Вера Мутафчиева
Случаят Джем (27)

Тринайсети показания на поета Саади за пролетта на 1487 година

За нас тя беше много тъжна пролет. Чрез братята — държаха се вече едва ли не като наши съзаклятници — научихме, че папските легати са сполучили повече от Прюис. Кралският съвет бил им дал да разберат, че ще отстъпи Джем само срещу купища злато и още едно кардиналство за франция. Инокентий не разполагал с първото и много се боял от второто. Впрочем и този опит да бъде Джем преведен по-близо до застрашените от брат му земи очакваше провал.

Джем прие вестта с нескрито удоволствие, той, който още преживяваше неуспеха на Прюис — какво ни влизаше в работа пазарлъкът между франция и папата!

Нека призная: може би бяхме неправи, но Джем никога не разсъди разумно над предимствата, които му предлагаше Рим. Не желаел — казваше — участие в нищо, свързано с калугери и попове: видял им бил образа, познавал похватите им. Така мисията на Синан и Аяс, изпратени, за да ни склонят към единодействие с Папството, не само не постигна целта си, а напротив: Джем видя в нея ново доказателство за двуличието на братята.

Впрочем Джем все по-задълбаваше в ненавистта си към Ордена или Светия отец. Нали знаете, когато ти отнемат много (нека още не твърдим — всичко), остава да се крепи някаква любов: любов към делото ти, към насладите и в краен случай — към някой човек. Джем ги загуби една след друга, тия любови, като ги замести с нещо равносилно — омразата. Сега той мразеше до сладострастие всички, облечени в черно, от Инокентий VIII (макар той, бидейки папа, да носеше бяло) до редниците иоанити, които почерняха ежедневието ни. Джем посвещаваше часове в израз на тази омраза; със същото удоволствие, с което някога бе търсил все по-изящни думи, за да излее своята обич към красотата, той напоследък издирваше най-низки, гнусни, обидни прозвища за братята. Чудех се откъде взима сила да ги ругае всеки ден по-настървено. Не му противоречех; зная, че ненавистта, както обичта, трябва да се излеят.

С една реч, щом узна, че Папството желае в него съюзник против Франция, Джем отприщи неизявена дотогава омраза спрямо нашите хазаи. А никога преди те не бяха били тъй внимателни към нас; братята, меко казано, ни се подмазваха. Те ни съобщаваха новини, за които не бяхме питали; уверяваха ни, че нашата скука (ама чак сега ли я забелязаха!) ще свърши, ако папата надвиел Кралския съвет; изброяваха ни съвсем не по монашески прелестите на Вечния град.

„Хм!“ — отговаряше неизменно Джем на такива, съшити с бели конци изказвания, а братята се терзаеха от безразличието му.

Не ще изброявам опитите за отвличането ни, които междувременно направиха Шарл Савойски или Папството. Тия вести научавахме от братята, та може и да бяха неверни. Или много окастрени, или прекалено надути. Ще спомена един такъв опит, защото той промени битието на Боазлами — нали нашият свят се заключаваше в Боазлами.

Лотарингският дук, съюзник на Бурбон и враг на дамата Божьо, следователно особено предан на Папството, се свързал с Шарл Савойски (предполагам, заговорът е бил разкрит още при тази стъпка) и го помолил за хора, на които да разчита пълно. Шарл го снабдил с двамина — Жофроа де Басомпиер и Жакоб де Жермини — познати като крайно ловки в подобни начинания. Помощта на Лотарингския дук се ограничила в изпращане на трийсет отчаяни мъже. Те трябвало да стигнат Са воя и оттам, заедно със споменатите двама благородници и Шарлови войници, да нападнат Боазлами и отвлекат Джем. Не мога да си представя как са си го представяли пък те — известно е, че по същото време замъците устояваха на обсади от по хиляди души цели месеци. Но Шарл навярно си е въобразил нещо особено рицарски героично. Що се касае до дука, убедени бяхме, че той само се е отчел пред по-силните си съюзници — папата и Бурбон — чрез една пол у помощ.

Трийсетината главорези от Лотарингия били задържани някъде из Бургундия от кралска стража и без всякакви мъки признали на Съвета (завлекли ги вкуиом пред Съвета) целта на предпролетното си пътешествие.

