Вера Мутафчиева
Случаят Джем (15)

Седми показания на поета Саади за случилото се на 30 и 31 юли 1482 година

На сутринта се събудихме с глави, тежки от снощния гуляй — братята наистина не бяха пестили кипърското. Докато се оправяхме, при нас бяха въведени трима от по-важните братя (тогава не различавах степените им) и доложиха на моя господар, че били удостоени да го разведат из острова и му покажат неговите забележителности. Не ми се видя Джем да е особено възхитен от тази възможност, но той не обичаше да отказва, все се боеше да не обиди нечие внимание.

До късно следобед конете ни изкачваха разни родоски хълмове — за планини не можеха да минат, — а ние слушахме обясненията на брат едикой си. Той ни описваше събитията, разиграли се по тия места, съобщаваше ни имена на параклиси, порутени езически храмове, заливи и скали. Това вършеше необикновено усърдно и видимо, без да бърза. Не разбирахме твърде защо. Джем, за когото бяха предназначени разточителните му приказки, вече не сдържаше досадата си и се стараеше да ги съкрати със своите еднообразни, едносрични потвърждения.

Но брат едикой си устоя на своя дълг и ние се прибрахме капнали късно следобед, за да хапнем надве-натри и се строполим върху постелите си.

Бях в стаята на Джем. Трябва да ви кажа, че обикновено спях при него, като си постилах в подножието на леглото му. Откак напуснахме Карамания, преследваше ме страхът, че Джем ще бъде убит насън. Само съзнанието, че убиецът би трябвало да мине през мен, ми даваше спокойствие. И най-вече — спокойствие на Джем. От Карамания насам Джем избягваше нощната самота, непрекъснато търсеше нечия близост, да говори или да слуша, понякога и да мълчи, но безусловно да мълчи с някого.

И така, през оня следобед, щом господарят ми се отпусна за почивка, аз пак се свих в нозете му върху тигровите кожи.

След малко го усетих, че поне дреме, а може би и спеше — тогава, още млад, Джем спеше безшумно. Понадигнах се, защото се боях да не е заспал открит, когато някой потропа. Припряно, сякаш ще нахълта и без позволение.

Открехнах тихичко. Пред прага стоеше френка, уловил за ръка — но не така, както се държи за ръка, длан в длан, а стиснал яко през китката — един млечно млад монах.

Веднага ме изплаши лицето на френка. Мислел съм, той разнася най-горчиво-затвореното, най-отчаяно-дръзкото лице по земята. Чак сега отбелязах, че онуй е било нищо, ако го сравниш; днес Сюлейман беше разтърсен издъно и (неправдоподобно, защото стотици пъти сам бе заявил, че няма какво да го стресне, от какво повече да се бои или да загуби) просто ужасен.

Без да продума, Сюлейман грубо ме отмести с рамо от прага и натика вътре младия монах. (Момчето нямаше бял кръст върху лявата гръд, отпосле узнах, така се носели послушниците на Ордена.) То изглеждаше сякаш ще припадне — бе сковано от страх ли, от мъка ли — още не знаех какво. Френка все стискаше китката му, като да се боеше, че ще избяга, ще го изтърве.

— Събуди веднага господаря си! — изсъска той.

— Султанъм — подчиних се на тоя тревожен шепот, — моля те, султанъм, чуй!

Джем се пробуди бавно, сънуваше първия си сън; запривлича унесен поглед през мене, френка, непознатото момче. И схванал у нас тревога, скочи като ухапан.

— Какво има?

— Господарю, защо не ме послуша, султанъм! — отчаяно издигна глас Сюлейман. Забравяше всяка предпазливост. — Прав излязох. Как не исках да бъда прав, султанът!

— За кое? — ужасът ни вече се предаде и на Джем, смеси се с усилието му да преодолее съня и господарят ми пребеля, измъчен, почти жалък.

— Днес тебе те развеждаха из цял Родос, нали, господарю? Нали цяла заран и следобед те разтакаха далеко от крепостта?

— Да. И какво от туй?

— Знаеш ли защо, султанъм? — задаваше безсмислени въпроси френка.

— Откъде ще зная! Говори!

