Александър Белов
Битка за влияние (25)

25.

Октомври — декември, 1993

Каквото и да става, нашите хора не се променят. В онова дяволско Маями пиеха дори повече, отколкото в някакъв си Урюпинск. Пък на това отгоре и браточките от целия бивш Съветски съюз се бяха изсипали тук. Уточняваха си сферите на влияние. И ги уточниха. Сега модата беше такава — да уреждат сериозните въпроси или в швейцарските планини, или тук. По дяволите! Как само го цепеше главата! Саша дори простена, когато допря студената бутилка бира до челото си. Така напитката като че ли му помагаше повече, отколкото, ако я пиеше.

Впрочем, в Маями не само пиха и не само извършваха поделби. Едни сериозни хора бяха свързали Саша с местни едри бизнесмени. От нашите, от емигрантите. Тези забогатели бивши съветски граждани много искаха да влагат парите си в Русия, особено в Москва. Но, меко казано, се страхуваха. И наистина, ако се съдеше за ситуацията от американските телевизии и вестници, се създаваше впечатлението, че с днешна дата в Русия беше останала само някаква долнопробна измет. И там хората до един бяха такива, включително бременните жени и децата.

Разбира се, Саша успокои местните жители и обеща да им съдейства. Естествено, срещу определен процент, който, впрочем, беше напълно приличен. И причината да бъде приличен не на последно място се съдържаше и в това, че в тези много сериозни делови контакти съзря възможност да се издигне на друго равнище на бизнеса. На равнището на легалния и престижен бизнес. Беше време да излезе от криминалния коловоз и да се нареди сред белите уважавани хора.

В съвременна Русия се разкриваха невероятни възможности — приватизация, неизчерпаеми запаси от нефт и газ, банково дело, инвестиции в бурно развиващото се строителство. Това беше златна мина. По-точно това беше златен връх, който го зовеше и го мамеше. Само че ужасно го цепеше главата!

— Извинете, зле ли ви е?

— А? — откъсна очи от илюминатора Саша, без да разбира какво точно искат от него. Миловидната стюардеса със съчувствена усмивка се надвеси над него и му повтори въпроса си още веднъж.

— Ох, миличка — страдалчески се намръщи той, — да не ти дава Господ така да се…

— Извинете. — Очевидно стюардесата го разбра много добре.

„Уважаеми дами и господа! — разнесе се равномерен глас от високоговорителя. — Моля да заемете местата си и да закопчаете коланите си. След двайсет минути нашият самолет ще кацне на летище «Шереметиево-2». Днес е понеделник, трети октомври 1993 година. Московско време 11 часа и 44 минути. Температурата на въздуха в Москва е плюс седем градуса.“

Фил и Космос чакаха самолета от Маями в VIP-залата на летището. И докато чакаха, не скучаеха: благодарение на прякото излъчване на Си Ен Ен те се забавляваха добре. Руски оръдия обстрелваха не друг, а руския Бял дом! Същият онзи, който преди две години бе излязла да защитава цяла Москва. Тогава техните момчета също носеха там сандвичи и лекарства, от които за щастие в онзи момент не стана нужда. За сметка на това сега, съдейки по случващото се, всичко можеше да свърши с кървава баня.

Най-сетне обявиха, че самолетът на Белов каца. Момчетата пъргаво станаха, протегнаха се, докато костите им изпукаха — бяха се заседели твърде дълго — и тръгнаха към залата за посрещачи.

— Ето ги къде са истинските изверги — посочи с пръст към екрана на телевизора Космос.

— Да, понеделник е тежък ден — съгласи се с въздишка Фил.

— Три пъти по петдесет грама… — разпореди Космос на бармана.

Фил махна на шофьора.

— Володя, докарай колата…

В белоснежен шлифер и бели панталони Саша се показа в дъното на коридора на летището, който беше ярко осветен от слънцето.

— А защо толкова рано, има още един месец? — извика той в слушалката на мобилния си телефон. — Катя, но нали ти си гинекологът, а не аз… Идвам, идвам… Хайде, скоро ще се видим. — Помаха на момчетата едва когато вече минаваше през арката на металотърсача. — Здравейте, братлета!

— Здравей, братле! — Двамата вдигнаха ръце за поздрав.

— Какво става тук? — с пресилена усмивка попита Саша, прегръщайки приятелите си един след друг.