Предполагах, че тази новина е била много по-тежка за Шарл, отколкото за нас. Вече свикнахме с почти еднообразните несполучливи, половинчати опити за освобождението ни. И после, тия несполуки особено засягаха братята. „Ах, че хубаво. Саади! — казваше ми Джем. — Седиш си на трапезата, яздиш по лов и знаеш, че сега губи друг някой, не ти. Чудесно!“ Не можеше да ме излъже — съвсем не приличаше на човек, дето му е чудесно.

А около Боазлами пролетта вилнееше. Мокро зелените хълмове изглеждаха осветени изотвътре, защото над тях припадаше топло-сиво, безслънчево небе. Впрочем може и да имаше слънце — на север аз просто не различавах дали то грее или не — там всичко почива в сивкава светлина от различни оттенъци. Там пролетта не се запомня с по-ярки бои, ослепително светла. Северната пролет за мен беше само много сочна, много крехка и млада в своята зеленина. Съжалявах — простете за израза, — че не съм крава, някоя от множеството бели или златисти крави, които наблюдавахме от Боазлами. Защото пролетното чудо, струва ми се, там вкусват предимно кравите.

Да, шегите са неуместни, когато ще ви съобщя нещо важно, нова промяна в случая Джем. Тя настъпи точно през април 1487 година: в замъка Боазлами пристигна кралска стража. Падаше им се! На братята, искам да кажа. Сега те навярно разбираха какво сме изпитвали, когато броят им около нас непрекъснато растеше, когато си викахме: още тъмничари!

Кралските рицари изкачиха хълма в тържествена тишина, ако не смятаме дрънченето на железария. Отгоре ги гледаха братята, неми от изненада, сякаш попарени. Ония имаха делови вид. Вече на двора, те се изтърсиха от конете с още по-радостно дрънчене, строиха се по шестима със знамето напред и едва тогава гръмнаха барабаните им. Боазлами кънтеше като каменна камбана, докато братята се смъкваха от стените.

Битка ли? Не, не се стигна до битка — Боазлами бе островче на Ордена всред обширната френска земя. Просто из тълпата иоанити излезе брат Бланшфор (той ни бе последвал и в Дофинската командерия) и попита кралските, без всякакви почести, какво ги води.

Можех да му отвърна и аз (отдавна очаквах намесата на краля в случая Джем да придобие видимост), но отговори началникът на войниците — до края не научих чина му.

Много студено той обясни на Бланшфор, че последният опит за нападение над Боазлами принудил краля да се замисли върху сигурността ни. Орденът не би отстоял Джем сам, със слабите си възможности. Накратко — кралската стража идела да подсили нашата отбрана. Сега вече Джем с пълно основание би рекъл: „Чудесно! Нали от седем години ме кандърдисвате, че вървите по петите ми заради моята застрашена сигурност? Ето ви сега! Нека малко закрилят и вас; нека усетите колко е сладко някой да бди над съня и пиянството ти!“

Дни наред изразът, с който братята понасяха това чуждо натрапничество, явният страх и смущение, изрисувани върху брадатите им лица, бяха предмет на разговорите ни.

Още едно доказателство, че не сме животни: за човека злорадството е по-дълбока наслада от собствената му (на човека) сполука. Разбира се, и то скоро ни втръсна, още повече че войниците сгъстиха и без туй неведрия надзор над нас. При лов сега ни съпровождаха две стражи — на Ордена и на краля; когато се хранехме, сътрапезниците ни се деляха на две — монаси и кралски. Именно деляха се, понеже винаги се държаха поотделно, като оставяха дори празно място помежду си и се стреляха с погледи, които не бих нарекъл любезни. Струваше ми се, че Боазлами цял изпуска свитки, тъй нажежен бе въздухът около него. И всичкото би било много смешно, ако не беше потискащо до лудост.

Донякъде ни помагаше да понасяме туй напрежение пролетта. Освободен поне от стражата на студа (Джем докрай не му свикна, оплакваше се денонощно от вятъра и влагата), господарят ми се прибираше в замъка чак надвечер с нови предложения за разходки, лов и гости. Нито веднъж през онази пролет той не попита за барон де Сасенаж или дъщеря му, не пожела да ги покани в Боазлами.

Познавах го прекалено добре, за да повярвам, че ги е забравил. По-скоро допусках, че споменът за Елена е от най-скъпите за него и се бои да не го разбие при нова среща. Докато еди н ден за наше велико удивление не се явиха без покана двамата Сасенаж.

