Вера Мутафчиева
Случаят Джем (19)

Показания на Хюсеин бег, пратеник на Баязид хан до Родос, за събитията от април 1483 година

Аз съм Хюсеин бег, син на Мустафа, кадия от Димотика.

Когато славният ни султан Баязид хан II надделя над своя непокорен брат и твърдо зае престола, той отстрани всички ония, които бяха вдъхновили това непокорство или бяха разчитали на него. Така напуснаха Стамбул или света редица везири и валии, а други се простиха със своите високи звания. Тях Баязид хан не остави дори като редници във войската ни, защото никога изцяло не й се довери. Знайно е, че нашето спахийство бе премного задължено на Мехмед хан и се надяваше да види във властта на малкия му син продължение на своя разцвет. Затова Баязид хан оряза спахийските земи. раздаде ги на светата ни църква и събра около престола си нови съветници — духовенството или потомците му.

Аз бях между тях. Още отдавна, докато султан Баязид беше само шехзаде Баязид и управляваше Амасия, бях негов учител. Син на кадия, аз помагах на шехзаде да навлезе в божествените ни науки и по-точно в звездобройството. Като израз на дълбокото си разположение към мен Баязид хан не ме постави нито везир, нито кадиаскер. Той разбираше моята същност: очите на душата ми бяха обърнати към небето, аз се стремях да отгатна волята му и да отдам себе си за тържеството на исляма над света. Затова Баязид хан ме остави в сянка, що се отнася до дворцовите санове; запази ме като свой най-близък съветник.

Предполагам, че ще ме разпитвате по мирните преговори в Едирне, протекли през есента на 1482 година. Няма какво да ги описвам — приличаха на всички преговори. Баязид хан не прие родоските пратеници лично, за да не би някой от неверниците, които имат слаба представа за изтънчените ни нрави, да обиди султановия слух с груба дума. Те бяха изслушани от Месих паша.

Месих паша не даде окончателен отговор на родосци; такъв отговор те получиха едва през декември, когато наше пратеничество посети Родос и подписа мира. Баязид хан се задължаваше да поддържа добри отношения с рицарите неверници до собствената си смърт. Същото естествено бяха длъжни и те. макар да не можем го счете за задължение — то бе всъщност най-съкровената тяхна мечта.

Дворът говореше, че нашите пратеници са поставили в мира точка, чието съдържание трябвало да бъде съставено по-късно. От нарочен пратеник. Знаеше се също, че тая точка била посветена на Джем. Знаехме го по слухове — никога пред своите поданици, двор или войска Баязид хан не произнесе името Джем. Един султан не може да си позволи брат.

Беше през пролетта на 1483. Току-що бяхме получили тревожни новини. Ние имахме вестители навсякъде (едва ли ви учудвам с такова признание, защото човекът по наше време струваше малко: една кесия дукати, да речем, или обеща ние за добра служба при нас, ако бъде разкрит оттатък. Ако бъде разкрит, а все пак спаси кожата).

Новините бяха такива:

На първо място, рицарите неверници извели Джем из Ница и дори из Савоя, като го отправили навътре във френските земи. Чувахме, че менели Джемовото убежище всеки месец, а понякога и всяка седмица. Това доказваше, че са неспокойни.

На второ място, бил заловен в Модон от ректорите на Венецианската република някой Никола Никозийски, снабден с писмо от Джем до майка му в Кайро. Венецианците, за да не нарушат своите отношения с Каитбай, пуснали въпросния посредник, но препис от Джемовото писмо ни бе препратен. То пък доказваше, че Джем вече има тайни от рицарите; че си дава сметка за заплахата, нависнала над него, и търси да се изскубне — много нещо доказваше това писмо.

На трето място, тук и там из Европа отделни учени и писатели се обръщали към съвестта на християнството, като я призовавали за бързи действия в полза на злощастния принц. Във Флоренция, Авиньон или Буда те говорели открито, че е ударил часът за победа над исляма — случаят Джем бил поличба божа в такова едно предприятие. В това нямаше нищо чудно: уж умни, тружениците на духа никога не са проумявали най-простото — своето нищожно място в държавните дела.

