Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Патриша Гафни. Изпитание на чувствата

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0040–2

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Имаше халюцинации. Не смяташе, че има треска, но какво друго обяснение можеше да съществува. Една гола богиня стоеше пред огнището му.

Виждаше я ясно в профил как разтръсква дива грива от тъмна къдрава коса над пламъците. В приведената й стойка гърбът й очертаваше дълга, деликатна линия на фона на ярките премигващи пламъци, а хубавите й бели гърди изглеждаха сочни и зрели. Дълги ръце, дълги елегантни крака, кожа — бяла, като слонова кост и гладка като мрамор. Тъкмо тогава тя се изправи и се извърна право към него. Разстланата й коса, покри една горделива гърда, а другата бе наситено порозовяла от топлината на огъня. Беше със слаби, но добре оформени хълбоци, силна като Диана и красива като Венера. А той беше в делириум, защото в мига, в който тя се пресегна за опърпаната си долна риза и я навлече през глава, той я разпозна. Никаква богиня, това беше Лили Трабълфийлд.

Тя долови възторжения му ококорен поглед веднага след като главата й се показа над дрехата. Нададе ужасен стон и извърна лице към огъня.

— Вие гледахте! — обвини го тя бездиханно. — Не гледайте! — Чу шумоленето на завивки и хвърли поглед през рамо. Беше се завил през глава.

Нервен смях заседна в гърлото й. Нахлузи чорапите, после роклята, като разсеяно отбеляза, че първите бяха сухи, второто не, а ризата някъде по средата между двете състояния. Направи няколко колебливи стъпки към леглото, докато все още закопчаваше копчетата си.

— Добре — рече тя предпазливо и спря на два-три метра от леглото. Гледаше го как пръстите му хванаха чаршафа и го смъкнаха бавничко надолу, разбърквайки косата му, докосвайки миглите и накрая носа. Устните му. За миг зърна същия трескав блясък в очите му като преди, но той бързо се превърна във веселие. Отвърна на погледа му, очарована. Беше виждала многобройни различни настроения да проблясват и се стопяват в изразителните му тюркоазни очи, но никога веселие.

После и то си отиде, а на негово място дойде твърдият поглед, който познаваше най-добре.

— Кое време е?

— Не зная. Но е рано, пет или шест часът. Трябва да вървя.

— Да вървиш?

— Трябва да почвам работа.

— Защо?

Тя го изгледа с празен поглед.

— Тръгвай тогава — отстъпи той с безсилно махване на ръката, осъзнавайки със закъснение смисъла на казаното от нея. За момент бе забравил, че беше също тъй важно и нейният живот да изглежда толкова нормален, колкото й неговият.

— Какво ще правите вие? Някой трябва да ви помага. Моля ви, ако само ми разрешите…

— Не започвай отново, Лили. Няма никой друг, освен теб. — Схванат, той се опита да се поизправи, но болката го зашлеви с всичката си предишна мощ и той изпсува. — Дръж Трейър настрана — процеди той през стиснати зъби.

— Как?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Той затвори очи и надмогна раздразнението си. — Оставям това на теб. Просто го дръж настрана. И всички останали. Кажи им, че съм болен, и ми донеси закуската сама. — Като отвори очи, тя кършеше пръсти с изражение, като че ли я бе накарал да прецапа през Ламанша. — Е? Правила си го и преди? Какво има?

Тя въздъхна, като си мислеше, че той си няма и представа как стояха нещата по долните етажи, какво означаваше в слугинската йерархия да носиш подноса на господаря и колко трудна задача й бе възложил. Укротяването на темпераментния му жребец представляваше детска игра в сравнение с това!

— Нищо. — Тя отиде до стената зад леглото и посегна към връвта на звънеца. — Изчакайте пет минути и дръпнете звънеца — рече му тя, пъхайки пискюла в края на въженцето в ръката му. — Пет минути. Не заспивайте! — Тя се опомни. — Сър. — Отиде до вратата и се обърна. — Какво бихте искали за закуска?

— Бренди.

— А още нещо в добавка?

— Нищо. — Той я наблюдаваше как го удостоява с още един от своите подигравателни поклони и се изнизва през вратата.