Дойдоха направо на обяда, непредставени преди това. Когато Джем влезе — той влизаше последен, като господар, — видях как се вцепени, и съвсем не беше трудно да отгатна, че през дългите месеци мълчание и привидна забрава Елена е заемала мисълта му.

Дошъл на себе си, Джем стремително се отправи към, трапезата, цял сияещ, сякаш освен него и Елена наоколо нямаше жива душа. Той й се поклони по тамошному, а тя — още по-ниско, разстилайки десет ката поли и фусти.

Стараех се — понеже тази сцена ми беше твърде ясна — междувременно да не изпусна из очи нашите сътрапезници, хазаи или стражи, както щете. Вече отдавна около нас не ставаше нищо, без то да значи едно или друго. Исках да позная кое именно е наложило появата на Сасенажови, кой от двамата ни тъмничари ги е призовал.

Старанията ми бяха напразни, французите рицари стояха прави, с най-почтителен израз върху коравите си лица, а иоанитите, както винаги, изглеждаха от камък. Само брат Бланшфор, племенникът на ДОбюсон, разглеждаше присъствуващите толкова зорко, колкото и аз, макар да го правеше по-умело от мене. Аз заключих: работата или е наредена от Бланшфор, или се върши против него. Тоест, нищо не заключих.

Довършихме дивеча, започваше неумереното пиене. Засега между Джем и Елена бе имало само погледи и полуусмивки. Направи ми впечатление, че този път ролите между баща и дъщеря са разменени. По-потисната, по-мрачно съсредоточена беше Елена, докато у стария избиваше ново самочувствие, важност и определено внимание към хубавата му дъщеря. Тя го отминаваше разсеяно, често отговаряше чак на повторния въпрос на баща си, и то-някак с презрение. и сякаш не го насочваше само към баща си — разливаше го над цялата маса и правеше разговорите принудени.

Нищо от цялата тази плетеница отношения не проникваше до Джем. Той гледаше Елена със светнали очи, прибутваше към нея чаши и блюда — ставаше открито смешен, с една дума. А аз се радвах, че в живота му ще настъпят няколко дни пролука всред винаги същите мисли и страхове.

След обяда бяхме вече сами, но аз си мълчах, за да оставя Джем на приятните му преживявания — той ме заговори:

— Саади, ще те моля да бъдеш около нас, когато сме с Елена.

— Преводач ли ти трябва? — Успях да не се разсмея. — Разчитай на мен!

И все пак — макар че се стараех да бъда непрекъснато с него, макар и следобеда, и на другия, и на третия ден Елена не само не го отбягваше, но го и насърчаваше с неотклонното си присъствие — Джем продължаваше да и говори с очи, сякаш думите го плашеха.

Едва на третата вечер, когато обществото беше порядъчно пийнало, а Елена изглеждаше дори не и отегчено трезвена, ами направо болна от досада, Джем ме улови за лакътя и — проточил през масата лице към нея — и отправи въпроса, за който очевидно му бяха нужни цели три дни:

— С какво мога да пропъдя скуката ви, мадам?

Нещо като насмешка се плъзна по челото на дамата, но не го разведри. Малко неуместно, стори ми се, на Джемовия въпрос тя отвърна с въпрос:

— Как сте със здравето. Ваше височество?

— Добре — недоумяваше Джем. — Добре… Защо?

— Защото нашият въздух навярно ви вреди. Все мисля, че страдате от студовете ни.

Нищо не означаваха тия думи. Елена явно целеше не да разположи Джем, а да докаже някому, че е излязла от своята затвореност. Много чувствителен, Джем го долови; той съжаляваше, че е проговорил и нарушил една близост, вече отишла отвъд думите. После, като гмуркач, той пое дъх и каза:

— Позволете да ви предложа един съвсем малък лов утре заран, мадам. Ще бъдем само трима. Не ми отказвайте, моля ви!

Елена упорито разглеждаше пръстена си. В израза й имаше обиден гняв. Но тук се намеси старият Сасенаж, напразно го взехме за пиян:

— Това е чест за дъщеря ми, Ваше височество. Утре заран тя ще ви чака.

Елена го стрелна косо, поклони се и излезе. Брат Бланшфор я изпроводи със загрижен поглед.

