Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (17)

Глава 17

Лили се разбуди от високия, жалостив крясък на ранобуден скорец наблизо и в първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Тежки стъпки над главата й я объркаха още повече. После дочу плясъка на вълните, усети лекото люлеене на пухеното легло, където лежеше, и си спомни. Беше на борда на „Спайдър“ и си подремваше в капитанската каюта.

Обстановката бе превъзходна. Не луксозна — каютата бе твърде малка и спретната, но уютна и приветлива в един мъжествен, скромен стил, който доста я изненада. Въпреки любезността и очарователното му държание, Лили не бе успяла да възприема на сериозно „младия господар“. Сега, след като бе видяла кораба му и бе изслушала енергичните му, пространни и изтощителни коментари за безчетните плавателни достойнства на „Спайдър“, тя бе готова да преразгледа отношението си. Клейтън Даркуел може и да бе безгрижен, лекомислен и незрял, класическо въплъщение на по-малкия син, но що се отнася до корабите и мореплаването, очевидно бе абсолютен експерт.

Също така хранеше фанатичната вяра, че всички други споделяха интереса му в тази област. „Знам какво си мислиш“, бе казал той на Лили трийсет секунди след като бе слязла от каляската на Даркуел и бе съзряла „Спайдър“, закотвен в живописното речно устие. „За размерите си е с доста увеличен такелаж. Но именно това е, което го прави тъй бърз! Освен гафела, той има и двойни квадратни връхни платна, а също и голямо и по-малко — странични. Ето защо се нуждае от тези големи въжета — да може да се опъват. Затова и тази конструкция, която е много по-здрава от обикновената каравела. Хайде, да се качим на борда.“

Лили и Девън се спогледаха развеселени, преди да го последват по прашната пътека, водеща до реката. Клей изсвири и над перилата надникна нечия рошава глава, друг им помаха и не след дълго към тях се понесе малка едномачтова лодка, която ги отведе на кораба.

Мъжът бе Уайли Фолк, първият заместник на Клей, който бе наглеждал ремонтите по кораба последните две седмици. Когато Лили невинно попита що за ремонти са били, Клей само й намигна. Девън направи измъчена гримаса и отговори вместо него:

— Трябваше да вземат мерки за онази малка подробност с фалшивото двойно дъно, понеже потенциалните купувачи сигурно биха намерили за малко странно наличието на това удобство. Да не споменаваме думата „незаконно“.

По време на последвалата обиколка Лили научи за размерите на „Спайдър“ (петдесет и две стъпки на дължина и двайсет и две на ширина), максималната скорост (девет възела и половина), тонажа (шейсет, без контрабандата) и въоръжението (двайсет осемфунтови лафетни оръдия). Освен това се измори за рекордно кратко време. Девън го забеляза дори преди самата нея и настоя да отиде да си полегне в кабината на Клей.

Зачуди се колко ли дълго бе спала. Чувстваше се чудесно. Но кое ли време беше? През малкото прозорче високо на стената небето грееше в меко, безоблачно розово. Протегна се предпазливо, ребрата й все още бяха свръхчувствителни и резките движения й причиняваха пронизваща болка, после седна. Толкова удобно легло въобще не бе очаквала да намери на такъв стегнат търговски кораб. Мина й мисълта, че на капитана на „Спайдър“ несъмнено се случваше да забавлява дами в каютата и леглото си. На вратата леко се почука. Май не се казваше „вратата“ и „прозорецът“? Изглежда, че продължителната й дрямка бе изтрила всичките й познания по морска терминология.

— Влез.

Беше Девън. Макар че бе облечена от глава до пети, само бе свалила обувките си, нещо я накара да издърпа муселиновия чаршаф плътно до брадичката си и неловко да прокара ръка през разрошената си коса. В същото време видът му я изпълни с дълбока, ликуваща радост и тя му отправи сладка приветствена усмивка. Днес бе облечен небрежно в синьо сако и панталони от еленова кожа, и тя си помисли, че никога не го е виждала по-хубав. Трябваше да наведе глава, за да прескочи прага и мощта и енергията, излъчвани от едрото му тяло, смалиха още размерите на кабината. Под мишница държеше обемист пакет, опакован в разноцветна хартия.

— Здравей — рече тя с нотка на свенливост, породена от начина, по който я гледаше. — Тъкмо се събудих.

— Виждам. Добре ли спа?

— Благодаря, чудесно. Колко е часът?

— Около шест, бих казал.

— Шест! Господи, сигурно двамата с Клей сте искали да си тръгнете още преди часове. Защо не ме събудихте?

— Нямаше нужда. Решихме да останем.

— Моля?

— Ще останем тази нощ и ще тръгнем на сутринта. Клей е планирал прощална вечеря — на борда. Нямаш нищо против, нали? Сметнахме, че обратният път ще те изтощи.

— О, не, наистина съм…

— А освен това, той иска да останеш. Казва, че това е последната му вечер на „Спайдър“ и желае приятелите му да са с него.

— О! — Фактът, че Клей я счита за свой приятел, я трогна по един неочакван начин. — Тогава ще остана с удоволствие.

— Добре. — Приближи се до нея. — Това е за теб, Лили. За довечера. — Той остави пакета на леглото.

