Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lily, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анна Минева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патриша Гафни. Изпитание на чувствата
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова
ISBN: 954–19–0040–2
История
- — Добавяне
Глава 23
Три седмици духа силен вятър и довя снежни виелици. Преспи се натрупаха около къщурката. Ледени шушулки провиснаха от покрива над вратата и водата в забравената отвън кофа замръзна. Тъмни, мрачни облаци се виеха в схлупеното небе, натежало отгоре им. Лоената свещ запуши и почна да трепти. Лили я подряза наново и се заслуша неспокойно в рева на вятъра. Загърна се по-плътно с прокъсания шал на Мерод и коленичи пак до рогозката.
— Жадна ли си? — прошепна тя. Очите на старата жена бяха затворени и ако наистина спеше, Лили не искаше да я буди.
Тя обаче поклати глава, сънливо усмихната, и я погледна.
— Вятърът се засилва.
— Студено ли ти е?
— Винаги ми е студено. — Лили потръпна. Мерод се пресегна, хвана я за китката и я задържа. — Недей — рече й тя с учудваща твърдост. — Нямаме много. Казах ти.
— Тогава ще отида да донеса — усмихна се Лили принудено весело, внимателно отмествайки ръката, която я задържаше на мястото и стана и отиде до огъня, разбута с ръжена димящия торф и добави още две блокчета от тлеещата лавица до решетката. Те пламнаха веднага и тя затвори очи, за да се наслади на възхитителната топлина по студените си бузи и измръзналото кранче на носа си. След няколко секунди се отмести встрани, така че топлият въздух да достигне до Мерод. Тя вече бе се унесла. Лили седна в стола и се заслуша в дивия вой на вятъра.
— Лили? Лили?
Лили се разбуди стресната. Бе заспала в неудобна поза и — сега вратът я болеше.
— Как се чувстваш?
— Трябва да отидеш и да доведеш Патер, дете.
— Да, добре. Искаш да кажеш — да го вкарам вътре? В къщата?
— Да, мила, налага се. Той ще умре вън на този вятър.
— Ще го доведа тогава. Не се тревожи. Искаш ли нещо?
Мерод поклати глава и потъна отново в неспокойна дрямка. Габриел се надигна от рогозката си до огнището и се отправи към вратата със сковани крайници.
— И ти ще дойдеш, нали? — Лили наметна шала на Мерод около главата си и облече палтото й. Извлече настрани тежкия чувал ечемик, с който подпираха вратата, за да не се отваря от напъните на силния вятър, рече „хайде, тогава“ на кучето наведе ниско глава и пристъпи в бурята.
Леденият вятър я блъсна право в лицето. Тя се приведе с гримаса, стисна здраво дрехата си и последва Габриел през лабиринта от заскрежени скулптури — самотни призраци в пустия здрач, побелели от студа и скрежа, напрегнато неподвижни и просещи за милост. Докато се провираше измежду тях, тя си представи, че те страдаха от студа колкото и тя, колкото и всяко друго живо същество, но те нямаха глас, никакво средство да изкажат болката си или да поискат облекчение. Спря се както винаги правеше, пред последната статуя на Мерод, онази, която бе завършила в последния ден преди зимата. Сняг я покриваше от едната й страна и очертаваше меките извивки с бледо сияние, омекотяваше формата на майката — Лили — и детето в ръцете й. Дали би се разпознала в грубоватата форма, ако не бе знаела, че е предназначена да изобразява нея? Вероятно не. И все пак имаше нещо — някакъв признак, някакво качество — стоицизъм, навярно, който си мислеше, че различава, и на който тя съчувстваше. Нямаше значение — статуята я развълнуваше до сълзи всеки път като я погледнеше, горчиви сълзи на загуба и отчаяние. Пресегна се и докосна с измръзнали пръсти рамото на жената, после малката главичка на бебето. Габриел излая и я стресна. Обърна се, сви се и се отправи към мястото на Патер зад къщичката.
