Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Патриша Гафни. Изпитание на чувствата

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0040–2

История

  1. — Добавяне

Глава 27

— Лили!

Заловена тя спря. Клей беше този, който я повика — не бе успяла да се прокрадне достатъчно бързо. Ако не бе толкова наедряла, той нямаше да я съзре, помисли си тя раздразнено. Обърна се неохотно. Може би все още бе възможно да се измъкне, но не. Сега се показа и Девън, качваше се по каменната пътека към нея с решително изражение.

— Ела да се срещнеш с Алис и майка ми — покани я той, усмихнат. — Последен шанс — Алис реши да поостане, но майка си заминава утре.

— Не е необходимо — рече Лили с нисък глас.

Една черна вежда се повдигна любопитно.

— Страхуваш ли се?

Понечи да отрече, но зърна топлотата и съчувствието в очите му, които я подтикнаха да каже истината.

— Ужасно. — Досега успешно бе избягвала двете дами, гостуващи в Даркстоун цяла седмица, и до този момент Девън бе проявявал разбиране към резервираността й.

— Няма да им дам да те изядат — обеща той меко. Протегна се за ръцете й, а тялото му я скриваше от другите. Погледът в очите му я размекна, зави й се свят.

Помисли си колко търпелив бе с нея напоследък, оставяше я да определя хода на помирението им. Раните му бяха дълбоки като нейните, но нейните бяха по-нови и не искаха да се затворят така бързо. Затова и не бяха говорили за бъдещето, нито си бяха давали обещания. В моменти като този обаче, когато сърцето му грееше в очите му и когато стоеше близо и тя си припомняше всичко за тялото под бялата копринена риза, цялата й съпротива се размекваше и стопяваше и единственото й оръжие бе, че той не го знаеше.

— Ела — настоя той внимателно, — ще ги харесаш. И те тебе. — Хвана я под ръка и щеше да е детинско да започне да се дърпа. Позволи му да я поведе към триото, което ги чакаше на каменистата пътека.

— Мамо, Алис, това е Лили Трехърн.

Лили се поклони, преизпълнена с неудобство. Осъзна мигновено, че бе допуснала грешка. Това без съмнение бе най-неловкият момент в живота й и колкото повече разсъждаваше над него, толкова по-абсурдно й изглеждаше. Какво ли си въобразяваха Клей и Девън като настояваха да се запознае с тези жени? Всички мъже ли бяха такива глупаци? След като представянето една на друга приключи, не бе особено изненадващо, че никой не знаеше какво да каже. Отбеляза, че Клей държеше ръката на Алис някак успокоително. Лейди Елизабет също държеше нещо — някаква пухкава топчица — куче! — осъзна Лили с удивление, и очевидно нямаше намерение да се впуска в банални учтивости. Наместо това разглеждаше Лили с толкова изострен интерес, че й се прииска да потъне в земята. Никога не се бе чувствала толкова тромава и вързана в устата. Нито толкова бременна.

— Прекрасен ден — подметна най-накрая Клей, понеже напрежението в настъпилото мълчание, достигна в крайна сметка и до него. Лейди Алис се съгласи и продължи темата, с още няколко несвързани изречения.

— Тъкмо се прибирах — вметна Лили с отчаяние. — Довиждане, радвам се, че се запознахме. — Поклони се отново, отправи тайно нещастен поглед към Девън и побягна.

Като влезе в къщичката си, тя започна неспокойно да кръстосва из стаята, преживявайки отново ужасната сцена, и не спираше да се укорява, че изобщо бе излязла навън днес, като знаеше, че Алис и лейди Елизабет са тук и съществуваше, макар и минималният шанс да се натъкне на тях. Габриел я наблюдаваше от отворената врата и едрата му глава следваше хода на неспирния й вървеж. Изведнъж той изръмжа и тя надникна да види какво бе привлякло вниманието му. С развети поли и разперено чадърче по пътечката се приближаваше лейди Елизабет Даркуел.

Спря се на вратата и присви очи, докато не забеляза Лили в полумрака.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Как сте? Колко мило от ваша страна да… — Гласът й секна, осъзнала, че това едва ли бе посещение от учтивост. Елизабет обхождаше с поглед грубата стая, а хладните синьо-зелени очи не пропускаха нищо. — Няма ли да седнете? Огънят все още гори, мога да направя чаша чай ей сегичка, ако вие…

— Моля те, не се безпокой за мен. — Тя седна на единствения стол в стаята зад дървената масичка. Вместо да се извисява над Нейна светлост, Лили отиде до леглото и седна в края му. Скръсти нервно ръце и зачака.