— За да не ги видиш как се стичат в разбойнишката си пещера, за да не разбереш, че се съвещават, решават, действуват, затова!

— Пиян ли си, или полудяваш? — каза Джем и сам разтърси глава. — Каква пещера и какви разбойници?

— От заранта до след пладне Големият съвет е заседавал. Решавал е твоята участ, султанъм!

— По моята участ няма какво да се говори, аз вече я реших. Снощи уговорихме с великия магистър да пише до Маджарско и Немско. След месец най-много — щом се получи отговорът на техните крале — ще замина за Румелия. Навярно магистърът го е съобщил днес на братята.

— Не, султанъм! — натърти Сюлейман. — Ти не ще заминеш за Румелия. От заранта допреди малко Големият съвет е разисквал къде да бъдеш изпратен: в Рим или във Франция. Където решат — защото още не са решили, — там и ще вървиш, султанъм.

Страшно мълчание натежа над стаята — нарушаваха го само родоските продавачи, които предлагаха стоката си на площада „Свети Себастиан“. А ние четиримата сякаш стояхме около пресен труп.

— Сюлейман — прошепна Джем след време, което ми се стори безкрайно, — сигурен ли си?

— Затова ти водя и свидетели, султанъм — Френка раздруса момчето и му каза нещо на своя език.

То усърдно закима, като да беше нямо. Но целият му израз, преданите очи, вперени в Сюлейман, доказваха, че онзи говори чиста истина.

— Брат Йоаким се смушил в един тайник до залата на Съвета и оттам чул — по-хладнокръвно заговори френка. — Слушал цели шест часа, братята се съдрали да спорят. И не казали последната си дума, султанъм, нея ще узнаем утре.

— Сюлейман, аз притежавам писмото на Ордена, подпечатаните му уверения — бореше се срещу вестта Джем. — Кой владетел ще има доверие в Д’Обюсон, ако ДЮбюсон излъже един владетел? Не, той не е луд, дори да би бил коварен!

— Много мъдри са заключенията ти, султанъм — отговори Сюлейман, — ако не ги опровергаваше самата истина: Орденът ще те изпрати, където реши за уместно.

— Та това е плен! — изкрещя върху него Джем, като че тъкмо френка бе посегнал на свободата му. — Корсари не превърнаха своя гост в пленник, корсари! А ти ми доказваш, че великият магистър…

— Какво ще ти доказвам, господарю! — уморено го прекъсна френка. — Добре, не вярвай.

И пусна китката на момчето. То не се поклони; изсули се заднишком и го чухме как слезе по стълбите — диво, сякаш бягаше от пожар.

— Кой беше пък този? — Джем много искаше източникът на Сюлеймановата новина да е бил съмнителен.

— Има ли значение? — вдигна рамене Френка. — Сам, без да съм го търсил, дойде при мене.

— Преголяма смелост, не мислиш ли? — усмивката на Джем беше корава; ужасът още сковаваше чертите му. — Не играе ли твърде опасна игра твоят млад брат? Или някой враг на Д’Обюсон (и ДЮбюсон има врагове) ни го е изпратил, за да настръхна срещу Ордена?

— Човешкият живот е прекалено висок залог като за игра, господарю. — Сюлейман очевидно имаше предвид не своя млад брат, а себе си. — Просто името Бруно означава нещо на Родос; навярно някои други, които мислят, както някога аз, ме имат за твърде близък. Дори без да са ме видели. Поради единомислието… Понякога поради единомислие хората са способни на много…

Не бях запомнил такъв глас у Сюлейман, френка говореше тихо, с някаква и тъжна, и нежна гордост. А (въпреки че не ми беше до наблюдения) аз долових: Френка — чуждият, никому неблизък, от никого необичан, ничият френк — най-сетне бе намерил лек за своята болна душа. Бруно беше възмезден; неговото име бе станало пример за две или три момчета, почувствували онова, което бе прогонило техния непримирим, непознат и родствен брат при нас.

Не бива да се сърдим на Джем, че той отмина промяната у Сюлейман — Джем все още беше зашеметен. Изведнъж:

— Саади — каза ми, — отивам при великия магистър! Сюлейман се изсмя. И това направи по новому — горчиво, а все пак с оттенък на нежност; тя беше го пропила цял, примирявайки го със света, който допреди малко бе ненавиждал яростно.

