Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (11)

Глава 11

— Можем да останем само два дни — трябва да сме в Пензънс рано в петък за празненството в дома на семейство Линч. След това ще бъдем с Трелони в Моунт Бей целия месец юли. Не знам защо изглеждаш толкова изненадан, Девън. Писах ти за моите планове още в последното си писмо.

— Спомням си добре, майко, и ни най-малко не съм изненадан. — Той целуна хладната розова буза на лейди Елизабет и се усмихна топло на скептичния поглед в синьо-зелените очи, досущ като неговите, после се обърна към другата си гостенка. — Алис, радвам се да те видя. Много смело от твоя страна да се решиш на такова дълго пътешествие в провинцията с майка ми. Но аз винаги съм знаел, че си куражлия.

— Ха! — гласеше отговорът на майка му.

— Здравей, Девън — поздрави го лейди Алис Феърфакс и му стисна топло ръката. — Как си? Отдавна не сме се виждали.

— Така е, да. Благодаря ти за последното ти писмо. Не съм сядал още да ти отговоря, понеже нещата тука са доста хаотични това лято и…

— Няма нищо. Никога не очаквам отговор, когато ти пиша. Просто не искам да изгубваме връзка.

— Ще се поправя за в бъдеще, обещавам.

Дамите седнаха отново на местата си и му разказаха за горещото, но доста скучно пътуване от „Белите дъбове“, имението на лейди Елизабет, до Уитъридж в Девъншир. Казаха, че не искат чай, защото преди по-малко от час били спирали в Лоствитиел и не искали да си развалят вечерята.

— Макар че това ще е безсмислена мярка, ако мисис Белт е все още твоя готвачка — забеляза Елизабет язвително. — Самата тя е напълно в състояние да го стори.

— Не е чак толкова лоша, майко.

— Казваш го, защото не те интересува какво ядеш. Предполагам, че онази жена Хоуи още ти е икономка?

— Така мисля. Поне последния път, когато забелязах.

— Странна жена. Би трябвало да я уволниш.

— Защо? Тя се грижи за всичко. И не ме занимава с глупости. Перфектна е.

Лейди Елизабет изцъка с език и се огледа наоколо.

— Колко мрачно е тук, Девън. Защо не боядисаш тези апартаменти? Цялата къща изглежда занемарена напоследък, ако искаш да знаеш. Ако не вземеш мерки, само ще ти струва по-скъпо, когато най-сетне се заемеш с ремонтите.

— Как е Клей? — намеси се Алис, отправяйки към Девън усмивка, изпълнена със симпатия. — Стрингър казва, че не си е у дома.

— Не е, замина за Лондон, доколкото знам. Каза, че тук е прекалено скучно. Ще съжалява, че ви е изтървал.

— Чухме най-невероятни слухове за него, знаеш ли? Трудно е да се прецени какво да вярваме.

— Вярвайте на всичко — отвърна той със смях, но видял изражението на майка си, той бързо продължи: — Той е добре, в идеално здраве и всичко останало. Няма да бъда изненадан, ако реши да се установи на едно място в близко бъдеще. Това би трябвало да те зарадва, майко.

— Ще се зарадвам чак когато го видя. Не зная кой от синовете ми е по-голямо разочарование за мен. — Девън скръсти ръце и й отправи учудено — развеселена усмивка. След няколко мига тя се предаде и се разсмя. — Не си ме питал за Катрин — отбеляза тя остро.

— Да, тъкмо щях…

— Ще има друго дете.

— Мили Боже! Това е…

— Седмото, да. Знам. Не познавам друга жена толкова луда по бебетата. Не го е взела от мен, а едва ли и от баща ти. Трябва да е наследство от друго поколение. Каза ми да ти предам, че няма да ти пише повече, докато не й отговориш поне веднъж. Наистина, Дев, тя е единствената ти сестра, можеш поне да се опиташ да не скъсвате връзките.

Преди да успее да отговори, на вратата се появи една салонна прислужница. Тя се поклони нервно, несвикнала да бъде в компанията на такива високопоставени гости, и изпя съобщението си:

— Изпратена съм да кажа на ваши височества, че стаите са готови, и да ви заведа, ако желаете да си отдъхнете преди вечеря.

Лейди Алис се изправи. Беше дребна млада жена, с фини кости, с красива светлокестенява коса и лешникови очи.