„А още нещо в добавка?“ Що за маниер на поведение на една прислужница? Момичето беше образовано, но по някаква причина не искаше да си признае. Затвори очи и се намести по-дълбоко между възглавниците. По-интересен беше въпросът, как бе възможно една прислужница да изглежда така, мислеше си той сънливо, припомняйки си я гола пред огъня, по-прекрасна и желана от всички жени, които някога бе виждал. Дори от Маура.

Може би те бяха от една и съща порода. И двете произхождаха от низшите класи; и двете бяха прекалено умни за мястото си в обществото, което съдбата им бе отредила. И двете имаха съвършени лица и добри, невинни очи. Но сърцето на Маура бе измамно. Колко хубаво, че сърцето на Лили Трабълфийлд не го интересуваше ни най-малко.

Тялото й обаче да. Интересуваше го, и то доста. Той поглади меките златисти нишки в края на въженцето, докато се взираше във все още блещукащото огнище в другия край на стаята. Минута по-късно дръпна звънеца, после още четири пъти на равномерни интервали, всеки път по-силно отпреди. Очите му бяха лишени и от най-слабата искрица благоразположение.

Останала без дъх, Лили се промъкна в кухнята половин минута преди звънецът да иззвъни. Имаше време да поздрави готвачката, момичето от черната кухня и прозяващия се помощник-кочияш, единствените будни в този час, когато звънецът на вратата зазвъня и накара всички глави да се обърнат натам. Номер 4, господарската спалня. Учудване се изписа по всяко извърнато лице.

— Аз ще отида — рече Лили бързо, уверена, че никой няма да спори с нея. Все още не беше станал никой, който би могъл да го стори.

Тя изтича през салона. В началото на стълбите обаче се завъртя и зави надясно към отворената врата на агента по недвижимите имоти. Побърза да отиде до другия край на претрупаната, но подредена стая на мистър Коб, далеч от вратата и от полезрението на всеки, който би могъл да мине през салона. Там изчака, като броеше минутите, които би й отнело да се изкачи до горе, да чуе заповедта на господаря и да се върне долу.

Изглади полите си с влажни длани, като се чудеше дали Лоуди е усетила, че я е нямало предната нощ. Момичето не бе споменало и дума, когато Лили се бе промъкнала в таванската стаичка да вземе чиста престилка, но тя тъкмо се бе събудила, не бе в състояние да води свързан разговор толкова рано сутрин.

Когато прецени, че е изминало достатъчно време, Лили се върна в кухнята.

— Мистър Даркуел иска закуската си веднага — каза тя на готвачката. — Той не се чувства добре. Поиска гореща каша, препечена филийка и едно яйце. И кана бира.

Мисис Белт я изгледа учудено, но не се помая.

— Доркас, иди и ми донеси едно яйце от килера, бързо — нареди тя, като се захвана с грила, за да препече хляба.

Няколко сънливи прислужника се присъединиха, промърморвайки „добро утро“. Лили следеше неспокойно под око приготвянето на закуската на господаря, молейки се да стане готова, преди да се появи икономката. Темите на деня в еднаква степен бяха „болестта“ на мистър Даркуел и евентуалният час на прибирането му тази нощ.

— Ето, всичко е готово. — Мисис Белт покри подноса с чиста кърпа и махна на Лили да го вземе.

— Какво става тук? Къде отиваш с това? — Мисис Хоуи стоеше на вратата, препречвайки я, цялата облечена в черно, внушителна и непроницаема като скала. Зад нея Лили съзря Трейър; лицето му бе враждебно гротескно повторение на това на майка му.

— Ъ… туй е закуската на господаря — заекна тя. — Той позвъни рано и ми каза да му я занеса. Не се чувства добре.

— Каза ти да му я занесеш? — Трейър се провря в стаята покрай майка си и застана пред Лили с ръце на кръста. — Това е работа на Роуз. Аз ще го занеса горе, ако тя не е станала още.

Лили затегна хватка върху подноса, почти паникьосана. Точно от това се беше страхувала!

— Мистър Даркуел ми каза да го занеса аз — каза тя възможно най-спокойно.

— Аз ще го занеса — повтори Трейър.