— Ще питаш магистъра дали те лъжа, така ли, султанъм?

— каза без злоба той.

— Ще го питам за какво е заседавал цял ден Съветът — обърка се Джем, веднага почувствувал колко несъстоятелни са думите му. — Най-сетне… аз съм в правото си да зная какво ми се готви… Нали?

— Твоя воля! — сви рамене Френка. — Но за доказателство ти ще трябва да назовеш свидетели.

— И ще ги назова! — Страхът правеше Джем безогледен.

— Твоя воля! — повтори Сюлейман. — Наш дълг е да се жертвуваме за доброто на господаря си. — И добави непривично меко. — За момчето жалко!

— Как можа да го кажеш! Та първата ми работа ще бъде да взема обещание от магистъра, че ще пощади оня малък монах… Пък какво толкова ни съобщи той? Предположения… голи думи… — Джем все повече се оплиташе под погледа на Френка.

— Обещание! — процеди Сюлейман. — И тебе ти беше обещано да напуснеш Родос по своя воля…

— Ще видим дали не ще го напусна!

Докато слизах из стълбите след Джем, аз мислех колко много той ми напомня дете. Тъй бързо, без преход и разумна причина, се сменят настроенията у децата; само децата успяват да повярват, в което много им се ще; само те не търпят черни мисли, бягат от отчаяние.

Сюлейман ни следваше отблизо — нали ни беше тълмач. Струваше ми се, че от една страна ме залива горещина, а от друга — хлад. Горещото идеше откъм Джем; Сюлейман лъхаше хлад. Само човек, узнал за света, каквото може да се узнае през един човешки живот, изстива така. Това е хладът на смъртта, защото знаещият умира преди смъртта си.

Затова пък ДОбюсон ни посрещна топъл и леден наведнъж. Той се разтопи в преданост при вида на Джем султан и замръзна в обида, щом господарят ми изсипа в лицето му куп несвързани въпроси.

— Ваше височество, за мен е недостойно дори да се оправдавам — преведе отговора му Френка. — Нима Ваше височество допуска, че Орденът за миг ще пренебрегне доброто ви? Свят дълг за нас е да браним всеки странник и болник — колко повече сме нащрек, когато е заплашен един великодушен, благороден владетел?

Тук вече усетих, че възвирам и аз — за разлика от Джем, не бях се усъмнил в думите на Сюлейман. А Джем се поколеба само за малко; съобразяваше доколко има право да се възползва от нечие приятелство. После пое дъх и изстреля срещу магистъра:

— Някой, присъствувал на Съвета днес, Ваша светост, е готов да потвърди казаното от мен!

Д’Обюсон се облегна в трона си и пръстите му се вкопчиха в гладкото дърво тъй силно, та взеха да побеляват от ноктите нагоре. Гледах ги: струваше ми се, че се впиват не в дърво, а в шията на малкия послушник.

Д’Обюсон мълчеше. Знаех какво пресмята: дали да си признае веднага, или да се изложи на среща с неизвестния подслушвач. И вероятно решил, че е излишно да го изобличат като дребен лъжец, че е твърде рано да губи доверието на Джем, магистърът произнесе тържествено:

— Не ми споменавайте името му, Ваше височество. Този някой се е надявал, че ще разбие нашия съюз, като ме очерни в очите ви — нека не успее! Да, обмисляхме кое убежище ще бъде за принц Джем по-сигурно от Родос: Рим или Франция. Защо да се срамуваме от своята добра грижа? Аз не само не смятах да скрия от вас решението ни; още утре вие — след като ви предложим едно или друго и направите своя избор — ще подпишете съгласието си да ви отведем под надеждна охрана в Европа. Ако не желаете, не ще и подпишете, нали?

Просто виждах как Джем изтрезнява от самообладанието на магистъра. Аз също се поколебах в укора си: Съветът още не бе стигнал до окончателно решение, наистина нямахме доказателства, че Джем не би бил уведомен за това още невзето решение. В какво тогава обвинявахме Ордена? Че бил разисквал въпроси, които засягат госта му, в отсъствието на този гост.

