Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (28)

Глава 28

Не чу никакъв писък, никакъв звук от падащо тяло. Коленичи, пропълзя до ръба и погледна надолу. Точно под него вълните се разбиваха в назъбените скалисти очертания, сиви и мрачни, бързащи да се оттеглят, сякаш ужасени от мощта на прииждащия прилив. Различи за миг тъмното петно от сакото на Коб, моментално погълнато от кипящата пяна. Затвори очи и задиша тежко. Когато ги отвори, съзря Лили в дъното на голяма пенеста вълна. Беше завързана за китките в скалата на удавниците. Пред очите му приливът атакува напред и я погълна.

Изкрещя името й всред грохота на вятъра. Някога в скалата бе имало стъпала водещи долу до залива, но времето ги бе заличило, оставяйки само плитки вдлъбнатини, мокри и хлъзгави сега от солените пръски. Прибра ножа на Коб и се заспуска надолу, като проклинаше и се молеше на всяка крачка, изоставил всяка предпазливост. В дъното благодари на Бога, че го бе запазил невредим, и се хвърли в бучащата вода.

Зърна я отново в случайна пролука на вихрещите се вълни. Тя пое задавено глътка въздух, преди следващата вълна да я връхлети, запращайки я върху скалата. Пристъпи към нея с прострени ръце, борейки се да устои на злостната океанска мощ. В момента, в който я стигна, удари друга вълна и покри и двамата. Хвана се здраво за металния пръстен в камъка и сряза с един замах държащите я в плен връзки — колана на Коб. Вълната се оттегли и двамата изплуваха, задъхани, задавени, невярващи, че са живи. Сграбчи я през гърдите, преди да я е отнесъл следващият водовъртеж, и пое, олюлявайки се, към брега.

Брегът бе две стъпки влажен пясък в основата на скалата, все още непогълнати от приливните вълни. С Лили в ръцете Дев падна тежко на колене. Не можеха да продумат. Дъждът се лееше като из ведро. Вятърът ги брулеше безмилостно. Не усещаха нищо, освен телата си. Но тя беше жива, дишаше, прегръщаше го и това го изпълваше със светлина и страхопочитание.

Лили плачеше. Отдръпна се да я погледне в очите.

— Клей е мъртъв — изхълца тя и зарови лице във врата му.

— Не, Лили, не е. Ранен е, но ще се оправи. — Беше абсолютно убеден в това.

Избърса очи и се втренчи в него.

— Не е мъртъв? Но Коб го прониза с ножа, видях го. И Габриел също. Но мен не можа, заради бебето, мисля. — Това я сети за нещо. — Дев…

— Габриел се довлякъл до къщата, миличка. Алис го намери. Така разбрах, че трябва да те потърся.

— Гейб — прошепна тя. — О, Боже! Той е мъртъв, нали?

— Не знам. Страхувам се, че е възможно.

Държаха се един друг, разменяйки си сили и утеха, докато изведнъж Лили се сгърчи и се скова, пронизана от внезапна болезнена конвулсия. Девън процеди паникьосан някакво проклятие. Тя притискаше корема си с ръце. Безпомощен, объркан, той можеше само да я държи и да я подкрепя. Накрая тя се изправи — спазъма, изглежда, бе отминал. Докосна втвърдения й корем с треперещи пръсти и затърси къде може да е раната. Ръцете й целите бяха издраскани и натъртени от скалата, също и раменете там, където роклята се бе разкъсала, но иначе не откриваше никакви наранявания.

— Дев — изохка тя запъхтяна, освободи се от ръцете му и се облегна на мократа скала. — Бебето идва.

Той се втренчи в нея с празен поглед, после разтърси глава.

— О, не! Не може. Не. В никакъв случай!

Лили прибра мокрите кичури от лицето си.

— Извинявай, обаче…

— Не, не може да е вярно. Грешиш.

— Греша ли?

— Слушай…

— Девън, ще раждам!

— Добре, добре — каза той успокоително. Виждаше обаче, че не й вярва. Спря да се взира в изплашеното й лице и погледна в дъжда нагоре към стръмната хлъзгава скала, надвиснала над тях. — Можеш ли, хм…

— Не.

— Не. И аз така си мислех. — А не можеше и да я носи, освен ако не я метнеше през рамо и да се изкачва само с една свободна ръка. Тъкмо сега Лили изобщо не бе в състояние да бъде преметната на рамо. — Така. Сега — рече той с престорено спокойствие. — Да видим тука. — Докато разговаряха двете стъпки земя се бяха стеснили до една и половина.

