Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Битва за масть, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Бой без правила
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Липсва информация
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Бой без правила
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669
История
- — Добавяне
20.
Игор Леонидович Веденски се усмихваше. Онова, което чу, страшно му хареса. За трети път прослушваше магнетофонния запис. А лейтенант Коноваленко все не можеше да разбере дали началникът му е доволен или раздразнен от информацията.
„Изтокът е деликатно нещо…“, прозвуча от магнетофона гласът на Фархад.
— Този таджик ли е? — попита Веденски.
— Той се смята за иранец — уточни Коноваленко, прокарвайки върха на пръста си по тънкия си гърбав нос.
Началникът го накара да замълчи с жест.
„Значи, вземаме слитъка… издълбаваме го отвътре… слагаме там наркотика… и нито едно куче, нито един рентген няма да го намери… пет слитъка на сто правят двеста тона. И нито едно куче…“
„Това означава, че аз съм тъпанар… — този глас пък беше на Фара, — а ти… ти си гений… ти си Аристотел! Ти си Ницше!…“
Веденски изключи магнетофона и без малко да намигне на Коноваленко.
— Всъщност идеята си я бива… И изобщо на Белов му сече умът! Учи се от него, юнако. Успя да се измъкне и намери начин как да продължи по-нататък. Време е и ние да се включим. — Игор Леонидович потропа с пръсти по масата, като наподоби нещо много близко до простичкия ритъм на песничката „Косе-Босе“.
Конят беше застанал в редицата от автомобили на паркинга пред офиса на бившия „Курс-Ин-Вест“. Той събираше с меките си бърни соления чипс, разпилян по асфалта.
А в офиса Фархад кръстосваше от единия до другия ъгъл бившето фоайе пред кабинета на Артур Лапшин.
— Саня, ще закъснея, вече е започнала регистрацията за полета! — викаше той на Белов през вратата, от която се разнасяше шумът от плискане на вода.
Фархад нервничеше и за да се разсее, пренасяше всички саксии с цветя върху бюрото на секретарката, като ги аранжираше в някаква необикновена ботаническа градина.
— Идвам, Фарик! — появи се най-сетне Саша, бършейки с кърпа избръснатото си лице. — Готов съм, тръгваме. Положението ми вече не ми позволява да ходя небръснат. Какво си ми спретнал тук? — Вторачи се той с изумление в стайната зеленина.
— Гора — обясни приятелят му. — Подарявам ти я! — И той направи широк жест с ръка.
Саша се засмя.
— Събрал всичките цветя в офиса ми на едно място и ми бил подарил гора! А как ще виждам секретарката си през тази гора?
— Ще я виждаш, ще я виждаш…
— Добре, де, тъй да бъде. Тогава аз ти подарявам часовник. — Започна да разкопчава металната каишка на ръката си.
— Златен ли е? — почти сериозно се поинтересува таджикът.
— Златен е, златен е — успокои го Саша.
— А моят е с диаманти — заяви Фара. — Задръж си го. — Накара Саша да закопчее каишката. — Нямаме време. Побързай. — И той почти насила изведе Белов на улицата.
— Научи ли адреса на онези момичета? — попита Саша, щом видя паркирания кон.
— Саша, ама те са малолетни, разбираш ли? — На всичкото отгоре Фара се шегуваше! А пък твърдеше, че закъснява за самолета.
— Не дрънкай глупости… — побутна леко приятеля си Саша. — Нали трябва да върна коня.
— Не трябва. Аз го купих. Можеш да си го яздиш, Саша.
— Какво ти става, да не си откачил? За какъв дявол ми е?
— А на мен за какво ми е? Да не искаш да го откарам в Душанбе? Няма да влезе в самолета — много сериозно започна да обяснява Фархад.
Но Саша вече не гледаше към него. На отсрещната страна на двора спря червено жигули. От него слезе човек, по чийто външен вид той моментално се досети, че е изпратен от органите. Според отчетите на службата за безопасност на Бандата напоследък същите тези органи проявяваха към него и към заниманията му все по-нарастващ интерес. За да даде ясен знак на Саша, че гостите идват точно при него, жигулито присветна на няколко пъти с фаровете си. Сякаш му намигаше.
— Проблем ли има? — Фара погледна приятеля си и хвърли едно око към човека с кръглото червендалесто лице, който стоеше до червеното жигули.
— Ами! — махна с ръка той.