В първия момент й мина безумната мисъл, че някак си, кой знае кога Мерод е сътворила още една статуя, с лика на Патер. Пропълзя по-близо, преизпълнена с неописуема неохота докато ужасната истина не прекоси съзнанието й. Магарето стоеше на четири крака, дългият му врат бе опънат с глава, наведена до земята, сякаш бе искало да хапне нещо. Скрежът по проскубаната му козина го обгръщаше като одеяло. Дългите му, красиви мигли, скрежасали по крайчетата бяха полупритворени. Но от тънките му, ноздри не излизаше топлият дъх на живота и костеливите му ребра не се помръдваха. Бе замръзнало.
В къщичката Мерод все още спеше. Лили посъживи огъня, после коленичи до нея. Лицето на възрастната жена бе изпито, почти безплътно, кожата стоеше като чужда по острите очертания на костите отдолу, но онова, което най-много изплаши Лили, бе мъртвешката й бледост. Взе ръцете й и ги затърка, за да им влее топлина. Старата жена отвори очи и се взря в нея за миг, сякаш никога не я бе виждала. Лили усети паника да се надига в нея, остро, бързо, както и едно ужасяващо предусещане за абсолютната й самота.
— Патер е мъртъв — пророни тя. Думите я ужасиха — бе възнамерявала да излъже. — Съжалявам — прошепна и се разплака. — Аз съм виновна за всичко.
Мерод остана спокойна.
— Мислиш си, че всичко е по твоя вина — скара й се тя меко. — Не знаеш ли, че с Патер всичко е наред сега? — Тя потупа Лили по китката и после положи сухата си, костелива ръка на стомаха на Лили. — Искаше ми се да мога да го видя.
— Кого?
— Това дете. — Тя размаха ръка насам-натам с леко движение.
— Това сладко дете. — Отправи й неочаквано бистър поглед. — Това дете е дар. То затваря кръга. Кръгът Лили.
Лили поклати объркано глава.
— Ще живее ли то, Мерод? Ще бъде ли всичко наред с него?
— Друг шок: никога не бе питала нищо за бъдещето, макар суеверната частица в нея да бе убедена, че Мерод може да го предскаже. Съжали за въпроса на мига, защото отрицателен отговор сигурно щеше да я убие.
Мерод обаче само каза:
— Зависи от теб, агънце — и затвори очи, изтощена. Ръката й се отпусна тежко и тя пак заспа.
Нощта сякаш нямаше край. За ужас на Лили Мерод бе спряла да поема твърда храна още преди два дни и ядеше само по няколко лъжици картофено овесена каша, и то след дълги увещания от страна на Лили. Тя искаше да заколи Ненадеждна и да приготви питателен бульон, но знаеше много добре каква щеше да бъде реакцията на Мерод. Беше безпомощна. Нямаше съсед, а камо ли доктор, при когото да отиде.
— Не знаеше ли някакви отвари, някакви смеси? — беше я попитала вчера сутринта отчаяно, почти разгневена.
Мерод само й се бе изсмяла.
— И ти мислиш, че съм вещица значи — бе я обвинила тя. — Не, Лили, не зная нищо за магически церове и билки. Остави ме, дете, не се нуждая от нищо.
Цяла нощ вятърът виеше и блъскаше къщурката. Лили започна да мисли за него като за враг, за нещо, което я мразеше и й желаеше злото — на нея и на тези, които бяха под крилото й. Заговори успокоително на Габриел, когато един особено силен порив разтърси къщата и го изтръгна от съня му, но усети, че всъщност успокоява сама себе си. Студът бе жесток и не можеха да се опазят от него. Когато последните торфени блокчета покрай огнището свършиха, тя навлече старото палто на Мерод и излезе, за да донесе нови. Мерод ги складираше под един груб навес до къщата, който ги пазеше от дъжда и влагата. За първи път Лили с остро, силно безпокойство осъзна колко бе намалял запасът им. Мерод я бе предупредила да ги гори бавно, но тя не се бе подчинила — не можеше да се подчини, защото студът бе убийствен и тя отказваше да допусне приятелката й да страда и от него. Преборвайки се с надигащия се страх, тя напълни металната кофа колкото можеше да носи и се запрепъва обратно.
