Александър Белов
Битка за влияние (35)

35.

Поръчаха чартърния полет до Душанбе чрез военните. Тъй че трябваше да излетят не от обикновените летища, а от „Кубинка“. За сметка на това там нямаше пасажери, а мълчаливи, свикнали на всичко летци и специалисти, които навремето бяха пренасяли от Афганистан подобни товари. Товар, който някакви си армейски бюрократи нарекоха товар Х 200.

Направо по бетонната писта стигнаха до готовия за излитане самолет.

„Товар Х 200“ с телата на Фархад, Далер и Касим вече бе подготвен за изпращане. Сложиха поцинкованите ковчези в големи дървени сандъци и ги докараха на пистата със специална товарна кола.

Белия даде команда да отворят люка на товарното помещение.

— Това е, братя. Хайде! — с вкаменено лице Саша се прегръщаше с приятелите си.

— Саша, ти знаеш — опита се да тръгне отдалеч хитрият Пчела, — аз никога в нищо не си пъхам носа, но сега ти казвам, че правиш груба грешка!

— Другото означава война! — заяви му той. Беше обмислил всички аргументи „за“ и „против“ не три, а триста пъти по три. И както и да го въртеше, винаги се получаваше едно и също. — Първият, за когото бих си помислил на тяхно място — погледна приятелите си, — щеше да е Саша Белия.

Космос размаха ръце като вятърна мелница и отсече:

— Саня, да си мислят, каквото си щат! На нас ни дай да воюваме, нали така, Пчела? — апелираше той към Витя, който винаги се отнасяше някак безгрижно и безстрашно към въпросите на „войната“.

— Ние трябва да работим с тях, а не да воюваме — продължи да им обяснява Белов. — Не можем да разрушим изградените мостове. — Впрочем, всички разбираха, че това изобщо не беше онзи сериозен аргумент, който би могъл да го накара да вземе подобно решение: да замине сам за Душанбе.

— Саня, трябва да отидем заедно — без да се надява на каквото и да било, рече Фил.

— Не, Фил, ще замина сам. Иначе няма да решим въпроса с тези хора.

— Ще те разкъсат, ако си сам! — Приятелят му се стараеше да бъде спокоен и убедителен, но думите му прозвучаха твърде емоционално и почти предизвикателно.

— Точка! Край на разговорите. — Белия се качи в товарната кола, на чиято платформа бяха дървените сандъци с ковчезите. — А вие се опитайте да разберете откъде идва тази работа — не заповяда, а помоли той.

Вместо всички тихо, но уверено отговори Фил:

— Ще ги намерим, братле.

— Товари! — изкомандва Саша.

След няколко минути самолетът се издигна в небето и взе курс на югоизток.

 

 

В Душанбе го посрещнаха, претърсиха го и го настаниха в колата. Мълчаливите „бандюги“ му оставиха и портфейла, и мобилния телефон. Само взеха броеницата на Фархад. Саша не носеше никакво оръжие. За какъв дявол му беше при това съотношение на силите.

Вече се бе спуснала пълна тъма — точно такава, каквато настъпваше през есента само в Средна Азия и в която нищо не можеш да видиш. Те пътуваха доста дълго, около четирийсет минути, изкачвайки се все по-нагоре и по-нагоре в планината.

Най-сетне спряха пред голяма къща, чийто вход беше осветен от два фенера и обвит с лозница.

Отведоха Саша в голяма стая. Отначало той не забеляза, че в дъното й на ниско диванче седи човек с къса бяла брада, облечен в таджикски халат и с превръзка на главата. Саша веднага се досети, че това е Гафур, бащата на Фара. Младият мъж му кимна и започна да му разказва историята си. Внезапно в гърлото му заседна толкова твърда буца, че бе принуден да замълчи, като едва сдържаше напиращите сълзи.

— Защо млъкна? — попита старият Гафур.

Един от „басмачите“, които го посрещнаха, кимна на Белов и му наля малко зелен чай в една купичка. С крайчеца на окото си Саша видя това, но не посегна към купичката и продължи. Уверено и доколкото това беше възможно, спокойно:

— Разполагайки с всичко онова, което имам — каза, гледайки право пред себе си, — аз лесно бих могъл да се скрия в някоя страна и да си живея там мирно и тихо до сто години. И никой никога не би могъл да ме намери. Но аз дойдох тук…

Старият Гафур едва забележимо помръдна глава.

— Можех да направя и нещо още по-лошо — малко по-високо каза Бели. — Можех да изпратя при вас моите хора и те щяха да уредят нещата ми, като при това щяха да пролеят много кръв…

В ръката на втория „басмач“ проблесна изваден от ножницата кинжал. Старецът го спря с едва забележимо движение на очите.

— Но аз дойдох сам… — продължи Саша.

И като потвърждение на думите му третият от таджиките, които го посрещнаха — онзи, който седеше до Гафур, извади от джоба си броеницата на Фархад и я подаде на стареца.