— Имам още един подарък за теб. За съпругата ти — уточни таджикът.
Извади от вътрешния джоб на елегантното си сако груби домашно изплетени къси чорапи с ярки източни орнаменти.
— Къси чорапки ли? Фарик! — учуди се с умиление Саша.
— Това не са къси чорапки, това са джораби — обясни той. — Баба ми ги изплете. Ако е здрава съпругата ти, ще са здрави и децата ти.
— Благодаря ти, приятелю — прегърна го трогнат Саша. — Лек път!
— Вие ли сте Александър Николаевич? — очевидно единствено с цел да спази реда попита мъжът с кръглото лице. — Седнете в колата.
Уф, и тия служби! Нищо не казваха на открито, все на тайни си играеха. Като че ли не можеха да си поговорят тук, в офиса. Но Саша си кривеше душата — той много добре знаеше, че не бива да си говорят в офиса.
— Игор Леонидович — представи се човекът, който седеше на задната седалка.
Не му подаде ръка, така че на Саша не му се наложи да решава дилемата дали да се ръкува с него или не. Дори не сметна за необходимо да се представи. Седна на задната седалка и през целия път демонстративно гледаше през прозореца. Игор Леонидович също мълчеше.
Те пресякоха площад „Трубни“ и по улица „Неглинка“ излязоха на проспект „Маркс“. После завиха наляво. Май, че го караха на „Лубянка“. „В светая светих…“ — каза си Саша.
Ала те бързо профучаха по площад „Дзержински“ и подминаха монументалното здание на Службите, което остана от лявата им страна. А когато колата зави от площад „Ногин“ по улица „Солянка“, на Саша вече не му оставаше да си мисли нищо друго, освен че любезните другари бяха решили да го откарат до дома му — средният корпус на високото здание на улица „Котелническа“ се виждаше оттук като на длан.
Но червеното жигули зави в пресечката и спря близо до река Яуза. Саша и Игор Леонидович влязоха през решетъчната врата в църковния двор и се озоваха в нещо като своеобразен коридор между стената на църквата и парапета на крайбрежната улица. „Прекрасно място за дуел!“ — помисли си младият мъж, излизайки от колата след чекиста. Застанаха до парапета.
— Доколкото разбирам… — започна Саша.
— Можете да ни смятате — прекъсна го Игор Леонидович — за представители на Министерството на добрите дела.
— А от какво се интересувате?
— Като начало от това наркотиците да не остават на територията на Москва, а да заминават за страните от Бенелюкс например. А за останалото ще си поговорим по-късно.
— Искате да помогнете на Запада окончателно да изгние, така ли? — ухили се Саша.
— Хайде да се споразумеем, че занапред аз няма да ви давам глупави отговори, а пък вие няма да ми задавате глупави въпроси — смръщи се Веденски.
— Не е ли рано да говорим за бъдещето? Аз още не съм взел решение. — Погледна напрегнато и предизвикателно събеседника си.
Веденски му отвърна с леден поглед, а тонът му стана още по-твърд.
— А вие имате ли изход? — зададе риторичния според него въпрос. — Като цяло можете да получите дванайсет години. А пък в затвора ние ще ви осигурим сладък живот.
— Е, нали вече си имам къси чорапки, ще се оправя някак — извръщайки се настрани, измърмори под носа си Саша.
Другият или не го чу, или не искаше да го чуе. Той продължи ограмотителната си лекция.
— Сътрудничеството с нас е двустранен процес. От една страна, вие можете да разчитате на нашата подкрепа в критични ситуации. От друга страна, ние ще предявяваме своите изисквания към вашата дейност.
— А критичните ситуации вие ли ще ги създавате? — клъвна го Саша.
Събеседникът му отново се сдържа, но този път това му костваше доста по-големи усилия.
— Вие имате много повече врагове, отколкото предполагате. Точно сега се намирате в такова положение, че от решението ви зависи дали ще се отървете от тях или не.
— Имам ли време да си помисля? — попита Саша, който ставаше все по-мрачен и по-мрачен.
— Не — отряза го Веденски.
Той се обърна и се отдалечи, оставяйки го сам. Саша тихо изруга и ядосано удари парапета с длан. Май, че те наистина не искаха да му оставят никакъв изход. Добре, де, това тепърва щеше да се изясни. В крайна сметка засега той не беше казал нито „да“, нито „не“.