Към заранта вятърът стихна. Тъй като тялото я болеше, Лили бе изоставила твърдия стол и се бе излегнала до Мерод на пода. Събуди я тишината. Остана да лежи за миг наедно място, чудейки се какво се бе променило. Изведнъж се надигна ужасена, и се надвеси над тихата, напълно неподвижна фигура, долепена до нея. Докато я наблюдаваше, притиснала юмрук до уста, за да преглътне стона на отчаяние, Мерод рязко си пое дъх, задави се и го изпусна. От облекчение тялото на Лили омекна, раменете й се разтресоха и радостни сълзи се застилаха по страните й и закапаха по сключените ръце на Мерод. Искаше й се да плаче часове наред, завинаги. Наместо това се изправи и стъкна изгасналия огън.
Въпреки затишието студът се засилваше. Прекара деня, като масажираше ръцете и краката на Мерод, в опит да я стопли. Като я обръщаше, забеляза, че долната част на гърба й бе леко потъмняла, сякаш кръвта й се утаяваше. Какво означаваше това? Тя не знаеше. Когато не спеше, Мерод прекарваше унесена мирно в мечтателна полуреалност, нашепвайки спомени и случки от далечното минало. Лили благодареше на Бога, че не изпитваше болки. Понякога съзнанието й бе напълно прояснено — редки, безценни мигове за Лили, която се бореше с ужаса от пълната самота, както се бореше със скръбта си.
— Агънце — рече Мерод следобеда, възпирайки ръката, която разхлаждаше лицето й с влажна кърпа, — не можеш да останеш тук, след като аз си отида. Вземи Габриел и заминавай.
Лили се почувства, сякаш студена длан я стисна за гърлото.
— Не ме оставяй — прошепна тя.
— Никога няма да те оставя. — Тя се усмихна толкова сладко, че сърцето на Лили се сви. — Прости на онзи, който те е наранил толкова зле. — Лили се наклони по-близо, сигурна, че е недоразбрала. — Смекчи сърцето си за него и бъди търпелива. Чакай да разбере коя си.
— Какво искаш да кажеш? Не разбирам какво имаш предвид. Никога няма да го видя…
— Бъди добра, Лили, макар че той е глупак. Каква полза да си права, ако си сама? Смири гордостта си, дете, и ще бъдеш щастлива.
Габриел се надигна от ъгъла си до огнището, протегна се и се приближи мързеливо до жените. Седна на задните си крака и се втренчи в господарката си, която обви ръка около могъщата му предна лапа и му се усмихна.
— Ще се грижиш за нея, нали, Гейб? — Габриел се прозя. — Стой с него, Лили, или ще се изгубиш. Чуваш ли ме? Ще се изгубиш.
— Няма.
— Сбогом, повече няма да мога да разговарям. Но аз винаги ще бъда с теб.
— Мерод! Мерод!
Бе потънала в дълбок сън.
Тази нощ, Лили бе задрямала на стола, но се събуди внезапно. Очите й незабавно потърсиха Мерод в тъмнината. Беше се подпряла на лакът и протягаше ръка към нея. Лили скочи, падна на колене до старата жена и пое ръката й. Ледените пръсти бяха напрегнати, предаваха някакво жизненоважно послание. Никоя от двете не проговори. Свитото сърце на Лили щеше да се пръсне, но тя не заплака. Искрящата нежност в добрите очи на приятелката й започна да помътнява, докато тя я гледаше и да отстъпва назад и надалеч, в някакви незнайни селения. Лили стисна ръката й по-здраво, по-силно, в отчаяно желание да я задържи. Но сребрист воал засенчи старите очи и тънката, прозрачна бариера бе непроницаема. Мерод тихо изгасна.
— Съжалявам, съжалявам. — Лили притисна длани в мократа пръст и се разплака. — Не можах да повдигна магическите камъни. Опитах се, но не успях, страхувах се за бебето. О, Мерод, толкова съжалявам. — Разтърсиха я ридания, първите, които си позволяваше откакто бе останала сама. Бе й отнело целия ден вчера да изкопае това плитко корито за гроб вътре в каменния кръг. Бе седяла цяла нощ с приятелката си и я бе заровила тази сутрин, облечена в здравата си рокля и загърната в одеяла. Отначало Лили се бе страхувала, че поради бременността няма да има сили да пренесе старата жена. После бе открила колко плашещо олекнала бе и в крайна сметка бе успяла — със съкрушаваща сърцето лекота. Но магическите камъни се оказаха прекалено тежки. Патер бе мъртъв и Лили не можеше да ги помести. Фактът, че не разбираше желанието на Мерод да ги има покрай себе си, не бе от значение — бе дала обещание и се бе провалила.