— Какво е то?

— Ще видиш.

Изглеждаше загадъчен и много доволен от себе си. Лили проследи с пръст панделката на пакета и му се усмихна. Никога не й бе давал подарък.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Тук на бюрото има още свещи, ако ти потрябват. — Отиде до вратата. — Мистър Фолк е успял някак си, не ме питай как, да организира пикник. Всичко е готово. Клей каза да побързаш, защото всички умират от глад.

Лили се разсмя.

— След две минути съм готова. Загадъчното изражение се завърна на лицето му.

— Може би малко повече от две — рече той и си излезе.

 

 

— Хареса ли я?

— Не знам. Оставих я, преди да я разопакова.

Клей подаде на брат си кана с ром и лимонов сок и се облегна на главната мачта, вперил поглед към залеза.

— За контрабандния коняк и френската коприна — вдигна той тост, широко усмихнат.

Девън го изгледа с присвити очи.

— За последния контрабанден коняк и френска коприна. Убеден съм, че това искаше да кажеш, нали?

— Разбира се — увери го Клей, а очите му просветнаха игриво. Отпиха.

Беше отлив. Вперил поглед в сушата, Девън не виждаше нищичко от кипящия наоколо живот. Чакаше едно-единствено нещо: да види Лили в бледорозовата рокля от най-нежна коприна, с дълги ръкави и ниско изрязано деколте, с фина брюкселска дантела върху пластовете от богати дълги поли. Дали щеше да си е разпуснала косата? В такъв случай щеше да накара дори залеза да се засрами. Искаше му се да може да й подари и подходящи обувки за тази вечер, елегантни френски пантофки с високи остри токчета. И скъпоценности. Смарагд и аметист, сапфири и аквамарин. Щеше да изглежда красива също и с диаманти на шията и на деликатните си китки. Представи си я със златни обици и сребърни пръстени на дългите си, изящни пръсти. И перли, втъкани в къдрещите се кичури на прекрасната й коса.

Чу стъпките й. Обърна гръб на Клей, прекъснал го насред онова, което му казваше, и отиде да й предложи ръка. Първо се показаха главата и рамената й. Изпълнената му с приятно очакване усмивка трепна и се стопи. Спря като закован. Бе облякла старата си памучна рокля. Мушна ръце в джобове и я погледна мълчаливо.

Можеше да познае по очите му, че е разгневен, но се опитваше да го прикрие. Клей се промъкна покрай него и тя пое с благодарност протегнатата му ръка и пристъпи на палубата. Отдаваше съответните, безсъдържателни реплики на малко прекалено оживеното му бърборене и отпиваше от чашата вино, което и подаде, но през цялото време не изпускаше Девън от очи. След няколко минути напрежението взе да се отцежда от раменете му и той направи няколко учтиви опита да се присъедини към разговора им. Събра смелост и го приближи. Клей говореше нещо за кораба си. Девън я погледна открито за пръв път и тя се възползва от случая да му отправи извинителна усмивка, като се надяваше той да разбере. Стоманеният син взор забележимо омекна, докато го гледаше и сърцето й заблъска силно в гърдите. Потисна порива да се пресегне за ръката му или да прокара пръсти по твърдата линия на скулите му, но над ръба на чашата тя му отправи трепетно послание, което безмълвно шептеше благодаря ти.

Реката бе спокойна, въздухът — мек. Слънцето хвърли последни лъчи над водната шир и се скри зад ниско скупчените облаци. В миг небето от златно стана ръждиво. Бухал извика някъде между боровете. Клей запали фенер. После с театрален поклон ги покани на вечеря от наденички и плодов пай. Започнаха да се хранят.

Разговорът бе оживен и забавен. Започна с провокационното и, както Лили позна от изражението на Девън, доста поизтъркано изявление на Клей, че „свободната търговия“, както държеше да я нарича той, е породена от природния инстинкт на човека да заобикаля закона и че дори и най-почтените изпитват тръпка вълнение, когато успеят. То доведе до разгорещена дискусия за моралните и икономическите последици от контрабандната търговия. Клей твърдеше, че докато правителството задължава повече от хиляда вносни стоки да бъдат обмитявани, гражданите ще продължават, и при всеки удобен случай, да пренасят контрабандно чай, сол, бренди, коприна, а дори и елементарно нещо като карти за игра. Със същия плам Девън настояваше, че контрабандата опустошава икономиката. Лекът, съгласяваше се той, бил да се понижат тарифите за спиртните напитки, сапуните и всичко останало. Междувременно, хората с положение трябвало да действат в рамките на конституцията, която впрочем им осигурявала много по-съществени лични свободи в сравнение с всички други държави по света, и да се опитват по законов път да премахнат архаичната система на мита, такси и данъци.

