее, и би доказала, че Германия ще се управлява — с пълен успех — без папска благословия.

Може би молбата ми да не отправя така резки послания до Париж, защото зад тях не стои реална санкция, накара Йнокентий да отговори, че ще обезвреди Максимилиан, без да го анатемосва. Папата просто издаде декрет, с който обяви, че във Фландрия и Лотарингия (граничните с Франция германски владения) всички сделки — покупки, продажби, договори, наследства — са несъстоятелни, а всички престъпници — осъдени неправомерно. Тамошните съдилища или нотариати губеха правото да заклеват и издават присъди.

Защо се смеете? Този път Инокентий беше се показал мъдър; без да спомене името Максимилиан, той му правеше живота невъзможен. Представяте ли си земя, в която не действуват никакви закони? На фламандците не оставаше нищо, освен да се вдигнат на бунт и да отхвърлят Максимилиановата власт.

Чувствувам, че вече изнасям подробности, които не ви влизат в работа. Дано поне ви покажат колко сложно и трудно бе моето време; дано поне разберете колко много и противоречиви интереси се вплетоха вече в случая Джем, превръщайки го действително във въпрос на въпросите през петнайсети век.

До пролетта на 1487 година папските легати останаха в Париж, а изгледите да получат Джем всеки ден намаляваха. Дамата де Божьо се кълнеше пред изповедника си, че желаела безсмъртно блаженство, като предостави Джем на папата, но й пречел Съветът; Съветът представяше де Гравил като безверен тиранин, а де Гравил ни уверяваше, че едно отвличане на Джем е почти сигурно, ако речем да го поемем.

Така през април 1487 стана явно, че Кралският съвет си играе с нас — със Светата църква, — що се отнася до Джем султан. Брат Д’Обюсон ми писа, че моят престой в Париж ставал излишен; Киерегато и флорес щяха да продължат връзките си и без мен. Без изгледи за успех, подчертаваше магистърът. А аз бях необходим на брат Д’Обюсон, за да дообмислим заедно една негова нова идея: прилагането на груба сила в случая Джем. Защото нямахме време, всеки изтекъл ден повишаваше Джемовата цена.

Навярно ще ви зачудя, като кажа, че за оръдие на грубата сила използвахме жена.