Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Ивайло Маринов
Обработка
Сергей Дубина (12 септември 2003)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Вера Мутафчиева, СЛУЧАЯТ ДЖЕМ

Седмо издание, 1992

Редактор Марта Владова

Художник Петър Рашков

Технически редактор Совка Кръстанова

Коректор Станка Митрополитска

Цена 29.95 лв.

Издателска къща „Христо Ботев“

София, бул. „Цариградско шосе“ 47

Издателство „Български писател“

Предпечатна подготовка „О. К. Прянов“

Печат „Балканпрес“ — София

История

  1. — Добавяне

Първи показания на поета Саади, дефтердар при Джем

Първото, което ще ме питате, е как аз,поет по душа и занаят, съм изпълнявал при Джем тъй неподходящата длъжност дефтердар. Искам веднага да ви изведа от недоумение: при Джем нямаше неподходящи длъжности, при Джем нямаше длъжност, която да не бе заета от поет или певец. Невероятно, но съвсем вярно. Ще трябва, изглежда, да ви опиша накратко този странен двор в Карамания — двора на шехзаде Джем.

Тогава, когато Мехмед хан отпрати по-малкия си син в Карамания, за да я управлява, Джем беше едва двайсетгодишен. За вас това е почти момчешка възраст, но в богопазената империя на двайсет години човек беше баща, войник или държавник, с една дума — мъж.

За моя господар, за Джем, то не важеше с пълна сила; Джем изглеждаше по-млад от всички нас, връстниците му. Понякога, при нашите вечерни веселби, когато Джем ни надпиваше без усилие, той обичаше да казва със смях, че младеел и щял бил да младее, че щял да надживее всички ни, защото кръвта му не е чисто турска. Наистина Джем беше половина сърбин, и то — по майка.

Струва ми се, у Джем чуждата кръв бе много повече от нашата.Той съвсем далечно напомняше баща си, великия Завоевател. Може би — в орловата дъга на носа и в твърде плътната, издадена напред долна устна. Останалото беше различно.

Джем беше висок белег, който отличава малцина наши. Висок, плещест, тесен в кръста и бедрата, жилав, пъргав — през ония наши дни в Карамания Джем винаги ми е напомнял необязден жребец.

Чуждо за нас беше и лицето му — прекалено светло, с пшеничен цвят, както казваме ние. Рижите, ситно насукани косми около лика на покойния ни султан у Джем бяха преминали в гладко златисто. Както всеки правоверен,господарят ми ходеше с покрита глава, но аз — неговият най-близък човек в течение на почти две десетилетия — съм го виждал често гологлав и трябва да призная, че очите ми не са се радвали на друга такава красота, каквато им предоставяше Джем с дългите си, копринести коси, с невисокото, но широко, малко ъглесто бяло чело, с тънката извивка на почти сключените, по-тъмни от косата вежди. Очите му не ще ви описвам — сякаш утринно слънце се пръскаше в бързи води, такива бяха Джемовите очи.

Разбирам — за вас е необяснимо. В стиховете и песните ви уморително се възпява женската прелест, като че цялата земна красота е събрана у жената. Колко сте слепи! Има ли нещо по-радващо от мъжа, от младия, още неогрубял и ненатежал мъж, който звънти с всяко свое влакно като тетива, който се радва на всяко свое движение, за чиито гъвкави крачки сякаш е създаден светът?

При вас този възторг минава за болезнен и срамен затуй, че влагате в него изключително плътско съдържание. Сега не ви разбирам пък аз, нали принадлежим към разни светове. В нашия свят жената бе нещо (дори не някой), с което можеш да се свържеш по един-единствен и много прост начин,без избор,без търсене или предпочитание. Ние купувахме своите жени, преди да сме видели лицето им. Понякога имахме късмет — то излизаше поносимо. По-често не ни вървеше. Но и в единия,и в другия случай бяхме за оплакване, вярвайте ми, макар да надценявате предимствата на мюсюлманското семейство. И в двата случая ние живеехме до някаква натрапена, непозната и нежелана вещ. Тя произвеждаше деца и това донякъде оправдаваше загубените при нея нощи; тя мълчеше и това правеше отчуждението сносно. Но то все пак си оставаше едно огромно, пусто, непреодолимо,тежко от обида и ненавист отчуждение.

Повечето от нас го търпяха — ония, които нямаха нищо за даване и не желаеха нищо да получат. Та по онова време ние бяхме държава от бойци. За тях не съществуваше представата дом; за споделяне те разполагаха не с мисли и вълнения, а с победи — победата споделяш чудесно със съседния по шатра боец; не им оставаха излишъци от порив след бой, препускане, лов. Една войска от бойци-дервиши заливаше Стария свят. През своите къси почивки тя изнасилваше, а се женеше едва когато султанът я разпуснеше — тогава войската си купуваше съпруги.