В краката на господата лежеше каса френски коняк, чийто произход тактично не се обсъждаше. Твърдостта на убежденията на Клей растеше право пропорционално на изпитото количество от коняка. Правителството, защитавано от Девън, стана прицел на язвителния му присмех. Той осмя популярното схващане, че бедните трябва да спестяват повече и тяхна била вината, че не можели да се поместят в доходите си. Мастити, добре охранени членове на парламента имали лицемерието и нахалството да твърдят, че проблемът се криел в прахосничеството, не в бедността. И искали да променят положението на бедните чрез образование — като организират за тях неделни училища например, отбеляза той презрително, така че да не им се пречи на работата през другите шест дни. Девън отсече, че Клей е напълно прав, но начинът да се променят нещата бил да се даде работа на бедните — в медните мини например, а не с милосърдни подаяния, припечелени от незаконна търговия.

Лили бе очарована. Никога не бе слушала разговори на политически теми между мъже, чието положение в обществото реално им даваше власт да променят нещата, да въздействат на държавните дела. Баща й бе умерен привърженик на вигите, но единствено поради факта, че имаше по-малко доверие на торите. Седеше тихо, гледаше да не се обажда много, но по някаква причина не се чувстваше пренебрегната. Струваше й се, че и двамата мъже осъзнаваха присъствието й, независимо колко разгорещен ставаше спорът. Усещаше също, че всъщност бяха много по-близо до единомислието, отколкото си даваха вид и заемаха противоположни позиции по всеки въпрос заради удоволствието от самия спор.

Гърбът я болеше малко. Когато разговорът се прехвърли върху физическите, моралните и умствените недостатъци на кралското семейство, тя прошепна някакви извинения и стана да погледа луната и звездите, отразени от неспокойната вода.

Кимайки на нещо, казано от Клей, Девън я наблюдаваше. Тя стоеше на ръба на премигващ пръстен светлина, разпръсквана от фенерите, загледана в осеяното с едри звезди небе. Дори и в безформената си сива рокля бе красива. Той знаеше това, разбира се, бе го знаел още първия път, когато я видя, но не бе позволил очарованието й да му въздейства по някакъв друг начин, освен физически, а дори и това го бе използвал срещу и. Какво се бе променило? Не знаеше. Против волята му, а и против нейната — сигурен бе — бе започнал да я разбира. Освен красивото лице, тя имаше нежно и щедро сърце. Повече не можеше да я разглежда като жена, на която не може да се доверява. Прекалено много пъти бе доказвала обратното. Ако продължаваше да й се съпротивлява, то бе само поради страх от собствените си чувства — не че имаше намерение да се жени за нея. Той не можеше да си позволи да рискува отново да загуби всичко. На един мъж това се случваше само веднъж в живота. Тъй като на него вече се бе случило, беше в безопасност. Но тя бе неустоима.

— Е, добре — изговори Клей на доста висок глас. — Време е да тръгвам.

Лили се извърна изненадана.

— Къде отиваш?

— Казах на Уайли, че ще празнуваме тази нощ.

— Но…

— В Лоствитиел. Има там една бърлога, където аз и екипажът ми сме прекарвали щастливо неведнъж.

— Една какво?

— Контрабандистко свърталище — обясни Девън.

— Оо! — Речникът й се обогати, но заминаването на Клей я разтревожи. — Наистина ли трябва да ходите?

Той изгледа лукаво Девън.

— О, да, определено, уредено е отпреди седмици. Капитанът и екипажът му, нали разбираш, ще се наслаждават на последната си нощ като безгрижни и свободни моряци заедно. — Метна се гъвкаво на въжената стълба и им рече: — Лека нощ на вас двамата. Вечерята ми достави истинско удоволствие и ви благодаря, че я споделихте с мен. Ще се видим утре. — В следващия миг вече бе изчезнал и те дочуха скърцането на гребла, порещи водите, а после настъпи тишина.

Оставяше ги съвсем преднамерено сами. Този факт бе пределно ясен на Лили, все едно че го бе изкрещял на всеослушание. Девън също го знаеше. Тя се облегна на корпуса и го загледа как се приближава бавно към нея.

Дойде тъй близо, че можа да различи тюркоазния блясък в очите му дори и на бледата лунна светлина.

— Мислиш ли, че ще е в състояние да се откаже от всичко това? — попита го тя с неравен глас и с жест, обхващащ „Спайдър“, реката и небето.

Но Девън нямаше никакво намерение да разговарят за Клей.

— Не знам. Защо не облече роклята, Лили?

Тя потърси изпитателно по лицето му за следи от гняв, но те се бяха изличили вече.

— Защо ми я даде? — отвърна му меко с въпрос.

— За да те накарам да се усмихнеш.

Тя се усмихна сега.

— По никаква друга причина?

Той чудесно разбра въпроса й и отговори с истината.

— Искам да се грижа за теб.

— Така ли? Защо? Преди няколко седмици искаше да скъсаш с мен. Предложи ми пари. Не искаше да ме виждаш повече.

Той се почуди дали думите й причиняваха същата болка, като на него. Но тя не го обвиняваше — гласът й бе нежен и тъжен, не горчив. Отново й отговори честно.

— Не знам какво се е променило.

Лили обаче мислеше, че тя знае. Бе определила новите му чувства към нея като равна смесица от вина и благодарност. Сега знаеше какво се е случило с Девън и недоверието му не можеше да я сломи, макар че все още то й причиняваше болка.

— Питаш ме дали ще стана твоя любовница?

Прямотата й го смути, после се почувства облекчен.

— Да.