— Мисля, че аз поне ще се кача. Вие двамата си поговорете. Ще се видим на вечеря.

Елизабет кимна одобрително. Девън стана и изпрати Алис до вратата.

Момичето имаше още едно съобщение.

— Трябва да ви предам, че Мидж е бил разходен, напоен и сега подремва в стаята ви, милейди — каза тя на Елизабет.

— Боже мили, майко, наистина ли си довела тази отвратителна пародия на куче със себе си?

— Разбира се. Никъде не ходя без кученцето си. Благодаря ти… как се казваш? — Но момичето вече се бе изпарило. — Как се казва момичето? Нова е, нали?

— Така ли? Нямам ни най-малка представа.

— Наистина, Девън, трябва да обръщаш по-голямо внимание на случващото се в дома ти. Слугите ти могат да те оберат до шушка и ти не би разбрал. Алис изглежда добре, нали? — продължи тя без всякакъв преход. — Някои жени разцъфтяват по-късно, нали знаеш. Смятам, че Алис е една от тях.

— Бих казал, че има още хубави години пред себе си. На колко е тя, около двайсет и четири?

— Май да. Хубаво момиче е, нали?

— Да, майко.

— Има толкова приятен, умерен темперамент. И аз се чувствам чудесно в нейната компания, като с дъщеря си. Ще наследи доста голямо състояние, когато баронът си отиде. Очаквам, че около нея ще закръжат рояци мъже. Не че ги няма и сега, но тя е толкова скромна, непретенциозна…

— Майко.

— Да, скъпи?

— Алис е умна, красива и добродушна, отдавна сме се съгласили по този въпрос, и някой несъмнено ще се ожени за нея. Както и да е, това няма да съм аз.

Лейди Елизабет невинно повдигна вежди.

— Божичко, никога не съм намеквала да го сториш!

— О, хайде сега.

— Много добре — отстъпи тя с лекота. — Ще призная, че ми е минавало през ума, че вие двамата си подхождате отлично. Феърфаксови са ни стари приятели, познавате се с Алис от детинство, тъй че не би имало никакви изненади, привързани сте един към друг. А и Алис се нуждае от някой, за който да се грижи. Може би няма да е вълнуващ съюз, но пък ще бъде здрав, базиран на взаимно харесване и зачитане. Изживял си достатъчно вълнения за два живота. — Както почти бе очаквала, лицето на Девън се затвори, но тя продължи, облягайки се на него, с очи, изпълнени с решителност. — Скъпо мое де те, не искаш ли да бъдеш щастлив?

— Не мисля за това — отвърна той рязко. — Казваш, че обичаш Алис като своя дъщеря, но очевидно не мислиш за нейното щастие. Ако ти е толкова скъпа, как можеш да й пожелаваш някой като мене?

— Каква глупост. Би могъл да бъдеш добър съпруг на някоя жена, стига да…

— Грешиш. И този разговор и безсмислен. — Той й обърна гръб и се загледа през отворения прозорец към потъналата в сенки тераса. Морето бе спокойно, мирно. На хоризонта можеха да се забележат тройка рибарски лодки, излезли за херинга, които се поклащаха като грахови зърна върху сребърен поднос. Откъм изток се прокрадваше тънкият диск на новата луна. Късното следобедно слънце освети деликатните черти на лицето й и му разкри повече сребро в косите й, отколкото си спомняше от предишната им среща. — Разкажи ми за себе си. Как си? — Не очакваше да получи искрен отговор. Независимо от това дали беше добре или зле, обичайният отговор на Елизабет бе неизменното „Много благодаря, добре съм“, последвано незабавно от отклоняващо запитване за здравето на питащия. Беше й неловко да говори за себе си и вярваше, че впускането в обяснения за физическото или душевното си състояние е невъзпитано.

Затова и Девън бе учуден, когато тя, след моментно колебание, отвърна:

— Бях тъжна. Опитвах се да се преборя, но не успях. — Той протегна ръка към нейната и тя изписа малко крива усмивка на устните си заради него. — Нали знаеш, през август ще се навършат четири години.

— Да.

— Толкова ми липсва.

— И на мен.

— Странно е, нали? Бракът ни беше бурен, меко казано. Понякога се чувствах щастлива само когато бяхме разделени — той тук, аз в „Белите дъбове“, но какво ли не бих дала, за да бъде сега тук с нас. Мисля, че дори бих се съгласила да живея на това място просто за да бъда с него. Той винаги е искал това.

