Александър Белов
Битка за влияние (22)

22.

На Каверин му оставаше да приключи само с формалностите. Вярно, с най-неприятните. Сякаш го лишаваха от мъжката му сила. Е, ако не от силата, то поне от нейните символи.

„Говно, говно, говно!“ — пулсираше в главата му и блокираше всичките му мисли и чувства.

Първо му се наложи да сдаде оръжието си. Зад желязната врата на оръжейния склад седеше флегматичен младши офицер, на когото изобщо не му пукаше за тревогите на уволнения оперативен работник. Младши офицерът само огледа пистолета „Макаров“, колкото да види дали държавното имущество не е повредено, и внимателно преброи с пръст патроните.

А в отдел „Кадри“, където сдаде червеното си удостоверение, Каверин чу от устата на дебелия капитан кадровик с месести устни нещо като напътствие:

— Е, и какво ще правиш оттук нататък?

— Ще видим — сви рамо той, а наум си каза: „А пък ти си кучешка фъшкия!“

С получения обходен лист, който му хвърлиха в очите, тръгна да събира идиотските подписи — от архива, от материално-техническия отдел и, кой знае защо, дори от медицинския кабинет. „Това пък от какъв зор ми е!“ — стисна зъби.

Добре, че поне не го накараха да дава кръв и урина за анализ! Бяха напълнили службите с безделници! И това ми било силови държавни структури, мамка им!

Когато стигна до изхода на Управлението, Каверин отдаде чест! Но не на това шибано здание. И не на мърлявото знаме. А на собствената си снимка, която все още не бяха успели да свалят от почетната дъска.

 

 

Джазовият състав на Виталий Манский репетираше в Културния дом на железопътните служители до „Трите гари“. Пускаха ги там два пъти седмично за по два часа. Безплатно. Е, не съвсем. В замяна на тази услуга всяка седмица свиреха на танцови забави. На въпросните железопътни служители. Бартер, наричаше това Виталик.

Днес Виталик беше нервен, тъй като разучаваха новата му композиция. След като за седми път я изкараха отначало докрай, той най-сетне се смили:

— Е, какво, момчета, край за днес. Репетицията свърши. — Погледна часовника си. — Побрахме се във времето точно до минутата, като същински аптекари сме.

Музикантите започнаха да прибират инструментите си и да изключват апаратурата. Виталик хвърли едно око към Оля, която днес явно не беше в най-доброто си настроение, и напомни:

— Утре както винаги в седем.

Тя вече бе сложила цигулката си в калъфа и след като метна шлифера на ръката си, слезе от сцената в залата и каза:

— Всичко хубаво, момчета! До утре!

Виталик я догони в центъра на залата и я хвана за лакътя:

— Ще те изпратя.

— Добре, изпрати ме — неохотно се съгласи тя, освобождавайки внимателно ръката си.

Виталик вървеше на половин крачка зад нея и оглеждаше добре сложената й фигура.

— Как е твоят мавър, направи ли ти сцена? — иронично изрече.

— Всичко е наред. — Оля беше изненадващо спокойна.

— Видя ли. А ти се притесняваше.

Те преминаха през партера, Виталик отново я хвана за ръката и я накара да се обърне.

— Оленка! — Гледаше я право в очите. — Ние така и не успяхме да отпразнуваме твоя дебют.

— Че какъв е проблемът? — без излишни емоции, но приятелски отвърна тя на интимния му тон. — Елате у нас и ще го отпразнуваме…

— Е, това винаги можем да го направим — прекъсна я Виталик и тихичко продължи: — А можем да отидем и у нас, да си поговорим, да пийнем нещо? Ще чуеш и нещата, които не влязоха в онази плоча.

— Не, Виталий, благодаря, но трябва да се прибирам.

— Оленка, но ти си музикант, трябва да се чувстваше по-свободно… — не се отказваше той.

— Трябва, трябва — съгласи се тя, само и само да я остави на мира.

— В края на краищата нали аз имам нещо общо с това, че ти отново свириш? — В гласа му вече прозвуча не просто интимен намек, а едва ли не настояване да получи отплата за стореното благодеяние.

— Разбира се, благодаря ти, Виталик… — усмихна се уморено Оля, освобождавайки за пореден път ръката си от пръстите му, които я стискаха. — Но нали разбираш, че аз имам отношение и към мъжа си…

 

 

Горе, на балкона, Саша наблюдаваше тази сцена от самото й начало. Естествено, на него не му харесваше, че този пръч сваляше жена му. Но в същото време искаше да разбере как ще свърши всичко това. В смисъл, че той не се съмняваше особено в жена си, но му беше забавно да погледа любовните игри на педала състудент…

— Значи вие сте влюбени? Изгубени… — измърмори Виталик, след като разбра, че тук нищо не му свети.

— Да — спокойно и твърдо му отвърна Оля, без да влиза в палавия му тон.

— А пък аз си мислех, че това е брак по сметка — подигравателно се ухили той.