— Не би ли могло — отговори не веднага Джем — аз да бъда поканен на вашето почитаемо събрание? В края на краищата, не съм нито малолетен, нито невменяем, за да се решава съдбата ми без мое участие.

— Виждате ли, Ваше височество — невъзмутимо отговори магистърът, — бихме усложнили твърде много работите. Ще ни трябва преводач, а то е трудно, когато се водят прения и говорят по пет-шест души наведнъж. Давам ви думата си, че ще научите всичко, което ви засяга, щом ние стигнем до твърдо предложение.

Този път не беше самообладание — чисто нахалство. И желание у магистъра да прекрати миг по-скоро неприятния разговор. Но в Джем отново изби бащиното му упорство.

— И все пак обяснете ми, Ваша светост: какво налага да бъда отпратен тук или там? Струва ми се, уговорихме, че щом сключа договора с вас, аз ще отплувам към своите румелийски владения или най-малкото — при краля на Унгария. Защо се поставя въпросът, къде да ме денете. Не разбирам!

Познавах Джем; забелязвах, че той с мъка сдържа вика и сълзите си. Нямаше нищо по-лесно от това да изкараш из кожата Джем — твърде нежна, твърде чувствителна беше неговата кожа.

— Господарю — с много тъжно достойнство му отговори Д’Обюсон, — не искахме да ви тревожим излишно. Но щом настоявате… (Тук магистърът видимо потисна въздишка.) — Вие не сте в безопасност на Родос, Ваше височество.

— Защо? … Как?… — заекна Джем.

— Родос е всъщност обсаден. Наоколо шарят непрекъснато турски корсари; в Ликия и Киликия султанът държи значителна войска. Кое ни уверява, че утре Баязид не ще хвърли всички средства, за да заеме острова ни, или поне не ще опита едно добре устроено отвличане? Необходимо ли е да бъдете тъкмо тук, в най-застрашеното владение на Ордена, когато можете да изчакате сгодния миг в някое от другите?

— За какви други говорите?

— За многобройните замъци, завещани на иоанитите от благородни дарители. Замъци из Лотарингия, Савоя или Дофине. Лично аз поддържах такова предложение. Мнозина братя настояваха да ви прехвърлим направо в Рим, под крилото на Светия отец, чиято намеса ще принуди владетелите на Запада да ви се притекат на помощ и ви предоставят войски. Но с това аз не съм съгласен и не ще се съглася. То би се изтълкувало във ваша вреда. Джем султан в Рим… Не звучи добре, нали?

Боже мой, не си ли играеше с нас този човек! Как ловко премина от отбрана в нападение; как ни накара да се червим заради низките си подозрения и да обсъждаме заедно с него въпроси, които бяха лична работа на господаря ми.

Въпреки смешната си доверчивост, май и Джем отбеляза колко неуместен е разговорът ни.

— Благодаря ви за вниманието, Ваша светост — каза. — Ще взема предвид съветите ви, когато решавам накъде ще се отправя, напускайки Родос.

Поклони се на магистъра, поклонихме му се и ние. Преди да се обърна, зърнах в погледа на Д’Обюсон рядка смес от чувства: жестокост, презрение, досада, твърдост. Но всичкото едва загатнато.

„Проклет да е мигът, в който се изтикахме под властта ти!“ — помислих си, а същото бе мислил и Джем, докато се връщахме към нашата странноприемница. Защото, щом се прибрахме, той ме помоли за дивита си и за хартия.

Не предполагах, че се готви да нахвърли няколко стиха — Джем съвсем нямаше оня вид, с който сядаше над своята любима работа. Дълго седя той над белия лист, подпрял глава, съсредоточен.

— Саади — каза ми, когато навън вече беше се смрачило, — знаеш ли кому се готвя да пиша?

— Нямам хабер, султанъм.

— На брат си — безизразно отвърна Джем. — Ще пиша на Баязид. Той не би позволил на неверниците да се гаврят с Мехмедовия син, не би допуснал да ме подхвърлят от ръка в ръка. Та ние въпреки всичко сме братя, Саади, и аз никога не съм пожелал неговата смърт, дори не цялата му земя. Да — продължи сякаш на себе си, — Баязид не ще ми откаже помощ, щом се касае до чистото име на Османовци…

— О, бъди уверен, султанъм! — извиках, смаян от чутото. — Баязид ще ти хвърли с твоя помощ въжето. За какво беше всичко, ако си смятал да умираш?

