Вера Мутафчиева
Случаят Джем (14)

Трети показания на великия магистър Пиер Д’Обюсон за случилото се на 29 юли 1482 година

Всъщност аз още на 28 вечерта научих от двама братя, които дон Алваро бе отпратил напред с бързоходна бригантина, че нашият висок гост ще пристигне около денонощие след тях. С това на Родос настъпи суматоха, каквато не бях запомнил от голямата обсада насам. През цялата нощ срещу 29 младшите братя се занимаваха с украсата на крепостта и с подготовката на Джемовите покои. Бяхме решили да настаним госта си в странноприемницата на Франция — за това настоявах аз, понеже съм французин.

Преди всичко наредих да изнесат всички наши хоругви и килими; имахме немалко, защото христолюбивото паство от целия Запад, защото заплашените от корсари левантински търговци обсипваха Ордена ни с дарове. Окачени по крепостните стени, по прозорците и терасите на Родос, те му придаваха вид на провансалско село, в което става годишен панаир. Мислех си, че ние почти обиждаме строгото величие на Родос с тази просташка пъстрота, но тя подхождаше за госта ни — дивашкия принц.

Цялата тази дейност зае часовете до зазоряване, та едва призори носачи внесоха в странноприемницата някои мои лични вещи, предназначени да увеличат великолепието й: легло с копринен балдахин, малко писалище, инкрустирано със седеф и корали, няколко тигрови кожи и безброй атлазени възглавници. Разположихме ги в покоите, отредени за краля на франция — странноприемницата ни имаше такива покои, при все че никой френски крал не бе посетил Родос, нито смяташе да го посещава. Тук мимоходом мога да отбележа — това вече не е съществено, защото и Родос, и Френската странноприемница от векове не са в наши ръце, — че на две места зад брокатената тапицерия по стените в тия кралски покои имаше тайници.

Стаите за свитата бяха уредени без всякакъв разкош. Въпреки съзнанието, че съюзът с Джем би бил от висш интерес за Ордена, не се отърсвах от отвратата си към тия диваци — турци, сарацини и прочие левантинска паплач. Не можех да забравя, че едва преди две години съдбата на Родос висеше на косъм заради същите тях.

Беше съвсем съмнало, когато — щом се уверих, че денят ще бъде безоблачен, без дъжд — заповядах да разстелят килими и по улиците, по които щеше да премине Джем султан. Подобна пищност Родос не познаваше. Застанал на терасата пред Джемовите покои, аз съзерцавах площада „Свети Себастиян“, също застлан до ръбовете, сякаш не беше стъгда, а голяма, ярко осветена зала, всред която се издигаше паметникът на светията мъченик — не мислете, че ние, слугите божи, сме безразлични към земна красота.

Всички братя, облечени церемониално, вече бяха отишли на пристана. Нашите музиканти (Родос имаше и свои многочислени музиканти, защото освен монаси тук отсядаха търговци, наемници, авантюристи) бяха се подредили в очакване на госта, окичени с всички цветя, които ни поднасяше южното лято и съвсем малките родоски градини. С една дума, усилията ми бяха оправдани — нашият остров искреше и пъстрееше всред необхватната синева на морето.

Лично аз не излязох на пристана — санът ми не допускаше прекалено внимание към светски господар. Останах под копринен навес, опнат пред паметника, а около мен — братя молители от седем езика. Осмият беше упълномощен да посрещне Джем султан и да го преведе до площада.

Така аз не бях свидетел на Джемовото пристигане. До мен стигаха само възгласите на родосци, високи, но не плътни — населението на острова броеше едва три хиляди души заедно с децата. След виковете гръмна музика — свирците ни задръстваха юлската жега с доста безразборни изпълнения. Очевидно те разбираха задачата си просто: да произведат най-големия възможен шум.

От под навеса забелязах как човешките редици се раздвижиха. Идеше Джем султан, младежът, вече успял да се превърне в легенда. Признавам, че чувствувах някаква малка, естествена завист на петдесетгодишния към двайсетгодишния, естественото озлобление на духовния водач към светския. Не ми възразявайте, че по наше време реалната власт на Църквата била несравнено по-могъща от всяко земно господство — зная го. Реално — да, но тя търпеше ограничения в своята външна изява, във всички ония цветове, коне, панделки и прочие приятна суета.

Не отричам, че първото ми впечатление от Джем султан беше поне непредвидено. Срещу мен яздеше бавно, за да отговаря на приветствията, един съвсем не дивак. Светъл, както биват нашите младежи от Нормандия или Елзас, може би само по-цветнорус, с по-подчертан израз. Да, именно туй ме порази най-силно: изразът на мислещ и чувствуващ човек, който не покриваше моята представа за душевния мир на ориенталеца.