— Не съм си представял, че ще доживея да те чуя да го казваш. Ти мразиш това място.

— Да, каква ирония. Но ти грешиш — аз не го мразя. Просто не можех да живея тук. Девъншир винаги е бил моето пристанище, както Корнуол — неговото. — Тя стисна ръката му. — Ти си приличаш с него в това отношение. Знаеш ли, че се карахме как да те наречем.

Девън кимна — знаеше много добре семейната история.

— Казах, че ще живея цяла година тук, ако ми позволи да кръстя първородния си син Девън.

— Но не си спазила обещанието си.

— Да. — Тя въздъхна и отмести поглед. — Труден човек беше баща ти. Приличате си много. Беше темпераментен и неспокоен. Не можеше да се задържи и миг на едно място. Обичаше и мразеше с еднаква страст и беше колкото безразсъден, толкова и внимателен. Можеше да изпитва дълбока мъка, но и най-светла радост. Също като теб обожаваше Даркстоун.

— Заради морето.

— Казваше, че го спасява да не полудее. Аз му се смеех — мислех, че преувеличава, че се опитва да ми направи впечатление. — Тя наведе глава. — Не бях най-добрата съпруга, Дев. Обичах го много, но не можех да живея с него. Или поне така си мислех. Сега…

Тя погледна нагоре. За облекчение на Девън гласът й изгуби меланхоличната си нотка и зазвуча бодро като преди.

— Глупаво е да съжалявам за миналото, разбира се. Ако Едуард влезеше ей сега в тази стая, щяхме да бъдем щастливи само няколко часа. После тежките думи отново щяха да ни разделят. — Облегна глава на облегалката на високото кресло. — Все пак, искам да знаеш: едно от най-горчивите ми съжаления в този живот е, че не бях с него, когато умря. Трябваше да бъда тук, с вас.

— Но ти не знаеше, че той умира.

— Няма значение. Трябваше да бъда тук. Той бе мой съпруг. Замълчаха. Познаваха се твърде добре, за да се утешават с баналности. Трагедии се случваха. И двамата бяха загуби; най-скъпите на сърцето си и бяха станали безупречни в непростото изкуство да компенсираш загубата.

— Е — каза Елизабет най-сетне. — Мисля, че и аз ще се кача и ще се преоблека. Знаеш ли, че и двете сме си довели собствените прислужнички? Доста впечатляващ антураж. Допускам, че мисис Хоуи ще се погрижи за тях — още нещо, за което не трябва да мислиш. Все още ли карате по местните традиции — вечеря в пет?

— Пет е късно за нас — усмихна се Девън и й помогна да се изправи. Не бе тъй пъргава, както я помнеше. — Ще сме освирепели от глад дотогава. Но, за Бога, щом трябва да бъдем модерни — ще бъдем. — Елизабет се подсмихна. — Ще те заведа до стаята, майко — каза той и преплете нежно ръка в нейната.

 

 

— Да не би наистина да очаквате да вечеряме на същата маса? С по-ниско стоящите прислужници?

Лили се спря, понесла сребърни прибори за вечерята, и се заслуша. Гласът принадлежеше на мис Търнър, личната прислужница на лейди Алис, застанала нацупено на входа на стаята, облечена в тънка рокля от червеникавокафява коприна. Мис Кенеди — прислужничката на лейди Елизабет се провря зад гърба й в следния миг и двете заедно изгледаха Лили с еднакви изражения на толерантно учудване.

— Мери, вече действително сме в провинцията — каза мис Търнър на приятелката си. — Това момиче най-сериозно възнамеряваше да ни сложи на масата на прислугата. — И двете се изсмяха презрително.

Лили се поизпъчи леко. Бяха на около нейната възраст, може би година-две по-големи. Преди да беше дошла в Даркстоун, не бе имала и най-малката представа за мощната, ревностно пазена разграничаваща линия между по-висшите и по-низшите — ха! — прислужници в едно по-голямо домакинство. Най-високият ранг бе личната прислужничка, която стоеше дори по-високо от икономката, и жената, която получеше този лелеян пост не позволяваше никому да го забрави нито за миг. Лили презираше от дъното на душата си тази слугинска йерархия. Мразеше дребнавата порочност на системата, в която чак когато се издигнеше от прислужничка в черната кухня до помощничка в кухнята едно момиче добиваше привилегията да бъде поздравявано с „добро утро“ от салонната прислужница. Но поне се бе научила, че не само богатите и могъщите можеха да бъдат арогантни и надменни — това бе човешко качество, необвързано със социалното положение. Голата истина бе, че класовото разграничаване изваждаше на показ най-лошото у всички.