— За нищо, прав си. — Цялото същество на Джем изразяваше смъртна умора. — Бил съм предопределен за ранна смърт още от рождение — защо й се противих? Баязид наистина ще ме убие, зная го. А онова, което ми готвят тия черноризци, не е ли също смърт, но бавна, позорна?

— А да не мислиш, че Баязид ще те убие почетно, с цветя и музика? — Виках, не по силите ми беше всичко, което преживяхме последните дни. — Никога не ще бъде късно да умреш, господарю! — казах аз като стар припев.

— А може би и за мрене ще стане късно! — вече ми кресна и Джем, макар дотогава такова нещо да не беше се случвало. — Нали помниш думите на френка в Ликия: ще бъде късно!

Джем нетърпеливо тръсна глава. То означаваше да го оставя на мира. И аз се свих до постелята му, млъкнах. Навън беше вече тъмно, настъпваше черната, душно-непрозирна родоска нощ.

А Джем пишеше. Той не обичаше да го наблюдават, когато пише, и аз го правех крадешката. Виждах, че туй писмо му струва много — Джем смени на няколко пъти цвят и бършеше потно чело.

Бях, види се, позадрямал, когато усетих ръката му.

— Саади — стръска ме той, — виж, прочети! Боя се, че не излезе добре.

Взех листа, изписан цял. Първите му редове бяха без значение — поздрави и пожелания. А под тях зачетох:

„Като се простирам в нозете на Ваше величество, моля го да изпълни молбата ми и да прости моите грешки. Величайшето ви великодушие не би отказало на един клетник малка частица от благата, с които обсипвате цял свят, още повече че този клетник съзнава вината си и смирено проси прошка. Ваше величество не би търпял аз да съм пленник у неверниците, аз, правоверният, който произнася свещени думи: «Има само един бог и Мохамед е негов пророк.» Съдбата ми изцяло зависи от вас, защото съм роб с оковани ръце и нозе. Саванът на безчестието покрива лицето ми, главата ми е подложена под меча и готова да получи съдбоносния удар. Ако такава е вашата воля, хваля бога — ще й се подчиня. Но ако милосърдието и великодушието ви ме извлекат от тая ужасна пропаст на бедите, кълна се в бога, който всичко вижда, че никога не ще предприема нищо без вашата владетелска воля.

О, господарю, дайте подкрепа на един нещастник, който няма друго убежище извън спасителната сянка на благоволението ви! Позволявам си надежда, че верската ревност и владетелското ви великодушие ще ви внушат такова решение и ще ми изпросят милостта ви.“

Казвате ми, че вашите науки не приемали това Джемово писмо за достоверно; невъзможно било, казвате, човек с ума си да се мята така от крайност към крайност, сам да се предава ту на един, ту на друг свой враг. При все това, възможно е. Нима вашите дълбоки науки не са ви довели след толкова търсения до единствената абсолютна истина: всичко е възможно в света, в който живеем, невъзможно няма. Не възразявайте! Дотогава, докато тъпчат тази земя милиарди хора, ще има и милиарди постъпки, милиарди решения, милиарди думи, истински и лъжливи. Можете ли да ми назовете даденост извън такова число?

Приемам: онова, което извърши Джем през вечерта на 30 юли 1482 — неговото писмо, — беше безразсъдство или просто глупост. Но как да обвиниш в липса на здрав разум животината, чула как щраква капанът? Тъй се мяташе Джем в кафеза си — както бива с лишените от свобода зверове, — хапеше се сам, сам си причиняваше вреда.

Разсъждавах над това, докато уж четях писмото до БаЯзид. То никога не стигна своя получател или пък получателят му се направи, че не го е получил — неизвестно е и до ваши дни.

— Султанъм — казах, — какво целиш с туй писмо? Чувал съм да твърдиш често: няма милост за падналия! А ти показваш не че си паднал — че си смазан. Наистина ли разчиташ на братска милост, приятелю Джем?