— Познах те — започна лейди Елизабет. — Струва ми се, че ти беше тази, която сервираше чая в приемната на сина ми. — Лили се напрегна. Значи разговорът се очертаваше точно толкова неприятен, колкото интуицията й подсказваше. Неочаквано обаче Елизабет се засмя и надменните й черти се смекчиха. — Забелязах, че не се справяше много добре. За щастие на всички ни кариерата ти на салонна прислужница не е продължила дълго. Клей ми разказа всичко за вас, мис Трехърн.

— Понякога Клей си развързва прекалено езика — рече Лили слабо.

— Да, така е. За щастие, казвам отново, като се има предвид, че Девън никога нищо не ми казва — Двете жени се измериха с поглед.

— Какво ли си мислите за мен — продума Лили като на себе си.

Лейди Елизабет разпери ръце.

— Честно казано, не знам какво да си мисля за теб. По-интелигентна си, отколкото си представях. Но не и по-красива — Девън обича красивите жени.

Последва неловка пауза.

— За нещо конкретно ли дойдохте да разговаряме? — попита най-накрая Лили.

— Всъщност — да. Струва ми се, че можеш да се сетиш какво е то.

Тя не отмести поглед.

— Предполагам.

Нейна светлост се наведе напред в напрегнато изражение.

— Мило дете, не искам да наранявам чувствата ти, но ти сигурно разбираш, че брак между тебе и сина ми е невъзможен.

Изражението на Лили не се промени, но сърцето й се разтуптя силно.

— Девън споменавал ли е нещо? — попита тя равно. — Да ви накара да мислите, че такава идея му е минала през ума?

— Не — призна другата, — не е. Но, както ти казах, Девън рядко споделя с мен. Обаче тук е замесено дете и той може да обмисля брак заради бебето.

Лили се изчерви, но не отговори.

— Дошла съм да те помоля да си отидеш, мис Трехърн, преди бебето да се е родило. Преди Девън да го види и да реши, че го иска. Ще ти дам толкова пари, колкото поискаш.

Лили се изправи рязко, въпреки че не бе ядосана или особено изненадана — в крайна сметка, именно това и бе очаквала. Защо тогава се чувстваше като зашлевена? Елизабет също стана.

— Моля за извинение, ако съм те обидила — каза тя бързо, преценявайки Лили с умните си проницателни очи. — Прости ми за откровеността, но трябва да знаеш, че ако синът ми се ожени за теб, той ще се превърне на посмешище. Скандалът около първия му брак тъкмо е започнал да се забравя. Можеш да си представиш какви клюки се разнасяха — виконт се жени за гувернантка, жена, доказала че с нищо не се различава от обикновена курва. Ако сега му се наложи да се ожени за бременно момиче, било някога прислужница в неговото домакинство…

— Моля ви — прекъснал Лили с пламнало лице, — разбирам ви напълно. Девън никога не ми е предлагал брак и ние не сме се уговаряли за нищо. Уверявам ви, че страховете ви са безпочвени.

— А ако ви предложи? — настоя Елизабет.

Въпреки доброто си желание Лили не можа да отговори и направи безпомощен жест е ръце.

— Обичаш ли го? — Лицето на по-възрастната жена се смекчи.

— Моля ви — повтори тя. — Има неща между мен и Девън, които не мога да ви обясня.

— Знам за някои от тях, струва ми се. Клей ми каза.

Лили едва прикри усмивката си. Този Клей.

— Чудя се дали ви е споменал за наследството ми.

— Какво наследство?

— След месец ще получа една значителна сума — по моите стандарти поне, по вашите или на Девън, едва ли ще е голяма. Въпреки това, аз ще съм в състояние да издържам себе си и бебето. Девън го знае.

— Следователно възнамеряваш да си отидеш от тук?

Отново не можа да отговори.

Елизабет скръсти ръце.

— Харесвам те, Лили Трехърн — каза тя откровено. — Признавам, че това ме изненадва. Обичам гордите жени. И здравомислещите — трябва да е било трудно да простиш на Девън за стореното от него.

Дали пък не знаеше всичко? Лили смогна само да кимне и да прошепне:

— Да не беше лесно.

— На твое място, не мисля, че бих могла да му простя — сподели Елизабет. — Ако лекарят не беше му казал, той все още можеше да мисли най-лошото за теб. Страхувам се, че не бих могла да преглътна такова нещо, или пък да изпитвам топли чувства към мъж, който има толкова малко вяра в мен. Но аз не съм като теб, Лили. По-корава съм и по-егоистична. Но знаеш ли, ако съпругът ми беше жив днес… — замлъкна рязко. — Е, но това е невъзможно, нали? Аз съм, добре ли си, дете?

Лили се бореше за равновесие, стиснала с две ръце облегалката на стола.