— Отказвам. Никога няма да ти отдам тялото си срещу пари. Или срещу хубави дрехи, или собствено местенце. — Като се опитваше да овладее обземащото я треперене, тя го погледна право в очите. За кураж плъзна едната си ръка по ръкава на сакото му. Започна със силен глас, но завърши шепнешком. — Ще бъда твоя, но не искам нищо.

Не бе планирала да каже това, дори не го бе обмисляла. Но тя го обичаше. От осъзнаването на този факт я болеше, тъй като то вървеше ръка за ръка с увереността, че той ще я съсипе. Вече нямаше значение. Обичаше го от дълго време и вярваше, че винаги ще го обича.

Той нито помръдна, нито продума. Тя вдигна скованата му ръка до устните си и целуна пръстите му. Той се бореше с недоверчивостта си и за миг Лили изпита остра омраза към жената, която го бе превърнала в такъв.

— Дев — прошепна тя, — любов моя. Толкова е просто. — Обгърна го с ръце и го целуна по устните.

Той я прегърна механично, но все още не смееше да повярва на думите й. Отдръпна се назад да я погледне. Топлотата и искреността, които грееха в сребристите й очи, го увериха, че всичко е вярно. Всичко. Немирният бриз подхвана кичур от косите й и го запрати в лицето му — една наелектризираща милувка. Желанието се надигна в него, болезнено и безмилостно, но той я целуна нежно. Устните й като тъмна коприна се навлажниха, смекчиха и отвориха за неговите. Допря крайчето на езика си в нейния и усети тръпка да я разтърсва.

— Студено ли ти е, любима?

Усмихна му се с притворени очи.

— Не, не, чувствам се толкова… — Вместо да търси вярната дума, тя изля задоволството си в гърлен стон, женствен и откровено чувствен.

Ръката му върху китката й се стегна. Проследи с пръст линията на устата й, омаян от меката й, доверчива усмивка. Опря чело в нейното, носовете им почти се докоснаха, и прошепна:

— Искам те толкова много, Лили. Всичко ме боли.

Тя отново започна да тръпне. Хвана го за раменете и се притисна в него, усещайки забързания неравен пулс на сърцето си — или на неговото? Ръцете му се плъзнаха по хълбоците й, после нагоре и той повдигна ръцете й, докато не се сключиха зад врата му. Отново се целунаха, сковани от напрежение, с отворени, жадни уста.

— Да отидем долу — прошепна тя с тъничък глас.

Той изръмжа в съгласие. С преплетени ръце се спуснаха по стълбичката.

В каютата на Клей бе тъмно като в рог.

— Стой тук — нареди Девън и я остави до вратата. Лили чу тъп удар и болезнено възклицание. Очакваше да последва някое проклятие, но вместо това в мрака се разнесе нисък смях. Звукът му я стопли и озари. Чу се драскане на кремък в стомана и миг по-късно той запали свещ, а от нея — друга и в стаичката се установи приятен полумрак.

Всеки неин нерв се напрегна в очакване, когато той я приближи. Взе ръцете й и ги целуна първо по горната страна, после по дланите. Палецът му погали всяка от чувствителните възглавнички в крайчетата на пръстите й. Усещането бе толкова остро, че дъхът й започна да излиза на бързи, неравни тласъци.

— Хареса ли ти роклята? — прошепна той и допря език до китката, където туптеше забързаният й пулс.

Погледна зад него и я видя на леглото, където я бе оставила, прилежно сгъната и опакована.

— О, Дев, прекрасна е.

— От последната плячка на Клей е. Казах му, че искам нещо за теб, и той изпратил мистър Фолк до едно от скривалищата им да я донесе. Но знаеш ли, разбирам, че съм грешил…

— О, не…

— … защото не се нуждаеш от нея. Няма значение в какво си облечена. В тази рокля или в друга — ти си най-красивата жена, която съм познавал.

Доплака й се. Вдигна ръце да докосне лицето му и си помисли, че той е красивият. Прокара пръсти по брадичката му, по твърдата челюст, по гърлото му. Желанието, изписано по зачервеното му лице, го правеше да изглежда уязвим като никога и тя се изпълни с непоносима нежност. Усети как развърза косата й отзад и след миг тя се разстла по раменете й. Съзнаваше, че няма да го спре, че ще му отдаде всичко и това я правеше слаба и безпомощна. Целунаха се отново. Притисна се в него и провря ръце под сакото му, за да докосне широките му силни рамене. Той промени ъгъла на устата си и я зацелува, докато коленете й затрепериха неудържимо и тя усети как бива омаяна, завладяна съблазнена.

— От друга страна… — промърмори той и отново я целуна.

Трябва да бе пропуснала нещо — какво ли бе „от една страна“?

— Ммм? — измърка тя и отвори уста, така че той да може да продължи играта си с езика й.

Последва друго продължително мълчание.

— От друга страна — започна той пак, — ти си най-красива без всякакви дрехи изобщо. Говоря от опит.

Тя въздъхна и се поотдръпна. Усмихвайки се напрегнато, остана неподвижно, докато той разкопча дрехата й отпред и я свлече от рамената. Ризата й я последва и гърдите й се оголиха. Пламенният му поглед й подейства като милувка. Усети зърната й да настръхват и да се вирват още преди да я докосне. После той я докосна. Усещането я прониза като стрела и краката й омекнаха отново.