— Не. Имам предвид, той каза, аз да го занеса. Той… той каза, че не иска никой друг. И още каза, да не ходиш днеска при него. Той, ъ-ъ… не те иска.

Кухнята утихна. Тя не поглеждаше никого, освен Трейър, но можеше да усети вперените в нея очи на всеки един от присъстващите в кухнята. Претеглящи я. Преценяващи я. Осъждащи я.

Трейър заговори с нисък ръмжащ глас:

— Лъжеш.

Тя поклати глава и напрегнатата тишина отново се завърна. Мисис Хоуи бе тази, която я наруши най-накрая.

— Отивай тогава — изрече тя с тих глас, който изплаши Лили далеч повече, отколкото ако се бе разкрещяла. — Нали не искаш да изстине? Качвай се бързо, после се върни да помогнеш на готвачката за печеното.

Лили измънка „Да, мадам“ и избяга с наведена глава и безизразна физиономия, като много внимаваше да не погледне някого. Успя обаче да чуе развихрилия се поток клюки да се отприщва още преди да бе стигнала до средата на салона.

Когато отвори вратата на Девън, тя го откри зад високото бюро, блед като тебешир и погълнат в опити да се избръсне.

— Господи! — Тя остави подноса на бюрото и се втурна към него. — Какво правите? — Измъкна бръснача и избута Девън към леглото с твърда и настойчива ръка на гърба му. — Мислех, че имате повече акъл в главата си — зацъка тя с език, — наистина си мислех. Сядайте, преди да сте припаднали. Как се чувствате? Блед сте като чаршафа. Какво ви прихвана…

— Лили. — Гласът му бе строг, но Девън си знаеше, че не е много убедителен в господарската си роля, след като ръцете му трепереха, на себе си нямаше нищо, освен едни бричове, и три четвърти от лицето му бе покрито с бързо засъхваща пяна. — Трябва да ти напомня, че не ти е работа да ми казваш какво да правя, а да изпълняваш точно каквото ти наредя. Ясен ли съм?

— Да, напълно. Моля за извинение, забравих се. Какво желаете от мен да сторя?

Беше невъзможно да се каже дали разкаянието й бе искрено. Той огледа прозрачните й сиво-зелени очи, сериозната уста, скромно прибраните ръце и реши, че не е. По някаква причина това му достави удоволствие.

— Бих искал да ми помогнеш да довърша с бръсненето — отстъпи той тържествено. — Не мисля, че ще мога да се справя сам.

Усещането за наранено честолюбие се разсея.

— Е, добре. Седнете. — Тя се забърза към бюрото да вземе бръснарските му принадлежности. — Сапунът е засъхнал — измърмори тя, докато навлажняваше ръката си в легенчето и после лицето му, като правеше малки кръгчета с върховете на пръстите. Потопи бръснача във водата, изтръска го и започна да изтънява бакенбардите, а другата си ръка положи на гърлото му. — Съжалявам, че водата е студена; камериерът ви сигурно тъкмо я топли.

— Мм… — Мислеше си колко е красива устата й. — Трейър създаде ли ти някакви проблеми?

— О… — тя присви рамене.

— Попитах нещо.

— Нищо, което да си заслужава да се спомене. Направете така. — Тя дръпна горната си устна между зъбите си. Той повтори движението и тя започна да го бръсне под носа.

Когато свърши, той рече:

— Правила си това и преди. За твоя млад мъж ли?

Тя се засуети с някаква несъществуваща частичка пяна на лявата му буза.

— Разбира се, че не. Докато баща ми беше жив, понякога се нуждаеше от помощ.

— Защо?

Той определено бе преизпълнен с въпроси. Реши да му каже истината.

— Понякога пиеше прекалено много. Ако се бръснеше сам на другата сутрин, щеше да си е прерязал гърлото. Ето. — Тя навлажни кърпата за лице и го избърса внимателно. — Готово. Закуската ви изстива. Защо не си легнете — ако желаете — усети се да добави, — и не ми позволите да донеса подноса при вас. Мислите ли, че ще можете…

— Остави това. Искам да ми помогнеш да се облека.