Навярно забелязвате, че говоря за тях, не за нас. Ние — дворът на Джем — не бяхме войници, при все че Джем бе идол на победоносната ни войска. Бяхме певци. Не познавахме блажената изнемога след боя, затова пък изживявахме вълнения — радости и мъка. Ние търсехме да ги отразим в някой друг, за да се върнат те — по-дълбоки, по-богати — и се излеят в стихове.

Този някой друг не можеше да е жена. Жените ни бяха винаги съгласни, отблъскващо лесни. Тая отврата от достъпното ни откланяше, връщаше ни към самите нас. Противоестествено го намирате вие, но имахме да избираме между две противоестествени крайности: усамотението на нашето мъжество или усамотението на духа ни. А бяхме поети и духът ни би измръзнал в самота — предпочетохме първото.

Простете, че ви въвеждам в съждения, тъй непристойни за вас и времето ви. Но вие разчитате на мен: първия, най-близкия, най-трайния спътник на Джем. Иначе моето място би заела жената на героя или любимата му — само любовта те кара да усещаш със сетивата на друг човек, да те боли с неговата болка и да мислиш с подмислите му. Нека не се обижда слухът ви: такава любов към Джем изпитвах единствено аз. Затова познавах Джем по-добре, отколкото той сам се познаваше.

По времето ни в Карамания Джем беше вече съпруг и баща. Бе ощастливил някоя от бащините си робини, не я знам и не мога да кажа нищо за нея. Рядко я виждаше и Джем. Тя живееше заедно с майка му, сръбската княгиня, в един кьошк извън Коня и отглеждаше второто дете на Джем. Първият му син бе задържан от Мехмед хан в Стамбул.

Дворът на Джем се разполагаше пък посред стария град, в сарая на караманския княз, наскоро победен от Завоевателя. Велможите му продължаваха да служат на славната ни държава, доколкото не бяха изклани.

Караманлиите не влизаха в нашия тесен дворцов кръг.

Войници и управници, те помагаха на Джем да сложи в ред областта и я принуди към покорство. През това време ние — тъкмо дворът — живеехме така, както рядко ще се намери по нас. Живеехме чрез мисълта и словото, чрез красотата, черпена из най-изисканите творби на Изтока.

От целия този Изток към Коня се стичаха певци и поети, за да бъдат чути от Джем, да заслужат високото му благоволение или награда. Неколцина от тях (тук щастието се усмихна и на мене) Джем задържа при себе си. И затова, че Мехмед хан не глезеше своите синове с богата издръжка, Джем ни раздаде санове на писари, надзорници, съветници. Тези чинове не ни обиждаха — позволяваха ни да бъдем при Джем и да водим живота, за който се каза.

Не мога да се оплача, че съдбата ми е била мащеха. Аз наистина много изстрадах покрай страданието на Джем, аз умрях удавен на трийсет и осем години, но живях невероятно пъстро като за правоверен, сами ще се убедите в края на моя разказ. И при все това, когато се обърна към миналото си, струва ми се, че неговата най-добра част протече там, в странния, малък двор на шехзаде Джем.

Бяхме двайсетмина, все млади. Повечето — поети, певците между нас бяха най-вече странници, които престояваха някоя седмица в Коня и продължаваха нататък.

Дните ни започваха късно, по това се отличаваха от войнишките. Слънцето биваше високо, когато ние, един по един, се измъквахме из стаите си и бавно се събирахме в сенчестия двор на сарая. Обикновено там вече заварвахме Джем, той спеше бързо, според думите му; винаги съм завиждал на тази негова способност. Всички ние бивахме донякъде отпаднали след безсънната нощ, главите ни тежаха, морно бе всяко наше движение. А Джем светваше още със слънцето, препускаше някой час извън Коня и се връщаше да ни събуди.

Не ви съобщавам нищо ново с това, че Джем бе един от първите пехливани в държавата — то е известна истина. Виждал съм на големите събори в Карамания, където слизаха планински пастири или се стичаха воискари от през три-четири санджака, как Джем ги побеждава в няколко борби една след друга, без да си даде отдих. Понеже някой от нас му подхвърли, че всеки бабаитин би се оставил под коляното на султановия син, Джем започна да идва на съборите предрешен, без свита, без почести — той искаше победата му да бъде заслужена.