Познавах добре своя владетел, затова ми беше ясно защо той не уреди положението на Джем още през есента на 1482 година: Баязид хан изчакваше по-благоприятни условия. Баязид хан вярваше, че събитията ще подбият цената на неговия твърде надценяван брат. Разсъдлив и опитен, Баязид хан знаеше, че победите си османците дължаха не толкова на оръжието, колкото н а съотношението между световните сили. Част от тях наистина се противопоставиха на разширението ни в Европа, но друга част тайно приветствуваха това разширение, защото то ги отърваваше от могъщи съперници. Бяхме видели достатъчно, за да се надяваме с основание, че Джем — дори да би бил пророк или велик пълководец (какъвто не беше) — не ще обедини около своето име християнския Изток с християнския Запад. Впрочем Баязид хан изчакваше тази истина да блесне открито, за да не ни изнудва магистърът; изчакваше, макар всеки миг да бе струвал много на спокойствието му. Но господарят ми — към всички други свои добродетели — беше и пестелив. С всеки изминал ден той пестеше дукати.

Ето че събитията го караха да бърза, защото в тях се намесваше нещо ново, което вече не бе проста сметка и не можеше да бъде изчислено. Намесваха се настроенията на някои твърде ревностни християни или твърде смел и мислители (от тях боледуваше Западът по наше време). Те бяха способни да устроят бягството на Джем и го предадат на Каитбай или на Корвин. Не биваше да допуснем това.

Баязид хан все пак не се засуети; той протакаше работите, избирайки мига. в който не ще бъде нито прекалено рано, нито твърде късно. Така моето пратеничество до Родос бе назначено за късната пролет на 1483 година.

Преди да замина, трябваше да изслушам поръките на своя господар. Баязид хан ме прие в личните си покои.

Някои преди мен вече говориха как изглеждаше султанът ни. Трябва само да добавя, че властта не го промени. Баязид хан не затлъстя, както повечето, които се хранят с власт, нито пък възприе величествен вид. Умерен в ядене, враг на виното, Баязид хан си остана сух и дребен като дервиш и пред него човек не изпитваше стеснение — чувствуваше се все едно равен. Ако нещо ме е гнетяло, когато разговарях със султана си, това бе само неговото зорко внимание; Баязид хан живееше някак нащрек през цялото си дълго царуване. Той за миг не повярва, че властта му е безспорна, не вярваше в любовта на народа и войската си, не вярваше дори в собствения си ум — макар да беше умен за трима.

Аз си обяснявах тази негова потиснатост с причини, явни за съвременниците му и за историята — Баязид беше живял в сянката на твърде изявен, твърде прославен баща; бе живял като негов необичан син, защото Мехмед хан не криеше предпочитанията и презрението си. Мехмед хан твърдеше, че кръвта му се е избистрила във вода. преминавайки у Баязид, и аз съм съвсем уверен, че — ако смъртта не прибърза — Завоевателят би очистил първородния си син, за да бъде наследен от Джем. А щом бях уверен аз, наблюдателят на владетелския ни дом, толкова по-сигурен ще е бил Баязид в своята незавидна участ. Това, че той, въпреки волята на Завоевателя, стана негов наследник, гнетеше Баязид. Неговото отношение към Джем затуй бе двойствено — вярвайте ми! От една страна, султанът дълбоко ненавиждаше брат си, който незаконно бе избягнал смъртта и се превърна в знаме на враговете ни. Но, от друга страна, Баязид изпитваше някаква непризната вина пред Джем — бе гузен пред паметта на Завоевателя. Той остана винаги без самоувереност, като човек, седнал на чуждо място.

При оня наш разговор султанът ме прие сам.

— Изпращам те на Родос, Хюсеин бей — започна той със своя много равен глас, — за да уредиш въпроса за бъдещето на брат ми. Знаем, че врагът ще заложи много на случая Джем. Вероятно е през следните години и десетилетия той да бъде наша непрекъснато открита рана. Не зависи от нас да я изцерим; Орденът ще пази Джем като рядка скъпоценност. Всеки наш опит да бъде отстранен престъпникът, внесъл разцепление в дома Османов, може да ни донесе повече вреда, отколкото полза: не желая да минавам за отровител в един свят на отровители! Ако някога те решат да се избавят от Джем, аз ще ги изоблича — все пак Джем е моя кръв.

