Александър Белов
Битка за влияние (5)

5.

Един от насядалите около дългата маса служители надзърна в изтеклия от факса лист:

— Шестстотин тона алуминий. Петдесет процента авансово плащане, в брой, останалите по банков път.

Лицето на Артур се изопна. Очевидно онова, което току-що бе чул, не се побираше в ума му.

— Колко каза?! Не разбрах, повтори.

Верният му заместник Хлебников за по-сигурно прочете още веднъж съобщението, победоносно се усмихна и повтори цифрите.

— Ега си… — подсвирна Артур. — А кои са те? Обади ли се на Пьотр?

— Той ги е проверил — реални хора са…

Артур нервно се разхождаше напред-назад из тясното преддверие на кабинета си, подръпваше шарената си вратовръзка и каканижеше като актьор от антична трагедия:

— Рискът, разбира се, е голям, но количеството… Чай с лимон! — подхвърли на секретарката Людочка. — Количеството, количеството, количеството… — само дето не си тананикаше.

И изведнъж взе решение с вид на човек, който след гореща баня е стоварил охранените си телеса в ледена вода.

— Окей — махна с ръка на Хлебников и бодро влезе в кабинета. — Обади се в Душанбе, нека Бако подготви доставката. Сключи договор и заминавай да проследиш товаренето.

Хлебников, който всъщност бе дошъл при шефа си да подпише някакви документи, механично подаде на Артур червена папка с книжа. Не биваше да го прави. Артур направо обезумя от различните чувства, които бушуваха в него — радост, нетърпение и раздразнение. И този коктейл се взриви:

— Още ли си тук?! — изкрещя шефът. — Бегом, бегом, бегом! — И неочаквано за килограмите си демонстрира енергичен и целеустремен бяг на място.

След като изпрати по този екзотичен начин тъпия си заместник, Артур се стовари във фотьойла и вдигна краката си на масата по примера на смелите момчета от американските филми. Душата му пееше в дует с него, между другото много фалшиво:

— А в любимия Таджикистан кестени цъфтят!

В кабинета беше задушно. Миришеше на хубав одеколон, скъп коняк и пот. Артур винаги се потеше в трудни ситуации, независимо дали ставаше дума за дълбока мъка, силна радост или голяма сделка. А сега към тази многосъставна миризма се прибави и още една — миризмата на пари. При това не въображаема, а съвсем реална.

Сътрудниците на фирмата изсипваха мангизи от огромни найлонови торби върху полираната маса. Артур и двама сериозни мъже с вид на министри наблюдаваха процеса. Единият беше едър и бузест, а другият — сух, с къса бяла и щръкнала като бодлите на таралеж коса. Това бяха купувачите, които на живот и смърт трябваше да се докопат до алуминия.

По вида на пачките лесно можеше да се отгатне, че преди да попаднат на тази маса, банкнотите са преминали през много ръце. И миришеха, по-точно воняха по съответния начин.

— Трябва да ги преброим — делово заяви Артур.

— Артур — поклати с укор глава бузестият, — не сме вчерашни в бизнеса.

— Бройте — повтори с нетърпящ възражения тон шефът и сам запретна ръкави. След него Хлебников също покорно започна да сваля вратовръзката си, сякаш това щеше да увеличи работоспособността му.

— Бройте. Тук са петдесет процента — с железни нотки в гласа рече бузестият. Надигна се от креслото и добави: — Чакаме метала…

След два часа парите най-сетне бяха преброени. Всичко беше тип-топ. Можеше да се смята, че първият етап е приключил: паричките всеки момент щяха да преминат в ръцете на Артур.

Той крачеше из кабинета си и възбудено говореше по телефона:

— Бако! Бакошка, чуваш ли ме? Изпратете го спешно… Какво значи „много“? Така е по договор! Да… Да… Добре, добре, но не повече. Сроковете ми са много кратки… Е, аз ти вярвам… Да… Поздрави Далер. До скоро. — Изчака да чуе късите сигнали на прекъснатия разговор, наведе се към телефонната слушалка и разнежено и палаво издърдори в микрофона й: — Тиквенико ненагледен мой!!!

Артур преливаше от вълнение — направо щеше да се пръсне. Трябваше веднага да се освободи от бушуващата в него излишна енергия.

Потропвайки тромаво, той изпадаше във все по-голяма възбуда и тъй като беше съвсем сам подхвана коронния си номер, който си позволяваше само в състояние на пълно алкохолно опиянение — подскачайки приклекнал като Кинг Конг, започна да се удря в гърдите с юмруци и да си тананика, изнасяйки ритмично напред масивната си брадичка: „Куба е далеч, Куба е далеч, Куба е до нас! Ние знаем това!“

Секретарката влезе с поднос в ръце точно когато Артур вече танцуваше върху бюрото си.

Людочка се разтресе от кикот, но се сдържа и не се засмя на глас. Чаената лъжичка обаче предателски потракваше върху чинийката, а чаят едва не се разплиска от чашата.

Артур Вениаминович най-сетне я забеляза и придоби строг вид:

— Люда! Днес пристигна факс от Ню Йорк.

Та веднага придоби делови вид. Все пак беше професионалистка.