Само два пъти на ония събори съм го виждал свален. И двата пъти Джем го понесе тежко, сякаш негово призвание беше пехливанлъкът, а не поезията или държавното изкуство. Той обичаше всякога и във всичко да бъде първи. Честолюбие, казват. Но то стоеше на Джем по-хубаво от среброткана дреха, защото младият ни господар сякаш бе роден за слава и успех.

И така, когато заран намерехме Джем във вътрешния двор на сарая, започваше нашият делник. Не делник — празници бяха всичките ни дни в Коня, големи празници на духа.

Най-вече четяхме — имахме такива четци! Османската поезия по онова време беше крехка, правеше първите си стъпки и все още малцина намираха в нея храна. Живеехме с персийската — този вечно бликащ извор на мъдрост и свободомислие, този непостигнат образец на изящество.

Джем я обичаше съвсем особено; не съм срещал човек, който така да пиянствува с поезия. За Джем тя беше много повече от песента и несравнено повече от танца. Затуй в двора ни рядко идеха танцувачки — Джем твърдеше, че танцът не бил чисто изкуство, красотата му леко преминавала в похот. Все тъй Джем отричаше музиката — твърде е широка, казваше; тя те вълнува, без да премине през ума ти, засяга най-вече човешката повърхност. Забелязвах: щом запееше певец, Джем даваше ухо не на гласа, а на думите. Думите! „Няма изкуство по-трудно и точно, по-неуловимо и опосредено, едновременно най-далечно и най-близко за човека както думите“ — казваше Джем. Думите бяха негова любов, мъка и награда.

Помня нашата първа работа, след като Джем ме прибра при себе си. Тогава бях на двайсет и четири години, а вече известен. Та, първата ни обща работа беше преводът на един персийски диван. Шехзаде се чувствуваше несигурен в персийския си, затова работехме заедно. Никога не ще забравя онази тържествена съсредоточеност, с която Джем търсеше думи из своя скъден, нов османски език, за да прелее в тях изобилието на персийската реч.

Нашия превод посветихме на Мехмед хан, той минаваше за покровител на изящното слово, сам бе писал стихове. Какви стихове! — прости ми, боже, не съм чувал по-жалки.

Но Завоевателят не търпеше поле, където да не е показал какво може — така се подписа той и в поезията под измисленото име Авни, Подаятеля. Ще рече, Мехмед хан ни подари милостиво творбите си, но у него то не идеше от някаква вътрешна потребност, не. Просто почитта към словото по нас е задължение за един владетел.

В спомена ми се е запечатил денят, в който ни посети Зейнеб хатун, едничката наша женапоет. Старицата живееше чак в Адана, доживяваше по-право. Без семейство, без деца и внуци — ние имахме Зейнеб за въплъщение на надземната реч. Надземно изглеждаше и лицето й със своята вглъбеност; тя не го криеше както всички наши жени, сякаш с това искаше да каже, че стои извън съблазън и желание, че е не жена, а оръдие в божите ръце.

Зейнеб беше напуснала Адана само за да прекара няколко дни в двора на поетите, за да благослови Джем. „Дано бог ме поживи до деня, в който върху престола на Осман, зет на първия ни поет, Джеляледдин Руми, седне друг един поет: Джем султан!“ — така поздрави тя моя господар, когато й помагаше да слезе от носилката.

Тогава бях до Джем. Видях как кръвта нахлува под млечната му кожа при това дръзко заклинание. Чествувана от трима султани, уважавана и възпята, старата жена си беше позволила нечувана волност: при жив владетел тя пожелаваше престола на неговия син. На по-младия му син, забележете. А по това, как Джем смени няколко пъти цвета си, как сякаш загуби дума, без да сваля унесени, възторжени очи от Зейнеб хатун, как след малко едва не я понесе на ръце — тъй стремително прихвана той лекичката старица и я положи върху плочника — по всичко това разбрах, че Зейнеб е произнесла нещо, дълбоко съкровено за Джем.

До онзи ден аз, пък и другарите ми от двора в Коня не бяхме размисляли върху бъдещето на Джем, не мислехме върху бъдещето изобщо. Мехмед хан беше още в силата си; той изглеждаше безсмъртен, понесен на гребена на нашите победи. Някак несъзнато — извън поданическата си вярност — аз желаех дълголетие на Завоевателя, за да траят щастливите ни дни в Коня. И все пак — разсъдих едва през онзи ден — тия дни щяха да имат край. Тогава?

Тогава Джем, нашият кумир, живият първообраз на младост, обаяние и дарба — Джем щеше да умре удушен. Не ми говорете за закон и престъпление, не споменавайте повелята на историята! Никоя сила не би ме заставила да приема покорно края — насилния край — на нещо дотолкова създадено, за да живее и блести, каквото беше Джем. За какво благо на великата империя можеше да става дума, когато в негова жертва би паднал един двайсетгодишен поет, един сякаш излян от светъл бронз пехливанин — би паднал самият цветущ живот?