— Добре дошъл върху земята на Светия ни Орден, Ваше височество! — бяха първите ми думи към Джем. — Родос е щастлив да приюти сина на великия Завоевател. Нека в този миг утихне завинаги враждата между нашите славни оръжия; нека утрото на властта ви се превърне в начало на вечен мир между Портата и Ордена!

Гостът отвърна нещо на своя неразбран език, което в превода на брат Бруно прозвуча твърде бледо, в смисъл, че щастието ни било взаимно и Джем имал пълно доверие в мъдростта и благочестието на Ордена ни.

Досмеша ме, когато поведоха госта към покоите му. Аз, който можех да му бъда баща, изкачих стълбите без помощ, а него — цветущия младеж — блъскаха и подпираха двамина езичници така, че едва не го препънаха. По-късно научих: такъв бил обичаят им. Горе, в самите покои, Джем бегло се огледа — без взискателност, но и без възхита. Сякаш открай време е живял в наша наредба.

— Ще ми позволите да ви оставя за няколко часа, Ваше височество — казах. — Починете си от пътя и се пригответе за тържествената вечеря във ваша чест. Надвечер ще изпратя своите приближени, те ще ви придружат до двореца ми.

Вечеря, приближени, дворец… Волно натрапвах на госта ни своето величие, изтъквах му, че Родос не е някоя си Карамания и при нас животът е изковал други мерки, други условности. Джем не изглеждаше да забелязва напъните ми — той ме слушаше разсеяно, като човек, който бърза да остане насаме със себе си. Впрочем същото желаех и аз.

Защото следобеда на 29 юли прекарах в труд и напрежение, каквито едва ли бе струвала на Джем султан едногодишната му борба. През този следобед аз се борех с всички световни сили — от султан Баязид II до Светия ни отец.

Борбата поведох от своята работна стая и по-точно — от писалището си. Само написах десетина писма. Всяко от тях беше така различно, поставяше събитията в друга светлина и предлагаше за разрешението им толкова противоположни мерки, та ми се стори, че десет пъти сменям не само кожата, но и цялата си вътрешност и се превъплъщавам в десет отделни владетели.

Удивлявате ме: защо считате, че тъкмо вашият днешен свят е раздиран от непримирими противоречия? Защо — въпреки хилядолетния си опит — човечеството през всеки отделен ден е склонно да се лъже, че този ден именно представя връхна точка в човешката история? Ето, ние (тогава смятах — справедливо) бяхме приели своето време за „завой на историята“. Чинквеченто, знаете, бе епоха, бременна със сблъсък не само на мнения. Тя подготви трийсети стогодишни религиозни войни, подготви Инквизицията, фландърската революция и Вартоломеевата нощ. Е, какво? — ще ме убеждавате, че вашето време било по-съдбоносно? Простете, ще се отклоня още от разказа си, но държа да имате предвид нещо затъмнено, прескочено в историята на чинквеченто: краят на Изтока като европейска сила.

За хилядолетие — това е половината живот на християнския свят — Западът бе загубил своето първенство, беше се оварварил. Тук владетелски домове никнеха като гъби, образувайки нетрайни държавици, вплетени в сложна зависимост, хранени от по няколко хиляди крепостни и отбранявани от по неколкостотин войници. Издребня мярката на Запада. Едничкото, което още го спояваше, беше Рим, Папството. Слаба утеха. А през това време Изтокът излезе далеко напред, него варварите не оварвариха, той ги превърна в свои поданици или спътници, издигайки ги на равнището си.

Византия!… Имате ли представа вие, наследниците й, какво бе Византия за Средновековието? Това, което петнайсетият век на Запад си приписа като свое постижение — откриването на човека, възраждането на античното наследие, на положителната наука, ако щете — всичко това бе живяло без прекъсване във Византия, тя го пренесе от древността към по-ново време. Византия беше мостът между две цивилизации, блестящ мост, подчертавам, макар да съм западняк и католик.

Докато на Запад един крал рядко знаеше писмо, не само във Византия, но и в издънките й като България или Сърбия владетелите биваха поети, книжовници. Какво ми навирате в очи Лутер и лутеранството — решаващият духовен поврат! Векове преди Лутер на Изток се ширеха ереси, от чиито трохи хранеше недоволството си селенията на Запад; Изтокът имаше цяла своя противоцърковна книжнина, пренасяна тайно, лист по лист на Запад.

Странно ви се струва, нали, че един служител на Рим така принизява своите, това не ни е присъщо, да. Но ние бяхме длъжни да знаем какво са Византия и Балканите, защото ни пречеха.