Седна на пети и изтри бузи с опакото на изцапаната си ръка. Каква молитва да каже? Никоя от известните й не изглеждаше подходяща, така че тя изпя един от химните на Мерод — отначало през сълзи, а накрая почти през смях, мъчително осъзнаваща, че гласът й бе цяла октава по-нисък от на приятелката й. По средата на песента се приближи Габриел и се облегна на нея. Прегърна го, благодарна за дружелюбното му присъствие. Като свърши химна, те поседяха мълчаливо.
— Сбогом, обичам те — прошепна Лили. Мразът, който се бе смекчил през последните два дни, се бе завърнал с режещ вятър. Лили бавно се изправи на крака. — Сбогом — повтори тя. Не й се тръгваше, не искаше да остави Мерод сама, но вече замръзваше. Направи стъпка заднешком, втора, после се обърна и си тръгна с невиждащи очи.
Студът се засили в следващите дни и в мрачните блата сякаш се възцари някаква нова реалност, която не желаеше доброто на Лили. Тя гледаше да не се отдалечава от къщичката и макар от време на време да осъзнаваше собствената си странност, не се тревожеше. Нищо не беше същото. Реалното си бе безвъзвратно отишло, а онова, изместилото го, криеше в себе си безнадеждност, която тя дълбоко в себе си знаеше, че не може да избегне. Може би истинското наказание на Девън бе да я накара да полудее. Представата я отвращаваше, но в някаква степен и интригуваше. Понякога, зад стените от безчувственост, които бе изградила между себе си и спомените за него, тя можеше да долови искрящите отблясъци на заслепяваща, свирепа ярост, но все пак безчувствеността бе по-лесна.
Спря да спи нощем, но не оставяше огъня да изгасне, понеже се страхуваше, че без него наистина ще полудее. Можеше да спи денем под бледото слънце, ако небето беше ясно, или пък свита на кълбо на тръстиковата рогозка ако времето бе мъгливо. Обземаха я диви и опасни мисли, които силно я плашеха. Чудеше се как Мерод бе намирала покой и успокоение в същите тези тежки, пръстени фигури, които на нея й се струваше, че навяват прокоба за нещастия и беди. Чувстваше се сякаш бе попаднала под магията на нещо недружелюбно и недобро. Не можеше повече да контролира разсъдъка си и трябваше да полага усилия, за да съзре прозаичното в предметите от ежедневието й — торф, дърво, камък. Всяко нещо си имаше втора, скрита същност, която безспир нашепваше злокобни заклинания. Габриел остана последната й връзка с реалността. Той я следваше, стоеше до нея, наблюдаваше я — и понякога тя си въобразяваше, че Мерод наднича през тъмните му, ведри очи.
Тихото му присъствие не беше обаче достатъчно, за да я успокои. Доколкото можеше да прецени, вече бе средата на януари. Ако беше така, значи вече бе влязла в шестия месец на бременността. Имаше храна до началото на пролетта, но не и гориво. Мерод й бе казала да се махне, но тя се страхуваше. Един ден, след като се бе събудила от сън, оставил я потна и разтреперана, тя излезе навън и съзря злост и опасност в скулптурите, заобикалящи къщичката. Същите онези красиви произведения на Мерод. Тя реши да се махне.
На следващия ден опакова всичката храна, която можеше да носи, и облече колкото можеше повече дрехи.
— Хайде, Габриел — повика го тя, след като той се замота на прага. — Ела! — Кучето не помръдна. Върна се и приклекна пред него. — Трябва да тръгнем сега — каза му тя меко, потупвайки го по главата — Всичко е наред. Не си мисли, че я напускаме истински. Тя пак ще бъде с нас. Хайде, момче — Изправи се и тръгна, но като погледна през рамо, той не беше помръднал. — Габриел, ела! — Започна да върви заднешком. — Идвай веднага! — извика тя, опитвайки се да звучи сърдита. Пусна кошницата, която държеше, и плесна с ръце. Той само я гледаше втренчено с мъдър и търпелив поглед.