— Какво е казал лекарят на Девън?

— Не знаеш ли?

Поклати глава в знак на отрицание. Лейди Елизабет замълча, несигурна в себе си.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми обясните.

— Съжалявам, повярвай ми, моля те. Мислех, че знаеш, иначе нямаше да го спомена.

Лили чакаше.

— Лекарят на Клей, доктор Марш. — Тя спря отново…

— Да, познавам го.

— Той казал на Девън, че е невъзможно Клей да е написал каквото и да било непосредствено след прострелването му. Раната в главата му е била ужасна — и не би му позволила никакво съзнателно действие. Нараняванията били толкова обширни, така коварни, че както знаеш, едва напоследък той започна да — възстановява най-простите си умения. Така че, очевидно някой друг е написал бележката опитвайки се да хвърли вината върху теб — Отиде до Лили и я докосна по ръката. — Толкова съжалявам, виждам, че те разстроих.

— Бихте ли ме извинили? — прошепна Лили с пребледнели устни.

— Съжалявам — повтори безпомощно лейди Елизабет. Изчака още няколко мига, после си замина безмълвно.

 

 

Нейна светлост бе заковала разтревожен поглед в краката си. Сепна се, когато по-големият й син я заговори насред тясната пътечка.

— Майко?

— Ох, Дев, опасявам се, че сторих нещо твърде неблагополучно:

Девън познаваше отлично навика на майка си да омаловажава нещата с ирония. Приготви се за лоши новини.

— Това момиче, Лили…

— Говорила си с нея?

— Да. Мислех, че така ще е най-добре.

— Какво й каза?

— Че вие двамата не бива да се жените.

Той се отпусна дори се усмихна в търпелива привързаност.

— Малко самонадеяно от твоя страна, не мислиш ли? Вярвам, че Лили е приела съвета ти по единствения възможен начин — учтиво, но много сдържано.

Елизабет доби още по-разкаян вид.

— Да не би да ми казваш, че би се оженил за нея?

— Ако ме иска — отвърна той незабавно.

Елизабет сложи ръка на челото си. Изглеждаше потресена.

— Обичам я, майко — каза Девън тихо. — И тя носи детето ми.

— И Маура ти роди дете. — Сложи ръка върху неговата като съзря изражението му. — Прости ми за това, което казах. Аз едва я познавам, но все пак виждам, че това момиче по нищо не прилича на Маура.

— Да, въобще не е като нея. Обаче ми отне много дълго време да го проумея. Трябва да ме оставиш да градя сам щастието си — добави той по-нежно. — Мога да си представя какво си наговорила на Лили.

— Не, не мисля…

— Но по-малко от всякога ме е грижа какво ще говорят за мен. Лили е всичко за мен. Всичко, което искам, е да живея с нея и децата ни тук, в Даркстоун, до края на живота ми.

Усмивката на Елизабет бе разтревожена и щастлива едновременно.

— Тогава това е, което ти пожелавам. Страхувам се обаче, че направих голяма глупост. Но… аз не знаех, че тя не знае, разбираш ли, и просто така се случи, че й споменах…

— Майко, за какво говориш?

— Мислех, че знае какво ти е казал доктор Марш за Клей — че не може той да е написал онази злощастна бележка, понеже мозъкът му е бил тъй лошо ранен, че дори не е можел да се движи, камо ли да извършва такива сложни мисловни процеси, че да… — замлъкна, огорчена от изражението на Девън. — Гафът е сторен, нали? Не си й бил казал. Съжалявам, просто приех, че си го сторил.

— Няма значение — каза той мрачно. — Всъщност дори е по-добре така. Доволен съм, че си й казала, че е излязло наяве. — Потърка лице с длани. — Но ме изправяш пред много трудна задача мамо.

— Да, тя… изглеждаше силно разстроена.

Можеше да си представи. Погледна през рамото на майка си към къщичката на Лили. Тънка струйка дим се виеше над каменния комин в каменния покрив.

— Харесвам това момиче, Дев. Надявам се, че тя ще се оправи, защото би могъл да свършиш и по-зле.

— Случвало се е — напомни й той сухо, после й подари бърза целувка и тръгна към дома на Лили.

Никой не отговори на почукването му. Лош знак. Понечи да отвори вратата сам и да влезе неканен, но размисли.

— Лили — извика той, — аз съм, Девън. Може ли да вляза? — Нищо. — Лили!

Последва друга пауза и накрая чу гласа й, слаб, почти раздразнен, да отговаря:

— Дев, ти ли си?

— Лили, пусни ме да вляза.

— Добре де, влизай, не е заключено.