— О, Боже, о, Боже! — промърмори Лили, а зъбите й се разтракаха — Това не може да се случва, не е възможно.

— Не, това е каквото аз тъкмо…

— Ъххх! — с измъчено стенание тя се стегна отново. Желязната хватка на пръстите й върху неговите го накара да му се прииска да стене и той. Когато болката поотмина, тя бе пребледняла като призрак, цялата окъпана в ситни капчици пот, и той вече не можеше да отрича очевидното — Лили раждаше.

— Божичко! — изплака тя. — Какво ще правя? Не мога да родя бебето тука!

— Всичко е наред, любима — повтори той за кой ли път, опитвайки се да звучи уверено и овладяно, — всичко ще е както трябва. Аз ще се погрижа за теб. Не се тревожи за нищо, освен да родиш бебето.

— Къде?

Вместо отговор, той я взе на ръце и я повдигна. Приливът се разпени в краката му. Стисна зъби и пое покрай разядената скала, придържайки се възможно най-близо до нея. Въпреки това понякога губеше почва под краката си и се налагаше да гази до колене в коварната вода. Лили прегръщаше врата му с все сили и се молеше горещо той да не се препъне. Бяха изминали около четирийсет стъпки, когато започна да осъзнава накъде се бе запътил.

— Ти ме носиш в някаква пещера!

— Хубава, просторна, проветрива.

— Пещера.

— Да. Клей и аз обичахме да…

— … си играете на пирати, когато сте били малки.

— Да. Тя е единственото…

— Няма да родя това дете в пещера! — Внезапно се притисна до него, задъхвайки се — О, не! — извика тя, а цялото й същество се напрегна да посрещне новата болезнена вълна. Девън седна с Лили в скута си и я залюля.

— Тази беше по-силна — отбеляза той с неравен глас. Тя само кимна. — Скъпа, слушай, няма къде другаде. Ще бъде тъмно и мръсно, но поне ще е сухо и защитено от вятъра. Точно пред нас е. Виждаш ли я? Зад онова дърво в пукнатината.

— Но ние ще се удавим! Водата…

— Надига се с около дванайсет стъпки, а нагоре има каменни стъпала, които водят на нещо като по-горен етаж. Хубавичък и сухичък. — Надигна се, без да я пуска.

— Нещо като…?

— Лили, не се тревожи.

— Какво означава това, Девън?

— Всичко ще бъде наред.

— В пещерата има прилепи, нали?

— Никакви прилепи.

— И змии.

— Никакви змии.

— Паяци тогава. — Когато той замълча, тя извика с нещастно задоволство: — Има, има, нали? О, Господи.

— Ще ги стъпча. — На входа на пещерата я пусна на краката й. Беше тесен, мрачен процеп в каменната стена. — Пръв ще вляза аз.

— Тръгвай.

— Дръж се за ръката ми.

— Щом настояваш.

Обхвана с длани двете страни на лицето й и се усмихна на изплашените й очи.

— Всичко ще бъде наред, любима обещавам.

— Но, Дев, предстои ми да родя в пещера!

Целуна я по челото, по скулите.

— Ще го родим двамата заедно. Няма да позволя нищо да ти се случи.

Друг спазъм я разпъна. Тя се облегна на Девън и усещането за силното му, здраво тяло й помогна да се справи с болката.

— Нали няма да ме оставиш? — изплака тя след отминаването на пристъпа.

— Никога няма да те оставя. Хайде, любима, водата се покачва. Дръж се за мен.

Забеляза, че вълните вече обгръщаха колената им. Наложи се да се приведе, за да мине през входа и почти незабавно се озова в непрогледна тъмнина.

— О, това е великолепно — процеди тя през стиснати зъби. Екстремните ситуации, забеляза тя, разбуждаха саркастичната жилка в природата й.

— В самата пещера не е толкова тъмно — побърза да каже той. — От свода прониква малко светлина. — Или поне едно време беше така, поправи се той наум. Преди около двайсет години. — Хайде, пътят е оттук. — Поне така се надяваше.

Стъпалата в скалата бяха високи и раздалечени и той трябваше да я повдига при всяко следващо. Докато си почиваше на четвъртото, я връхлетя нова контракция. — Започват да идват все по-често — изохка тя, изплашена отново.

— Но това е добре — каза й той и избърса потта от челото си. Мисълта, че ще му се наложи да изражда бебето, тъкмо бе започнала да се прояснява в съзнанието му — Означава, че скоро всичко ще свърши. — Хареса смелото, самоуверено звучене на гласа си и се зачуди дали тя беше убедена в него.