Сложи ръце на кръста и започна да му говори твърдо и подробно. След като той отново не тръгна, тя се чу, че го заплашва.
— Ще те набия, ако не тръгнеш моментално! — изкрещя тя и се почуди дали и на него това му прозвуча толкова абсурдно, колкото и на нея. Нададе стон на безсилие и пак се върна до него. — Моля ти се, Гейб, хайде — помоли го тя и се наведе да го погледне в очите. — Трябва да вървим или ще замръзнем тук. Имам нужда от теб. Нямали да дойдеш? — Помести се мъничко назад. — Моля те — примами го тя, протягайки ръце. Той извърна глава надясно и за миг тя си помисли, че съзира отегчение в изражението му. Измина един напрегнат момент, натежал от молбата й, после той надигна задницата си, разтърси глава и се потътри подире й.
Само след час се бе изгубила. Бе пристигнала тук от Боуви Трейси, което се падаше на изток, и това представляваше всичко, което знаеше за пътя. Нямаше ни път, ни пътека, а денят бе ужасен с надвисналата тумба тъмни облаци. Как бе намирала Мерод пътя? Нямаше кого да попита. Тя бе единственото живо същество наоколо. Кривна внезапно при вида на един мъртъв язовец в храсталака пред краката й. Багажът й тежеше, бе взела прекалено много неща и гърбът вече я наболяваше. Габриел се влачеше зад нея и очевидно ни най-малко не възнамеряваше да води. Като се обърнеше да го види, той замръзваше на едно място и я поглеждаше втренчено, сякаш да разбере дали вече не й е дошъл умът в главата.
Измина още час. Започна да вали дъжд. Слънцето изцяло се бе скрило и тя не можеше да каже на изток ли върви или на запад. Мъгла се стелеше в ниското, бяла и плътна като мляко, и се сгъстяваше с всеки изминал мит. Земята подгизна и стана нестабилна. Неспокойствието й се обърна в страх. Осъзна, че се качва по някакви възвишение, но нямаше представа накъде.
Почти веднага стъпи на оголена скала, по бяла от бялата мъгла, стърчаща нелепо от блатния храсталак. Скалата бе разцепена в дълбочина и в създалата се ниша имаше достатъчно място да се подслони човек от вятъра.
Но не и от дъжда, и само за минути тя бе мокра до кости. Мъглата стана заслепяваща. Да чака да се вдигне бе потискащо, влудяващо, и най-накрая — просто непоносимо. Пристъпи отново в странния бял свят и захвана да слиза предпазливо.
— Накъде, Габриел? — попита тя безнадеждно, когато отново стъпи на равна повърхност. Мъглата се бе пораздигнала. Блатото пред нея изглеждаше по-зелено, леко по-равно. Вдигна торбата си и потегли натам.
Грешка. Размекнатият торф, огъващ се под краката й, би трябвало да я постави нащрек, но тя не знаеше нищо за тресавищата. В един момент вървеше по твърда почва, следващия потъна до над коленете в мразовитата вода, а калта се сключи около краката й като капан, който не искаше да я пусне. Изкрещя и притисна торбата към гърдите си. Зад нея Габриел излая възбудено. Тресавището се простираше, докъдето стигаше погледът й, нежно зелено, а над него се стелеше пара като от прясно приготвен пудинг. Колкото по се стараеше да не мърда, толкова по-дълбоко затъваше. Успя най-накрая да се измъкне като се наведе силно назад и издърпа съвсем бавно краката си един по един, борейки се с подмолната всмукваща сила, която искаше да я погълне.
Докопа се до един клон и започна да опипва земята около нея, но всичко бе пропито с измама, а мъглата бе най-коварният й враг. Понеже не виждаше нищо, тя отново и отново навлизаше в тресавището, десетки пъти, докато не се разплака от отчаяние и безпомощност. Натъкна се на участък твърда почва под краката си и седна там, може би, за да посрещне смъртта си, защото капанът блатото бе щракнал около нея. Мъглата се вдигаше и падаше, отново и отново, играеше си с нея на игра, която в крайна сметка щеше да спечели. Тя скри глава в коленете си и зарида.