— Саади, аз я обидих! — прошепна ми Джем, съвсем разстроен. — Може би не познавам техните нрави. Какво да направя, Саади?

— Поднеси й стиховете си — казах. — Или някой накит… Знам ли? Не зная кое от двете по подхожда за дама, при нас те са просто жени.

— Да… — провлече Джем, а през остатъка от вечерята усещах, че обмисля утрешното си поведение.

На заранта го заобли ч ах, сякаш се отнасяше не за лов, ами за представяне пред владетел. Джем ме караше да сменям тази или онази негова дреха, намираше всичко неподходящо — не бях го виждал толкова чувствителен към външността си. Когато най-сетне се приготви, беше невероятен — така ще е блестял Харунал Рашид на първата си сватба.

Преценката ми май се изплъзна в усмивка, защото Джем се разядоса, смъкна всичките тия парцали (според собствените му думи) и облече своята ежедневна ловна дреха. Тя беше не по нашенски тясна — полека и дрехите ни бяха съобразени с тукашния обичай, — та красноречиво подчертаваше и стройните Джемови крака, и тесните му хълбоци, стегнатия корем, оставяйки свобода в плещите — Джем имаше много хубави плещи, като плувец.

Кой от нашите отдавна или отскоро мъртви, затворени в Баязидовите тъмници или на Родос — би познал господаря си в този рус франк? Та що за наш бе всъщност Джем, трагична сплав от Изток и Запад, кръвосмешение между християнство и ислям, недоразумение между епикурейство и стоицизъм — красива смес от русота и мургавост? Не беше ли целият му живот доказателство, че мелезът си остава ничий — той сам не успява да оглади ръба, дето се срещат двете му половини; защо иска да го приемат цялостно нашите или чуждите?

Джем вече слизаше; прескачаше стъпалата по две; от цялото му същество лъхаше небрежна устременост, каквато си позволяват само много младите, много красивите мъже. Заварихме дамата на двора, още невъзседнала. Полите й бяха затъкнати в колана, изплетен от златни халки; долните й фусти — бели, корави, обшити — бяха малко по-къси и оставяха на показ прасците й, стегнати в мекия ботуш. Беше хубава въпреки мършавостта си. Тъкмо тя правеше Елена някак не плътска, затова пък много действуваща на въображението. Джем й помогна да яхне, тя се опря о рамото му само с пръсти, сякаш мекото на дланта й се чинеше прекалено близко и оголено. Джем непрекъснато се мъчеше да улови погледа й, но тя нарочно отвеждаше очи.

Поехме през пролетните ливади. Стражата ни следваше отдалеко. Колкото и да намирах Дофине неприветлива, пролетта я бе разхубавила; тревите цъфтяха със стотици цветове, дори издаваха нещо като лек, тръпчив мирис; по небето на Дофине се гонеха прозирни облаци.

Двамата яздеха пред мен. Стараех се да бъда настрана, за да не преча на мълчаливия им разговор, но на Джем пак потрябваха думи.

— Саади — извика ме той. — Защо ни оставяш? Попитай мадам дали е спала добре!

Попитах я. Както снощи. Елена отмина въпроса му. У жените има наистина майчинска жал: те доброволно поемат върху себе си първите трудности в един решаващ разговор.

— Аз мислех често за вас, принце — (нарече го така, а не „Ваше височество“), — през цялата изтекла зима…

— Аз навярно — по-често, мадам отекна той и добави: — В моята страшна самота.

Прието е да се счита, че един мъж, в стремежа си да впечатли предмета на своята любов, извършва подвизи върху полето, където се чувствува призван. Че излага силата на прасците и раменете си, ако е атлет; че разстила килим от хубави думи, ако е поет; че разсипва дебел пласт елмази и бисер, ако е властник. То е по-късно, казвам ви — с него ние се мъчим не да спечелим, ами да задържим една жена. А първият удар, който й нанасяме — сигурен, безотказен, — е да пробудим нейното съжаление; нищо не поваля жена, както съжалението.

Впрочем в това се прицели и Джем; едва проговорил, той спомена самотата си, макар по онова време да не бих го нарекъл самотен.

Елена се извърна, вече не криеше очите си. Те разбираха Джем.

— Как понасяте самотата, принце?