На последното стъпало й каза да остане на място, да се опре на стената вдясно и да не мърда. Тя го увери, че няма никакво намерение да се разхожда. Дали щяла да бъде добре? Да, естествено. Когато обаче пусна ръката й и изчезна в мрака, сляпа всепоглъщаща паника я сграбчи в ноктите си.

— Девън!

Стигна при нея за секунди.

— Всичко е наред — сгълча я той любящо и я прегърна. — Много ли те заболя този път?

— Не е… не беше, — за момент се изкушаваше да го поизлъже малко, но в крайна сметка не можа. — Просто бях изплашена — призна си тя. — Не ме оставяй сама. Не мога ли да бъда с теб? Ти каза, че няма да е тъмно!

— Необходимо е… известно време да се пренастроят очите.

— Какво мирише така особено?

— Не зная.

— Какво представлява подът? Целият покрит с паяци, изобщо не се съмнявам. И змии, ако наистина…

— Лили, за Бога!

— Ти си виновен за всичко, Девън.

— Аз ли?

— Е, това е твоето бебе, нали?

Ръката, държаща нейната, се присви неволно, и тя прехапа език.

— Да, мое е — обяви той тържествуващо. — Доста ме поизмъчи, но съм доволен, че го призна, преди детето да е дошло.

Рояк мисли се стрелнаха през ума й.

— Няма да разговарям с теб за това точно сега.

— Няма какво да говорим.

— Напълно си прав. Това е моето дете, не твоето.

Стори й се, че той измърмори нещо вулгарно под мустак, докато проникваше навътре в мрака, а тя се влачеше като залепнала за гърба му. Внезапно той изруга на глас, когато кракът му се натъкна на нещо метално и тя не можа да потисне един писък от уплаха.

— Какво има? Какво е това?

— Откъде, по дяволите, да знам? Стой мирно и не мърдай. — Тя се подчини, а той се наведе да проучи нещото. — Всемогъщи Боже!

— Кажи ми!

— Това е… струва ми се, че е… да, такова е.

— Какво?

— Фенер! Слава на Бога, даже има и масло. И, Лили — гласът му се сниши благоговейно, — има и кутийка с прахан.

— Шегуваш ли се, Девън? Защото, ако си правиш майтап…

— Ни най-малко. Седни тука, точно тук, докато запаля фенера.

Тя го послуша и след миг дочу драскането на кремък по стомана. Секунди по-късно фитилът на фенера запука, запали се и заблещука. Лили сбърчи нос. Торфено масло. Първото нещо, което забеляза, бе, че по пода няма нито един паяк, поне в непосредствена близост. Второто нещо накара дъха й да секне, а очите й се облещиха от изумление.

— Дев, погледни!

Той гледаше. Не се намираха в празна, мръсна, населена с паяци, змии и Бог знае с какво друго пещера. Намираха се в склад. Камари кутии и бурета ги заобикаляха от всички страни. На не повече от една ръка разстояние се издигаше стена от свити тъкани — коприни и сатени, кадифета й брокати, щамповани муселини. До тях бяха прилежно строени бурета и каси с вино, ром и бренди. До другата стена бяха наредени — да, персийски килими, ярко оцветени и екзотично ухайни. На огромни купчини лежаха кожи — бобър, лисица, норки, а до тях се мъдреха навити на рула китайски тапети. Не можеха да видят кафето и чая, но ароматът им безпогрешно указваше присъствието им. Дългата метална кутия съвсем наблизо носеше надпис „Мускети“. Най-удивителното обаче бе простичкото, неукрасено дървено сандъче в средата на пода на не повече от шест стъпки от тях. Тежкият капак зееше отворен, а отвътре сияеше цяло състояние от златни и сребърни монети.

— Да ни опази Господ! — прошепна Лили, прехласната. — Къде сме се озовали, Дев?

Той се изсмя меко, а погледът му продължи да се разхожда.

— Това е скривалището на Клей. Това трябва да е. Той не можеше да си спомни къде се намира то.

— Коб знаеше. Дев, да знаеш само какво ми каза той! Бил ви е брат — тоест полубрат. Син на баща ви.

Извърна се бавно към нея.

— Какво? Какво говориш, Лили?

— Коб е бил копелето на баща ти! Винаги го е знаел и е ненавиждал положението си, защото ви е бил слуга, на теб и на Клей. Каза, че имал право да краде от вас.

Лицето на Девън бе като вкаменено от шока. Не мижеше да продума. Искаше й се да го докосне, но друга остра болка я обхвана и този път изглеждаше, че ще продължи вечно. Възнамеряваше да я преглътне мълчешком и бе крайно смутена като се чу да надава протяжен стон.

