Александър Белов
Битка за влияние (11)

11.

В крайна сметка всички се озоваха в дома на Космос. Че къде другаде можеха да се дянат? И без това приключенията за тази нощ им бяха предостатъчни.

Юрий Ростиславович ги посрещна в антрето и без да задава каквито и да било въпроси, отиде в кухнята да направи силно кафе. Сложиха Оля да спи в стаята на Холмогоров-младши.

Съветът на старейшините все не можеше да започне заседанието си. В хола се стелеше дим и цареше тягостно мълчание. Пчелата мрачно седеше в ъгъла на стаята и не поглеждаше към приятелите си. Единствено Саша от време на време му хвърляше сърдити погледи.

— И така, браточки — появи се от кабинета на баща си Космос, издокаран в академична тога и с черна четириъгълна шапка на главата. Същински оксфордски професор звездоброец. — След като вие сте толкова тъпи, то Космос Юриевич Холмогоров вече измисли всичко вместо вас.

Юрий Ростиславович влезе в хола и строго подхвърли:

— Веднага свали това.

— Татко, мисля — махна с ръка Космос.

— Интересно за какво? — зададе въпрос сякаш на себе си Юрий Ростиславович и постави горещия кафеник върху малката масичка.

— Общо взето, едно е ясно — предложи версията си Космос. — Къртицата е сред онези, които са знаели за апартамента.

— Тоест сред нас — уточни Фил.

— Не е точно така — възрази Космос.

Всички едновременно се вторачиха в Пчелата.

— Какво се блещите? — не издържа той.

— Абе, не става дума за теб — каза Космос. — Общо взето, Склифасовски е. Идеята естествено е глупава, но всичко е възможно. Фил, ти нали си каскадьор?

— Понякога се правя и на такъв. Например утре по време на снимките в Ялта с Иванич.

Космос кимна с разбиране и продължи.

— Събираме всички. И ти заминаваш за Ялта заедно със Саша. Тъй да се каже, да се правите на каскадьори.

— И какво от това? — както винаги не схвана веднага Фил.

— Саня, ти поне разбра ли ме? — призова към проява на здрав разум вдъхновеният от идеята си Космос.

— Това таралеж ли е? — Вместо отговор, Саша мушна под носа му изсушеното телце на някаква морска гадинка, покрито с остри бодли. В апартамента на Коса винаги беше пълно с всевъзможни екзотични боклуци.

— Не, житена питка е — озъби му се той и машинално грабна мъртвото съсухрено животно. В този момент то го убоде. Космос изруга и захвърли бодливата топчица на масата, като едва не разплиска кафето.

— Добре, де, тъй да бъде — енергично стана Саша. — Фил, събери всички браточки. Утре сутринта отиваме на летището. А сега всички по леглата — заповяда. Но тъй като усети, че това е прозвучало доста грубо, реши да се коригира, впрочем, не много сполучливо: — Че все пак днес ми е първата брачна нощ. Страхотно преживяване ми спретнахте, просто нямам думи. Благодаря ви, братлета. — В благодарствените си думи вложи цялата жлъч, на която беше способен.

 

 

Оказа се, че Оля е заспала. Тя лежеше на кушетката с булчинската рокля, завита с одеяло. „Горкичката ми“ — помисли си Саша и седна в краката й. Смачканото було печално висеше от масата.

— Горкичкото ми момиче — каза той вече на глас, повдигайки един кичур коса от бузата на любимата си.

— Толкова е странно — без да отваря очи, заговори Оля с глас, който изобщо не звучеше сънено, — днес можех да видя мама и татко…

Той мъчително преглътна буцата, заседнала като бодлив таралеж в гърлото му:

— Аз… не знам какво да ти отговоря.

— Саша, злото поражда зло. — Тя така и не отвори очите си.

— Аз не причинявам зло. Аз живея — тихо отвърна той не толкова на нея, колкото на себе си.

— Значи, твоят живот е зло — спокойно му обясни жена му. С такъв тон втълпяваха на малките деца какво е добро и какво не.

Саша упорито мълчеше. Все пак Оля отвори очи и го погледна. Жал й беше за него, за себе си и за това вече станало напълно излишно було.

— Оля, толкова ме е срам. Прости ми — наведе виновно глава той.