Дните, които Зейнеб хатун прекара между нас, минаха за мене като сън. Аз не се разделях със своята съвсем нова тревога. Като че ли боготворената от всички старица бе изговорила някаква прокоба и смутила прозрачната ведрина над нашия двор.

Тая тревога най-малко тежеше над Джем — навярно за него не е била и нова. Джем седеше с часове при Зейнеб хатун, за да слуша стиховете й; Джем изказваше пред нея възторга си от Хафиз — един още оспорван поет, когото мнозина не приемаха, дори възвишената Зейнеб.

Чудна гледка представляваха през ония дни те двама. Старицата — мъдро изящна дори в старостта си — и прекрасният, златист младеж. Не би ги взел за учител и ученик, и в никой случай — за майка и син. Туй бяха двама съработници върху полето на словото, осветени от еднакъв огън, неимоверно близки — както никога не биват майка и син. Помня, чувствувах ревност: за Джем Зейнеб беше повече от мене.

Тя скоро си замина. Не приличаше на величие като нея твърде дълго да яде хляб от султанската трапеза. Зейнеб се оттегли в своето усамотение и ме остави на тревогата ми.

Не смеех да я споделя с Джем, та тя сигурно отдавна го гнетеше и той с усилие я е отпъждал от нашите безоблачни дни. А аз се терзаех. Търсех примери из битието на великите хора; бях готов да преобърна цялата история, дано намеря някакъв изход за Джем.

По едно време ми се стори, че улавям слаба нишка.

Не се смейте на онова, което ще кажа; опитайте да ни разберете. Ние не бяхме разбойници и дори не — войници. Живеехме със съзнанието, че внасяме в живота чиста красота. Нас не задоволяваше решение, което би означавало неправда, насилие или позор — стремяхме се да примирим суровия закон с нашата жажда да живеем. Ние трябваше да се чувствуваме прави — това отличава поета от мъжа.

Беше вечер, една от многото ни вечери. Бяхме пак в затворения двор. Бе лято и шадраванът разливаше влажен хлад. Огънят от главните се стичаше във водните струи, водата хленчеше и молеше за отдих. Оланите наливаха ширазко вино в чашите ни, гъста миризма на мускус и ливанто тежеше над плочника — нямаше полъх да я разреди.

Бяхме налягали покрай шадравана върху възглавници и кожи. Слушахме, четеше Хайдар. Той четеше, не пееше, но си пригласяше на саз — никой от вас не познава магията на стих и саз, то е повече от всяка песен.

Бях до Джем. Виждах как словото го обсебва и завладява, как зениците на Джем застиват, а кожата му сякаш изтънЯва, за да попие той по-лесно думите. Виждах как всяка глътка вино преминава под гладката белота на шията му и се разлива заедно със стиховете по целия Джем.

И изведнъж по-остро отвсякога аз осъзнавам, че Джем е кратък гостенин между нас; че стига един повей — смъртта на Мехмед хан — и този светъл огън ще угасне, и върху земята ще остане голямо тъмно петно: мястото, което някога е заемал Джем.

„Не!“ — за малко не извиках, защото истината ме преряза като гърч. Трябваше да мине време — гласът на Хайдар стигаше до слуха ми отдалеко, — за да се овладея.

Обърнах чашата така, че видях дъното й. Хайдар свършваше. Сега заговориха другите, някои хвалеха четеца, някои бяха недоволни — можел бил повече Хайдар, казваха. Джем мълчеше, той винаги се завръщаше по-късно, след останалите, от страната на стиха.

— Не станаха ли много стиховете тази вечер? — попитах, изненадващо и за себе си.

— Защо? — погледна ме като пробуден Джем.

— Слуша ми се друго — казах. — Нещо силно и неизмислено. История например.

— Пак ли за Александър? — пъстрите зеници на Джем се смееха, смях го беше на слабостта ми към Александрията.

— Не — казах. — Нещо византийско. За победите на Константин Порфирогенет.

(Знаех хубаво, че тоя Константин не е блеснал с победи, но ми трябваше името му, само името.)

— Как успя да го изречеш! — засмя се Джем. — Пор… какво беше?

— Порфирогенет — изстрелях грижливо заучената дума — Багрянороден означава.

— А какво означава пък багрянороден? — вече се смееха всички.