Влажно докосване по страната й я стресна, стопли я, после я смрази. Вдигна глава. До нея стоеше Габриел и я гледаше с безстрастния си, бездънен поглед.
— Защо не ми помагаш? — проплака Лили. — Мерод каза, че няма да допуснеш да се изгубя. О, Гейб. — Тя положи длан на врата му и се сгуши в него, обзета от нуждата да сподели мъката си с друго живо същество. Той обаче се отдръпна и направи крачка назад. Тя се втренчи с неприязън в тъмните му очи. — Какво? Ще ме изведеш ли на сигурно място? Не ти вярвам. — Той изчакваше с изправена опашка и дружелюбно изражение. Тя измърмори дума, напълно неподходяща за дама, и се изправи. — Хайде, води тогава, ти… — Тя замлъкна, засрамена.
Кучето наистина я изведе от тресавището. Тя не искаше да го повярва чак докато не изминаха повече от миля по нещо не по-опасно от жвакащ мъх. Но къде отиваха? Мъглата се бе раздигнала отведнъж, като че ли цялата планета се бе издигнала над облаците, но пък засвистяха ледени зърна град и жилещият студ я пронизваше чак до костите. Преминаха през една вада, посребрена от косо падащата суграшица и тя съзря костите на умряло агне, заобиколено от къдри вълна, разнесени от гаргите. По-нататък се натъкна на черепа на овца, втренчен зловещо в нея от торфа. Габриел се влачеше уверено напред с наведена глава и от време на време се спираше да я изчаква. Отломки от заобикалящите пътя гранитни скали правеше пътя им труден и опасен. Тя се спъна за трети път и се приземи тежко на четири крака, но този път вече не можа да се изправи.
Габриел седна да я чака. Тя подуха на издрасканите си, разкървавени длани и обгърна стомаха си с ръце, залюлявайки се. Дрехите й бяха целите измокрени. Замръзваше.
— Къде отиваме? — Гласът й прозвуча жално дори на нея. Габриел отметна глава. Все още пазеше торбата с храната, макар че по-голямата част бе съсипана от блатната кал. — Гладен ли си? — Отвори торбата, извади съдържанието й и му го предложи. Габриел погледна към него, после настрана. — И на мен не ми се яде — призна тя с въздишка. Едно дърво наблизо, изсъхнало и изкорубено, стърчеше гротескно на сивия фон. Следобедният мрак се спускаше бавно, но неотменно. С претръпнали нозе тя някак си се изправи и без да обръща повече внимание на храната тръгна след Габриел в спускащия се здрач.
По-късно, макар че не би могла да каже колко точно по-късно, тя съзря нещо в далечината, което приличаше на постройка. Краката й сякаш бяха натъпкани с олово и цялото й тяло я болеше. Малко по-късно тя забави ход и накрая съвсем спря. Започнала се смее. Звучеше налудничаво и тя се изплаши, но не можеше да се спре. Габриел се извърна и я погледна. Стояха пред къщурката на Мерод.
Идеята й дойде наум, докато разпалваше огъня в огнището. Треперейки неконтролируемо, тя коленичи за миг, почти докосвайки със замръзнали пръсти бумтящите пламъци, а от издигащата се около нея пара тялото й сякаш пушеше. Тя започна да обмисля възможностите си. Изглеждаше, че се бяха свили до две — да умре сега или да умре малко по-късно. Понеже бе страхливка, тя избра първото.
Беше си мислила, че торфът е на свършване. Задачата да го пренесе всичкия, блок след блок, измени леко оценката й. Най-накрая приключи, а на площадката до огнището се издигаше огромна купчина, мръсна, миризлива и готова. Планът й беше да изгори всичко в един последен, всепроникващ, живителен огън, и когато свършеше, утре, или най-късно вдругиден, просто да затвори очи и да се остави на съдбата.
Придърпа стола на Мерод до огнището и го разбута с ръжена. Стопли си чаша чай. Габриел се настани до нея със силно изръмжаване и положи глава на лапите си. Тя прокара разсеяно ръка през косата си, а с другата поглади корема си.