— Но защо? — Тъмното му смръщване, враждебно и високомерно едновременно, я накара да поеме остро дъх. — Моля за извинение отново — пророни тя сковано, но не можеше да остави нещата дотук. — По мое — за нищо на света не можеше да каже „скромно“ — мнение вие се нуждаете от почивка в леглото. Не искате да ви прегледа лекар, тъй че раната няма да бъде зашита. Ако се отвори отново и започне да кърви…

— Проклятие, знам го всичко това. — Видя я да се намръщва и да стисва устни в опит да се въздържи от по-нататъшни съвети. Разумни съвети. Той въздъхна. — Изслушай ме. Твърде вероятно е, да имам посетители по някое време на деня. Искам да съм готов за тях. По причини, които не те засягат, е важно естеството на моята… моята… злополука да не стане известно на тях. Разбираш ли какво ти казвам?

— Схващам, че не желаете тези „посетители“ да узнаят, че миналата нощ сте били прободен в рамото. Обаче не разбирам защо.

— Не е и необходимо. Сега ми извади чиста риза ако обичаш — додаде той великодушно.

— Кажете ми едно нещо само. Брат ви в безопасност ли е?

Той се вцепени.

— Въобще не е твоя работа…

Лили не помръдна. Зачака, с бръснач в едната ръка, с купата сапунена вода — в другата, и отвърна на ядно стоманения му поглед с невъзмутимо спокойствие в ясните си очи.

Отвратен, Девън разтърси глава. Ако искаше тази риза, щеше да му се наложи да й каже за Клей, жената беше като хрътка, хванала дирите на лисица.

— Клей се чувства чудесно. Нито драскотинка. Аз бях късметлията.

„Вярно ли е, че е капитан на свой собствен кораб и предвожда банда контрабандисти?“ — искаше да го запита тя след това. Но моментът на откровеност бе отлетял, сигурна бе, и затова попита:

— Къде си държите ризите?

Тя го облече в нова риза и кадифен жакет, още веднъж пренебрегвайки съществуването на бричовете му. Но този път късметът й изневери.

— Лили — рече той търпеливо, кацнал в края на леглото и облегнат на стълба отзад, — тази моминска свенливост е много освежителна, но и дразнеща при така сложилите се обстоятелства. Не мога да нося повече тези стари панталони. Освен всички други съображения, те са ужасяващо неподходящи за кадифеното ми сако. Дори Трейър, който, обичайно не е на „ти“ с добрия тон, може да се обиди. — Облегна слепоочие на колоната, изтощен от речта си и тайно изненадан от собствената си несериозност. — Намери ми някакви бричове — завърши той с притворени очи. — Ще измислим начин да ги нахлуем, без да развратим срамежливата ти душа.

В края на краищата те успяха неочаквано лесно, подпомогнати от факта, че бялата му памучна риза висеше почти до средата на бедрата му, спестявайки на Лили гледката на нещо тъй откровено мъжествено, че да я смути. Незлобливата му шеговитост също помогна. Тя знаеше, че се държи като глупачка, и установяването на жив, весел диалог между тях някак си я успокои.

— Мисля, че трябва да си легнете вече — рече му тя, като коленичи да му обуе чорапите и обувките. — Ако посетителите ви дойдат, ще имате достатъчно време да станете и да се приготвите, преди да влязат.

— Ще ги посрещна долу.

— Но това е абсурдно! — Тя видя изражението му и сведе глава. — Исках да кажа, милорд, че вие…

— Казах да спреш да ме наричаш така.

— Да, сър. Само исках да кажа, че по мое мнение това няма да е разумно.

— И какво те кара да си мислиш, че твоето мнение ме интересува изобщо?

Лили свърши с катарамите на обувките и се изправи с плавно движение.

— Абсолютно нищо. Простете ми. Не мога да си представя какво си въобразявах.

Тя задържа погледа си сведен, но устните й бяха присвити от гняв. Пръстите й се присвиха конвулсивно два, три пъти, преди да се успокои достатъчно, за да вдигне брадичка и да го погледне отново. Възхити се на самообладанието й — лицето й бе тихо, зелените очи ясни и спокойни. Но зад привидната им външна ведрост той съзря бушуващи огньове.