Пречеха, думата е точна; изминали са пет столетия и някои истини могат да бъдат изговорени високо. Пречеше ни свободомислието в Европейския изток, където един цар си позволяваше съпруга — еврейка или актриса, където самите владетели бяха често еретици, където се ширеха всякакви възродени езически течения и обществото живееше свободно от верски, съсловен, народностен предразсъдък; пречеше ни това, че в Изтока църквата бе подчинена на светската власт и по тоя начин даваше лош пример на западните господари; пречеше ни най-сетне, а може би преди всичко това, че Византия и спътниците й умееха като никого да произвеждат, да търгуват. Те държаха в ръце пътищата между Изток и Запад, налагаха ни цени и мита, играеха си с нас — ние, които не владеехме тайните на стъклото, стоманата, сахтияна и сърмата. Една хилядолетна империя понасяше всевъзможни удари от диваци и варвари, стопяваше ги или превиваше, растеше, намаляваше, падаше и израстваше наново из пепелищата… Приемници на наследството й, свалете шапки пред Византия!

И изведнъж — Завоевателят. Нарекоха го „големия страх при завоя на историята“! Смешни сте ми, простете. Завоевателят заплаши Европа, като усложни левантинската търговия и разсипа няколко наши крепости. Но много повече направи той за нас: Завоевателят ни отърва от Византия.

Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбелязва нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция? Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед. Завоевателят, говоря ви самата истина. (И като си помислиш, че до днес в Рим не е издигнат паметник на оня късокрак, дебеловрат Османовец и мой личен враг!)

За какво впрочем се отклоних тъй много? Да, обяснявах ви сложността на противоречията, през които си пробиваше път нашето време.

Най-кратко, те се изчерпват така: от една страна, все още оцелелите владетели на Изтока (брояха се по пръстите на една ръка — маджарският, преди всичко, полският, руският) бяха готови на известни жертви, за да пресекат османското напредване и отхвърлят турците, но не чак толкова назад, та да възкръсне и държавата на някой твърде могъщ съсед. От друга страна, Западът, току-що отпразнувал смъртта на Византия, беше се втурнал да отвземе своето в дележа на световните блага. И тези десетки процъфтяващи западни градове, които се надигаха с всеки изминал ден, и тия десетки дребни, но вече закрепващи господари виждаха в Турция не само заплаха. Турците бяха за тях богатият простак, комуто можеш да набуташ лъскава и евтина стока срещу добри пари; за тях турците бяха охолният лентяй, който не обича работни или търговски напъни и ще остави тази черна, но твърде доходна дейност на франка. (Както знаете, мюсюлманите никога не се опитаха да ни разграничат — назоваха ни с общо име — защото за тях пък ние си останахме хора, недорасли духом, отдаващи на труд и алчност излишни усилия, когато същите тия мюсюлмани използваха времето си твърде разумно: дояждаха наследството на Византия и Балканите.)

В целия възел противоречия навярно немалко допринасяше Папството и трябва да разберете неговите трудности. Досега то бе просъществувало по очевидни причини всекиму от многобройните западни господари беше необходима Църквата, понеже тя благославяше господството им над селяните, осветяваше крепостното право. Един неоглашен от Светия отец владетел спокойно ставаше жертва не на заговор (заговорите гъмжаха и никой нямаше нищо против тях), а на селски бунт — селянинът не би сгрешил пред бога, ако пребиеше някак такъв господар.

Но промяната в живота на Запада болезнено засегна Папството. Градовете богатееха. Това означаваше, че новият вид първенци (търговци, притежатели на работилници) не търсеха благословия за своята власт, тя бе осветена от парите. Собственикът не принуждаваше да му работят — него го молеха да му работят. Той плащаше.

Ето такава подробност преломи живота на Запада и отбеляза Новото време.Тук сте напълно прави в своите разсъждения: простото заплащане на човека,който работи, измени всичко. Тогава Рим почувствува несигурност пред бъдещето; Рим никога не се е самоизмамвал. Затуй светите отци от мое време не оставиха велики имена; те преминаха в историята като дребни интриганти, многоженци или лихвари — нямаше го предишното поле за властта им. Те опитваха да се нагодят към новия ред на нещата, като участвуваха в борбите между владетели и градове, като редуваха жестокостта с всеопрощението. Надяваха се да изплуват над присъдата на времето с неговите собствени средства; отлагаха края на нашата власт. Рим отново беше пред победа на варварите. Но сега варварите идеха отвътре. И по-точно: отдолу.

Вярвам, че не ще стане нужда да се откланям повече от разказа си; вярвам, поне донякъде ви въведох в съдържанието на чинквеченто. Следователно, лесно ще си представите каква мъка беше за мен да напиша ония десет писма до владетелите на Стария свят.