Султанът ни изговори споменатото без прекъсване, като да го е обмислил отдавна. И отново потвърди онова, което вече казах: Баязид не желаеше смъртта на брат си, и се боеше от нея. Уверявам ви, че той многократно имаше сгода да премахне Джем и многократно се стъписа пред нея — изпълнената воля на Завоевателя смущаваше първородният син.

Може би отивам твърде далеко в думите си, но говоря за правдата. Баязид хан беше толкова вярващ, колкото сигурен. Той се чувствуваше длъжник на съдбата заради своята непредвидена власт и навярно бе направил обет (това беше присъщо, той често се пазареше с провидението, уважавайки църквата, разменяйки мощи. освобождавайки престъпници), бе обещал тайно да запази Джем жив като някаква муска за своето надмощие. Само така си обяснявам, едно време на лесна отрова и бърз нож нашият най-страшен; враг остана читав.

Ти не ще споменеш дори с далечен намек, Хюсеин как — продължи султанът, — че ние желаем смъртта му. и всичко така бихме безполезно повдигнали неговата известност.Извън това, аз желая да покажа на ония отвъд превъзходството на нашата нравственост. Нека светът наблюдава милозливите, отзивчиви към страданието на човек християни, как превръщат един гост в пленник! Нека не забравяме, че времето ни има две средища: Рим и Стамбул. Нас гледат хиляди очи, Хюсеин бей, гледат ни с уплаха как победите на баща ми. Сега трябва да докажем, че освен силата си ние носим и нова нравственост.

Това бе начинът, по който Баязид хан обикновено искаше моя съвет: той впиваше поглед в лицето ми и дори забравяше да диша, докато не отговоря. Този път аз за малко се замислих — бяха ме сепнали последните думи на моя владетел.

Без да изменя на дълга си. струва ми се, налагаше се да отбележа единствения недостатък, който намирах у моя господар: Баязид хан беше дълбоко, последователно умерен. Той винаги наблюдаваше себе си отстрани, съобразяваше вида и поведението си с този страничен поглед, въобще пред всичко живо някакъв желан образ. Затова, когато ми спомена липсата на лицемерие като първа черта нашата нравственост, аз се запънах. Вярно е, тя отличава исляма от християнството. В едно насилническо общество ние не отричахме, че се налагаме, че ще се наложим че в света ни всичко става след сила.

И занапред всичко ще става с насилие. Средствата ни бяха средства на времето, но християнството отричаше тия средства, макар да бе ги разработило до съвършенство. То ни вменяваше във вина, че проповядваме унищожение, а ние му отвръщахме с друг укор: то унищожаваше, проповядвайки мир и любов.

Всичко това е правда, знаете го не по-зле от мен, но не допускате, какво Баязид хан тъкмо в този смисъл беше твърде малко наш владетел. Баязид хан внесе в живота на империята именно лицемерие. Ще ви кажа защо.

До Баязид хан султаните ни представляваха просто войници, чиято последна грижа беше оценката на врага им за тях. Нямаше език между исляма и християнството. При Баязид хан това се измени, защото Баязид поиска да участвува на равна нога в междудържавния живот на своето време. Трябваше да намерим език — вече не можеше да говори само оръжието. Но затуй, че бяхме още много неопитни, този език се удаде на малцина. На Баязид хан например. Баязид доста умело изобразяваше от себе си император — не войник и не пламенен емир като Осман, Орхан или Мурад.

— Една нова нравственост… — повторих, защото не знаех какво — А как да разбирам задачата си на Родос, султанъм?

— Трудна е, Хюсеин бей. — Баязид хан се изправи и вече не успявах да отбягна погледа му. — Ти ще мълчиш, те ще предлагат.

— А какво разрешаваш да приема?

— Нито грош повече от четирийсет и пет хиляди дуката, толкова струва Джем.

Неволно се изправих. Четирийсет и пет хиляди златни дуката! Та това беше половината приход на хазната ни за кръгла година! Как бихме заплатили войска, строежи и оръжие, надница на хилядите държавни служители с останалата половина!

— Султанъм — рекох, — умът ми не го побира.

Баязид хан се усмихна — не обичах усмивката му, защото заостряше нетърпимо и без това острите Баязидови черти.