Този път поклонът й бе безупречен и недвусмислен. Ако не се нуждаел повече от нея, прошепна тя, молела да бъде извинена. Но тя се издаде, като се обърна и тръгна към вратата, без да изчака разрешението му.

— Лили.

— Милорд?

Последва кратка схватка с погледи.

Лили отстъпи.

— Сър? — коригира се тя троснато.

Измина още един момент. После Девън рече:

— Може би си права. Може би ще ги посрещна тук. Седнал зад бюрото си.

— Много добре, сър. — Но това, което искаше да каже, бе: „Кое те кара да си мислиш, че ме интересува какво правиш?“ Щеше да й донесе голямо задоволство, въпреки факта, че не беше вярно. — Ще можете ли да се справите със закуската сам? — попита тя безстрастно.

— Да. Благодаря ти.

Гласът й отново бе вежлив, почти любезен. Беше примирие, до известна степен.

— Тогава ще ви оставя. Мисис Хоуи ще ме търси. Ще се върна, ако желаете. Когато мога.

Той кимна. Погледите им се задържаха за още миг и после тя си отиде.

Не й се беше сторило, че е отсъствала дълго, но когато отиде в слугинския салон, откри, че закуската бе приключила и нямаше никой, освен Доркас и още едно момиче, които почистваха масата. Обикновено пепелявото лице на Доркас сега бе цялото порозовяло от вълнение.

— Мисис Хоуи поръча да идеш в стаята й — уведоми тя Лили веднага след като я видя.

— Кога, Доркас? Кога иска да отида?

— Сега, мис. Бясна е! — Воднистите й очи искряха, но дали от страх, или от тревожно очакване, Лили не можеше да каже.

Тя проучи внимателно масата за нещо, останало от закуската — парче бисквита, кана студен чай — но уви; дори нападение на ято гладни скакалци не би могло да я остави по-празна. Вълна от изтощение и униние я налегна. А сега и мисис Хоуи бе сърдита и щеше несъмнено да я накаже с някоя безумно досадна задача заради закъснението й, а тя нямаше никакво достоверно обяснение за пред нея.

Апартаментчето на икономката се намираше в късия край на тесния, L-образен коридор. Да те извикат там, имаше славата на особено мъчително изживяване. Беше нещо, от което наистина можеше да се страхуваш. На Лили не й се беше случвало досега, за разлика от на Нора Пенгленан, шестнайсетгодишна помощничка, която е била в Даркстоун няколко месеца преди Лили да пристигне. Слуховете говореха, че престъплението й се състояло в това, че пропуснала да смени чаршафите на младия мистър Даркуел в определения за пране ден. Фактът, че била припадала два пъти този ден — по неустановени причини — очевидно не бил приет като смекчаващо вината обстоятелство. Какво се е случило между момичето и мисис Хоуи, никога не се разбрало. Нора се върнала от срещата разтреперана и пребледняла като призрак, но не искала да говори за това. Няколко дни по-късно избягала.

Не се страхувам от мисис Хоуи, повтаряше си Лили, докато вървеше по коридора. Но забеляза, че и не бърза особено, някой безпристрастен свидетел вероятно би могъл да каже, че даже се помайва. Тя подсмръкна и изправи рамене. „Аз не съм като Нора Пенгленан, бедно, необразовано момиче, което може да бъде тероризирано чрез заплахи и груби думи от всеки дребен деспот. Аз съм Лили Трехърн. Майка ми беше дама, а баща ми джентълмен“ Е, през по-голямата част от времето. Той трябваше да работи, за да подсигури съществуването си, и някои от неговите занимания може да не бяха съвсем благопристойни в най-строгия смисъл на думата. Но той бе добре възпитан, сравнително добре образован, и доколкото Лили знаеше, никога не бе извършвал нещо непочтено.

О, каква глупост! Не достопочтеността на баща й щеше да бъде изпитвана сега. А всъщност, нито и нейната. Трябваше просто да преживее неприятното интервю с подлата икономка, това беше всичко. Но ако, след като се бе вживявала в ролята на слугиня вече повече от два месеца, бе започнала да мисли като такава, да се чувства като такава? Глупости, рече си тя отново. Скастри се наум, вдигна юмрук и почука безстрашно три пъти по затворената врата на мисис Хоуи.