— По дяволите, по дяволите! — запъхтя се тя. — Исках да бъда храбра, но, ох, как болиии!

— Викай колкото ти се иска. Викай на воля — посъветва я той с надеждата, че ободрителната му усмивка изглежда далеч по-малко безпомощна, отколкото я чувстваше той. — Но първо нека да съблечем тая мокра рокля. Ще родиш това бебче на хубава топла постелка от кожи, покрита с коприна. Колко жени могат да се похвалят с такъв късмет?

Не беше ободрена.

— Господи, мразя това — изръмжа тя и не спря да мърмори, докато той внимателно я освобождаваше от прогизналите й дрехи една след друга, а после я уви в купчина бургундско червено кадифе, меко като пух. Остави я седнала на пода до сандъчето със съкровището и й направи меко легло от заешки и лисичи кожи. — Използвай муселина — посъветва го тя практично, когато той започна да разстила бледожълта коприна върху кожите. — По-лесно се пере.

Помогна й да се настани върху новото легло и я зави внимателно, макар че тялото й, обхванато от родилни напъни, вече пламтеше. Чувствала се по-добре в седнало положение, каза му тя, така че той нагласи плътна възглавница от боброви кожи, обвити в сатен. Девън се отдръпна назад, скръстил ръце, и й се ухили широко.

— Какво е толкова смешно?

— Изглеждаш като бременна мечка.

Чувството за хумор на Лили бе малко притъпено в този момент.

— Сърдечно благодаря — рече тя надменно, което само го разсмя. — Имаш ли други забавни забележки? Ако е така, нека да ги чуем сега, наведнъж.

Все още смеейки се тихичко, той седна до нея и взе ръката й.

— Разкажи ми за живота си. Разкажи ми всичко за Лили Трехърн. Каква беше като малко момиченце?

Изгледа го подозрително.

— Нямам подобно намерение. Защо искаш да знаеш? Трябваше да си ми задал тези въпроси много-много отдавна, ако те интересуваше. — Намръщи се и се преви о две, когато болката я удари наново, остра и раздираща, безконечна. Остави я без дъх, без сили, простряна по гръб и обляна в пот, зашеметена от интензивността й, и по-изплашена от всякога. — Не мога да разбера как това може да бъде естествено — прошепна тя немощно, това е просто… това е… — Млъкна моментално, като зърна изражението му. Той незабавно надяна отново маската на спокойствието, но твърде късно — вече бе доловила как се измъчваше. Сърцето й се сви заради него. — Но всичко ще се оправи — каза тя, като се пресегна за ръката му и я стисна здраво. — Уверена съм в това. Мерод каза, че ще родя лесно и бързо, а тя умееше да вижда в бъдещето.

— Коя е Мерод?

— Беше моя приятелка. Живях с нея в къщурката й в блатата. Ти постави магическите камъни на гроба й, когато ме намери онази нощ. Никога не съм ти благодарила за това. Легни до мен, Девън, помага ми, когато те усещам до себе си.

Също и на него. Изпъна се до нея на кожената постеля и започна да милва нежно корема й, докато тя му разказваше за Мерод и блатото, за скулптурите и стъклената стена. Както говореше образът на приятелката й стана по-ясен в мислите й и си представи, че усеща присъствието на Мерод при тях в пещерата. Беше странно успокоителна фантазия.

Девън заговори за Коб. Припомни си, че майката на управителя му била починала при раждане четири години преди Девън да се роди. Казвала се Мери Коб. Любовницата на баща му.

— Не е толкова изненадващо. Майка ми не искаше, или не можеше, да споделя живота на баща ми, макар никога да не съм разбирал истински защо. Трябва да се е нуждаел от някого тук, докато тя стоеше в Девъншир. — В завещанието на баща му имаше клауза, разпореждаща синовете на Коб да останат като управители в Даркстоун завинаги, поколение след поколение — несъмнено това бе начин Едуард да изкупи вината си, че не бе признал незаконородения си син.

— Чудя се дали загубата на ръката му в опита да спаси Клей, като деца не го е озлобявала все повече през годините — изрече Лили мислите си на глас. Спомни си деня, когато се бе натъкнала на пияния Коб в жилището му. „Един Даркуел не е мъж за момиче като теб“, бе я предупредил той. Сега осъзнаваше, че трябва да е мислел за майка си. — Защо е оставил всичко това как мислиш? — Посочи към струпаните около тях съкровища. — Защо не го е взел и не е избягал? Можел е да отиде, където си иска и да живее като цар. А и също, защо не уби Клей? Да довърши започнатото, така да се каже? Трябва да е знаел, че Клей може да си възвърне паметта някой ден.