Изпъна рамене и отвори вратата, готов за всичко, освен да види Лили, седнала пред камината спокойно да бродира одеялото за бебето. Напрегнатостта му се изля в дълго издихание.

— Здравей — рече той за проба.

— Здравей — Погледна го за миг и се върна към ръкоделието си.

— Горещичко е за камина.

— Нима? Беше ми малко, студено.

Измъкна клонка пирен от бурканчето на масата и го завъртя между пръстите си, като не откъсваше поглед от нея.

— Как си днес, любима? Добре ли си?

— О, да, прекрасно. Е, всъщност май съм мъничко уморена. — Усмихна му се кратко. — Дев?

— Ъммм? — Скърши цвета и го поднесе до ноздрите си.

— Чудех се дали можеш да ми заемеш малко пари. — След като не й отговори, тя продължи: — Не много, само малко. Ще ти ги върна като получа наследството си.

Остави цветето на края на масата с крайно внимание.

— За какво са ти парите, сладка моя?

— О, нали знаеш, за разни неща. За бебето, за мен, просто… някои дреболии.

Гласът й бе жалка имитация на небрежността. Бе най-неумелият лъжец, когото познаваше. Почувства се объркан заради нея.

— Лили — каза той тихо. — Току-що говорих с майка си.

Ръцете й замряха. Изтече дълъг, изпълнен е напрежение, момент, преди да го погледне. Лицето й бе замръзнала безкръвна маска.

— Ще ми дадеш ли парите?

— Не.

Изправи се толкова бързо, че столът падна с трясък зад нея. Захвърли ръкоделието си настрана и го изгледа с оголени зъби и свити в юмруци ръце.

— Копеле! — Хвърли се към него със съскане. — Ти, лъжливо копеле!

Шокът го закова на мястото му — никога не я бе чувал да ругае. Когато осъзна, че смята да се промъкне покрай него и да избяга през вратата той протегна ръка да я възпре. Тя захвърли нова обида по него и го удари — наистина го удари по гърдите с вкопчените си в едно ръце.

— Копеле! — извика тя отново — запасът й от ругатни бе крайно ограничен. — Ти, мръсно копеле, махни се от пътя ми!

— Слушай, щях да ти кажа за Марш…

— Лъжец!

— Не, наистина исках да ти кажа, но моментът не беше подх…

Тя се нахвърли върху него — крещящ, ругаещ, атакуващ бременен таран — и го изблъска от пътя си.

— Лили! — Хвана я за ръката и я задържа на място. Слава Богу, че страховитото й куче не се виждаше никакво, успя да си помисли той, преди тя да се изскубне от хватката му.

— Майка ти ще ми даде пари! — захвърли тя омразата си в лицето му. — Опита се преди малко, но тогава не ги исках. Сега обаче ще ги взема!

— Тя няма да ти даде никакви пари — аз няма да й разреша.

Яростта й преля. Сълзи и гняв я задушиха и тя не можеше да продума. Поривът да избяга затихна, надмогнат от желанието да се бори.

— Трябваше да се усетя, че лъжеш, както винаги! Всичко, което си искал от мен, е било секс. Излъга ме, за да можеш пак да ме прелъстиш! Сега си мислиш, че можеш да имаш това дете, но няма да го бъде.

— Лили, моля те…

— „Няма да престана да съжалявам“ — изимитира го тя, а крайчетата на устните й се извиха в презрение. — Ти, копеле! „Обичай ме отново, нуждая се от теб“. Ти си едно…

— За Бога — извика той, — съмняваш ли се в това? Дълбоко в себе си наистина ли се съмняваш?

— Ти не знаеш да говориш истината! Но това е краят, всичко.

Някак си успя да задържи ръцете си отпуснати до тялото.

— Лили, имай милост. Имаше бележка, думите в нея — мислех, че Клей ги е написал.

— Трябваше да знаеш!

— Да. Да, признавам, трябваше да зная.

— Свършено е, Девън. Това е непростимо.

— Но ти ме обичаш.

— Ще престана. Вече престанах.

— Омъжи се за мен.

Тя се изсмя.

— Никога. И слава Богу, че не можеш да ме принудиш. Напускам те. Ще те забравя веднага, когато мога. Ще си намеря някой друг, мъж, който да ме обича, мен и бебето ми.

— Ще отнемеш детето от мен?

— Да! Без колебание! Бих си тръгнала сега, ако можех.

Сега изруга Девън — със свирепост, която я застави да се отдръпне от него.

— Не съм съгласен с това — процеди той през зъби. — Не се отказвам от теб.

— Без значение — не очаквам да ми помагаш с нищо. Но аз те напускам и ти никога няма да имаш това дете, никога няма да го видиш!