— Влез.

Отвори широко вратата и влезе. Уханието на прясно печено все още се долавяше, идващо несъмнено от ястията, които мисис Белт бе правила тази сутрин и които, разбира се, никой друг прислужник не бе опитвал, вероятно само с изключение на Трейър, поправи се Лили. Икономката седеше зад бюрото си, задълбочена в нещо, което приличаше на счетоводни сметки. Тя не се помръдна и Лили разбра, че това пренебрежение беше първата стрела от бойното снаряжение на мисис Хоуи. Лили скръсти ръце и възприе позата, вероятно попресилена, на учтиво смирение. Секундите отлитаха една след друга и тя започна да се чувства почти развеселена; бе очаквала по-завоалирана, не тъй детинска тактика от страна на нейния противник.

Нещо обаче във формата на ръцете на мисис Хоуи върху бюрото — масивни и груби, безжизнени, почти мъжки — правеше веселието й да изглежда неподходяща. Неуместна. Неспокойствието на Лили се задълбочи.

Най-накрая мисис Хоуи остави молива си и погледна нагоре. Взира се в нея безмълвно толкова дълго, че Лили си помисли, че ще избухне в смях или ще започне да дрънка несвързани признания за всевъзможни престъпления — каквото и да е, само и само да сложи край на този мълчалив, разтърсващ нервите взор. Това е номер, предупреди тя себе си. Предназначен да плаши и тормози беззащитни малки момичета. Дори и така, беше трудно да си представи тези искрящи черни очи на булдог да изпуснат нещо. Може би в този миг те търсеха издайническите места, където роклята на Лили бе все още влажна, или, по-зле, неясните петна кръв, които още се мержелееха под престилката й. Някак си тя запази погледа си спокоен и не го отмести встрани. Но й се искаше. А мисис Хоуи, знаеше тя, бе искала точно това.

Икономката се изправи и голямата връзка ключове на кръста й издрънча злокобно. За такава едра жена, тя се движеше със смущаваща лекота, която на Лили, в настоящото й настроение, й се стори гротескна.

— Пропусна закуската — отбеляза тя, заставайки пред бюрото, с тон, прекалено мек, за да бъде искрен.

— Да, мадам. — Лили склони глава в знак на разкаяние.

— Защо ти отне толкова време да занесеш подноса на господаря, чудя се аз?

— Не мога да кажа.

— Не можеш да кажеш? Защото не знаеш ли?

Главата на Лили застрашително се изпразни от всякаква мисъл.

— Ъ, аз… качих се после в моята стая… да… бях забравила… смених си чорапите.

— Сменила си си чорапите? И защо?

— Аз… не знам.

— От глупост ли го направи? Защото си глупаво момиче?

— Не, мадам, аз просто… смених ги. — Боже, как само мразеше това! Гняв се надигаше в нея и караше мускулите й да се напрягат.

— Но аз ти казах да се върнеш веднага и да помогнеш на готвачката. Нали? — Тя все още не бе повишила глас.

— Да, мадам.

— Това е неподчинение, нали?

— Аз… да.

— Защо?

Лили скръцна със зъби.

— Не знам. Забравих.

Мисис Хоуи дойде по-близо. Бяха с точно еднакъв ръст и сега лицата им отстояха на няколко инча. За да избегне очите й, Лили впери поглед в суровата черта, която представляваше устата на мисис Хоуи. Устните й прилепваха като две половинки на стафида, срязана с бръснач.

— Забравила си? — измърмори тя. — Защото си глупачка?

Лили не отговори.

— Глупава ли си, Лили?

— Не. Не, мадам.

— Не? А защо тогава не направи както ти наредих?

— Аз… не помислих.

— Защото си глупачка?

Гърлото й така се беше стегнало, че въобще не можеше да проговори.

— Кажи го — настоя мисис Хоуи, а гласът й бе чисто гърлено ръмжене. — Кажи го.

— Не съм. Аз, не съм глупачка. — Но една предателска ледено гореща сълза се плъзна по бузата й и това беше по-лошо дори от признание. Лили наведе глава, победена.