— Много просто. У гърците, че и у други гяури има закон: престола наследява не най-големият син, а първият, роден след възшествието на баща си, роден в багреница — това е. Не може да бъде владетел — усещах как гласът ми се издига до вик — човек, роден от прости смъртни. Разликата между него и багрянородния е разлика от небето до земята. Когато от две страни към тебе прелива царска кръв, когато от първия си ден…

Повече не можах. Джем ме гледаше, сякаш ще ме прегърне или удари. Другите бяха объркани, навярно от чувството, че съм хвърлил камък в спокойните води на нашето битие.

— Е, какво от това? — проговори Джем след доста време. — То е християнски закон, нали?

„Да“ — кимнах, гърлото ми беше сухо. И си мислех, че Джем никога не казва „неверници“, а „християни“. Дали не носеше непризнатото съзнание за своята християнска половина?

Оланите пак взеха да притичват помежду ни, разливаха още вино; Хайдар, другите спореха, после някой зачете пак. А аз наблюдавах Джем — Джем отсъствуваше.

Почти призори на тая нощ — една от безбройните ни щастливи нощи в Коня — се разотидохме по стаите си. Слугите заприбираха главните и над двора падна синкава дрезгавина. Зашеметен от виното, от вълнение и мъка, бях си поел и аз. Под пруста чух да ме следват стъпки. Беше Джем.

— Саади — каза ми, — ела!

Върнахме се отново в двора, седнахме върху каменния перваз на шадравана. По струите вече не се стичаше огън, а синьо сребро.

— Саади — каза Джем, — ти знаеш какво си бил за мене.

— Защо бил? Приятелю Джем, не ми отнемай близостта си! Не ще…

— Недей! Кажи ми само, Саади — Джем сложи ръка на Моето рамо, усетих както винаги топлотата му да ме покорява. — Кажи ми: защо изрече онова? Не искам да мисля, че между близките ми има чуждо ухо, че някой ме изпитва или наблюдава чрез тебе. Ако допусна такова подозрение, бих бил ограбен. Защо тогава?

„Заради тебе! — щях да отговоря. — Не виждаш ли, че търся път да те изведа от твоята обреченост? Защото с теб би угаснало слънцето…“ — Това щях да отговоря, а казах:

— Навярно много съм пил, господарю. От треската насам ме лови лесно. Не трябваше… И все пак то е чиста истина. Прощавай, ако беше нередно, и не допускай в сърцето си съмнение. Не чуждо ухо — искам да съм камък под стъпките ти, приятелю Джем, та по мен да прекрачиш към спасението…

Почти плачех. За тази работа, изглежда, донякъде бе виновно виното. Но Джем сякаш не чу края на думите ми.

— Истина било, викаш… — унесено поде той. — Винаги съм смятал, че има какво да учим от християните. Защо, Саади, те носят повече усет за справедливост; защо не приемат силата за едничък световен съдия? Нима смъртта може да бъде разрешение на каквото и да било — тя е просто край. Край на добро или зло, но не присъда, не изход…

Той говореше за смъртта изобщо, а мислеше за собствената си смърт.

Не се чудете, че Джем изрече тогава — че изричаше твърде често — мисли, които не подобават на правоверен. Боя се, той слабо познаваше нашия свещен закон. Това дължеше и на майка си, християнката, но много повече на персийските стихове. Знайно е, че персите са еретици, че пият вино и отдават твърде много на земните радости и скърби. Не напусто нашите духовници отричат персийските стихове — нищо не руши вярата ни по-силно от тях.

— Да — потвърдих тихо, сякаш вече се боях от подслушване. — Смъртта не е разрешение. Докато живее, човек трябва да търси друго. Няма как да бъде грях такова търсене, нали, господарю?

Джем не отвърна.

Разбрах от думите на Нишанджи Мехмед паша, че историята считала него — убития велик везир — за първи подтик в бунта на Джем. Много бих желал да бъде така, но не е. Не Нишанджи Мехмед, който не бе виждал Джем от четиринайсетата му година — аз посях семето на непримирение в Джемовата душа, от мен дойде тласъкът, който тя жадно чакаше.

Бях долавял неопределено, че Джем се противи на мисълта за своята необходима смърт; видях как Джем цял се разтърси от дръзката благословия на Зейнеб хатун. Но тя още не даваше оправдание за един бунт срещу закона. Аз нашепнах на Джем такова оправдание; Джем не би предприел нищо, без да се чувствува прав.

Простете, ще помоля за почивка. Всичко, което казах дотук — споменът за нашите дни и нощи в Коня, споменът за Зейнеб и Хайдар, отдавна мъртви, и най-вече споменът за онова зазоряване, когато двама с Джем разменихме няколко думи край водата, — всичко то тежи много за мене. Повече от другото, което последва: от голото страдание.