Александър Белов
Битка за влияние (30)

30.

Той спа облечен, свит на тясното диванче под немигащото око на железния Феликс. Събуди го слънцето. Въпреки бурните събития през нощта днес то грееше, сякаш бе пролет. Май на природата изобщо не й пукаше за политическите катаклизми.

Веденски стана и се протегна, докато костите му изпукаха. Нов ден — нови грижи. Трябваше да бъде във форма. Извади от бюрото тумбестата бутилка с вълшебния еликсир. В нея беше останало съвсем малко от питието — само на дъното. Е, какво да се прави, все пак щеше да му стигне за първото зареждане с бодрост. Веденски изля коняка в една чаша, вдъхна аромата му и с наслада го гаврътна, сякаш това не беше изискана напитка, а най-обикновена водка.

— Разрешете? — Най-сетне! Това беше Коноваленко, къде ли се бе влачил досега?

— Влизай. — Веденски остави празната бутилка под бюрото.

— Добро утро, Игор Леонидович. — Коноваленко цъфтеше като майска роза. Подчиненият прецени състоянието на шефа си по блесналите му очи и се осмели да се пошегува: — Не си ли замезвате след първата чаша?

— Не бъди нагъл — прекъсна го той. — Какво става там?

— Намериха го. — Коноваленко моментално се изопна като струна. — В Бутирския затвор.

— Какво говориш! — възхити се Веденски. — Жив и здрав ли е?

— Май нищо му няма. Баретите малко са го пооблъскали.

— Голяма работа, ще му мине като на куче. — Той беше доволен. Значи наистина „обектът“ просто беше станал жертва на чистката. — Добре, браво, Коноваленко. Върви си вкъщи и се наспи.

— Тъй вярно — козирува подчиненият.

А самият Веденски засега нямаше шанс да си почине. Първо трябваше да отърве своите хора. Докато все още бяха „свои“.

Преди да се хване за телефона, Игор Леонидович грижливо закрепи върху руското трицветно флагче, което винаги стоеше на бюрото му, една лентичка черна хартия. „Траур за кратката руска демокрация — подсмихна се той. — Амин.“

 

 

Гостоприемните врати на Бутирския затвор бяха широко отворени. Днес за разлика от вчера пускаха хората. Вече без формалности. И без ексцесии. Дори им върнаха мобилните телефони. И да се чуди човек защо се правиха на интересни?

— Е, Саня, това не ти е караулното в царска Русия, разбираш ли — размахваше синята си като цвета на октомврийското небе броеница Фархад. Саша разсеяно се усмихваше — трябваше да се обади веднага още вчера. Но телефонът на Катя даваше заето. Мамка й, с кого ли дрънкаше толкова дълго?

— Браточки, не разбирам какво става тука? Прибират те без причина. Каква е тая работа? И те пускат още по мръкнало. Поне да се бяха извинили, нали така? — търсеше с известно закъснение правата си Фил. Но никой не му отговори. Космос беше обърнал лице към слънцето и танцуваше степ. Пчелата успокояваше родителите си по мобилния телефон — баща му не беше добре със сърцето, вероятно не бе спал цяла нощ, беше гледал телевизия и се бе косил заради държавата и заради сина си.

— Е, сигурно са решили, че няма защо да държат тук такива готини момчета като нас? И са ни пуснали да си ходим… — най-сетне отговори Саша и в същия миг с цяло гърло се разкрещя: — Ало, Катя?

 

 

— Къде изчезна, ние се побъркахме! — разярената Катерина така врещеше в слушалката, че сигурно я чуваше целият Бутирски затвор. — Какво значи „не крещи“? Веднага се обади на майка си, тя вече е полудяла!

— Катя, а… — Той дори не успя да зададе въпроса си, когато гласът на леля му потече като мед:

— Да, роди се, момче, разбира се. Толкова е сладко, три и двеста… Наред е, всичко с твоята Оля е наред, има мляко да се удавиш… Тъй че, честито, татенце… — Лелята затвори, наля си петдесет грама спирт от една мензура и го гаврътна. Слава богу, блудният й племенник се намери. И като изпусна силно въздух, тъй като все пак спиртът не беше ликьор, радостно хукна към Оля:

— Олечка, време е за хранене!

 

 

Саша се взира мълчаливо пред себе си в продължение на около половин минута. И най-сетне той окончателно осъзна какво се бе случило! Какво чудо бе станало на света. Чудото, което беше толкова необходимо и важно точно сега.