— Ти също — прошепна тя и започна да разкопчава ризата му. — Говоря от опит.

Не след дълго и двамата бяха голи. Девън се пресегна зад гърба й да затвори вратата. Будната част на мозъка й се учуди леко, тъй като тишината на борда на „Спайдър“ тази вечер, разчупвана само от техните приглушени въздишки и сподавен шепот, показваше, че са съвсем сами. Но когато я хвана нежно за раменете и притисна гърба й до вратата, тя разбра, че не търсеше уединение.

Плъзна ръце нагоре-надолу по тялото й. Погали корема й, поспря да се порадва на гърдите й. Повдигна ги и прокара език през копринено белите хълмове. Тихият стон, който тя нададе бе неговата награда. Наведе се ниско да положи устни върху чувствителното местенце под дясната й гърда, където кожата бе все още леко потъмняла.

— Боли те тук още, нали, Лили?

— О, не. Почти не. — Мисълта, че може да не завършат каквото бяха започнали, я накара да трепери.

— Все пак мъничко — настоя той и се изправи. — Така че трябва да положим специални грижи.

— О, да — съгласи се тя, замаяна от обзелото я облекчение. — Специални грижи, да. — Плъзна ръце от кръста му към голите му задни части и видя как очите му потъмняха и пламнаха. Горещите, твърди пулсации срещу корема й и подсказаха, че и двамата са загубени и нищо вече нямаше значение.

— Разтвори си краката, Лили — нареди той и притисна уста в гърлото й, после върху рамото й и тя се подчини доволно. Изстена при първия, въздушно лек набег на пръстите му. Нави в шепа кичури от косата й и издърпа главата й назад, след което покри отворената й уста със своята. Дълбоката му ласка я накара да изстене безпомощно. Той започна да прониква в нея с пръсти и език в бавен променлив ритъм. Силна, несдържана радост набъбна в нея, издигаше я все по-високо и по-високо с неподозирана скорост. Остави й се, защото му вярваше и защото нямаше друг избор. С името му на устните си, тя му се отдаде.

Не можеше да й се насити. Влажната й щедра уста бе главозамайваща и силните пресекливи присвивания в горещите й дълбини следваха такта на интимните му ласки. Изведнъж, толкова бързо, че той се изуми, тя се изви назад и отдръпна главата си. Очите й го омагьосаха: блеснали от страстта, дори и в момента на нейното освобождение, не се отделиха нито за миг от неговите. Целуна я отново — твърдо, силно, преди тя да свърши, удължавайки удоволствието колкото можеше, след което тя нададе мек, протяжен стон и отпусна безсилно глава на гърдите му, цялата разтреперана.

Дълго време не помръднаха. Лили се вслушваше в равномерните тласъци на пулса му срещу бузата си, изпълнена до последната си клетка с невъзможната си любов към него. Обичам те, говореше му тя с всичко свое, освен с думи — мъничка частица от инстинкта за самосъхранение я предпази да го каже. Тъга нахлу в далечните кътчета на душата й. Но сега не бе време за съжаления. Мъжът, когото обичаше, я държеше в обятията си. Затегна ръце около него и притисна устни над сърцето му.

Миг по-късно усети ръката му, която почти бе забравила да се събужда за нов живот. Замря. Не смееше да мърда, не смееше да диша. Намери безпогрешно онова нейно тайно местенце и един от изкусните му пръсти започна да го дразни с леки като пърхане на пеперуди потривания. Искаше й се да се изсмее над лекотата, с която я възбуждаше. Прошепна името му с глас, изпълнен с благоговейна почуда.

Болката на желанието му към нея бе непоносима. Кожата й бе като магия — всяко местенце, което докоснеше, пееше заклинания.

— Наведи се назад, Лили. Само раменете. Дръж ме здраво. — Тя стори всичко, което й нареди. Задникът й бе мек, заоблен — пасваше на ръцете му идеално. Придърпа хълбоците й по-близо и подви колене. Гладък и хлъзгав, той се плъзна в нея, докато коремите им се докоснаха.

Впериха погледи един в друг, задъхани, неподвижни. Миг по-късно взе ръцете й и ги вдигна от двете страни на главата й и започна да се движи с бавния, дълбок ритъм, който и двамата искаха. Със затворени очи, не на себе си, Лили зашепна:

— Моля те, моля те, моля те…

Целуна я кратко, но умът му не бе в това.

— Сложи си ръцете около врата ми, скъпа. — Тя го направи и — после той я повдигна с ръце под задницата й, като все още я натискаше във вратата. — Обвий крака около мен. — Тя направи и това и той я завъртя и я понесе към масивното бюро на брат си в ъгъла на каютата. Изблъска богато украсеното италианско кресло иззад него — нелегално внесено от Франция, една от най-любимите вещи на Клей. — Изглежда удобно — измърмори той и се отпусна в него.

