Александър Белов
Битка за влияние (8)

8.

Въпреки всички видими промени в живота на страната, в сградата на улица „Лубянка“ работата следваше своя обичаен ход. Шпионите по света не се бяха свършили и никога нямаше да свършат.

Но служителите, които се бяха събрали в кабинета на генерал-майор Хохлов, никога не се бяха интересували от шпионите.

Надошлите тук бяха действащи сътрудници на прочутото Пето главно управление на КГБ на СССР. И както и преди, естеството на тяхната дейност се състоеше в това да се занимават предимно с идеологически въпроси, тоест следяха гражданите на собствената си държава и разработваха именно тях — своите сънародници. Обект на дейността на тези „суперпрофесионалисти“ бяха всевъзможните дисиденти и недоволните от политиката на партията и държавата отцепници…

Преустройството като че ли обърна всичко наопаки. Но объркването в Пето не продължи много дълго. Появиха се далеч по-интересни и по-изгодни сфери за приложение на силите му — това беше много по-важно. Извършваше се контрол над новите политически движения, над зараждащия се руски бизнес и набиращия мощ подземен свят. На практика всичко това беше толкова здраво преплетено помежду си, че с всеки изминал ден ставаше все по-интересно да се работи.

Мъдрите хора в партията и органите отдавна бяха разбрали накъде отива страната и сега се опитваха да създадат система, при която контролът над процесите щеше да се съсредоточи изцяло в ръцете на специалните служби. Рицарите на плащовете и кинжалите бяха последните хора на света, които искаха да изпуснат шанса си в новия живот. Всъщност отделът на генерал Хохлов бе създаден именно с цел да се осъществи постоянното им внедряване във финансово перспективните сфери.

Край дългата полирана маса в кабинета му седяха седем души, всеки от които отговаряше за определено направление. А всичко беше съсредоточено в ръцете на самия Андрей Анатолиевич Хохлов.

В момента докладваше един майор, който се обръщаше не само към присъстващите, а и към портрета на човека с мефистофелската брадичка. Феликс Едмундович наблюдаваше майора и напълно му съчувстваше.

— Субектът се намира в обхвата на наблюдаваната територия от деветдесета година. Отново привлече вниманието ни при опит за рекет на една фирма, която е част от нашата зона. Приложената към него схема разкри изключителните му тактически способности, особено като се има предвид възрастта му — той е едва на двайсет и три години. По мое нареждане агентът, който е с легендата на рекетьор охранител на въпросната фирма, встъпи в силов контакт със субекта. Специалистите от отдел „Ф“ анализираха доставения запис. Ето част от тяхното заключение: „… отличава се с необикновени волеви качества, емоционално стабилен и има ярко изразена нагласа на лидер“. Свързах се с нашите хора, които са внедрени в групата на субекта. Характеристиките съвпадат. — Веденски млъкна.

Трябва да се отбележи, че Игор Леонидович Веденски притежаваше съвършена външност на чекист. Беше безличен, среден на ръст, благопристоен на вид, мъжествен и атлетичен. Вероятно дори би могъл да се харесва на жените. Единствено блясъкът в очите му издаваше от време на време скритото му тщеславие. Но в края на краищата това не беше чак толкова голям порок, особено в условията на новото време.

Генералът огледа насъбралите се. По всичко личеше, че няма въпроси към Веденски.

— Игор Леонидович, сподели предложенията си. — Генералът стисна юмруци и тежко ги отпусна върху огромната полирана маса.

— Предлагам да направим разработка на Белов.

Генерал Хохлов кимна в знак на одобрение.

Артур не можеше да си намери място. Пък и Пьотр бе изчезнал нанякъде, и то точно когато имаше нужда от него повече от всичко на света. В офиса на „Курс-Ин-Вест“ цареше необичайна тишина. Там, където вчера кипеше бурен живот, днес сякаш имаше помен.

От принудителното безделие Людочка местеше по монитора персийския принц, който все не успяваше да прескочи пропастта. Всеки път кутсузлията принц падаше на дъното на каменния кладенец и дългите безмилостни шипове с наточени остриета пронизваха немощното му виртуално телце.

Но тя ненапразно минаваше за професионалистка. За няколкото секунди, необходими на посетителя, за да направи две-три крачки от входа на приемната до вратата на шефския кабинет, Людочка успя да натисне копчето на интеркома.

— Артур Вениаминович, имате посещение!

Той енергично захвърли глупавите книжа и се изправи. Съвсем като хлапак. Хем се боеше, че ще научи лоши новини, хем се надяваше на чудо.

Вратата се отвори и на прага застана Белязания — човекът с белега на дясната буза.