Подреди и последната вилица и си сложи най-любезната усмивка.

— Къде смятате, че бихте желали да вечеряте? — запита ги тя, поставяйки върху думата същото изкуствено ударение, както и царствената мис Търнър.

Очите на въпросната особа се присвиха от подозрение.

— В стаята на мисис Хоуи, естествено. Но не с тази помия, която готвачката нарича „рибни котлети“, разбирате, нали.

— О, в никакъв случай — съгласи се Лили. — Щом ще вечеряте с нашата многоуважаема икономка, уверена съм, че храната ще е истинска изненада. Положителна. Е, за провинциалните мащаби, искам да кажа.

Мис Търнър се почувства обидена, но не можеше да разбере защо.

— Нахално момиче. Откъде си?

— От Корнуол, разбира се. Земя на варвари и разбойници. Извинете ме. Ей сегичка ще отида и ще сложа още два комплекта прибори в покоите на мисис Хоуи. — Тя се промъкна покрай двете момичета, като ги остави да я изгледат в гръб с безкрайно учудено изражение.

Бяха още там, когато се завърна, разположени свободно на същата маса, която неотдавна бяха презрели, решавайки очевидно, че има по-голям смисъл да се големеят пред публика, отколкото само пред един очевидец. Компанията на иконома бе преценена за достойна за тяхното внимание, така че докато се преструваха, че никой от насъбралите се в стаята останали членове на прислугата не съществуваше, те разказаха на Стрингър всичко за баснословното количество багаж, с който пътували господарките им. Мис Търнър описа нещастието на Джошуа, лакеят негър на лейди Алис, когато научил, че няма да я съпровожда в пътуването. Джошуа бил гордостта на домакинството на семейство Феърфакс със своята смарагдовозелена ливрея, копринени чорапи и напудрена коса, и мис Търнър се закле, че миришел по-сладко и от нейно височество.

— Толкова е предан на моята господарка! Тя го води навсякъде, разбира се, и положително го обича безумно. Лейди Елизабет бе тази, която каза, че той не трябва да идва, защото щяла да вземе малкото си кученце и нямало място за два талисмана. Като чу, Джошуа се разплака като бебе, а сълзите му проправяха малки черни пътечки до напудрените му бузи.

Мис Търнър огледа омагьосаните си слушатели със задоволство. Истории от живота във висшето общество бяха рядкост в Даркстоун. Окуражена, тя продължи с разказа за бала, който семейството на лейди Алис били дали през пролетта, впускайки се надълго и нашироко в подробности за дългата предварителна подготовка, за роклята, която нейно височество носела, за прическата й, която самата мис Търнър й и била направила, за сервираната храна и асортимента вина, за оркестъра, който беше свирил. Лили прибираше масата и слушаше само с половин ухо, но внезапно появилата се игрива нотка в гласа на мис Търнър привлече вниманието й, още преди да разбере думите.

— Дочух слух, че ще има и друг повод за тържество във Феърфакс Хаус скоро… или пък в Даркстоун. Може би и вие сте го чули, мистър Стрингър. — Сега вече бе приковала общото внимание. — Говори се — прошепна тя на висок глас и се наведе напред с престорена дискретност, че моята господарка и вашият господар ще се оженят преди края на годината.

Лили замръзна на мястото си с драни притиснати силно в грубата дървена маса, докато връхлетелият я световъртеж не отмина. Сигурно не бяха изтекли повече от няколко секунди, защото в следващия миг до нея достигна приглушеният шепот на вълнение и изненада от новината на мис Търнър. Още миг по-късно долови любопитните, жадни да видят реакцията й! Остави чинията на масата, изправи под прав ъгъл една вилица изпълнена с надеждата, че убедително демонстрира безразличие.

Но вътрешно се чувстваше сякаш я зашлевили. „Глупачка, глупачка такава!“ смъмри се тя. Денят бе препълнен със сурови уроци, но този бе най-тежкият и измести останалите на заден план.