— Не го побира умът ти, Хюсеин ага, защото си мислиш, че заплащаме за един човек толкова, колкото на всички наши войници и слуги. Тук е грешката ти: ние не плащаме на Джем, нито за Джем. Това злато, този нечуван куп богатство ще извърши, което не успяха дори победите на Завоевателя:

ние ще разцепим Запада! Всеки, усладил се с нашето злато, ще стане смъртен враг за останалите; това злато ще настърви кралете против църквата; то ще заплати много смърт и много отстъпничества. Аз чух съвета на звездите; ние правим износна сделка. Хюсеин бей. отърваваме се твърде евтино.

Ти ще видиш — продължи султанът вече не безстрастно — царуването ми да преминава в изгодни договори. Ти ще присъствуваш, Хюсеин бей. когато християнството само ще ми помага срещу себе си. Досега бяхме заплаха, затуй обединявахме донякъде Запада; отсега се превръщаме в по-опасен враг. защото плащаме.

Не зная дали историята ще го оцени. Хюсеин бей, или аз ще отмина като владетел, непокорил никоя държава. Да, летописът отбелязва завоевателите, а не си дава сметка, че много по-трудно е да опазиш завоюваното, да получиш за него признание от света…

Служех отдавна при Баязид хан, но, уверявам ви, никога не бях чувал от него такава откровеност; Баязид хан по обичая пестеше думите си. Оня наш разговор, види се, значеше много за султана и той държеше да е сигурен, че ще действувам по убеждение.

— Разчитай на мен, султанъм! — отговорих. — Пратеничеството ти има и друга страна, Хюсеин бей. Ти не само ще уговориш с Ордена годишната издръжка на Джем; ще сключиш таен, писан договор с магистъра. Мене ми трябва подписът на Д’Обюсон под една хартия, която би го сринала в очите на света. С нея ще го държа така, както не би го държал и синджирът.

— А ако той откаже, султанъм? В края на краищата молим ние, не те.

— Не ще откаже, това са четирийсет и пет хиляди. Човек би прежалил заради такава планина злато и повече от чистото си име. Впрочем не се връщай без договор, Хюсеин бей.

Така звучаха заповедите на Баязид хан. Той ги изричаше уж в хода на разговора, но ние знаехме, че това не ги прави по-малко задължителни. Дори напротив.

— Не бих казал, че тук завършва задачата ти, Хюсеин бей — продължи султанът. — Още на Родос ще пожелаеш да заминеш за Франция, за да се увериш с очите си, че Джем е жив и има защо да плащаме. Нека калугерите не свикват да получават пари на доверие! На Джем ще предадеш мое писмо — можеш да го прочетеш, то напълно повтаря старите. Но щом желаем да срещнем Джем, трябва да има и нещо за предаване, нали?

Кимнах мълчаливо. Моята задача вече ми заизглежда съвсем трудна. Боже мили. каква работа ни отваряше това вироглаво момче! II какви масрафи! Въздъхнах шумно от обида и огорчение.

— Не го преживявай толкова. Хюсеин бей! — подметна ми Баязид хан с кисела усмивка. — След завоеванията на баща ми бездруго трябваше да се дойде до някакви връзки с ония, които не желаеха довчера да произнесат името ни. И ето, сам бог ни подари такъв случай: днес ние и християнството преговаряме, търсим общ език. Да благодарим богу!

Баязид хан наистина се отпусна на колене, свря глава между длани. Потъна в молитва, с една дума. Той често го правеше и често съм се питал дали е израз на дълбока вяра, или господарят ми по този начин прекъсва някой разговор, бяга от въпроси и досада.

Нямаше как, коленичих и аз. Този път не възнесох молитви към бога, защото бях дълбоко загрижен. На мене, кадийския син, съдбата възложи първия допир между Османовия дом и Запада.

Меки пролетни ветрове ме закараха бързо — за някакви десет дни — от Стамбул до Родос. Пътувах, придружаван от петдесетина моряци и духовници, а в утробата на кораба ни тежаха няколко чувала дукати. Както и да се утешавах, че хората ми са от верни по-верни, че пътуването ни е тайно, побиваха ме тръпки при мисълта, че не верни — само малоумни биха изтървали такъв безценен кораб. А имаше и корсари — от тях пъкат тамошните води.