— Е, Пьотр, появи се най-сетне! — засуети се Артур. — Не ми казвай нищо. Първо влез и седни.

Той се втурна към заветния шкаф и грабна коняка и две чаши.

— Чакай малко — наля от напитката с разтреперани ръце, — че вече направо ще се пръсна.

Артур надникна в безизразните очи на Пьотр и му подаде коняка.

— Е, няма страшно, с теб сме гърмени зайци. — В гласа му звучеше колкото надежда, толкова и почти унизителна молба.

Посетителят му кимна, но това, както се оказа, изобщо не беше знак за съпричастност.

— Извинявай, Артур. С нищо не мога да ти помогна. Сега ти си имаш нов защитник — Саша Белия.

Артур не бе очаквал чак такава гнусотия от живота и от Пьотр.

— Какво?! — задъха се от злоба и безсилие.

— Само той ще може да ти помогне по въпроса за алуминия — завърши Пьотр. И за да не остави никакво съмнение, добави: — И запомни, други варианти няма.

За миг-два Артур престана да диша. Сетне разхлаби вратовръзката си, която явно го задушаваше, и изсъска:

— Марш навън, мерзавец такъв! — Опита се да съпроводи думите си с красноречив жест, но той се оказа жалък.

За разлика от жеста на Пьотр, който беше категоричен. Той се обърна към Артур и допря двата си опънати пръста — показалеца и средния, между очите му. Един вид, „бум-бум“. Лекият тласък отпрати Артур към стената.

Беше ударил часът на стрелбите.

Юристът Кошко, чиято глава бе в гипсов шлем, лежеше в отделението на болницата за спешна медицинска помощ и размишляваше за живота и неговите превратности. Майка му, която вече се чудеше как да го забавлява, му четеше една детска книжка за индианците. При индианците нещата стояха много просто: стрели, отрови, скалпове. Историята звучеше съвсем като за деца.

— Как си? — нежно попита тя, дочитайки поредната страница.

В отговор Юра измърмори нещо успокоително. Но в този момент тишината на стерилната болнична стая направо се взриви като фойерверк.

Посетителите бяха само четирима, ала вдигаха шум колкото цял взвод.

Очите на Клавдия Семьоновна буквално се заслепиха от усмивки, цветя, плодове, блясък на чаши и фолио на шампанско.

Саша Белов галантно й поднесе един букет и я погледна в очите с такава сърдечност и толкова обезоръжаващо, че тя не можа да сдържи усмивката си:

— Благодаря.

— Е, как се чувства болният?

Клавдия Семьоновна неопределено сви рамене, но изражението на лицето й подсказваше, че пациентът е жив, ала…

Пчелата вече припряно отваряше шампанското.

— Тихо, тихо, ей сега ще дотича сестрата — опита се да укроти шумните си приятели Белия.

— Коя, русичката ли? — веднага попита Пчелата. — Че какво от това, нека да заповяда — добави, наливайки шампанското в чашите.

Пролетта се бе развихрила с пълна сила. Сега тя сякаш бе влязла и в тази болнична стая.

Фил и Космос изпревариха всички и надигнаха чашите си, като продължаваха безпричинно и съвсем по детински да се кискат.

— Добре, стига толкова — вдигна своята чаша и Саша. — Е, братко, за твое здраве.

Той се чукна с гипсираната ръка на Юри. В отговор младежът сдържано се усмихна.

— Не си изпати напразно — философски отбеляза Фил.

Космос нямаше търпение да съобщи радостната новина:

— Сега нашият Пчела вече е един от учредителите на „Курс-Ин-Вест“. Доволен ли си?

Саша много съсредоточено гледаше Юри в очите. И едва след като забеляза движението им в знак на отговор, извади от джоба на бялата си престилка нови очила с тъничка златна рамка и ги подаде на болния. Той ги разтвори с лявата си ръка и с доста голямо усилие си ги сложи малко накриво.

— Нали не ми се сърдиш, братко? — попита със съчувствие Саша, макар че погледът му допускаше само един отговор.

Юристът притвори очи, усмихна се леко и завъртя глава в знак на отрицание:

— Не ви се сърдя, Саша.

С това ритуалът беше спазен във всичките му формалности. В същия миг настроението на Саша се повиши. Слава богу, имаше предостатъчно поводи за това.

— Скоро ще се женя — тържествено съобщи. — Впрочем, каня ви на сватбата — премести поглед той към Клавдия Семьоновна.

— Благодаря — радостно и малко смутено кимна тя, като все така продължаваше да стиска в ръцете си букета с рози и чашата с шампанско, до която така и не се бе докоснала.

— Жалко, че ти няма да дойдеш — каза Саша на Юра.

Вероятно Юри също съжаляваше.