Александър Белов
Битка за влияние (17)

17.

С таджиките си уредиха среща в района на Южната речна гара. Тук имаше предостатъчно запустели места. Отляво шосето бе преградено от бетонните огради на промишлената зона, а отдясно, зад една малка горичка широко се разливаше река Москва — корпусите на жилищните сгради се виждаха чак на другия далечен бряг.

Мощните електропроводи сполучливо допълваха урбанистичния бетонен пейзаж. Жиците тревожно бучаха, сякаш бяха струни на някакъв извънземен музикален инструмент.

Първа на мястото на срещата пристигна бригадата на Саша. Мерцедесът, волвото и беемвето спряха така, че шосето пред тях да се вижда като на длан. Саша, Космос и Пчелата излязоха първи от колите и застанаха до тях, вглеждайки се съсредоточено в пътното платно там, където то рязко завиваше и се изкачваше нагоре.

— До реката! Преместете колите близо до реката! — разпореждаше се Фил.

Шофьорите чевръсто изпълниха заповедта му.

— Ще ги притиснем към водата — делово обясни той на Белия.

— Войната е лесна работа, най-важното са маневрите — бодро му се усмихна в отговор Саша, сякаш всичко онова, с което се занимаваше в момента Фил, изобщо не го засягаше.

— Стига, де, Фил е такъв стратег, каквито не се срещат всеки ден — намеси се Космос.

— Как мислиш, дали да не скрием двама-трима души в храстите? — предложи Фил.

— Действай — кимна Белия.

Пчелата и Космос пушеха заедно с мутрите. Само Белия и Фил останаха да гледат напред към шосето. Фил усети, че тъкмо сега е моментът да каже онова, което отдавна си бе наумил. Беше му дошло времето… Макар че не му се искаше да си мисли за най-лошото.

Изглежда и Белия размишляваше за нещо подобно, въпреки че с вида си демонстрираше пълно самообладание. Но малко преиграваше. Вътрешното му напрежение се проявяваше именно в това твърде очевидно спокойствие и едва ли не равнодушие. Макар че Фил не беше кой знае какъв психолог, дори и той забеляза как клепачите на Саша потрепват.

— Прости ми, братко… — започна Фил.

Без да изпуска от очи шосето, Саша му хвърли един поглед накриво.

— Прости ми за онази граната във входа…

— Престани, всичко е наред — отвърна той.

От хълмчето зад горичката се показаха три коли. Естествено, марка „Мерцедес“.

— Идват! — разнесе се напрегнатият глас на една от мутрите.

— Приготви оръжието! — разпореди се Фил.

Мутрите мигновено разграбиха от багажника рязаните калашници. В ъгъла остана да се търкаля само един явно излишен на това място предмет от паралелния мирен живот — футболна топка на черни ромбоиди.

Както бе предположил Фил, таджиките спряха много удобно. За бригадата, разбира се. Те се строиха на завоя на шосето така, че оттам до невидимата за тях вода имаше само двайсет-трийсет метра.

Таджикските мутри заеха с оръжие в ръка, тъй да се каже, отбранителна позиция. От първия мерцедес слязоха трима. Първият беше възрастен мъж с бяла брада. Вторият имаше кръгло лице, бухнала перушинеста коса и тънички като конец мустачки над горната устна. Третият беше гладко избръснат, но за сметка на това лъскавите му черни коси падаха върху раменете. Очите му бяха скрити зад контешки тъмни очила с овална форма. Дългото лятно манто стигаше почти до петите му, изпод маншетите му се виждаха белоснежните маншети на ризата му и проблясваха масивни златни копчета за ръкавели.

Дългокосият събра косата си на опашка и я пристегна с ластик. Бавно и гордо той пое по шосето към противника си.

— Пчела, страхуваш ли се? — изкиска се предизвикателно Космос.

— Много — отвърна му в същия дух той.

— А да знаеш мен как ме е страх… — Космос сви лице в гримаса като на африканска маска от колекцията на баща му.

— Първо искам да видя онзи — извика със силен източен акцент дългокосият, — с когото говорих по телефона. Ако си мъж, ела тук!

— Какво? — подскочи Пчелата. — Я ти ми ела тук, чучмек такъв!

Той вече бе направил крачка напред, но с рязко движение Белия го възпря. И сам тръгна към таджика.

Космос потърси с очи мутрите, а Фил тихо и ясно изкомандва:

— Който има оръжие, приготви се.

Двамата неумолимо се приближаваха. Също като в сцена от американски екшън, където участваха неуязвими за куршумите супермени с железни нерви. Те излъчваха такова напрежение и такава енергия, че всичко наоколо замря. Дори електричеството сякаш престана да бучи по жиците.

Тяхната войска също застина в очакване. Беше готова всеки миг да направи на пух и прах противника си, ако, не дай боже, станеше нещо…

И в този момент в очите на Белов се появи нехарактерно за него смущение и изумление. Таджикът също забави крачка и свали тъмните си очила.

— Мамка му! Бели! — изрева той, но без помен от предишния си акцент.

— Редови Джураев! — ревна в отговор и щастливият Саша. — Два наряда за наказание! Легни — стани!

— А-а-а! Бели!

— А-а-а! Фара!

Те се развикаха така, както крещяха навремето в Ленинската стая преди увото, и се хвърлиха в прегръдките си.