Той ме слушаше със затворени очи.

— На нищо не разчитам, Саади — отговори ми. — Аз вече не мисля за живота си, той принадлежи на брат ДОбюсон. Искам едно — да се оправдая пред нашите, пред паметта на баща ми, пред потомството и историята: аз съм се предложил на Баязид. Нека ме вземе и убие — ще ме е убил той; нека ме остави християнски пленник — ще го е направил той…

А има и още нещо — Джем отвори очи и като през ручейна вода на дъното им провидях надежда: — Защо винаги предполагаме зло у хората, та нали някъде съществува и добро? Дали е съвсем изключено у един брат да заговори кръвта? Та Баязид е петнайсет години по-стар от мене, аз съм му едва ли не син. Как ще ме осъди Баязид, без да го тревожи духът на Завоевателя?

„Полудявам! — помислих си внезапно, защото наистина усещах как под черепа ми плъзват стотици мравки. — Всичко е без изход — мислех си, няма изход за човека от капана на света! Животът тъй е нареден, че всяко твое действие и дума са или престъпление, или смирена молба. На престъплението отговарят с наказание, а на молбата — с удар. Отвсякъде се сипят удари върху човека, боже, а той — слабият, страшно краткият човек — трябва да върви, принуден е понякога да тича през черния житейски лес и винаги да има наум, че всяка негова крачка е съдбоносна, че всичко, всичко, всичко е безвъзвратно, щом веднъж стане или бъде казано!…

Кой, чие сърце и глава могат понесе това десетилетно изтезание? Кому се сърдиш, боже, за греховете ни? Виновни ли сме, че светът ти е така голям, многолик и объркан, та не само ние — ти не успяваш да се оправиш в него и трупаш несправедливост върху несправедливост!…

Боже милостиви, дано не полудея; какво ще се случи с Джем без мене, боже!…“

Помня, мълчахме дълго. Изписаният лист лежеше под свещта като присъда или завещание — с една дума, като някоя от ония уж никакви хартии, които понякога тежат повече от стохилядно сражение, земетръс и чума.

Не зная как и колко сме спали. По-страшна от пъкъла беше тази потискаща, пълна с комари и видения южна нощ. Още не бяхме се вдигнали, когато някой почука.

Беше Сюлейман. Пак както вчера ме сепна видът му. От Ликия насам Сюлейман беше загубил дързостта си на отписан човек. През последните седмици той винаги изглеждаше някак разстроен и напрегнат, но затова пък — зареден с действие. А онази утрин Френка сякаш беше се завърнал към себе си, намерил отново своето горчиво спокойствие.

— Какво има? — повдигна се на лакът Джем.

— Нека помълчим в памет на брат Йоаким, султанъм — каза френка.

Ние го гледахме, ударени.

— Отзарана, много рано — тук рибарите излизат преди изгрев — намерили трупа на моя млад брат. („Моя брат“ Сюлейман изрече така, като че се касаеше наистина до брат му, а не до член на същото духовно братство.) Бил гол. Дрехите открили по-късно на брега. Навярно е отишъл да се къпе и поплува, казват… Момчетата обичат това.

Сюлейман говореше сякаш в унес, нечовешки равно.

— Кой знае защо — продължи, — на главата му имало голяма рана, бил направо с пробит череп. Навярно вълните са го блъснали о някоя скала, казват.

— Кой казва? Какви вълни, тук заран морето спи като… — започна Джем, но не довърши; френка му направи знак. Той сложи едната си ръка пред устата, а с другата описа кръг околовръст.

Разбрах: Сюлейман напомняше, че ни слушат стените.

Защо не сте ни видели отнякъде през оная звънтяща утрин, която напираше в стаята ни, оживяваше цветовете на възглавници и килими, играеше в чашите и в сребърните съдове. А ние седяхме един срещу друг мълчаливо, стараехме се да си предадем своите мисли с погледи и пръсти, искахме да бъдем наблизо, за да изпитваме по-малко страх пред невидимата, наказващата ръка на Ордена.

Трима чужденци във великолепната френска странноприемница, всред прелестния остров Родос, който плуваше между най-ведрото на света небе и най-ласкавото на света море през едно чудно, цветно, южно утро.