Космос заговори бързо, както правеше винаги когато беше силно развълнуван:

— Саня, представяш ли си, пред Белия дом се води истинска война. По улица „Арбат“ има танкове, никой не може да мине.

— В такива случаи трябва да се поръчва вертолет! — пошегува се той.

Сега само вертолет му липсваше, за да се почувства напълно щастлив.

— Какъв вертолет! — почти сериозно му възрази Фил. — Веднага ще го свалят. Ей сега ще минем оттам, сам ще видиш какво става. Както и да е, това са глупости — прегърна той приятеля си и загрижено го погледна в очите. — А ти как си?

— Кофти — призна си Саша. — Снощен съм. Вчера така се напихме…

Фил и Космос се спогледаха многозначително зад гърба на приятеля си. Космос щракна с пръсти на сервитьора. Подносът с три кристални чашки и една чепка грозде се появи пред тях като в приказка на източните народи.

— О, супер! Много навреме… — преглътна Саша и посегна към чашката.

— За демокрацията! — вдигна чашата и изтърси Фил.

Сега беше ред на Саша и Космос да се спогледат: Фил вечно имаше навика да проявява неуместен граждански патос. Беше като пионер — винаги готов!

— Стига, стига! — възпря го Космос и тържествено произнесе: — За бъдещия ти син, Саня!

— Не дай боже да е дъщеря… — измърмори като заклинание Саша и си взе гроздово зърно.

— За истинското момче! — изля чашата в гърлото си Космос.

— Стига толкова, да вървим.

По Ленинградското шосе не се забелязваха никакви признаци от събитията, които разтърсваха телевизионния ефир. Напротив, слънцето ярко грееше и ти се щеше да се радваш на живота. Единственото, което притесняваше Саша, беше липсата на актуална информация. А тя му трябваше на всеки пет минути. Оля раждаше и на това отгоре — с цял месец преди определената дата. Телефонът на родилния дом непрекъснато отговаряше с къси сигнали.

— Е, Саня, как мина пътуването? Прекрасно, нали? — Космос не се опитваше просто да разсее приятеля си, а наистина се интересуваше какво е станало там.

Обаче на Саша не му беше до делови разговори, още повече, ако ставаше дума за вчерашния ден.

— Общо взето, нищо особено — измъкна се той.

— А какво е времето в Маями? — не се отказваше Космос.

Двамата с Фил се бяха излегнали на задната седалка и продължаваха да се надяват, че ще чуят от шефа си подробности и цветист отчет за командировката му в чужбина.

— Абе, не си спомням, и океана не можах да видя. Там се бяха събрали всичките браточки от Урал и през цялото време пихме — вяло даваше отпор на любопитството Саша, докато непрекъснато се опитваше да се свърже с болницата.

— А кои бяха там? Глигана беше ли? — реши да си изясни обстановката Фил.

— Беше, и Мурат беше.

— Е, и как е Глигана?

— Криво-ляво… — неопределено изсумтя Саша.

Фил възприе тази негова неопределеност като знак за тревога, тъй като все пак безопасността беше основната му грижа:

— Какво, някакви проблеми ли има?

— Не… — завъртя глава Саша. О, май, че успя да се свърже.

— Абе, общо взето, Глигана създава проблеми… — навъси се Фил.

— Какъв ти Глиган! — жизнерадостно се намеси Космос. — Когато бях на островите, там имаше такава негърка… — И той млясна с устни.

— Братлета, нищо не чувам! — изръмжа към развеселените приятели Саша.

Космос намали децибелите, но вече не можеше да спре и продължи тихичко да дърдори на Фил:

— А тя, представи си, се съблича, а отдолу всичко й е бяло… Саня, я се отпусни — потупа той по рамото Белов, който отново не успя да се свърже. — Какво от това, че ражда с един месец по-рано…

— А пък аз съм седмаче — с неподправена гордост съобщи Фил.

— Видя ли! Ама, като го гледаш, можеш ли да допуснеш такова нещо? — радостно се развика Космос. — Всичко ще си дойде на мястото, Саньок! Ще се роди Ванка, ще полеем събитието, ще го заведем да го кръстим в храма „Свети Даниил“…

— Чукай на дърво. — Саша сам почука по малката иконка, която беше закрепена на предното стъкло. — Както и да е. Да не се размекваме… Какво става с Фархад?

Фил скръбно поклати глава.

— При Фархад, Саня, всичко се е объркало…