— Това е неговата броеница… — обясни на всички очевидното Саша. И накрая каза най-важното: — Дойдох, защото Фара ми беше като брат и аз го обичах като брат…

Старецът взе броеницата, отпусна глава и няколко секунди поседя мълчаливо, борейки се със сълзите си. Мъжете не биваше да плачат. По-скоро никой не трябваше да вижда как мъжете плачат. Най-сетне той вдигна очи и погледна Белия:

— Фархад каза, че ти се е родил син.

— Да — едва чуто отвърна Саша.

— Как го кръсти? — На всички им беше ясно, че именно отговорите на тези простички въпроси сега интересуваха стареца най-много.

— Иван.

— Кога умря баща ти?

— Почти не го помня — отвърна Саша.

— Вярвам му. Пуснете го да върви при сина си — разпореди се старецът.

И никой не можеше да не го послуша.

 

 

Равномерният и кротък рев на самолетните двигатели му навяваше нещо като сън или като дрямка с ярки, сякаш запечатани на цветна лента видения.

Ето го младият войник Фархад, който си свива цигара, обръща глава към приближаващия се Саша, усмихва се и му подава цигарата. Така се запознаха…

Ето двамата изпълняват някакъв дивашки танц насред казармата, прегърнати през раменете. Това беше в деня, когато научиха за увото…

А ето ги вървят прегърнати по плаца, а слънцето вече почти се скрива зад близките върхове. И си говорят. За разни неща, които невинаги могат да се изразят с думи.

— Не зная, май, че вече ще се сбогуваме? — каза тогава Саша.

— Престани! — както винаги уверено отвърна Фархад. — Знаеш ли какво е казал един философ: щом душите не умират, да се прощаваш, означава да отричаш раздялата…

А ето ги с автоматите отиват на караул по планинската пътека. Кой знае защо Саша изостава, не може да догони приятеля си, а той постепенно се скрива в утринната мъгла. Няма да може да го догони. Никога нямаше да успее да го догони…

„Самолетът по маршрут «Душанбе-Москва» ще кацне след двайсет минути на летище «Домодедово».“

Стюардесата се наведе над Саша.

— Извинете, лошо ли ви е?

— Добре съм.

Стюардесата му поднесе табличката с бонбони, които се раздаваха преди излитане. „Какви ти бонбони преди излитане, щом вече сме в Москва?“ — помисли си той, но взе един.

 

 

Космос, Пчелата и Фил го посрещнаха.

— Здравейте, братлета! — Както винаги прегърна всички той.

— Здрасти! Е, как е времето там? — не спести любимия си въпрос Космос.

— Горещо — усмихна се в отговор Саша.

Фил задържа за малко Белия пред изхода на летището.

— Братле, намерихме ги.

— Кои са?

— Да вървим.

Сложиха на покрива на първата кола буркан. И с вой и мигане стигнаха до офиса за двайсет минути.

В малкото сребристо магнетофонче се въртеше една касетка. От нея звучеше гласът на Каверин: „Азиатец, който се занимава само с незаконни неща. Работи с Белия, но не е забъркан в неговите работи.“

Отговаряше му гласът на Бек, който явно в този момент дъвчеше: „Ами, тогава, пусни му момчетата.“ По-нататък се чуваше само пращене и съскане.

 

 

Пръстът на Каверин натисна бутончето „стоп“, а очите му гледаха ту към застаналия до него Фил, ту към Пчелата, който се бе настанил в дълбокото кресло, ту към Космос, който почукваше с пръсти по крайчеца на масата. Но всички мълчаха в очакване да чуят какво ще каже Белия. Той стоеше встрани, обърнат към прозореца, сякаш се надяваше да намери зад него отговорите на всички въпроси, които го измъчваха.

Без да се извръща, Белия доста троснато и злобно попита:

— И с какво си решил да ни помогнеш?

Каверин сви рамене. На лицето му беше изписано пълно недоумение и дори обида.

— Не знаех, че Бек се кани да го очисти… А пък на мен — отново огледа присъстващите — не ми се ще да се карам с вас.

Саша рязко се извърна от прозореца.

— Извинявай, но ще те претърсим. Току-виж в момента записваш и нас, а после ще вземеш да дадеш касетата на някого?

— Това е разумно — съгласи се Каверин едва ли не с удоволствие.

Фил бързо и професионално го опипа по гърдите, по гърба и между краката и поклати отрицателно глава: целият му „улов“ се състоеше от един наченат пакет „Марлборо“, който върна на собственика му.

— Вземи си — предложи му Каверин.

— Не пуша — отвърна му той.

Настъпи неловко мълчание, което най-сетне бе прекъснато от Белов:

— Да смятаме, че сме приятели.

Ръкостисканията бяха силни, но не много дружелюбни. Саша остана с впечатлението, че този Володя е доста хлъзгав тип, макар изобщо да не подозираше какви са истинските му чувства. Дори не предполагаше колко силни емоции предизвикваше неговата скромна персона у този плешив смотан господинчо.