— Момчета, имам син! — все още невярващо изрече той. И едва когато приятелите му се разкрещяха така, че зазвъняха прозорците на съседните сгради и само дето не се разпищяха алармите на паркираните коли, Саша разбра, че всичко това е самата истина, както и това, че сега те бяха свободни и над тях се ширеше прекрасното синьо небе без нито едно облаче.

Приятелите му и браточките, които бяха дошли да ги посрещнат, го подхванаха и започнаха да го люлеят и да го подхвърлят. Сцената не можеха да гледат без усмивка дори онези, които стояха край стените на Бутирския затвор в очакване на часа, когато щяха да започнат да приемат колети. От джоба на Саша се изсипаха ключове и дребни монети, които заподскачаха и се завъртяха по асфалта. Едно от момчетата събра всичко и го сложи в джоба на Саша, когато най-сетне го пуснаха на грешната земя.

Фара го прегърна и силно го потупа с длан по гърба.

— Най-най-на-на-най… Саня, работата — после — махна с ръка той. — Закарай ме да видя сина ти! За мъжа синът е най-важната работа, кълна се в Аллах!

Както винаги Космос не можеше да не си каже думата:

— В семейството на самурая дъщерята е кошмар, а синът — празник — мърдайки твърде многозначително устни, промълви той.

— Само едно ме притеснява, че се роди в понеделник… — съжали Саша с щастлива усмивка.

— А кой ти е казал, че понеделникът носи лоша поличба? Да се родиш в понеделник е много добре; понеделник се казва и нашият град — Душанбе! — уверено го успокои Фара.

— Володя — Саша се наведе към шофьора, — отиваме в родилния дом. — Но не забрави и за работата. — Космосе, изпрати хора в офиса, кажи им да почистят и подредят. — И пак се върна към основната, най-важна тема: — Фарик, не мога да повярвам! Йо-хо-хо!

 

 

Докато дивашките викове на щастливия баща се разнасяха наоколо, на площадката пред входа на Бутирския затвор се появиха трима мъже с мрачни лица — Бек, Льова и Каверин. Каверин стоеше на горното стъпало като омагьосан и наблюдаваше веселящите се — врагът му отново беше яхнал коня си.

— Ей, защо спря? Да вървим — прекъсна размислите му Бек, който сега се вълнуваше само от едно — колкото се може по-скоро да се нахрани. Той не можеше да стои гладен три часа дори и през нощта.

— Знаеш ли, Бек — многозначително му отвърна Каверин, докато влизаше в колата, — ненапразно пренощувахме тук. Спомних си кой е този чучмек…

 

 

Саша пришпори шофьора и му нареди да мине през центъра. Фил го посъветва да свърнат към околовръстния път, но на него му се стори, че това е все едно да тръгнат за Ленинград през Калининград. Затова продължиха направо по улица „Лесная“ към Беларуската гара.

И уж всичко вървеше нормално. Само че когато вече бяха по средата на улица „Голяма Грузинска“, пред огромното сталинско здание с висока арка пътят им препречи един войник от специалните частите, облечен в бойна униформа със защитен цвят, с камуфлажна каска на главата и… отново с автомат на гърдите. Ах, как му беше писнало от тях! Непрекъснато едно и също, като в омагьосан кръг!

— Какво ми махаш, мамичката ти! Не можеш да ме спреш! Отивам при сина си! — разяри се Саша. — Хайде, Володя, обръщай. Ще минем през дворовете.

— Не мърдай! — изкрещя войникът от специалните части, клекна на едно коляно и съвсем недвусмислено насочи автомата си точно срещу Белов.

— Е-е, виж го, като нищо ще започне да гърми! — изненада се Космос.

— Стига, стига — измърмори Володя и бавно започна да дава заден.

Натъженият Фил също се включи в обсъждането.

— Казах ти, Бели, че не бива да минаваме през центъра.

Но не биваше да прави това, защото сега Белия беше като сух барут: само клечка кибрит му трябваше.

— Ти ли ще ми кажеш какво да правя! — разкрещя се, изливайки върху Фил цялата си злоба и безсилие.

В този момент изпод арката бавно излезе една армейска газка, а след нея — огромен камион „Урал“. Обикновено в такива камиони превозваха войници. Явно момчетата от специалните части бяха чакали преминаването точно на тази колона, за да я пропуснат с предимство.

Камионът зави надясно и спря на светофара.

— Пичове, ама, че работа, вижте, вижте! — ахна Фил.

Изпод брезента, с който бе покрит някакъв безформен товар, се подаваше окървавена човешка ръка. Нямаше никакво съмнение, че притежателят й беше мъртъв. Както нямаше съмнение, че и цялото ремарке на камиона беше пълно с човешки трупове.