— Ш-ш-ш, миличък — погали го по косата. — Аз знаех що за човек си. И те обичам такъв, обичам те повече от живота.

Саша наведе още по-ниско глава, за да скрие сълзите си. Той леко и нежно докосна с устни китката на любимата си.

— Оленка моя, Оленка — нареждаше тихичко, но вече без да крие сълзите си, — остани с мен…

Тя го прегръщаше все по-силно, опитвайки се да се приближи все повече и повече до него:

— Мъжът ми, любимият ми… — А после добави: — Боже мой… Обичам го, обичам го…

 

 

В собствения си кабинет на „Лубянка“ Игор Леонидович Веденски се чувстваше много по-уверен, отколкото по време на съвещанието при генерал Хохлов. Тук той беше и цар, и бог. На лицето му дори се забелязваха черти на ярка индивидуалност: волеви бръчки между веждите, уверени жестове и даже железни нотки в гласа.

За сметка на това тримата му сътрудници изглеждаха като размножени на ксерокс. Явно това беше една от професионалните черти на кадровите чекисти — да могат винаги и навсякъде да изглеждат в съответствие с изпълняваната от тях роля. Тази тяхна особеност представляваше най-висшата проява на артистичност, с която се характеризираше въпросният занаят.

Игор Леонидович демонстративно набождаше с кабарчета по стената снимките на хората от бандата на Белов и подреди фотографиите така, че в крайна сметка да се получи кръст. Ама, че символ!

— Ето ги всички гълъбчета на едно място. — Веденски доволно огледа композицията.

Той се върна до масата и продължи оперативката:

— И така, в ситуацията, която се създаде около „Курс-Ин-Вест“, може да се пролее доста кръв. Ние ще наблюдаваме конфликта, докато той не стигне до критичната точка. Тогава ще се намесим. И Белов ще ни падне в ръчичките — отсече. — Или ще отиде в гроба. Ясна ли е задачата?

— Тъй вярно — отговориха в хор редовите бойци на невидимия фронт…

 

 

„Започва регистрацията за полет двайсет и три седемнайсет за Симферопол. Повтарям…“ — гласът на говорителката се разнасяше под сводовете на залата за заминаващи на летище „Внуково“.

Саша и Фил стояха пред гишето за регистрация с пътни чанти в ръце. До тях беше Космос, а малко по-встрани стърчаха мрачният Пчела и няколко мутри.

— Е, братлета, тръгваме. — Саша махна на всички.

— Вие внимавайте — назидателно посъветва оставащите Фил, мятайки с лекота на рамото си тежкия сак.

Космос снизходително го потупа по рамото:

— Ще се оправим, не се притеснявай.

— Космосе, пази се — поръча на приятеля си Саша. И прегърна Пчелата: — Братко, прости ми. Вчера бях като обезумял.

— Слава богу, размина ни се — сви рамене той и някак измъчено се усмихна. — Но ако трябва да съм честен, на мен още не ми е минало.

Натъртванията по тялото му и синината под окото му не бяха шега работа.

— Прав си. Не бъди злопаметен, чу ли? — И Саша силно стисна ръката му.

Пчелата едва забележимо му кимна.

— Косе, стомахът ме присви — дотича при Космос русолявият Миха. — Ще отида до тоалетната и след това ще ви чакам в колата.

— Върви, Миха.

Саша и Фил започнаха да се регистрират.

— Фил, билетите у теб ли са? — попита Саша.

— У мен са, у мен са — успокои го той и размаха билетите. — Банзай! — махна на Пчелата.

— Банзай! — вдигна ръка поразвеселеният Пчела.

Миха намери работещ телефонен автомат вляво от изхода на летището. Като се озърташе непрекъснато, той бързо набра номера:

— Ало, аз съм. Провал… Чуй ме, направих всичко възможно, не стана… На летището… Ама не можех по-рано. Той заминава…

И в този момент някой изтръгна слушалката от ръката му. Това беше Пчелата. Той доближи ухо до нея, но чу само сигналите на прекъснатия разговор.

Миха гледаше с ужас момчетата, които го бяха наобиколили. Естествено, той не се надяваше да срещне съчувствие сред тях. Но никога не бе допускал, че могат да го мразят до такава степен.

— Грешиш, тъпанар такъв — гледаше го в упор Белов. — Никъде не заминавам.