Както и да е (било загдето наистина ме съпровождаха малоумни или пък корсарите бяха хранили некадърни съгледвачи в Стамбул), стигнахме Родос без премеждия. Дочакахме нощта в открити води и по тъмно се присламчихме към пристана, с угасени светлини. Може би на Родос ни очакваха, та стражата само за половин час ни съпроводи и настани в някакъв дом. Капаците му бяха пуснати отнапред, тъй че никой не узна за пристигането ни. Също така още на пристана бяха ме накарали да издам заповед до моряците си: корабът да бъде откаран в друг залив на острова.

Следната заран ме посетиха двамина — целите в черно, с лица на джебчии. Струваше ми се, че ако им обърна гръб, за миг ще претършуват цялата ми стая, но аз се и държах с тях като с долни хора, едносложно. Те ми съобщиха, че скоро щял да дойде великият магистър.

Как го намирате? Нямаше, значи, да бъда приет от негова милост в тържествените му покои, нямаше да ми бъдат отдадени почести. Магистърът подчертаваше, че преговаря по тъмните си дела на тъмно, и сам щеше да пристигне в този незабележителен дом на средна ръка търговец.

Аз го чаках зад спуснати капаци и пердета, на свещ посред бял ден. Усещах, че ме гледат стените още щом стъпиш на Родос, понасяш това чувство.

Великият магистър влезе, предшествуван само от един брат, явно тълмач, който предварително изпита с поглед стаята. Вече бих повярвал, че ще надникне и под леглото, но той ми спести това.

Магистърът, човек необикновено мършав и доста висок, силно прошарен, беше наметнат с прост плащ, чиято гугла бе закривала цялото му лице из улиците. Очевидно Д’Обюсон криеше днешната ни среща.Това ме обиди: бях пратеник на велик владетел и (ако идех на Родос с недотам чиста задача, то беше именно по вина на Д’Обюсон) ми дължеха почит. Имах желание да вдигна завесите, да отпъна плътните капаци и да изкрещя навън: „Вижте, родосци, своя наставник! Вижте го как не се гнуси да приеме чували злато срещу човешка мъка, стига да остане скрито!“

Е, разбира се, не го направих — къде би му излязъл краят, ако всеки се остави на поривите си. Поклонихме се взаимно с негова милост, но без да си подадем ръка или се целунем. — Пратеничеството на вашия султан се забави — започна Д’Обюсон. — Още немного и може би нямаше за какво да преговаряме; около Джем никнат заговори, знаете ли? Някои владетели смятат, че свободата му ще е от велика полза за цялото християнство. Ще им попречим ли със слабите си сили — силите на един беден орден?

Докато Д’Обюсон говореше, аз кимах — изтъквах, че ми съобщава неща добре известни (едно и второ), които не носеха особена заплаха за нас.

Не случайно — това забелязах — Д’Обюсон завърши речта си тъкмо с „беден орден“; очевидно беше, че веднага намеква за пари. Вървеше бързо към целта, машалла!

— За тия заговори бяхме уведомени навреме — предадох чрез тълмача му. — Баязид хан не вижда в тях опасност и ще ви кажа защо: вдовицата на Мехмед хан не разполага с много пари, а султан Каитбай не ще й ги заеме — Джем е твърде несигурно предприятие, докато съвсем сигурно е, че неговото притежание ще навлече върху притежателя му гнева на всесилния Баязид хан.

— За това, дали Джем не би си струвал парите — погледна ме пряко с израз на едър търговец ДЮбюсон, — ние тепърва ще узнаем. Та Джем е още млад и му предстоят десетилетия борба! Но дали заслужава да довеждаме нещата дотам?

Вярвайте ми, така говореше с мен Д’Обюсон. Той бе отхвърлил всяко приличие, считайки ме пратеник на див владетел; намираше всяка условност излишна в разговор с мохамеданин. Кой — питам — даваше право на един звяр да брои нас за зверове?

— Това ще отсъдите вие — преглътнах гнева си. — Колко дни ви трябват?

Знаех, Д’Обюсон бързаше с парите — донасяха ни,че Родос изнемогвал след всички фишеци по гостуването на Джем, а френският крал (когото подозирахме като ортак на Ордена в цялата история) беше известен пинтия.