— Можете да си представите. — (И тук Джем се остави на своя усет; не заописва нещо, което Елена, без думите му, би си представила много по-страшно.) — Случвало ли ви се е да изгаряте в самота, отхвърлена, забравена, обиждана?

Жената замълча, сякаш се бореше със себе си. Усещах как нейната затвореност, позволила и да понесе именно самотата, именно обидата, се бореше с предвечната нужда у човека да се разкрие, дано получи съчувствие. Знаех, ще победи последното; Джем залагаше на сигурно.

— Случвало ми се е — отговори Елена с глас, който идеше издълбоко; за първи път чувах нейния глас. — Струва ми се, всичко, което изживявате, ми е отдавна познато… Може би в по-жесток и безнадежден вид.

— Елена!… — Джем сви коня и с едно от ония движения, които го правеха по-млад от годините му, положи длан върху нейните пръсти.

Гледах ръцете им, две ръце — на мъж и на жена — върху влажната конска шия. Джемовата галеше нейната едва доловимо; Еленината бе съвсем неподвижна, но не като мъртва, а вцепенена. Забелязал съм го у много поривистите, страстни хора. които — веднъж отпуснат ли се — трудно спират насред път.

— Вярвайте ми!… — започна Джем с най-честото заклинание на влюбените и очевидно без да знае как ще продължи.

Но Елена много рязко изтегли ръката си, отметна глава и изгледа Джем отчаяно настойчиво, като че искаше да проникне през него.

— А вие не ми вярвайте, принце, не ми вярвайте!

И скрито се озърна, сякаш я преследваха и биха я чули. Джем беше смаян.

— Елена — каза, — не ми искайте невъзможното! За мен вие сте едно друго аз, по-добро, навярно и по-изстрадало. Нищо, което вършите, не би могло да е лошо, иначе ще се наруши световната хармония. Аз ви вярвам като на себе си, Елена.

Дамата Сасенаж разплиташе юздите на коня си, а между веждите й се събра раздразнение. Така изглеждат децата, когато им откажеш нещо.

— Аз ви предупредих, принце — каза тя.

Сега си спомням онзи техен разговор, преминал през мене. Радвам се, че го помня, защото той оправдава Елена.

Знаете, често твърдят, че в любовта някой бил измамен коварно и хладно. Чиста лъжа! В любовта човек винаги, упорито, без оглед на истината — не само на намеците й, а дори на нейното открито признание сам мами себе си. И то е навярно най-хубавото в любовта: че ти позволява напълно да забравиш истината.

По-нататъшния разговор между двамата не ви предавам — той изцяло приличаше на всички подобни обяснения, в които любовта е просто повод да говориш подробно за себе си пред желан слушател. Забелязали ли сте? — рядко хората те чуват, когато им описваш себе си; то става поначало само в любовните обяснения.

Аз поемах думите им и ги прехвърлях. Двамата вече не ме усещаха като отделен, аз бях тяхното живо ехо. Бе забавно как Елена или Джем стояха за миг със застинала усмивка, докато единият произнасяше своите горещи вопли — в този миг другият още не знаеше значението им. Едва след намесата ми неговото лице светваше, думите го достигаха. Чудо беше този съкровен любовен разговор между трима!

На връщане препускаха тъй, че трудно ги догонвах, а май вече не им и липсвах. Виждах ги пред мене, млади и леки на седлата, понесени от един и същи вятър предчувствието за сладост и мъка, надежда, доверие, страх. Следвах ги и си мислех, че трябва да си много неизкушен, за да завиждаш на влюбените — на мене ми беше жал за тях.

През следващите дни Джем стинеше от ужас, че ще му я отнемат. Не, този път бдителността на братята бе заспала, докато под очите им Джем печелеше близък човек, плът от своята плът, както говори Библията. Това беше подозрително.

— Не те ли изненадва, султанъм, дето братята най-внезапно се писаха сводници?

— Не искам такива думи около нея! — викна ми Джем и с това доказа, че бягството му от истината е в пълен ход.

— Плаши се не от думите, а от онова, което определят! — настоях. — Вече шест години не помня братята да са изпуснали жив нито един, дето те е доближил.

— Твърдиш, че тя е застрашена, така ли?

— Не! — отрязах. — Защо ще ти поднасят Елена, ако не им е била по угодата? Боже мой, Джем! — вече виках и аз. Бяхме навън, та се осмелих. — Не си малоумен, разсъди сам! Кому братята позволиха да ти съчувствува, да бъде без надзор с тебе? Тук има нещо, Джем!