Започнах ги, разбира се, с послание до своя пряк заповедник — до Светия отец. Туй писмо помня, сякаш днес: „Във възможностите на християнството е сега да изтреби ненавистния мохамедански род. Ако доставим войски на Джем, неговите привърженици ще се навдигнат бързо. Брат му е без смелост и ще изпита силен страх; той има малко способни генерали на своя служба. Най-добрият от тях — Ахмед паша — чака само благоприятно събитие, за да се обърне срещу него. Той е писал в този смисъл на принц Джем, молейки го да не се отчайва от съдбата си и да отстъпи временно. Никога не сме имали по-сгоден случай да си възвърнем Морея и част от Архипелага — а каква слава ще спечели с това Ваша светост! За да го постигнем, европейските владетели дори не ще направят големи жертви, защото в Европа ще бъдем подпомогнати от привържениците на Джем, а в Азия — от Караманоглу, желаещ да възстанови своята власт. Заобиколен с врагове, султан Баязид не ще окаже съпротива.

Ние не знаем — завършвах аз писмото си — какъв ще бъде успехът на предложението ни. Засега ще бдим над принц Джем и ще му вдъхваме надежди. Ако бог даде походът да се състои, ще влеем в него от своя страна труда и грижите си. В противен случай, пазейки своята дума, ще постъпим според интересите на Родос.“

Намирате ли един осъдителен намек в това мое писмо? Кълна се в Светата троица, с цялото си същество аз желаех предлаганият от мен поход да стане, за да свържа името си с решаващо успешния удар на християнството над езичниците. Но (признавам веднага) твърде слабо вярвах в успеха на предложението си, защото познавах всички вече изтъкнати съображения на Европа и Папството да се въздържат от такъв удар. Затова накрая бях подчертал, че стоварвам отговорността за провала на похода върху други и си запазвах правото над Джем. В края на краищата, именно мой пленник, тоест мой гост, беше Джем.

Няколко други писма — до кралете на Англия, франция, Испания — бяха доста еднообразни. Аз се обръщах към съвестта на тия владетели, обещавах им слава и задгробно всеопрощение срещу участието в похода, споменавах преимуществата за левантинската търговия от едно поражение на турците.

Успехът на тези писма беше още по-съмнителен — твърде далеко гореше огънят от испанска или английска земя. Повече вярвах в италианските търговски градове — Венеция, Генуа, Флоренция; за тях бяха от значение работите в Средиземноморието. Но нашите скъпи италиански републики бяха вплетени в такава яростна борба помежду си, търговската алчност бе дотолкова затъмнила у тях всеки политически

——

1.Това писмо Джем не получи. То бе заловено от наш кораб у носителя си, на път към Родос (бел. на НОбюсон).

усет, че трудно можеше да се предвиди отговорът им. Най-сетне през оня следобед отправих писмо до краля на Унгария, Матиаш Корвин, сина на Янош Хунияди. То ме оправдава пред историята, то доказва, че не тясно съм бранил интересите на Запада в случая Джем. Защото Матиаш Корвин бе непосредствено заплашен от османците и охотно би се съгласил с моя план. Защото един поход на Корвин срещу Турция би възродил Сърбия, Босна и вероятно — България, ако не възкръснеше самата Византия. Аз знаех това и все пак му предложих съдействие.

Не бих ви убеждавал, че човек като мене — висш духовник, отговорен за съдбата на един откъснат остров в опасност — често отделя внимание на природата, но и досега си спомням много живо вечерта на 29 юли 1482 година.

Отвътре, откъмто залите и тремовете на двореца ми, се носеше висок говор, смехове и музика. Там Орденът и първенците от Родос устройваха почести на Джем, след като официалният ни разговор бе завършил. Немалко измежду тях вече бяха пийнали доста — в гласовете на гостите ми се прокрадваха разни оттенъци на крайна откровеност, на излишна близост или на разюзданост дори. А тук, в откритата галерия пред покоите ми, където бях излязъл, за да събера своите мисли и ги строя в намерение, владееше юлската нощ.

Може би сте забелязали какво очарование се крие в тия нощи на късния юли — тежки, морно горещи, неразбираемо печални. И преди всичко — много, много напрегнати. Сякаш природата се стъписва от своето лятно разточителство и я плаши неминуемият му край — умората, близката есен. Навярно не е точно казано — аз никога не съм умеел да почувствувам нещо извън човека, камо ли да го предам. Но през оная нощ някакво неназоваемо напрежение пълнеше наистина въздуха над Родос. Струва ми се, тъй бива през нощи, когато се замисля или уговаря убийство.