— Не се дръж просташки — прекъсна го младата жена и бързо се отправи към изхода на залата.

Виталик не се сдържа:

— Макар че знаеш ли какво, Оля, почакай малко. — И той хукна след нея, догонвайки я в антрето. — Аз те разбирам и дори в известен смисъл те подкрепям. Но щом си бездарна, все някак трябва да си уредиш нещата и да вкараш в действие някои свои места…

Оля се извърна и се опита да го зашлеви, но той хвана ръката й:

— Кротко, кротко! Какво ще си кажат хората?

Двамата не видяха как през вратата зад тях в антрето влезе Саша, но Виталик веднага го усети. Саша го хвана с два пръста за носа, вследствие на което кръвта и сълзите му шурнаха едновременно.

— Здравей, скъпи — мило му се усмихна Оля.

— Здравей, миличка. Свършихте ли? — Той я целуна по бузата и накара стенещия Виталик да клекне на колене.

— Свършихме.

— Ще си ходим ли вкъщи? — Пусна жертвата си и избърса окървавените си пръсти с носна кърпа. Виталик скри лицето си в шепи и заохка.

— Да си вървим — радостно се съгласи младата жена.

— Как е баба ти? — поинтересува се Саша и гнусливо завря носната кърпа в мутрата на поваления маестро.

— Добре е — отвърна тя и хвана мъжа си под ръка. — Да се махаме оттук…

След дъжда навън беше топло и влажно. Когато завиха към кръговата улица „Булевардна“, Саша освободи колата. Бяха решили да се приберат вкъщи пеша. И без това щяха да стигнат до улица „Котелническа“ само за двайсетина минути.

Вървяха прегърнати по вечерния булевард и като че ли не забелязваха никого: нито влюбените двойки, нито пияните московчани и гости на столицата, нито преминаващите покрай тях автомобили.

— Саша, толкова е странно — каза Оля, — дори не съжалявам. От дете си мислех, че за мен най-важното нещо е музиката. И всички наоколо ми казваха: репетирай, момиче, свири… И изведнъж, сякаш ме удари гръм и преобърна всичко.

Той я притисна силно до себе си и леко докосна с устни слепоочието й:

— Не говори така, Оля — за него консерваторията и музиката бяха свързани с други, далеч по-приятни спомени. — Ако ти не свиреше на цигулка, с теб може би дори нямаше да се познаваме.

— Ами, да, точно така е! — зарадва се тя, сякаш за пръв път осъзна това странно съвпадение.

— Видя ли! — потвърди той. — А онова, което каза оня педал, беше от злоба. И на мен да не ми бутнат, и аз бих изтърсил нещо такова.

Жена му спря и го погледна в очите.

— Не, Белов, ти нямаше да кажеш такова нещо… Ти по-скоро… Така щеше да ме фраснеш! — И Оля удари с юмрук невидимия противник.

— Аха! Щях да те фрасна! — Саша повтори жеста й. — Направо щях да те убия!

— Точно затова се омъжих за теб — много сериозно изрече Оля.

Той се засмя.

— Заради това, че мога да те набия, така ли?

— Не, просто ми харесва начинът, по който решаваш проблемите си.

— А това, че ние с теб сме от различни измерения, няма значение, така ли?

Оля отново забави крачка и погледна мъжа си в очите. Не, той изобщо не се бе променил. Беше си точно такъв, какъвто бе и вчера, и завчера. Все същият бодлив таралеж, който винаги и всичко щеше да върши, без да се съобразява с нищо и с никого. Дори и с нея. Но сега тя вече със сигурност знаеше, че ще го обича такъв, какъвто си е.

Изглежда Саша много бързо долови настроението й и му се прииска да направи нещо необикновено за нея. Например да й свали луната, или нещо такова…

Те стояха на моста и се гледаха. Сякаш бяха заедно за пръв път. Пълната луна се отразяваше в черната вода на Яуза, а от другата й страна светеха прозорците на общия им дом.

— Виж! — Саша внимателно освободи ръката си и скочи върху парапета на моста.

— Саня, да не си откачил, какво правиш? — с ужас прошепна Оля.

Парапетът беше мокър и хлъзгав. И съвсем тесен, колкото китката й!

— Кротко, кротко. Всичко е наред — успокои я той и разпери ръце, балансирайки над бездната.

След като запази равновесие, той бавно тръгна напред по парапета, сякаш бе въжеиграч. Отдолу, от мрака долиташе равномерното плискане на водата.

Оля притисна ръце до гърдите си и бавно пое след съпруга си.

— Саша, недей! Мокро е…

Той само й хвърли закачлив поглед и продължи да върви. След като измина няколко метра, спря и запазвайки доста трудно равновесието си, се обърна към жена си:

— Ей това ми харесва. Разбираш ли?

— Разбирам. Само слез от там, чу ли? — умоляващо протегна ръце към него Оля.

Саша погледна за последен път към водата и скочи на паважа.

— Господи, ама, че си палячо… — Тя го прегърна, сякаш го виждаше след дълга раздяла.