Лоуди се показана вратата зад кухненската прислужничка. Носеше поднос. ОТ миризмата на задушена риба на Лили й се повдигна. Внезапно вече нямаше значение какво мислеха за нея или какво щяха да приказват зад гърба й. Отиде до Лоуди и я заговори бързо и ниско.

— Кажи на мисис Хоуи, че съм болна, Лоуди. Кажи, че не ми се яде нищо. Кажи й, че ще се върна след час да помогна за раздигането. — Излезе, без да изчака отговора на Лоуди.

 

 

Пътят към носа на брега, опасен и коварен в безлунни нощи, сега бе осветен почти като денем. Сребърни лунни лъчи се отразяваха в морските води и играеха в такта на полюшващите се вълни. Гласът на лейди Алис бе прохладен и приятен над ромона на морето, и водеше разговора леко и безобидно. Въпреки това Девън трябваше да се бори със себе си да не забрави напълно, че не е сам. Бяха се спрели точно над мястото, където преди няколко часа едва не бе прелъстил Лили Трабълфийлд.

Направи сериозен опит да се отърси от ярките, еротични видения, но те непослушно се завръщаха и го измъчваха, оставяйки го раздразнен и разсеян. Най-трудно от всичко бе да се опитва да не си представя по-различен край на тяхното за съжаление кратко усамотение. Бе я докарал до предела, до самия ръб на отдаването, и само крайно ненавременната поява на прислужника му я бе спряла.

— Девън? Слушаш ли ме изобщо?

— Алис, прощавай, аз… мислех си за мината — имам някои проблеми — измърмори той помирително. Взе ръката й в своята и пак тръгнаха.

Не бяха минали много път, когато тя спря отново и го попита много сериозно:

— Как си, Дев? Как я караш? Щастлив ли си?

По лицето му пробяга саркастична усмивка. За втори път днес му задаваха този въпрос.

— Вече не мисля за тези неща Али.

— Не си ме наричал така от години — каза тя меко и го докосна по ръката. — Липсваш ми, Девън. Иска ми се да идваше в „Белите дъбове“ по-честичко, както някога. Това ще направи майка ти толкова щастлива. А и, разбира се, моето семейство ще се радва да те види във Феърфакс Хаус.

— Говориш точно като Клей — винаги се опитва да ме откъсне от Корнуол.

— Защото ни липсваш.

— Липсвам ви, защото не ме виждате често. Иначе отдавна да съм ви омръзнал.

— Не е вярно.

Изгледа я внимателно и си отдъхна от облекчение, като не съзря нищо повече от привързаност и загриженост в топлите кафяви очи. Но Алис му бе отдавнашна приятелка, не искаше да я нарани с безразличието си, затова каза меко:

— В съзнанието си майка ми вече ни е оженила, нали знаеш!

— Да, разбирам го.

— Ти винаги си била добър приятел, Алис. Надявам се, че така ще бъде и за в бъдеще.

Изтече минута, после две. Тя преплете пръсти с неговите. Той изучи профила й за някакви следи, подсказващи настроението й. Усмихваше се, но погледът й бе достатъчно решителен.

— Скъпи Дев — каза тя, потупвайки го по ръката. — Надявам се, че и ти ще си останеш мой приятел.

— Можеш да разчиташ на това.

Продължиха пътя си, без да разговарят.

— Разкажи ми за Клей — подкани го внезапно Алис. — Историите, които чувам, са абсолютно шокиращи. Вярно ли е, че е капитан на пиратски кораб, и че спасява френски емигранти и ги превозва до Холандия?

Девън отметна глава и се изсмя с цяло гърло.

— Е, точно това не го бях чувал. — Поеха отново с преплетени ръце, усмихвайки се един на друг.

Лили ги гледаше от пейката си на осветената от луната тераса. Звукът от смеха на Девън ехтеше в ушите й дълго след като се бяха скрили. Какъв късмет, че лейди Алис бе дошла толкова навременно, почуди се тя, защото другата жена й бе помогнала да погледне на окаяната среща с господаря този следобед в подходящата светлина. Сега случката й се струваше, непоносимо противна и тя потръпна, като си представи презрението, което той трябва да изпитваше към нея. Но урокът беше полезен, макар и позакъснял. Тя го прегърна като трънен венец до гърдите си.

Макар че именно задушаващата жега я бе изкарала вън от таванската й стаичка, Лили потрепери. Горчиво студена решителност се надигаше у нея. Много скоро, безпарична или не, тя трябваше да намери начин да напусне Даркстоун.