И Д’Обюсон най-непредпазливо показа, че бърза:

— Ние вече сме разсъдили — уж с достолепие изговори той, защото това достолепие никак не се връзваше със зора на търговеца, дето тича да го не преварят. — Разсъдихме, съветвахме се с братята и Рим и решихме ето що: докато не се изясни обстановката около Джем, докато християнството не е заплашено от нов натиск на османците, ние ще се грижим за тоя нещастен принц. Ще му осигурим приличен, не — охолен живот; ще бдим да не посегнат върху живота или свободата му злонамерени люде. Това естествено ще ни струва — но целта е велика и иска жертви.

— Преди всичко, ваша милост — вставих, — да разберем кое наричате Джемова свобода!

— Преди всичко невъзможността да бъде отвлечен — бе отговорът. — Ще я осигурим само ако Джем бъде следен отблизо, ако го охранява многобройна стража, ако живее в непристъпна за врага ни крепост.

Нападна ме напълно човешки ужас при представата за такава една свобода! Немного привлекателна, съгласете се, но съвсем желателна за нас. Завалия, сам беше се насадил!

— А какъв залог предлага Орденът, че ще запази свободата на Джем при описаните условия? Ами около Джем има поне трийсетина негови човека. Защо някой от тях да не бъде връзката му с Корвин. Савойския дук или Венеция?

— Залогът ли? — на Д’Обюсон не му мигна окото. — Залогът ще представите вие. Ако сумата, с която заплатите разходите ни по Джем. бъде достатъчна, ще бъде достатъчно силна и охраната му. А също и нашето желание да не загубим тази сума.

— Знаете, аз бях участвувал — макар моят духовен сан да не го налагаше — в някои походи на Завоевателя. Бях виждал как неверниците (когато свършекът на града или на селото им станеше неотменен) прибягваха с жени и деца в църквите си. Там търсеха те последна надежда: притискаха се около някой поп или калугер, заклинаха го да изпроси от бога им чудо. Бях чувал как същите те — веднъж й от властта ни — криели книгите и утварите си, късали от залъка, за да хранят пастирите си: само вярата им ги утешаваше срещу сила, каквато бяхме ние.

Както всеки правоверен, а камо ли — духовник, аз съм чувствувал презрение към тяхната вяра, велико надмощие над жалките им попове. А с една малка част бях завиждал на същите тия попове, тях ги хранеха истински вярващи. Дали нас, духовниците господари, някой би хранил така? Дали не ни вярваха, защото беше твърде удобно, дори износно да си правоверен?

Само в оня час, признавам, ме осени друга мисъл: аз жалех своите дребни врагове, хилядите неверници, които разчитаха в страданието си на такива като Д’Обюсон, безнадеждно покварени, безнадеждно невярващи пастири.

„Ех, гад! Ех, влечуго ненаситно!“ — рекох си. Все пак бях; държавник едва от вчера, а допреди — беден кадийски син.

— Четирийсет и пет хиляди дуката! — треснах го ожесточено. — Нито грош повече.

Първото, което Д’Обюсон не успя да затаи, беше алчна радост. Тя светна като мълния и веднага утаена, заменена от безпристрастие.

— Само? — каза Д’Обюсон. при това отметна глава и козята му брадица щръкна срещу мен. — Такава ли цена определя Баязид хан срещу султанството си!

„Взимай и бягай!“ — бих подвикнал на тоя пладнешки обирник, комуто Джем струваше най-много пета част от целия бакшиш. — „Взимай, че ще ти изпреварят!“

Сега наистина не се сдържах:

— Забравяте, че Баязид хан няма защо да заплаща една вече овладяна власт. Султанът ми просто урежда охолния живот на своя брат. Всяка къща си има сметка, Ваша милост. Щом Ваша милост намира сметката ни неизгодна, ще търсим друг хазаин за Джем. Тия дни (ако не и днес, не зная) Скендербей предлага във Венеция същите пари. Не могат ги взе двамина или Орденът, или Републиката. Виж, там вече, както се разберете! Това са си ваши християнски дела.

Тия няколко думи сякаш ме разплатиха с Д’Обюсон — платих му. дето не разигра пред мен поне малко достойнство.

Както и да се насиляше, Д’Обюсон трепна видимо.

— Баязид хан е избързал… — проточи той с много смешен вид. — Ьзбързал е в недоверието си към Ордена ни, забравяйки, че тъкмо ние отървахме Османовия дом от жестоки борби. Нека го съди бог, ние и този път ще се подчиним на волята божия: приемаме условията ви.