— Съжалявам, детенце — изрече високо. — Мислех, че ще се справим. Е, поне ще бъдем всички заедно и Мерод няма да е сама. Не е твоя вината, Габриел, моя е. Прощавам ти, че ни върна обратно. Трябваше да се сетя, че ще го направиш, и да не тръгвам с теб. Няма значение. Нищо няма значение вече.
Но имаше, защото бе искала бебето й да живее. Отпусна глава назад и позволи на сълзите да потекат.
Събуди се от дълбокия си сън, защото се потеше. Нищо чудно, помисли си тя, така се бе навлякла. Свали някои, после добави още торф към огъня. Претопли едно гърне ечемична каша и я изяде стоешком. Като се нахрани, даде останалото на Габриел. Направи си още една чаша чай и се върна на мястото си.
Събуди се отново в полунощ от горещината. Отиде до вратата и я отвори. В стаята нахлу хладен и свеж вятър, усещането бе великолепно. Звездите блестяха, забодени в непроницаемото, безлунно небе. Габриел се промъкна покрай нея, като дишаше дълбоко. В мрака скулптурите на Мерод приличаха на замръзнали призраци. Тя затвори вратата с неохота и отиде да разпали огъня, като нахвърля толкова торф, колкото огнището побираше. Купчината се стапяше по-бързо отколкото бе очаквала — половината вече бе заминала. Добре. С малко късмет, до сутринта щеше да е свършила. Изморена от седенето на стола, тя се излегна на рогозката и се загледа в танца на пламъците, отразен върху стените, докато очите й пламнаха.
Сънуваше, че гори. Пламъците бяха ослепителни, изгаряха тялото й за секунди, отнемайки от плътта й, и тя се смаляваше, смаляваше, докато накрая от нея не остана нищо, освен бебето й. Беше мъничко, голо. Парче плът, носещо се във въздуха на мястото на корема й, недосегаемо за пламъка. Имаше лицето на Девън. Нея я нямаше, беше престанала да съществува. Колко странно, че можеше да чуе гласа на Мерод с такава яснота. Събуди се, Лили, шепнеше той трепетно и настойчиво в ухото й. Събуди се. Тя отвори очи.
Къщата гореше. Камината бе изчезнала, а каменният комин бе напълно скрит от стената от пламъци. Огнен език се изви, изсвистя в огнено жълто и се гмурна в скупчените торфени запаси. Те пламнаха моментално. За краткото време, нужно й да се изправи на колене, се бе възцарил бушуващ, ревящ ад. Въздухът изведнъж свърши и с последната глътка в дробовете си Лили изпищя. Но не — зашеметяващата стъклена стена бе огледало на разбеснелия се пожар, а не самият огън, и тя не беше в капан. Изправи се на крака и се олюля към вратата. Горящи отломъци от покрива заваляха над нея и опърлиха косата й, дрехите й. Добра се до вратата, но като постави ръка на сгорещената брава, тя падна на колене. Усети топлината на пръстения под с челото си, вдиша от гъстия дим и си помисли за смъртта от изгаряне. Една естествена кремация. Защо не? Но Габриел лаеше яростно отвън. Лили натисна с все сили бравата и изпълзя в студената сладка нощ на ръце и колене.
Нахлулият през вратата въздух вдъхна нова сила на пожара и превърна къщурката в искряща факла. Горещината стигна до нея и я накара да продължи с пълзенето си. Габриел закова крака и нададе вой към огнената стихия. Шумът я оглуши. Затисна уши с ръце и започна да крещи, извивайки глас с рева на хаоса и първичното сливане на огън и въздух, камък и земя. Не можеше да чуе нищо, освен грохота на рушащата се постройка, но се извърна назад и впери поглед в мрака и мраза. Нещо накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Съзря една фигура да пристъпва от здрача. Смъртта, реши тя. Събра последни сили и се опита да защити утробата си. Изпищя, обезумяла от ужас, като осъзна, че не смъртта се приближава, а един мъж. Кръв нахлу в главата й и я заслепи. Губеше съзнание, притокът на кръв бе твърде бърз, твърде силен. Фигурата застана пред нея. Девън. Това беше Девън. Хвърли се напред и той я хвана в обятията си.