— Оля, какво ти става? — прокара длан по влажните й коси той.

— Знаеш ли, докато те гледах сега, си спомних нещо. Когато бях дете, веднъж една от приятелките ми остана да спи при мен, а през нощта аз се събудих и видях, че тя стои на самия край на перваза на прозореца. Беше с гръб към мен, очите й бяха затворени, а тя се полюляваше… Понякога ми се струва, че и аз съм като сомнамбул, и вървя след теб със затворени очи… И се страхувам, че ако ги отворя, ще падна…

— Не се страхувай, миличка. Аз няма да ти позволя да паднеш, ще бъда до теб…

 

 

Каверин беше пиян като задник. Той започна да се налива веднага, още щом измина двайсетина метра след като излезе от Управлението, в най-близката до него кръчма. На път за вкъщи успя да удари по сто грама на още едно-две места. Но тъй като осъзнаваше, че коктейлът от злоба и алкохол може да му изиграе лоша шега, се овладя и се отправи към къщи — при Светка, като, естествено, преди това се отби в гастронома. Макар Светка да беше проклетница, все пак му беше жена. Негова си.

Щом го видя в такъв раздърпан вид и с бутилката под мишница, без да каже нито дума, Светка веднага започна да приготвя мезета. Обилни. От стратегическите запаси.

Каверин поглъщаше водката с пълни чаши и си спомни за мезето едва когато Светка буквално натика в устата му един залък. През останалото време ръмжеше и псуваше, разхвърляйки по масата листовете от червената папка, над които преди не даваше и прах да падне.

Най-сетне намери някакво бледо ксерокопие и издаде неистов войнствен вопъл. От ксерокопието го гледаше Белов в целия си блясък. Мръсник! Това беше един от онези хиляди екземпляри, които преди две години висяха на всеки стълб, с цел да бъде открит и обезвреден опасният престъпник. Да бъде открит и обезвреден! Тогава можеше да го удуши със собствените си ръце! Но вече беше късно! Късно…

Каверин грабна вилицата и забучи мутрата на Белов върху зелевия кочан, който Светка бе оставила на перваза на прозореца. Погледът му можеше да пробие дупки в портрета. А щеше да е по-добре, ако успееше да пробие самата глава на Белов.

Каверин беше готов да се разплаче от безсилие, но не можеше да си позволи дори и това. Благородната му ярост достигна връхната си точка на кипене. Оперативният работник в оставка грабна огромния кухненски нож, с който Светка тъкмо се канеше да нареже кочана, за да приготви от него кисело зеле, и започна да разсича омразната му физиономия, като заедно с това кълцаше и зелевите листа. Но Светка дори не се засмя, тъй като се боеше да дразни мъжа си, когато той беше в такова състояние.

— Хайде, стига, иди да хапнеш нещо! — Тя смело отне ножа от ръцете на мъжа си и побутна към него чинията с пържен салам.

Каверин, който бе изчерпал силите си в битката с призрака, се свлече уморено на масата и напълни чашата си догоре, но пренебрегна мезето.

— Ето колко се е насъбрало за десет години! — грабеше разсипаните от червената папка листове и ги тикаше под носа на жена си. — Само виж! Грамоти, благодарности, звания! Я — вика, — май много дълго те държим само с чин капитан! А ме изхвърлиха заради едно пършиво пале, заради едно пале! Още тогава трябваше да го очистя, разбираш ли, Светка, още тогава!

Светлана гледаше тъжно мъжа си, подпряла брадичката си с длан. Вече й беше дотегнало от него! Толкова й бе писнало! И кога ли най-сетне щеше да се укроти? Утре трябваше да е на работа в осем часа…

— О-о-о… Ето го, гадът, ето я мутрата му — измъкна Каверин още една снимка на Белов от старото наказателно дело.

Тази находка трябваше да бъде полята с алкохол.

— Как можа да ми се изпречи на пътя! — изпразни чашата той, но вече без изобщо да усеща вкуса на алкохола, и отново занарежда. — Знаеш ли как му викат на това на Изток: късмет! Късмет! Съдба, един вид! Е, нищо… Ще се оправим! Навсякъде ще ме лапнат. Такива специалисти като мен не се търкалят по улицата!

— Стига, стига, кротко, кротко. — Светка прегърна мъжа си през раменете и притисна лудата му оплешивяваща глава до гърдите си. „Глупавичкият ми…“ — помисли си тя.

Каверин притихна за миг, сякаш душата му бе намерила покой. Времето на емоциите свърши. Каверин беше взел решение, и то окончателно! На този свят нямаше място и за двамата.

— Света, ей, Света — придърпа жена си към себе си той и стисна врата й с длан. — Да знаеш, че ще му намеря цаката. — Дишаше тежко, изпускаше горещ дъх, а потната му ръка болезнено дърпаше косите й. — Ще го разкъсам. Жив ще го одера, вярваш ли ми?

Светка вече беше готова да повярва на всичко.