Икономката отстъпи безшумно назад. На една маса зад бюрото имаше две метални кофи. Тя ги взе, маниерът й вече беше груб, очите вече не бяха коварни, а само жестоки.

— Глупостта е едно от прикритията на сатаната. Тя трябва да се наказва, защото порокът се крие зад нея, под стомаха на змията, дебнейки невинните и непорочните. Тя трябва да бъде наказвана. — Приближи се и подаде кофите на Лили, по една във всяка ръка. Бяха малки, хващаха не повече от три-четири литра.

— Свършил ни се е пясъкът за търкане на подовете, Лили. Искам да напълниш двете качета под навеса в градината. Не използвай нищо друго, освен тези ведра. Не спирай, докато не ги напълниш. Ако го направиш, ще трябва да те накажа отново. Разбираш ли?

— Да, мадам. — Безпомощността бе изкристализирала в ярост, поражението — в омраза. Искаше да стори нещо наистина лошо на мисис Хоуи с двете си голи ръце.

— Ще се преборим двете заедно с дявола, Лили. Благодари ми за това. — Тя се приближи. — Благодари ми.

— Бла… годаря ви.

— Благодаря ви?

Лили затвори очи за миг.

— Мадам.

Мисис Хоуи се усмихна. В мрачните глъбини на черните й очи Лили разпозна самото зло. Трепереща, тя се обърна и излезе.

Късното следобедно слънце представляваше заслепяващ лимонено жълт диск в центъра на безцветното небе. То жареше тъмните скали, които стърчаха от морето като праисторически чудовища. Беше времето на отлива, но пясъкът беше влажен и покрит с пяна по цялото разстояние до пясъчните хълмове и самата основа на гранитните скали.

Лили се преви надве при последното каменно стъпало и напълни с пясък кофичките, после се надигна и се загледа в линията на хоризонта. Гърбът на роклята й бе подгизнал от пот, ситни капчици се стичаха по лицето й. Тук, до брега, се усещаше слаб порив на вятъра, но горе, зад къщата и между заобикалящите я постройки, не трепваше и листо.

Намачка на гънки роклята от двете си страни и я използва за подложка между телените дръжки на кофите и нежната кожа по дланите си, но вече нищо не помагаше. Още преди часове й бяха станали пришки и сега разранените места само прилепваха към нишките на плата, което правеше пускането на кофите в края на отсечката още по-болезнено. С наведена лава и увиснали рамене тя започна да се изкачва по обратния път нагоре.

Седемдесет и две стъпала. На двайсет и седмото имаше дървена площадка. Тя поспря там да си поеме дъх. От внезапното спиране й се зави свят и тя се подпря в грубите перила с една ръка, притворени очи и разтуптяно сърце. Би било прекалено лесно да припадне, но тя нямаше да направи това удоволствие на мисис Хоуи. Но едното буре пред кухнята все още бе празно, а другото — само наполовина пълно. Елементарната аритметика показваше, че й предстояха още около седем часа мъкнене на пясък.

Искаше й се да може да заплаче. Сега, когато беше сама и никой нямаше да я види, можеше да си го позволи. Но удивително, сълзите не искаха да дойдат. Тя ги задържаше в себе си, заедно с гнева и недоволството. Или може би се наказваше заради момента на слабост, на срамна капитулация, когато бе заплакала пред мисис Хоуи. Понякога беше в състояние да си мисли за Девън и се чудеше какво ли прави той сега, дали е добре, дали „посетителите“ му го бяха навестили вече. Но през по-голямата част от времето изпитваше страшни болки и не можеше да мисли, за каквото и да е. Мисис Хоуи бе напипала някакво уязвимо местенце в нея — гордост или самоувереност, самоуважение — и го бе ударила. Беше наранена. Болеше я отвътре.

Тя грабна кофите и продължи изкачването си. Мускулите по лопатките й я изгаряха и нямаше начин да уталожи болезненото напрежение ниско долу в гръбнака си. Слънцето печеше немилостиво. Устата й бе пресъхнала като пясъка, който носеше. На дванайсетото стъпало от края тя погледна нагоре. Отначало не разпозна мъжа, застанал на крайното стъпало и запречил пътя, хванал и двете перила. После, като присви очи да ги защити от ярката слънчева светлина, тя успя да го фокусира. Трейър.