— Има, има!…. — тръсна нетърпеливо глава той. — И нека, чуваш ли! Ти си ми приятел, Саади — Джем прие гласа на галено дете, с който съм го запомнил от Карамания. — Как приятелят ми не разбира, че аз бягам, че тия седмици са едничкото мое всред години на недоверие, отчужденост и страх? Защо ме будиш, Саади?

Много странно… Джем грешеше почти винаги, когато следваше разсъдъка си; Джем почти винаги бе прав, когато му се противеше. Наистина нямаха отговор въпроси като тоя: — „Защо ме будиш?“

И така, моите съмнения млъкнаха, без да умрат. Аз престанах да предупреждавам. Пред себе си бях оправдан: едничкото, което отнасяме от този свят, са няколко сладки седмици самоизмама.

Като трето, но неизбежно лице, аз участвувах във всички по-сетнешни разговори между двамата. Давах си сметка с всеки изминал ден, че тия двама вървят към мига, в който не ще им трябва преводач. Сам го очаквах с нетърпение, сякаш страстта им. на минаване през мен, беше ме увлякла. А Джем и Елена много говореха тогава, като че разбили килията от мълчание и притворство, която ги бе потискала, всекиго поотделно, дълги години. Сега си отвземаха.

Пред Елена Джем изля шестгодишните си страдания, своето прераждане от идол на една войска и надежда на един народ в собственост на Иоанитския орден; пред Елена Джем изплака отчаянието и безсилния си гняв. своите съмнения в човека. С никого преди и след това Джем не е говорил тъй много.

Не считайте, че това стана поради някакви изключителни Еленини качества. В любовта не е важен (що се отнася до степента, силата й) нейният предмет. Важи само часът, твоята собствена зрелост или упадък, безизходица или вяра. С една дума — важи само твоето аз. През ония дни Джем стоеше върху ръб — ръба на човешката душевна издръжливост. Шест години той се противи на нещо неизбежно — превръщането му от човек в празно име. Джем се бори храбро, но всичко бе срещу него в тази борба. Тя щеше да завърши в мига, в който Джем ще се предаде на безбройните, безкрайно по-могъщи външни сили. Но между двете — между борбата му и Джемовото поражение — трябваше да има граница; той не би могъл плавно да отстъпи от своята шестгодишна съпротива.

Всичко туй аз обсъждах не тогава — то се превърна в заключение много по-късно. Много по-късно отчетох, че Джем бе се хвърлил слепешката в онази любов не поради прелестите на Елена, не и поради доверието, което тя му бе внушила (още от първата дума Елена не остави място за доверие между двамата). Но по онова време Джем навярно е усещал, че силите му отпадат, та сам се стремеше към един огромен трус. който ще му позволи да изплува или ще го удави. Джем си търсеше оправдание, загдето ще бъде победен. А какво по-силно оправдание от една измамена, поругана любов?

Не ви казвам — пазил бог! — че Джем бе замислил тази любов като нещастна. То беше подсъзнателно. Винаги съм се чудил колко тънко водеше Джем своя втори, невидим за останалите и съвсем без значение за световните дела живот. В него всичко бе майсторски разрешено, а аз съм свидетел, че Джем не обмисляше дори следната си стъпка, камо ли онези — далече напред. Защото притежаваше нещо, дадено само на жените и поетите: усет.

През дните, за които ви говоря, ние нямахме причина за оплакване. Братята бяха примирителни, сговорчиви и стражата им. която ни съпровождаше в разходките с Елена, сякаш само трябваше да уравновеси другата — кралската. Знаех, че с голяма охота биха се счепкали помежду си. макар да не знаех чие би било надмощието. Лично аз смятах рицарските перушини, панделки и златоковано оръжие за по-слаб израз на мъжество от тежката, заплашваща чернота на родоските бойци.

 

II

така. ние яхахме под майското небе на Дофине, северното слънце засили загара на Джем и той взе да ми напомня дните ни в Карамания с цялата им безпричинна веселост, със съвсем плътското удоволствие, с което на заспиване си мислех за утрешния ден.