Въоръжените до зъби мутри от двата лагера се вцепениха, обзети от безкрайно недоумение.

— Всичко е наред! Това е моето армейско аверче — подвикна Саша, обръщайки се към своите.

Вероятно нещо подобно изкрещя и Фара на своя гърлен таджикски език.

— Отбой! Свои! — предаде заповедта след огласената отгоре командата Фил.

— А пък аз въпреки всичко бих ги изтрепал — със съжаление измърмори Пчелата.

Космос доста сполучливо изобрази усърдно молещ се мюсюлманин като сложи ръце на гърдите си и бързо-бързо и непрестанно закима с глава в такт с молитвата.

Битката не се състоя. Жиците можеха спокойно да продължат да си бучат.

Мутрите захвърлиха оръжието на предишното му място в багажника, а смеещият се с глас Саша извади оттам футболната топка, която най-неочаквано влезе в работа. Та нали и двамата с Фара трябваше да изпуснат парата. Те вървяха по шосето, подхвърляйки един на друг топката и спомените си, а скъпите автомобили се точеха подире им в две паралелни редици. Те бяха шест на брой, и развиваха изумителната скорост от пет-шест километра в час.

— Фарик, спомняш ли си какво второ полувреме направихме?

— Да… Вратар им беше Махмудов. Много го биваше за тая работа. Сега продава понички на пазара, не дойде при мен…

Използвайки инерцията на разговора, от спомените преминаха към работата и продължиха да подритват топката.

— Ще оправим нещата с парите, кажи на твоите, че след една седмица ще се изплатим.

— Аха — изсумтя Фара в знак на съгласие, усмихна се и блъсна Саша с юмрук в рамото. — Ама, Бели, още не мога да повярвам. Много важен си станал!

— А пък ти си направо като бухарския емир — върна му паса Белов. — С какво друго се занимаваш, освен с алуминий?

— С най-различни неща, на Изток какво ли няма… Всъщност трябваше да предам на Артур едно предложение от моите приятели.

— Ами, хайде да го обсъдим, какво толкова — вметна Саша.

— При нас в планините има плантации с мак — обясни Фара. — Искаме да доставяме стоката в Москва.

— Добра идея. А как ще я доставяте? С куриери ли?

— Куриерите ги залавят, пък и те могат да пренасят само малки количества. А на нас ни се иска да прекарваме повече стока. — Таджикът премлясна с език.

— Трябва да помисля. Подай!

— Опа! — И Фара ловко подритна топката точно под левия крак на стария си приятел. На него му оставаше само да я вкара във вратата, каквато всъщност не се виждаше наоколо.

Саша и Фара пристигнаха с бандитския мерцедес пред ярко осветения централен вход на ресторант „Узбекистан“. Бандите им изостанаха. Защото, когато Саша сядаше зад волана, той изцеждаше от автомобила всичко, на което бе способен.

— По принцип, мен повече ме кефи беемвето — призна той на седналия до него Фара.

— Стига, бе — махна с ръка таджикът, — мерцедесът е супер кола!

— Е, къде са моите разбойници? — огледа се Саша.

— Ами моите? — огледа се и Фара. — Искаш ли? — Той извади от вътрешния джоб на палтото си миниатюрна сребърна кутийка.

— Не — отказа приятелят му през смях.

Фара щракна и капачето се отвори. Той гребна с дългия си нокът от прашеца и с обигран жест го натъпка в носа си, а остатъка размаза с пръст по зъбите си.

— Подари ми я кръвният ми брат от Афганистан. — Затвори кутийката и я подхвърли в дланта на Саша. — Опитай се да я отвориш.

Той повъртя кутийката в ръце и изненадващо лесно я отвори.

— Ама, че си гений — възхити се Фара. — Внимавай да не го разсипеш.

— Прилича на ковчег — зачуди се приятелят му, затвори отново кутийката и я приближи до очите си.

— Нямаме нужда от никакви ковчези — неудачно се пошегува таджикът и си взе обратно дрогата.

— Слушай, нали при вас алуминият е на слитъци? — ненадейно попита Саша.

— Ами, да. Защо?

— Май, че го измислих. — Той хитро се усмихна.

— Какво си измислил? — сепна се Фара.

— Нищо — реши да го поизмъчи Саша.

— Хайде, Бели, казвай.

— Какво ти става, не се ли сещаш?

— Не.

— Ех — въздъхна Саша. — Добре, де… Значи, вземаме слитъка. Издълбаваме го отвътре. Слагаме там дрогата. Нито едно куче и нито един рентген няма да го намерят. — Погледна доволно Фара. Приятелят му мълчеше смаян. — Пет слитъка на сто прави двеста тона. И нито едно куче…

— Това означава, че аз съм тъпанар — задъхваше се от възторг Фара, — а ти… ти… Ти си гений! Ти си Аристотел! Ти си Ницше.

— Трябва да караш жигули! — присмя му се Саша.

— Защото съм пън — слезе от колата таджикът. Той обгърна главата си с ръце, сякаш бе обзет от непосилна мъка.

— В добрия смисъл на думата, младежо — коментира споменатия вече „пън“ Саша.

В този момент пристигнаха и останалите.

— Къде се мотахте досега? — подвикна им Саша.

Днес беше страхотен ден: хем срещна приятеля си, хем новата работа обещаваше да носи пари. Море от пари. Океан от пари.