Естествено. Беше дошъл да злорадства.

Макар че усещаше краката си като натъпкани с олово, тя ускори ход, изправи рамене и вдигна брадичка. Опита си да си придаде спокоен и уверен вид, но знаеше, че е потна и почервеняла, луничките й сигурно пак се бяха изринали, и внезапно идеята да си дава труда да се преструва пред Трейър Хоуи я отврати. Пет пари не даваше какво мисли за нея. Три стъпала под него тя се спря.

— Извинете ме — рече тя отчетливо, чудейки се колко дълго възнамерява да я измъчва, преди да я пусне.

Доволната му физиономия грейна. Той не помръдна.

— Горещичко е днес — отбеляза разговорливо. — Май че имаш нужда от помощ за тези кофи. — Той повдигна вежди, но не махна ръцете си от перилата.

— Не, благодаря. Моля, пуснете ме да мина.

Злост пробяга през черните му очи, толкова подобни на майчините му, че тя потрепери.

— „О, не, благодаря. Моля, пуснете ме да мина“ — изимитира я той, въртейки бедра в пресилено подобие на женска походка. Лили отмести поглед, отвратена. — Даже и когато мъкнеш пясък, си мислиш, че си проклетата кралица на Англия. Ама не приличаш на нея. Точно сега приличаш на мръсна повлекана, каквато си и всъщност.

— Разкарай се от пътя ми.

— Въобразяваш си, че си си намерила уютно подслонче, а? Разтворила си си краката за господаря и сега всичко ще е по мед и масло, а? — Тя се опита да се провре покрай него, но той й се препречи. — Тая няма да я бъде, не и за дълго. Но аз ще ти кажа кое ще го бъде.

— Трейър…

— Ако покажеш малко благоразположение, драга, положението ти може значително да се облекчи. Какво ще кажеш, принцесо?

Беше се вцепенила от гняв, прекалено ядосана, за да говори. Тя го тласна с рамо с всички сили, но все едно се опитваше да премести канара. Съвсем внезапно той протегна и двете си ръце и сграбчи гърдите й. Вбесена, тя хвърли кофите и отблъсна дланите му.

— Копеле! — изруга тя. Наглият му смях още кънтеше в ушите й. С подкосени крака, тя отстъпи назад и се взря в него, държейки се здраво за металните пръти.

— О, виж, не е ли срамота. Изтърва кофите си, а? — Той надникна над ръба на перилата към плажа отдолу, където празните кофи лежаха полузаровени в пясъка, и поклати глава с престорено съчувствие. — Сега ще трябва да почваш отначало. Искате ли да ви помогна, Ваша светлост? — Той пристъпи към нея с грозна усмивка.

Лили си представи как я принуждава да отстъпва стъпка по стъпка чак до долу, ухилен през цялото време. Закова крака. Сграбчи перилото с една ръка, другата сви в юмрук и се подготви.

— Мис Лили.

Трейър се завъртя бързо. Галън Маклийф стоеше в края на скалата над тях широко разкрачен, а мътните му сини очи излъчваха предизвикателство.

— Казаха ми да те доведа. Лоуди рече, че господарят те иска веднага.

Трейър пак се обърна. Тя погледна встрани, за да избегне погледа му, но докато се провираше покрай него, го чу да промърморва до сами ухото й:

— Следващия път, кучко — Студена тръпка я преряза от главата до петите.

— Благодаря ти, Галън — бе всичко, което можа да каже на Маклийф, но благодарността в очите й му подсказа колко навременно се бе оказало появяването му.

— Ще хвърля тоя дебел задник в морето, само да кажеш, Лили — рече й той меко, докосвайки я успокоително по ръката.

— Нищо не се случи, наистина. По-добре да го забравим.

Той се усмихна наперено, откривайки празното място между предните зъби.

— Както искаш. Но предложението си остава, когато и да пожелаеш.

Опитът й за усмивка бе жалък. Разделиха се там и тя се отправи към къщата със съзнанието, че зад себе си бе оставила един приятел и един опасен враг.