Александър Белов
Битка за влияние (21)

21.

Ала Игор Леонидович Веденски беше сигурен, че с Белов са се разбрали за всичко. Все пак това момче не беше идиот!

Рано сутринта той се обади по телефона на генерал Чуйков и си уговори среща си него. Трябваше спешно да се неутрализира назряващото наказателно дело срещу Белов. За по-сигурно Веденски взе няколко оперативни разработки срещу капитан Каверин, пък и устно добави доста неща към тях. Слава богу, имаше с какво да ги обогати, защото компроматите срещу Каверин в разработките на службите бяха цяла камара.

— За всеки друг бих могъл да го допусна, но не и за него — съкрушено разтъркваше плешивината си Пьотр Илич. — Пет години работим заедно… Възлагахме му толкова големи надежди… Беше един от най-добрите офицери и да се забърка с престъпния свят…

— И то директно — отпивайки с удоволствие от коняка, наля масло в огъня опитният Веденски, който в момента приличаше на библейската змия изкусителка. — Освен това той не е някакъв си участъков и може да вгорчи живота на много честни хора. А на тия — той вдигна очи към тавана, намеквайки за висшето началство — изобщо не им пука за званията и заслугите, ще си намерят виновен и ще направят показна чистка сред ръководните кадри…

Генералът тежко въздъхна и разкопча яката си. Въпреки това въздухът не му достигаше. Оставаха му само някакви си две години до пенсия и точно сега да се натресе на такава издънка! Като че ли напук телефонът за специални връзки иззвъня. Генерал Чуйков вдигна слушалката и се изопна в стойка „мирно“.

— Да, другарю министър… Тъй вярно, другарю министър!

Отпивайки от чашата си, Игор Леонидович Веденски само се подсмихваше. Такава му беше работата.

Днес Володя Каверин имаше право да се чувства щастлив. Събраните от него документи бяха предостатъчно, та генералът да може да подпише заповедта за ареста на Белов. Той собственоръчно, може да се каже с любов, беше подготвил въпросната заповед.

— В кабинета си ли е? — по-скоро за да спази формалностите попита секретарката Каверин, тъй като прекрасно знаеше, че генералът го чака. Нещо, което потвърди и самата секретарка.

— Току-що пита за вас. Ядосан е… — съчувствено изрече тя.

— Ей сегичка ще го развеселя. — Каверин не беше твърде склонен да вярва, че генералът е ядосан.

За някого можеше и да е ядосан, а за друг да бъде като роден баща. Той бодро изправи рамене и отвори вратата на кабинета.

Каверин се тресеше от такова нетърпение, че забрави да поздрави, и още от прага подхвана:

— Е, Пьотр Илич, разкрих го онова неясно убийство… Трупът е дело на престъпната групировка на Белов.

Приближи се до огромното генералско бюро и сложи заповедта пред Чуйков като асо коз.

— Има факти, доказателства. Подпишете заповедта.

Пьотр Илич взе заповедта, внимателно я прочете и вместо да постави върху нея къдравия си автограф, хвърли хартийката в долното чекмедже на необозримото си бюро.

Каверин не можеше да разбере абсолютно нищо от онова, което се случваше пред очите му.

В това време физиономията на генерал Чуйков придобиваше несвойствен за нея почти ален оттенък.

— Белов ли казваш? — с всеки изминал миг шията му ставаше все по-червена. — Тъй, тъй… — Започна бавно да се надига иззад бюрото и заговори с вече едва сдържан бяс. — Ти, Владимир Евгениевич, познаваш ли Артур Лапшин, предприемачът?

— Познавам го, разбира се, че как иначе! Ето и неговото заявление. — Извади от папката документа, подписан от Артур. — А какво е станало?

Чуйков вече целия се бе покрил с червенина — от върха на ушите си до върха на плешивото си теме. Въздъхна още няколко пъти, опитвайки се все пак да сдържи яростта си, но сега това беше свръхсилите му. И така се разкрещя, че полилеят се разлюля, а мастилниците жално подскокнаха, когато стовари юмрука си върху дъбовата плоскост.

Естествено, генералският кабинет бе чувал много неща, но такива мръсни псувни май звучаха тук за пръв път.

— Какво си мислиш, подлецо-о, съвсем ли (на това място генералът употреби всички възвратни глаголи със сексуален смисъл, които знаеше)! Мислиш си, (генералът спомена далечните и близки роднини на подчинения си, които са вършили необмислени постъпки също с подчертано сексуален характер)… че си много умен (генералът достигна виртуозни висоти, като на всеки две думи от едно прилагателно и едно съществително се падаха по четири различни псувни)!… А заради теб и на мен (глаголът беше само един, но отново нецензурен и много обемен по съдържание)!…

В крайна сметка генералът подписа със замах документа. Но това не беше заповедта за арест на Белов, а за уволнението на капитан В. Е. Каверин от редовете на доблестната съветска милиция…

С тъмни очила и един разгърнат пред себе си брой на „Файненшъл Таймс“ лейтенант Коноваленко седеше край една масичка в бара на летище „Шереметиево“. Над напълно безинтересния му вестник той наблюдаваше Артур Лапшин, който нервно изливаше в гърлото си чаша след чаша.

Говорителя на летището обяви полета за Дюселдорф.

— Това не е ли вашият самолет? — съпричастно попита лейтенантът бившия предприемач.

Артур сякаш се стресна от сън. Той тежко се надигна и погледна с омраза своя съсед, който се хилеше насреща му. Сетне напълни белите си дробове с въздух и вложи всичката насъбрала се в него омраза в думите:

— Я си заври в задника твоята воняща родина! И твоите ченгесарски тъпотии!

Коноваленко злобно се усмихна. Тромав и нелеп с прекалено пъстрата си вратовръзка, Артур грабна сака си и пое към гишето за регистрация. Край, той беше дотук! Кракът му повече нямаше да стъпи на тази земя!

Гледайки след Артур, Коноваленко се наведе към яката на шлифера си и каза в микрофона:

— Обектът се отправи към гишето за регистрация, приемам!

Лейтенантът страшно се харесваше. С тези тъмни очила, с дългия си светъл шлифер с микрофон под яката той се чувстваше като Джеймс Бонд в изпълнение на Шон Конъри.