А Елена сякаш оставаше настрана от нашето щастие. Всяка заран тя слизаше в двора, където я чакахме за лов или разходка, все със същия израз на затворена обида — види се. носеше го винаги. Едва след час тя се променяше — Джем я повличаше подире си. Гризеше ме остатък от ревност, гледах ли гида препускат: бяха пълни с диво желание към него ни води кръвта, разиграна при някое телесно усилие, ездата в случая. Струваше ми се че точно след такъв бяг, задъхани, отмалели, те ще стигнат мига, за който споменах.

Изпитвах и малко завист. Знаете, всред Джемовия двор ние не само не намирахме нередни своите мъжки връзки — гордеехме се с тях, те ни издигаха над плебейската зависимост от жената. Сега чак проглеждах, че Джем се изявява именно в тая непривична за нас обич. Вероятно защото Елена бе така различна от него, та той трябваше дълго и подробно да й обрисува себе си, своя мир.

Но вие сте на прав път, щом не давате твърде ухо на Еленината оценка за Джем: пред една жена мъжът стои не какъвто е, а какъвто би желал да бъде — страшно много я налъга Джем през ония сладки седмици. Ако го извинявате за това, че бил поет, не сте справедливи; чувал съм да го правят и хамалите.

Не зная дали Елена му вярваше; не наблюдавах у нея възторга на малкия Шарл. Това ме накара да заключа, че не е девица: първия път жените вярват. И друго ме наведе на същото заключение — у Елена личеше жадност. Човек не би я подозрял зад туй гладко, хладно открито чело, но аз пресичах понякога погледа на Елена. Той пълзеше като топла ръка. без любопитство или страх, тъкмо с познаване, от златно-мургавия Джемов тил, по плещите му; после плътно обгръщаше кръста. Тъй жените гледат мъж само в гръб. затова мъжете и не знаят, че има такъв поглед.

Забелязвах и още нещо — то може би принадлежи към тукашните нрави: Елена не отбягваше усамотение с Джем. Вечер тя често се отбиваше в стаите ни. Тогава аз работех до късно през нощта, Джем не млъкваше. Дали единствено на приказки бе разчитала дамата Сасенаж, не можех да разбера; не изглеждаше нито запленена от Джемовото красноречие, нито разочарована, че той си остава с него. Джем отдаваше посещенията й на нежно съчувствие, а аз знаех жаждата, която бях изненадал в очите й. И едното, и другото налагаха отговор.

Така една вечер, докато седях срещу моите влюбени, усетих, че те искат да се махна. Джем бе разсеян онази вечер, а цялата му стая беше сякаш затлачена от напрегнато нетърпение — то огъваше дори пламъка на свещите. Светлината им се гърчеше върху двете лица насреща ми. Унесени, потънали всеки в себе си, съвсем отчуждени ми се видяха Джем и Елена, както човек бива пред дълъг и неизвестен път.

А аз се колебаех дали да се махна притисна ме чувството, че ще допусна зло, че то не трябва да стане и в моя власт е да го спра. Тогава Джем ме измери почти с ненавист; предусетих — само след миг би бил безогледен, би ми казал думи, които ще помня до смърт.

Не потърсих даже предлог, запътих се към вратата. Не ме задържа.

Из ходниците — за да изляза на стената — се разминах с двама иоанити и един кралски баронет. Стори ми се, че се усмихват; всички имаха вид на сводници тази нощ.

Излязох на крепостната стена и прекарах там часове. Зъзнех в нощната влага, мерех времето в стъпки. Стараех се да мисля за друго. Когато след полунощ се прибрах, Джем вече спеше дълбоко, заметнат как да е. Беше гол като християнски мъченик.

Отпосле аз често прекарвах нощите си върху стената. Повече не зъзнех, вземах си дреха. Джем почна да минава без мен не само ноще. но и денем той предпочиташе езда и лов само с дамата Сасенаж, сигурен, че й говори достатъчно убедително и без преводач. Но дамата беше на друго мнение. „Дали са й тъй необходими езиковите тънкости?“ — попитах се, когато една заран тя ме помоли да ги придружа.

Из пътя се чувствувах толкова излишен, че повече нямаше къде. Яхах далеко от тях, дано бъда възможното по-малко смешен. После те спряха на малка полянка — изглежда, не първи път спираха тамДжем разстла наметката си, а Елена с чисто женска сръчност подреди за ядене.