Не се наложи да й казва да сгъне колене и да го възседне — това тя проумя сама почти мигновено, но тя обожаваше разпалените му инструкции. Дали всички мъже бяха така приказливи, почуди се Лили. Словоохотливостта му й даваше кураж. За да скрие лицето си, се наведе, целуна го и прошепна срещу устните му:

— Обичам начина, по който те усещам вътре в мен. Сякаш цялата се топя.

Той спусна уста надолу по шията й, по ключицата.

— Наведи се назад — нареди с гърлен шепот. Лили се подчини с готовност и той пое гърдата й в уста и я засмука жадно, настървено.

Тя ахна и го стисна за раменете.

— Никога не съм го правила с друг. Само с теб! Вярваш ли ми?

Той незабавно отвърна:

— Да. — Дали беше вярно? Не го интересуваше, не искаше да знае.

Хвана я здраво за хълбоците и я премести върху себе си, наслаждавайки се на безпомощността й, на абсолютната си власт над нея. Тогава тя зарови ръце в косите му и намери устата му в най-нежната, най-сладката целувка. Влажният й дъх бе като упойващ парфюм. Самообладанието му се пречупи.

Тя пак се отдръпна и двамата отново се втренчиха в очите си: омагьосани, пленени. Той се наклони назад, докато накрая тя цялата се излегна върху него, а краката й едва докосваха пода. Подпря се с лакти на гърдите му и сега тя започна да определя ритъма. Никога не се бе чувствала така, никога не бе изпитвала тази дива смес от власт и себеотдаване, контрол и самозабрава. Накрая остана само нуждата, сурова, оголена, изгаряща и неопределима. Тя се предаде.

— Девън, не мога… не мога…

Да се сдържам, имаше предвид тя, но той си помисли, че искаше да каже обратното. Сграбчи я за задните части и се хвърли в нея — отново и отново, ръмжеше ниско, животински, докато тялото й не се разтърси от мощни конвулсии. Извика нещо високо и неразбираемо и той усети безпомощните, неконтролируеми спазми дълго-дълго, преди тя да омекне и да се отпусне безсилно отгоре му. Държеше я здраво — прекалено здраво, знаеше го, но, о Господи! — не можеше да се сдържи, докато обезумял се забиваше вътре в нея отново и отново, и отново. Струваше му се, че никога няма да свърши. Когато това най-накрая стана и двамата се чувстваха немощни като новородени, неспособни и за най-малкото движение.

— Лили — промълви той. Кичури от косата й бяха полепнали по влажните му бузи. — Добре ли си? — Повдигна ръка да я погали по рамото, но дори това движение бе свръх силите му. Тя все още трепереше. — Добре ли си? Причиних ли ти болка?

Тя се опита да се изправи, да го погледне, но бе прекалено слаба. Отмести устни от влажното му гърло, за да може да я чуе.

— Не знам дали съм добре или не. Честно казано, въобще не ме интересува.

Дълбок, доволен смях се търколи от устните му. Хвърли поглед над главата й към прекрасната еротична гледка на разкрачените й крака, обяздили го от двете му страни, към сочните полукълба греещи в най-топло бяло над свитите му колене. Измести се мъничко, за да използва краката си да събере нейните. Тя го разбра моментално и стисна бедра около него. Но усещането бе прекалено силно — той нададе дрезгав вик, смесица от болка и екстаз, и тя спря, като се смееше меко. Двамата въздъхнаха дълбоко и се замилваха нежно.

— Би трябвало да отидем в леглото — рече той след известно време.

— Предполагам, че си прав. Харесвам обаче този стол. Ще ми липсва.

— Ще се върнем пак тук.

Тя го изгледа.

— Ще се върнем ли?

— Ммм, скоро. И неведнъж.

Тя потръпна едва доловимо.

— Как си, Лили? Сериозно те питам. — Нежно погали натъртената кожа на ребрата й, вгледан в лицето й.

Тя отговори с простата истина.

— Никога не съм била по-добре. Обичам това, което правим, Девън. Караш ме да се чувствам…

— Как?

— Не знам точната дума. Прекрасна.

— Ти си прекрасна.

— Съвършена.

— Ти си съвършена.

Тя пак започна да се смее.

— Възхитителна, неустоима, красива.

— Такава си.

Целуна го възторжено. Не му вярваше ни най-малко, но се чувстваше толкова щастлива.

Когато най-накрая събраха сили да се прехвърлят на леглото, те се излегнаха безмълвно, прегърнати и заслушани в тихия плясък на вълните отвън. Времето течеше незабелязано или пък бе спряло — не знаеха. Лили искаше да говори, да опише всичко, което той я караше да изпитва. Искаше да му разкрие коя е, а най-много от всичко копнееше да му признае любовта си. Но доверието на Девън бе крехко, новородено, ако проговореше, можеше да го разруши и тя нямаше да може да понесе това. Бъдещето бе извън контрола й — ако не друго, поне това бе научила през последните месеци. Засега, за тази нощ, тя бе доволна. Нещо друго имаше ли значение?

Разбуди се полека на другата сутрин, излизайки от сън, който не можеше съвсем да си спомни — само знаеше, че е красив. Премести коляно към центъра на леглото, после ръката си, за да го потърси. Знаеше, че го няма там — още преди да отвори очи — по хладината на мястото, където беше лежал. Остатъците от съня се разпиляха като счупено стъкло. Седна в леглото.