— Няма да го позволя. Няма да те пусна да си идеш. Детето е наше, Лили, и ти не можеш да ми го вземеш.

Тя разтърси глава, а гневните й очи го пронизваха като стрели.

— Ще го задържа! — избухна той, вбесен. — Ще го взема от теб, имам тази власт! Няма никакво значение колко пари ще наследиш, аз имам повече! Аз съм виконт, аз съм в парламента, аз съм проклетият магистрат…

— Знаех си! — извика тя в перверзен триумф. — Ти не искаш мен, искаш само детето, за да замени онова, което си изгубил! Но, кълна се пред Бога, Дев, ти няма да го имаш!

Разплака се неудържимо с ръце, обгърнали корема й в отчаян жест на защита и самосъхранение, задъхана от мощта на обзелото я чувство. Здравият разум се завърна в миг и го поля със студен душ.

— Успокой се — предупреди я той, — ще се нараниш, ако не се овладееш.

— Тогава се разкарай. Изчезвай! Не искам да те гледам!

Не издържаше повече. Почувства се разнищен, физически разбит.

— Ще повикам Лоуди — измърмори той и отстъпи заднешком към вратата. Когато краката му стъпиха на чакъла, се завъртя и побягна.

 

 

Сивият следобед бе ветровит и топъл. Вълните на Ламанша приличаха на дълги стъклени килими, носещи се към брега. Те спираха за миг, извисени във въздуха и се разбиваха на безбройни диаманти от искряща вода.

Клей държеше Лили за ръката. Двамата бяха загледани в непрестанната игра на морската шир.

— Дев и аз обичахме да си играем тук, когато бяхме момчета — каза й той.

— Знам. Той ме доведе веднъж тука. — И ме целуна. За първи път. Какво дете бях тогава. — Нарече го Заливът на удавниците. — Впери поглед в скалистата издатина и покрай нея към огромната канара отдолу, която сега се виждаше изцяло в дълбокия отлив. Скалата на удавниците.

— Често си играехме, на пирати в пещерите под тази скала. Една от разликите между мен и Дев е, че аз наистина станах такъв.

— Ти никога не си бил пират — сгълча го Лили, защитавайки го от самия него. — Само търговец на свободна практика. Много по-благородно название. — Тя сложи ръка отзад на кръста си и го размачка, опитвайки се да облекчи болката, която я мъчеше в тази област. — Защо не поседнем пак? — предложи тя след малко, понеже болката не искаше да си отиде. Върнаха се при одеялата и разхвърляните останки от пикника им. Лили се отпусна, с благодарност. Габриел се пльосна до нея и положи глава в малкото пространство от скута й, което й бе останало.

— Обичам това куче. Има нещо особено в него. Никога, не те оставя, нали така?

— Никога. — Измести се леко в търсене на по-удобно положение. Болката ниско долу бе започнала още нощес и вместо да я отпусне, сякаш се влошаваше. Клей я наблюдаваше изпитателно и тя му отправи една фалшива усмивка.

— Сърдита ли си ми, Лили?

— Не! От къде на къде?

— Задето не ти дадох пари.

Тя промълви нещо неразбираемо и скри лицето си, като се наведе да целуне главата на Габриел.

Клей я заговори сериозно и искрено.

— Ние сме приятели, Лили. Бих направил всичко за теб, повярвай ми. Но Дев ми е брат и аз му дължа своята преданост. И освен това, ако си тръгнеше сега, какво би постигнала? Само щеше…

— Всичко е наред — прекъсна го тя — Разбирам те и нямам нищо против. Сега съжалявам, че те попитах — не беше честно. Нека да го забравим, Клей, да се престорим, че не се е случвало.

— Но какво мислиш да правиш?

Погледна го право в очите.

— Да чакам.

Той поклати глава в недоумение.

— Лили, това е лудост. Никога не съм си представял, че можеш да бъдеш толкова упорита.

Тя се изсмя безрадостно.

— Нека да оставим нещата дотук — предупреди го отново тя хладно. — Ти наистина не знаеш нищичко.

— На практика знам всичко.

Тя пак се измести, не можеше да си намери удобна поза. Габриел се надигна с многострадална въздишка и се помести.

— О, да, как ли не — рече тя с раздразнение. — Както и да е, нека сменим темата.

— Добре. — Измина минутка. — Дев е нещастен. — Лили направи жест да се изправи и ръката на Клей се стрелна да я подкрепи. — Добре де, съжалявам. Спирам.

Тя се върна на мястото си. Лицето й бе затворено, а очите — втренчени във вълните, тези искрящо зелени цилиндри, търкалящи се неспир все напред и напред към своя край.