— Заповядайте, Саади! — покани ме тя. Прекалено много внимание беше то към един слуга.

Седнахме. През рядката гора виждахме стражата да разстъпва конете си. Не близко, пазеше разстояние.

Както винаги при лов, Джем беше гологлав и разгърден. Той се облягаше на Елениното коляно с много ведрото и много жалко чувство на собственост, което носят мъжете, започнали да спят отскоро с някоя жена. Въпреки присъствието ми, Елена не се дръпна. Не бе ли изобщо не само явна, а дори показна близостта й с Джем? И защо — по дяволите! — тая близост не тревожеше никого в Боазлами? Дори баща й, който преди месеци отведе Елена за това, че Джем я бил докоснал с върха на пръстите си? Защо самият Джем не се усъмни, не ме накара да разпитам коя е Елена и какво търси при нас?

Това си мислех аз, когато Елена се обърна към мен:

— Саади, трябва да говоря нещо важно с господаря ви. Както бе облегнат върху коляното й. полулегнал, Джем я изгледа изотдолу.

— Принце — започна тя, като бърчеше чело и дишаше неравно, — не мога повече да понеса мъките ви! Не мога повече да яздя с вас под десетки погледи на тъмничари, не мога нощем да срещам пред вратата ви въоръжена стража!

Тук тя спря, сякаш се свършиха нагласените отнапред думи.

— Елена отговори Джем, без да се повдигне, само ръката му премина по косите й леко, — защо ми говориш на вие?

— Не искам повече да се мъчиш, Джем! — отчаяно каза тя (а това отчаяние май не беше едничко поради Джемовите мъки). — Трябва да се свърши!

От всички човешки чувства най-добре стоеше на Джем недоумението. Сега той го изрази в пълна сила. Впрочем имаше и пълна причина за него: нищо в отношенията им не бе подготвило такъв разговор.

— Джем, заклевам те! — продължи Елена бързо. — Заклевам те да се махнем!

Потрябва му време, за да смели думите й. После Джем се засмя, снизходително и горчиво наведнъж.

— Само че аз не искам! — отговори той. — Ужасно ми харесва да клеча в Боазлами под кръстосаните погледи на иоанити и баронети.

— Как намираш сили за шега! Какво чакаш, на какво се надяваш?

— На небето, — отговори Джем. Виждах, много би искал тя да млъкне.

— Аз те питам наистина, Джем, нима съм ти тъй малко близка, та се криеш от мен? Кой, ако не аз, би желал свободата ти?

Тук аз си спомних за Френка; спомних си как той — когато забележеше опасност за Джем — му превеждаше твърде обстойно нечии думи, размесваше ги със свои предупреждения. Но бил ли е на мое място Сюлейман, кажете!

Преведох стона на Елена. Бях цял изтръпнал. Не от страх (слава богу! — Джем нямаше тайни за признаване). От предчувствия.

— Кълна ти се, Елена — Джем взе ръката й, — ако аз бих знаял нещо, ти би го научила до вечерта! Аз наистина никому не се надявам. Умряха надеждите ми да се изскубна от плен… И по-добре, иначе нямаше да срещна тебе, Елена. Защо ми говориш всичко това — нима ни е зле в Боазлами? На това място бе редно Елена да се съгласи, беше дори задължително. Нищо подобно! „Или е най-долно оръдие в нечии ръце — помислих, — или го обича.“ Вярвайте, едва тогава допуснах туй. последното.

— Джем — продължи тя. — Аз дълго чаках да заговориш, да ми поискаш помощ. А ти мълча четири седмици; ти поверяваш другиму грижите за своята свобода. Или си се отказал от нея, Джем?

— О, боже! Моята свобода! — той го рече с такъв глас, сякаш не беше се стремил към нея шест години; сякаш не би напуснал мястото си до Елениното коляно заради някаква там свобода.

— Нищо, нека! — заяви тържествено Елена. — Въпреки тебе, ще направя, каквото мога, немалко може една жена, Джем. Моля те само: вярвай ми!

— Каква странна молба, Елена! — отговори той. — Бих л и ти, още преди година, предложил рамото си да слезеш от коня, ако не ти вярвах?

Честна дума! Джем каза това, именно това, и го мислеше, освен дето го каза. Той, който бе се чувствувал дотам опустошен, че изрече: „Не вярвам вече и на майка си.“