Девън мълча дълго време, потънал в мрачни размишления.

— Може би в действителност не е искал да убива никого. Може би е стоял тук, защото не е имал къде да отиде. В края на краищата Клей и аз сме единственото семейство, което е имал. — Не можеше да забрави изражението му на горчиво разкаяние тъкмо преди Коб да изчезне зад ръба на скалата.

Лили подхранваше други спомени — за грубата, безмилостна сила на ръцете, които я влачеха, а тя го умоляваше за милост, ръце, оковали я за скалата на удавниците и оставили я на съдбата и на прилива. Бе състрадателна по природа, но не изпитваше съжаление, че Коб вече го нямаше.

Времето течеше. Пронизващи болки я разтърсваха все по-често, все по-жестоко. В скъсяващите се интервали помежду им тя разказа на Девън за баща си, за малкото, което си спомняше за майка си, за детството си. Единствено и само заради него не извика нито веднъж повече. Той я слушаше, разтриваше гърба й раменете и краката й, не спираше да й задава въпроси или пък самият той говореше, за да я разсейва от мъките.

Никой не бе забравил най-лошото от общото им минало, но сега бяха стъпили на нещо, което размиваше й замъгляваше ужасните неща, случили се между тях, и което ги правеше да изглеждат, поне за момента, далечни и тривиални.

— Давай, не се сдържай и крещи — подкани я той, когато контракциите започнаха да я връхлитат на продължителни, разтърсващи приливи, но тя мълчеше. Като че ли повече й помагаше да пухти. Колко часа продължаваше вече? Не можеше да застави краката си да спрат да треперят, а да се съсредоточи беше направо немислимо. Между контракциите се чувстваше окаяно нещастна, раздразнена и разочарована, като й кажеше колко добре се справя, тя му се тросваше сърдито, после започваше да се извинява, сърцераздирателно и многословно, докато следващата болка не я сграбчеше и той отново не я превеждаше през нея.

Тъкмо когато вече се бе убедила, че повече не може да издържа, когато беше напълно готова да стане и да се махне, с или без него, и да забрави тази ужасна, неестествена работа с раждането, нещо се промени.

— Дев — издиша тя името му, усетила, че по-друг вид напрежение започва да се натрупва постепенно в нея. — Мисля, че идва.

— Леко, любима — предупреди я той, коленичил между краката й, измервайки на око разкритието. — Леко сега. Още нищо не се вижда.

Последвалите контракции просто нямаше с какво да се сравнят. В краткия промеждутък тя се отпусна съхранявайки последните си сили, а Девън масажираше глезените й и не спираше да й реди окуражителни слова.

— О, Господи — каза той малко по-късно, — струва ми се, че го виждам. Виждам главичката! Можеш ли да напъваш, любима?

Можела ли да напъва? Тя не можеше да не напъва. Изпълни се с див възторг, задъхваше се, плачеше и вълнението й бе тъй силно, че измести болката.

— Наистина ли го виждаш?

— Виждам го! То идва, идва! Ето личицето, косичката — косичката му е кафява май. Продължавай да напъваш!

Тя се подчини с удоволствие, сякаш най-накрая наистина вършеше нещо, допринасяше с нещо за раждането на това дете. Накрая изпита една последна страховита контракция! Тъй ясно, сякаш гледаше как става тя знаеше кога големичкото, съвършено тяло на детето й се плъзна и се отдели от нейното.

Усещането я накара да се разсмее през сълзите на облекчение и освобождение, рукнали по страните й.

— Момче е, нали? Знам, че е момче!

— Да, момченце. Красив е. Погледни го, Лили.

— О, Боже! — Беше най-красивото бебе на света мокро, червено, сгърчено в неистов рев, мятащо ръчички във всички посоки. Пръстчетата на ръцете и крачетата му я очароваха. Имаше прекрасно, мъничко носле, а устничките му бяха самото съвършенство. Влюби се в раменцата му, а ушите му бяха омайващи. Краченцата му!

Пресегна се за ръката на Девън и я стисна силно. Беше прекалено уморена да се помръдне и все пак дълбока сладка еуфория се надигаше в нея, изпълваше я, готова да прелее. Пръстите му, обгърнали нейните, бяха топли и силни, а в очите му тя съзря отражението на собственото си вълнение и възторг. Но онова, което я смая, бяха сълзите му, чисти, радостни и несмутими.

— Ах, Лили! — не спираше да повтаря той и поклащаше глава вперил поглед в сина си, гушнат в свивката на лакътя му. — Той е красив, толкова красив. Метнал се е изцяло на мен.