В крайна сметка обаче той не беше готов да изостави разговора. Устата на Лили се присви, но тя не помръдна следващия път, когато той заговори шепнешком — сякаш ако говореше едва доловимо, тя нямаше да побегне:

— Дев е мъж на честта, Лили. Но ти трябва да си го узнала досега. Той направи глупава грешка, ужасна грешка, и я изстрада докрай. Кога ще бъде достатъчно? Кога ще бъдеш удов… вл… влет… о, Боже, прости ми. — Протегна ръка да попие самотната сълза, капнала върху ръката й в скута. Тя сграбчи пръстите му и го стисна силно. Той я стисна в отговор и най-накрая млъкна.

Значи Девън бил нещастен. Новината не й донесе никакво удовлетворение, а само задълбочи собственото й нещастие. Ако бе скърбил като нея последните четири дни, то Клей бе прав — Девън бе страдал достатъчно. Гневът й, тъй чист и праведен отначало, я бе напуснал бързо, оставяйки й за спомен само мъка. Най-накрая страхът, че може да навреди на бебето, я накара да престане да се самосъжалява. Когато Клей се бе появил на вратата й този следобед с кошница за излет в ръка, блед, трескав, но решен да я застави да отиде с него, тя бе изненадала и двамата, казвайки „да“.

Избърса очи в кърпичката си за последен път и му се усмихна през сълзи.

— Говори ми — подтикна го тя. — Разкажи ми нещо за себе си, Клей. Каквото и да е, просто ми говори.

Ухили й се широко, учуден, но готов да изпълни молбата й.

— Чудесно. Да видим сега. Изпратих вчера чертежите на Митническите служби. Помниш ли, че конструирах кораб за тях? — Тя кимна. — Вероятно няма да получа отговор и след седмици, а може и след месеци.

— О, аз знам, че ще го харесат.

— Би трябвало — потвърди той с престорена скромност. — Та той е дяволски добър, такъв не са и виждали. — Той взе парче студена яребица в дъното на кошницата и заби зъби в него. — Какво друго да ти кажа? О, аз си спомням разни неща, Лили: Все повече.

Тя седна, зарадвана.

— Клей, това е чудесно. А нещо за онази нощ?

— Това-онова. Спомням си, че беше ветровито, надигаше се буря.

— Така беше — потвърди тя развълнувано. — Друго?

— Спомням си, че бях в библиотеката, но не и какво правех. — Той се намръщи и потри чело предпазливо.

— Не се безпокой, ще се сетиш.

— Ъхъ.

Като съзря в красивите му сини очи объркване, примесено със страх, тя го докосна за ръкава. Сърцето я болеше заради него.

— Всичко ще се оправи, Клей. Просто е необходимо време. Той кимна, без да я поглежда. — Не зная как се оставих да ме уговориш да дойда на този пикник — заговори тя, за да го отвлече от безрадостните му мисли. — Крайно непристойно е. Моето „положение“ поражда какви ли не слухове наоколо.

— Именно затова Девън толкова харесва Даркстоун, струва ми се. Тук няма „общество“, което да съди или гледа неодобрително на онова, което върши.

Лили не отговори.

— Кога, хм, кой ден ти, хм…

— Ще се роди бебето? О, днес вероятно. — Изчака да види шокираното му изражение и избухна в смях… — Не съм много сигурна, глупчо, не знам с точност. Скоро, все пак.

— Предполагам, че ще си отдъхнеш, когато стане.

— Да. Изпитвам… най-различни чувства. Сигурно можеш да отгатнеш някои от тях.

— И аз също щях да бъда изплашен — призна той.

Беше разтълкувал погрешно нейната колебливост, разбра тя. Не болката при раждането я тревожеше — или поне не само тя. А след това, когато трябваше да си върви.

— Бих искал да имам деца някой ден — каза Клей внезапно.

— Ще имаш. Сигурна съм, че ще имаш.

— Лили… харесваш ли Алис?

Тя изви вежди.

— Не я познавам много Клей, Срещала съм я само веднъж. — Видя, че това не му беше достатъчно — Но тя определено изглежда разбрана, дружелюбна.

— О, да, точно такава е, наистина. Познавам я, откакто се помня. Израснахме заедно, семействата ни са приятелски. Иска ми се да я познаваше по-добре — Видя, че го гледа с удивление. Изчерви се, после се ухили широко и отмести поглед. — Аз, хм… — изтръска няколко нападали трохи от одеялото — аз, виждаш ли, харесвам я.

Лили кимна окуражително.

— Не по предишния начин — не само като приятели. Всичко се промени, откакто тя дойде тук и започна да се грижи за мен. Не знам какво щях да правя без нея, Лили. — Замлъкна за миг. — Всъщност — призна той стеснително, — след като се изправя на крака, като се оправя истински, аз смятам да я попитам дали би искала да се оженим.