„Нямало да приемете!“ — казах си. Разбрах, че в живота на държавния мъж има една много трудна работа: да не се разсмееш.

— И нашите, и вашите условия трябва да бъдат скрепени с договор продължих. — Връзките ни ще траят; сам казахте, че Джем е млад, а ние му желаем дълъг живот. И така, нека подпишем!

„Ама толкова никакъв ли е този човек, та не мигва?“ — рекох си. защото Д’Обюсон съвсем не се разстрои от предложението ни. Дори — стори ми се — изрази доволство, сякаш сега пък той се готвеше да нанесе удар в двубоя ни.

— Договорът отдавна е готов, Ваша милост — каза. — Оставаше да посочим сумата.

Магистърът измъкна изпод плаща си лист, дойде до свещта, разви го. Беше на наш език — постарали са се. Първото, което ми се хвърли на очи, бе подписът: „Джем султан, син на Мехмед Завоевателя.“

Не, Д’Обюсон наистина ми върна с удар, от който не се съвзех дълго. Мълчах, втренчен в туграта на Джем, и само една вяра ме крепеше: подправена е!

— Зачудва ви подписът на злощастния ви принц ли, Ваша милост? — тържествуваше Д’Обюсоновият глас. Ще рече, Баязид хан е считал, че аз го мамя, когато говоря: „Джем сам се поставя под волята ми, Джем сам проси закрила от Ордена, Джем е тялото, чиято душа съм аз!“ Ето, той ми повери бели листове с подписа си. — И ДОбюсон наистина завря под носа ми един неизписан, но подписан лист, — за да преговарям от негово име. Така непоколебима е вярата на принца ви в мен. Ваша милост, съобщете го на своя владетел. Добре е, струва ми се, Баязид хан да помни това!

Бе повече, отколкото поемаше разумът ми. Задави ме такава ярост, че не смеех да издам глас. Съжалявах, дето Джем не е умрял десет пъти в Карамания, Ликия или Кайро, за да не участвувам сега (не дори като свидетел, а като деец) в най-черната сделка на своето време; желаех стръвно — аз, духовникът, звездоброецът да вдигна тежкия свещник и го стоваря с цялата сила на мюсюлманството върху туй лице на платен тъмничар. „Майната ви! — утешавах се, дано отнема на ДОбюсон насладата от вида ми. — Дай боже, скоро да умре Джем и ни развърже ръцете за нови золуми над християнска земя! Семето на такива като тебе ще затрием, името ви ще изчезне!“

Това си виках, а все пак пробягах писмото. Бих се заклел — цялата тази уж витиевата, а изпълнена с грешки сметка, бе излязла изпод перото на тълмача. И от гърлото на ДОбюсон, разбира се.

„Дано бог ти прости, шехзаде, дето подложи дома Османов на такова унижение! — виках си, докато попълвах върху празното място: четирийсет и пет хиляди дуката годишно. — Аз не мога ти прости!“

ДОбюсон взе листа и го подаде на тълмача — все още се боеше да не съм вписал пет гроша например. Онзи кимна.

— Нека съставим и препис — предложи Д’Обюсон. Стана изведнъж великодушен.

— Ще съставим — отговорих, а гледах встрани. — Всяка продажба — по реда си.

Както казах, ДОбюсон ме презираше дотолкова, та дори за лице не продължи разговора ни още малко. Той нави листа и го вмъкна под плаща си с движение, с което разбойниците прибират поделена плячка.

„И тоя ще си излезе и никога не ще го видя, а не го убивам!“ — смахнато мина през ума ми. Знаете, в живота има мигове, когато чувствуваш, че пропускаш твърде много, а стоиш като вдървен. Така чувствувах тогава: цял живот ще ми тежи, дето не усмъртих Д’Обюсон с един удар на сребърния свещник. Каквото и да бих заплатил по-късно за това, би било ниска цена, на сметка.

Навярно сте забелязали: историята само веднъж споменава моето име. Аз повече не участвувах в държавните дела; мои останаха звездите и неразгадаемият им език. Невероятно е, но аз сам се оттеглих от двора на Баязид хан. С това светът не се промени, нито се подобриха средствата му. Нито — нека бъда искрен — си възвърнах чистата съвест.