Догади й се. Ужасният спомен за единственото им друго утро заедно накара сърцето й да затупка силно, а ръцете й се овлажниха от пот.

— Дев? — прошепна тя несигурно.

Той се завъртя и изражението му потвърди всичките й страхове. Тя замлъкна, вцепенена.

И така, тя вече бе будна. Стисна ръце в юмруци, както ги бе пъхнал в джобовете си, и се облегна на стената, преборвайки се с порива да отиде до нея. Слънцето позлатяваше голите й рамене, запалваше огън в дивата бъркотия на косите й. Тя прикри гърдите си с ръце от погледа му и тъмночервени петна пламнаха на бледите й страни. Неописуемата й привлекателност му причиняваше непоносима болка. Погледна встрани и рече:

— Късно е. Облечи се. — Гласът му прозвуча твърде остро. — Клей скоро ще се върне — добави той с по-мек тон, но не посмя да я погледне.

Всичко я болеше. Опита се да не диша, но кръвта й се тласкаше силно и разнасяше дълбоката, безмилостна болка до всяка нейна клетка. Гърлото й се бе свило, но някак си успя да зададе въпроса си.

— Какво се случи? Защо ти…

— Нищо. Какво искаш да кажеш? Късно е и…

— Недей.

Сега я погледна. Зад воала от непролети сълзи съзря болката й. Отврати се от себе си. Горчивина нахлу в жилите му като разяждаща киселина. Самопрезрение за проявената страхливост оцвети лицето му в дълбоко тъмночервено. Отново щеше да се отвърне от нея.

— Прекалено хубаво ли беше, Девън? Изплаши ли се?

Не можеше да отговори. Можеше само да чака с надеждата, че гневът ще дойде и ще го спаси.

Какъв бе смисълът да го измъчва? Бе такъв, какъвто е — не можеше да го промени. Гледа напрегнатата линия на широките му рамене, докато накрая не можеше вече да издържа и сведе глава. Колко лесно щеше да бъде да се разплаче. След миг обаче откри, че любовта й бе по-силна дори от гордостта й.

Чу шумоленето на чаршафи, а после поскърцването на леглото. Когато се извърна и я видя, голотата й прогони всяка мисъл и дума от съзнанието му.

— О, Лили! — прошепна той с мрачна усмивка. — Не е честно!

Пренебрегвайки думите му, пренебрегвайки всички вътрешни гласове, които крещяха „Глупачка! Глупачка!“, тя отиде при него. Извади една от свитите му в юмрук ръце и я обви с двете си длани.

— Не прави това, Девън. Знам защо си изплашен, но аз никога няма да те нараня. Никога. Кълна се.

Той изпсува грозно.

Притисна се по-силно и му рече:

— Влюбена съм в теб.

Той я чу, но не допусна думите й в себе си.

— Тогава мога само да те съжалявам.

Ноздрите й потрепнаха, беше цялата нащрек. Похот нахлу във вените му.

— Не казвай повече това — каза той, този път без насмешка. — Не искам да го чувам.

Лили подръпна ръката му.

— Не ми забранявай да те обичам. И не смей да ме оставяш отново, Девън, няма да ти позволя.

Видя, че бе напрегната до крайност; изглеждаше крехка, уязвима.

— Скъпа моя, никога не съм искал да те наранявам. Но онова, което искаш — просто го нямам. Ако си съгласна да уредим нещо, някакво споразумение, което и двамата да…

— Престани, престани! Казах ти миналата нощ, не искам никакви „споразумения“.

— Тогава…

— Можем да си доставим щастие, Девън. За малко. Не го ли виждаш? Не го ли чувстваш? — Той обгърна с шепи лицето й и я хвана толкова здраво, че костите я заболяха. Но тя не помръдна и не отмести настойчивия си взор.

— Обичам те. Ти си всичко за мен. Ти си в сърцето ми, завинаги. — Съзря гняв, страх и надежда да се борят в очите му и да ги затъмняват. — Никога няма преднамерено да те нараня. Това съм аз, Лили, никой друг, а самата аз. И толкова те обичам.

— Не искам любовта ти.

— Няма значение какво искаш. Тя е безвъзмездна и аз ти я дарявам.

Искаше да я отблъсне, нея и нежелания й дар, но не можеше да застави ръцете си да я пуснат. Нещо се скъса отвътре му и разкри кървящите неравни ръбове на незараснала рана.

— Не те искам — прошепна той, като клатеше глава надясно и наляво. — Не те искам, Лили.

— Много лошо. — Тя отметна глава назад. Колко уверено звучеше! Каквото и да се случеше, не трябваше да плаче.

— Ти си глупачка.

— Несъмнено. Обичам те.

Изруга отново — не нея, а живота по принцип и после разумът му го изостави и той я притегли в силна гневна прегръдка.

— Ще съжаляваш — каза той в разбърканата й, сладко ухаеща коса.

О, да, тя го знаеше. Но толкова бе влюбена в него, че дори се зарадва на предупреждението му. Стоеше сковано, задържаше дъха си, защото прегръдката му бе тъй силна, че гърдите я боляха. Той го забеляза и незабавно отслаби хватката си. Тя почувства устните му на слепоочието си и въздъхна дълбоко.