— О, Клей! — Лицето на Лили грейна в усмивка. — Толкова се радвам.

— Мислиш ли, че тя ще ме иска? Малко по-възрастна е от мен, нали знаеш. Само година и нещо, но все пак…

— Мисля, че би била последната глупачка, ако остави изгодна партия като тебе да й се изплъзне.

Той се наведе и я целуна импулсивно по бузата. Лили се изсмя, после легна на една страна да облекчи болката в гърба си — сега се чувстваше като че ли някой бе стъпил на гръбнака й и се опитваше да го счупи — и с половин ухо заслуша излиянията на Клей за съвършенствата на неоценимата, несравнимата Алис Феърфакс, докато клепачите й не се притвориха. Беше толкова уморена. Облаци бяха започнали да засенчват слънцето, но все още беше топло и шепотът на морето — успокоителен.

Когато се събуди, небето бе почерняло. Вятърът захвърляше топли, буйни талази, а морето се бе превърнало в кипеж от пенести вълни. Клей се събуди след няколко секунди и за известно време двамата наблюдаваха зараждащата се буря в мълчание, хипнотизирани от могъщата й, нечовешка енергия.

— Колко диво изглежда — промълви Лили, а вятърът отнесе думите и надалеч. Усмихна се и посочи към Габриел — ушите му свистяха пред главата му. Най-накрая те коленичиха и започнаха да събират остатъците от пикника.

— Здрасти.

Обърнаха се едновременно и сепнати съзряха Коб да се приближава откъм пътечката от изток. Спря се до одеялото им и вежливо свали шапка. Досега той твърдо се бе стремил да се държи встрани от нея и това бе първият път, когато го срещаше лице в лице, откакто се бе върнала в Даркстоун преди почти три месеца. Дори сега той не погледна към нея, а заговори Клей, с когото си размениха любезности и коментираха приближаващата буря.

— Иде от юг — отбеляза той. — Видя дългия черен облак нали?

Лили хвърли поглед към Клей, след като той не отговори. Лицето му бе останало без капчица кръв.

— Клей? — заекна тя. — Какво има? Добре ли си?

Не я чу. Гледаше втренчено Коб, а бялото на широко отворените му очи блещукаше в застрашителния сиво-зелен въздух.

— Ти — изскърца той, опитвайки да се изправи тромаво на крака.

Габриел изръмжа ниско, гърлено, което изплаши Лили повече от всичко.

— Какво става? — попита тя, като не спираше да мести поглед между двамата мъже.

— Това каза и онази нощ „Видя и другия черен облак нали?“ Ти беше.

Коб пусна шапката си.

— Какви ги бълнуваш? — Зъбите му се оголиха в грозна пародия на усмивка.

— Ти се опита да ме убиеш.

— Внимавай, момче. Приказваш пълни глупости.

— Понеже бях разбрал за парите. Не ги раздаваше, както се очакваше от теб, а ги задържаше. Мили Боже, това беше ти.

— По дяволите, Клей, не ставай глупав.

Клей сграбчи Лили за ръката и я издърпа да стане, без да продума отново, той се отправи бързо към къщата повличайки я след себе си.

Тя погледна назад, изпълнена със страх, и изпищя, като видя Коб, тръгнал подире им, да вади дълъг остър нож от пояса си.

Клей се завъртя на пети. Габриел се приближи, крайниците му бяха напрегнати, зъбите му — оголени, а дълбоко от гърлото му излизаше грозно ръмжене. Коб ги настигна и Клей тласна Лили зад гърба си. Всичко се случи със смайваща бързина. Коб се хвърли и Клей извика „Не!“, като замахна с две ръце. Миг по късно Габриел скочи и се хвърли между двамата. Клей се препъна, отстъпи назад и падна. Лили зърна ножа в ръката на Коб, целия в кръв и изпищя в същия миг, когато, кучето скочи отново. Чу разтърсващ удар, после ужасен вой от бяс и болка и Габриел се стовари безжизнено в окървавената пръст в краката на Коб.

Коб все още стискаше ножа. Тръгна бавно към нея, само устните му белееха всред гъстата му брада, а очите му шареха между лицето и големия й, изпъкнал корем.

— Недей! — помоли се тя, отстъпвайки крачка след крачка назад, обвила тялото си с ръце. — Моля те, недей. — Съзря несигурност по лицето му, после истински ужас. Изплака от облекчение, когато той прибра ножа в джоба си.

— Не мърдай! — предупреди я Коб, докато се приближаваше към нея с протегнати ръце.