— Саня, какво е това, а? — изумено попита Космос.

— Това са онези, на които не им е провървяло тази нощ — отвърна той. И добави, имайки предвид не само съдбата на тези нещастници, но и много, много други неща: — Не дай боже…

 

 

— Пътищата са затворени, но ние минахме! — Саша набързо целуна леля си, остави й рози и хукна към стаята на Оля. Макар да се страхуваше да го произнесе, сега той отиваше и при сина.

Оля седеше в леглото и нежно се усмихваше на мъжа си, а в ръцете й имаше здраво пристегнато пакетче. То сладко премляскваше и блещеше светлите си очички. Синът му. Ваня! Дъхът му спря. Той лекичко докосна устните на Оля и внимателно взе сина си. Ръцете му моментално се вдървиха. Докато гледаше малкото смешно личице, той тихо каза на жена си:

— А пък аз си мислех, че ще се роди плешив…

— Дръж му главичката ето така… — Оля намести ръката му така, че тя да крепи главичката на пеленачето. Саша се взираше в мъничкото същество и се чудеше как е възможно всичко да се случи просто ей така, изведнъж — вчера него изобщо го нямаше, а днес вече беше истинско човече: с миглички, с русички веждички.

— Оля, ама той прилича на теб — възторжено прошепна Саша. Страхуваше се да говори високо, макар че Ваня не спеше, а непрекъснато се блещеше срещу баща си. — Страхотно човече!

— Вече не мога да дишам без него… — Погали мъжа си по рамото тя и продължи да гледа към сина си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Обичам те, миличка моя, не плачи, не плачи, моля те…

— Къде беше? Толкова те чаках… — Една сълза се търкулна по бузата й.

— Зайко, повярвай ми. Не мога да ти кажа къде бях, но не можех да изляза оттам… Наистина… — Ръцете му окончателно изтръпнаха, а искаше да прегърне и Оля. — Ох, коленете ми се разтрепериха… Оказва се, че да имаш деца е опасно нещо… Катя, вземи го, моля те? — Внимателно подаде Ваня на леля си и най-сетне прегърна жена си.

— Какво става, Иван Александрович, стресна ли баща си? — Катя умело подхвана пакетчето и излезе на пръсти от стаята.

 

 

Елизавета Павловна и Татяна Николаевна стояха в малкото коридорче, което бе отделено от стаята със стъкло, и наблюдаваха срещата на съпрузите.

— Предупреждавам ви, че с възпитанието на детето ще се заема аз. Един бандит в семейството стига. — Възрастната жена присви устни и строго погледна майката на Саша.

— Не ви позволявам да оскърбявате сина ми! — тихо, но твърдо се застъпи за детето си Татяна Николаевна. И добави с укор: — Що за човек сте вие? Родил ви се е правнук…

Те не влязоха в стаята, а ревниво наблюдаваха през стъклото как Катя взема детето от Саша.

— Оленка! Не е ли време да го нахраниш? — реши да покаже кой тук е главният свадливата старица.

— Тя вече го нахрани — успокои я Катя и затвори вратата зад себе си. — Момичета — каза, — да вървим да пием чай. Нека двамата да си се порадват. — Хвърли поглед към съпрузите, които си шепнеха нещо.

 

 

— Утре ще дойда. Какво да ти донеса? — Саша оправи непослушния кичур върху челото на вече поуспокоилата се Оля.

— Напиши ми бележка, чу ли? — спомни си Оля за „изгубената“ бележка. Тя беше убедена, че мъжете са длъжни да пишат трогателни писма на жените си, докато те са в родилния дом.

— Ще ти напиша — засмя се Саша.

— Само че не на компютъра — предупреди го тя.

— Още сега ще ти я напиша. — Съпругът й взе един лист от бялото нощно шкафче и бързо, но красиво, с почти печатни букви изписа на първия ред: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА“. — Останалото ще допиша после — обеща и откъсна листа. Сетне махна с ръка. — А това е за теб?

Саша направи знак и щорите пред прозорците на стаята се вдигнаха като с магия, а онемялата Оля видя целия отбор на Саша. Космос, Пчелата, Фил и Фара размахаха огромни букети и дружно закрещяха:

— Честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван, честит рожден ден, Иван Александрович, честит рожден ден, скъпи! — Към техния строен хор най-изненадващо се присъедини и Саша и радостно й намигна зад прозореца.

Оля не можеше да не се засмее. Ама, че шум вдигнаха в родилния дом!