— Трябва да ти разкажа някои неща за себе си — каза тя, като движеше нагоре-надолу ръце в бавна, чувствена милувка. — Имам да ти казвам толкова много.

Той изруга отново.

Тя замръзна, помислила си, че той не иска да знае, но после го чу — глух тропот, после поскърцването на дърво, триещо се в дърво. Клей се бе върнал.

— Господи! — изруга тя меко.

Отдръпна се да я погледне. Очите й бяха сухи, лицето изписваше многообразието от чувства, които я вълнуваха. Как би могъл да я остави да си отиде? Как можеше да не го направи? Любов и облекчение грееха в сиво-зелените й очи, но в тях имаше и сила, и болка, и потайно, стоическо познание. Каквото и да се случеше, докато беше жив, щеше да помни начина, по който изглеждаше тя в този миг. Целуна устните й в сладко, предпазливо обещание, което нашепваше ще опитам. Господ да му е на помощ. Този път наистина го вярваше.

Ехото от нечии стъпки ги принуди да отскочат назад. Пет бързи почуквания. Девън инстинктивно застана между вратата и Лили — много навременно при това. Преди някой да каже и дума вратата се отвори и Клей нахълта. Лили се втренчи в него през рамото на Девън с безмълвно вцепенение.

— По дяволите, Клей…

— Опа! — възкликна той, но не излезе. Всъщност им се усмихваше развеселено с очи, пламнали от любопитство. Дори за миг се изправи на пръсти, опитвайки се да надзърне зад Девън. — Малко подраних май, а? Почти десет е и бях сигурен, че сте станали.

— Ще се разкараш ли, по дяволите, от тука?

Девън звучеше по-скоро раздразнено, отколкото ядосано и Лили се смая, че и тя чувстваше същото. Не беше и наполовина толкова смутена, колкото предполагаше, че трябва да е.

— Излизам, излизам. Исках само да ти кажа, Дев, че са видели Трейър Хоуи наоколо. Бил с патерици, но не спирал да сипе закани наляво и надясно срещу теб и срещу Лили, и мен. Което е доста глупаво, защото аз не съм направил нищо — добави той на себе си. — А и Лили, разбира се. Както и да е, помислих, че ще искаш да знаеш. В случай, че ще наредиш да го арестуват или нещо подобно. Да отида ли сега на палубата и да ви изчакам?

— Добра идея.

— Както желаете. Добро утро, Лили. Изглеждаш чудесно. Поне това, което мога да зърна е…

— Вън!

— Добре де. Вече ме няма. — Намигна им широко ухилен и притвори вратата.

Девън се обърна към Лили, после се завъртя като убоден, когато вратата пак се отвори.

— Хайде да закусим в селото, какво ще кажете? Уайли не е в най-добрата си форма днес и не беше в състояние да ни осигури…

— Вън! Дяволите да те вземат, изчезвай от тука!

— Малко сме нервни тази сутрин, а? — Изкиска се и повторно затръшна вратата зад гърба си. След миг дочуха стъпките му да се изкачват към палубата.

— Идиот! — измърмори Девън, но в очите му проблесна развеселено пламъче. — Какво има? — Беше пребледняла като чаршаф. — Не те е видял, Лили, не се притеснявай…

— Не, не е това. — Знаеше, че се държи глупаво, но не можеше да го преодолее. Когато ръцете му я обгърнаха, тя се вкопчи в него е все сили.

— Какво тогава? — Тя не искаше да отговоря. Топлината на кожата й го възпламеняваше, но той продължи да я държи нежно, успокояващо. — Какво има? Кажи ми, любима.

— Страхувам се.

— От какво?

Знаеше, че той няма да се откаже, докато не му кажеше, така че си призна.

— От Трейър.

— О, недей. — Обви я с ръце, подпря я на стената и я притисна в себе си, за да й покаже, че е в пълна безопасност. — Той няма да ти причини повече злини. Няма да позволя.

— Клей каза, че можеш да го арестуваш?

— Определено. Ако остане в района, ще бъде хванат и аз ще го пратя в затвора.

— Но не и… Как можеш да го направиш?

— Много лесно — аз съм местният съдия. Околийският полицай вече е предупреден да внимава за него. Ако се доближи до теб, ще го пипнат и ще го тикна зад решетките за много дълго време. Кълна се в Бога, Лили, той ще си получи заслуженото.

В един миг тя се вцепени, после се отпусна безжизнено в ръцете му.

— Лили? — Раменете й се тресяха и той си помисли, че плаче. — Миличка — прошепна той и се отдръпна да я погледне. Не плачеше — смееше се. Но в смеха й нямаше и капка веселие, което го разтревожи смътно.

— Ти си съдията? — попита тя слабо.

— Да, за окръга. Така че си в безопасност, любов моя.

— Безопасност. О, Дев! — Отпусна глава назад и усмивката й бе заменена от горчивина.

— Лили, какво има?

— Нищо. Дръж ме. — Притегли го и потърси утеха и забрава в топлината му. Целунаха се. След това той вече забрави да я попита какво е искала да му разкрие за себе си. Нямаше да се сети за това много дълго време.