 

 

— Чувствам се много по-добре сега, Дев, след като подремнах. Иска ми се да бях казала на Клей, че ще отида с него — рече Алис, изправена до вратата на библиотеката Девън кимна, но умът му бе в колоните цифри, които се опитваше да сумира Бог знае откога. — О, но я погледни небето! Не бях забелязала — Засмя се меко. — Горкият Клей, ще се измокри до кости. Сега съм възхитена от себе си, че проявих мъдростта да откажа поканата му. — Усетила, че събеседникът й не я слуша тя прекоси стаята и отиде до вратите на терасата, за да наблюдава по-добре наближаващата буря. — Удивително е колко бързо се променя небето в Корнуол — промълви тя с мек глас, като на себе си. — Облаците в Девъншир никога не са така страховити, по-скоро… О, не! О, Боже мой, Дев, погледни!

Девън се изтласка от стола си и прекоси стаята с четири дълги крачки.

— Какво има?

— Онова куче — ей там, на терасата. Ранено е. Мили Боже, струва ми се, че е мъртво.

Девън отвори с трясък вратите и се втурна навън. Габриел лежеше настрана, полускрит в кърваво легло от бръшлян, а очите му бяха широко отворени и стъклени. От продълговатата рана в корема му се процеждаше черна, гъста кръв Девън бавно се изправи и избърса ръце в бричовете си.

— Лили! — извика той и се затича покрай къщата в посока към жилището на Коб.

— Тя не е там! — извика му Алис.

Спря като ударен и се завъртя.

— Къде е?

— Искам да кажа, може и да не е там. Клей се канеше да я вземе на пикник със себе си.

— Къде? Къде щеше да ходи?

— Спомена нещо за Залива на удавниците. Дев, идвам с теб.

Без да я дочака, той се втурна по каменистата пътека като че ли животът му бе заложен на карта. Не можеше да изгуби следата — бе цялата напръскана с кръвта на Габриел.

Девън бягаше с всички сили, възпиран от вятъра задъхващ се не толкова от усилието, а от смразяващия страх, стегнал гърдите му като с менгеме. Минути по-късно откри Клей недалеч от заливчето да пълзи по пътеката с крака, прострени жалко в опит да се придвижи напред.

— Господи! — помоли се бързо Девън и го докосна внимателно, раната му изглеждаше дълбока като на Габриел.

— Лили е с него, той ще я убие. — Клей притисна ръце в корема си, очевидно се бореше за дъха си. Сълзи се стичаха по страните му. — Коб е бил — той ме е прострелял, той е убил Уайли. Намери Лили, Дев.

Девън сграбчи окървавената риза на брат си и доближи лице.

— Не мога да те оставя така! — извика той с проклятие. После си спомни. — Алис… Алис идва.

Клей поклати буйно глава.

— Ще я убие. Аз не съм зле, това е само кръв. — Още докато говореше, той се отпусна безсилно, но дивите му очи не изпускаха Девън.

— Алис идва след мен — повтори той, неспособен да мисли за нищо, и Клей простена от отчаяние. Едри капки дъжд започнаха да падат върху им. Внезапно Девън скочи и тръгна заднешком, като не изпускаше Клей от поглед до последния миг. После се завъртя и отново побягна.

Той и Коб се забелязаха едновременно — Девън до разхвърляните следи от пикника, а Коб — изкачващ се по неравното чело на скалата, подгизнал до кости. Сърцето на Девън спря да бие като зърна мъката и съжалението, изписани по бледото, чернобрадо лице срещу него. Бе закъснял. Бе прекалено закъснял.

Стигна до Коб с дивашки скок. Не спря дори като го видя да вади окървавения нож със странно изморен, почти стоически жест. Блокирал всяка съзнателна мисъл, Девън механично избегна смъртоносната дъга, изписана от ножа и се вкопчи с Коб в свирепа, яростна хватка. Коб не удържа и изведнъж краката му се озоваха на инчове от ръба на скалата. Бориха се, без някой да спечели предимство дълги, мъчителни секунди. И двамата бяха силни, здрави мъже, но Девън бе почти обезумял от убийствена ярост. Накрая той сграбчи китката на Коб и я усука, ножът издрънча по камъка. Коб се наведе да го вземе и в същия миг Девън го удари с юмрук в гърлото. Коб падна на колене, хриптейки.

— Ще те убия! — изръмжа Девън и го удари отново. — Ще те убия! — Ритна го в гърдите и Коб падна назад. Като усети острия ръб на скалата под гърба си, той изпищя, но в следващия миг протегна ръка и извика:

— Помогни ми! Девън протегна своята.

Не тази, която трябваше. Вместо падащия, Девън улови въздуха в длан и Коб изчезна в бездната.