Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (18)

Глава 18

За Лили седмиците, които последваха, представляваха съкрушителна смесица от радост и безпокойство, блаженство и страдание. Радостта се пораждаше от факта, че Девън й бе любовник, а неспокойствието — от същия този източник. Единствено нощем нещата между тях бяха ясни и прости. Какво бе тя за него, или той за нея, обгърнати от прегръдките на другия, бе въпрос без значение. Бяха просто любовници и в тези кратки часове сърцата и душите им бяха в хармония.

Но Лили разбираше, че той не знае какво да прави с нея, на кое място в живота си да я сложи. Също като него и тя нямаше представа каква точно бе новата й роля. Беше му казала, че не иска да бъде негова държанка, но какво друго представляваше това, че ядеше от храната му и спеше в леглото му в замяна на нищо повече, освен тялото си?

Когато бе още твърде слаба, за да работи, можеше да си мечтае за едно по-розово бъдеще, но сега нищо не й пречеше — или не я извиняваше — да върши домакинска работа, нищо, освен бурното нежелание на Девън да й го разреши и тя всяка свободна минута се трудеше с иглата над дрехите — неговите и на многобройната му прислуга. Дори това обаче не беше в състояние да облекчи дълбокото й, вече сраснало се с нея безпокойство. Беше се самоизолирала, хранеше се в стаята си и рядко излизаше навън, погълната от безкрайното шиене. В редките случаи, когато го виждаше през деня, тя никога не знаеше как да го поздрави. Бе неизменно учтив с нея и все пак се долавяше сдържаност. Резервираността му я нараняваше и само затвърдяваше решителността й да не му се изпречва пред очите… Докато не паднеше нощта и той дойдеше при нея и я правеше своя.

Веднъж тя спомена да се върне в таванската стаичка, споделяна с Лоуди. Реакцията му не бе изненадваща — той забрани, направо отказа да го разисква. Но каква игра играеха те? Лили не бе свикнала да се самозалъгва. Фактът, че не бе повторил предложението си за пари срещу благоразположението и не променяше същността на положението. Знаеше какво е държанка. Освен това не беше и лицемерка. Ако нещата продължаваха по същия начин, или щеше да й се наложи да напусне Даркстоун, или да приеме факта, че макар да бе отказала веднъж с добре изиграно възмущение да му бъде метреса точно в такава се бе превърнала. Какво бе разрешението? Понякога си мечтаеше, че всичко ще се нареди, ако само му признаеше истината за себе си. Бе достатъчно интелигентна, за да осъзнае, че неохотата му да се ангажира с нея, се дължеше отчасти на убеждението му, че тя произлиза от по-низшите класи. Някаква подсъзнателна част от него все още вярваше, че жените от тази категория — жени като Маура — бяха користолюбиви и безсърдечни и използваха мъжете като средство да се измъкнат от низините и да се придвижат по-високо в социалния ред. Но дали щеше наистина нещо да се промени, ако му кажеше, че е образована дама с благороднически произход, бедна, но с положение, че някога самата тя е ръководела прислуга? Подозираше, че не. Недоверието на Девън имаше по-дълбоки корени и се разпростираше върху жените като цяло и колкото по-въвлечен бе емоционално, толкова по-надалеч бягаше от тях.

Освен това тя просто не можеше да му се разкрие. Та той бе местният съдия! Каква безрадостна ирония. По всяка вероятност тя все още бе търсена за кражба и нападение, а бе се влюбила в мъж, които, ако знаеше, щеше да бъде задължен да я арестува. Никога не бе си представяла, че чувството за хумор на Бога може да бъде тъй иронично.

Тъй че нямаше какво да прави, освен да чака. Може би скоро щеше да пристигне писмо от братовчеда Соумс, с което той уверяваше, че й е простил. Или пък Девън щеше да се влюби в нея. Може би едно от тия две неща щеше да се случи преди недоверието му да се завърне и да разруши крехката връзка, която ги свързваше, или преди чувството й за срам да я принудеше да го напусне.

Един августовски ден, когато топлият вятър запращаше леки, но настойчиви капки дъжд косо по прозорците тя дочу чаткането на конски копита и звън от колела точно под прозореца си. В Даркуел не идваха често каляски. От време на време Франсис Морган ги посещаваше със своята и почти никой друг. Тъй като бе седяла часове наред, Лили се надигна от стола си остави настрани ръкоделието си и отиде да види кой пристига.

Не беше Франсис Морган. Тази каляска носеше на лакираните си черни врати герба на Даркуел и все пак тя никога не я бе виждала. Лакей в блестяща ливрея скочи пъргаво от мястото си и извади подвижната стълбичка. Една дама слезе. Беше висока, слаба, малко над средна възраст. Гледаше право пред себе си, като внимаваше къде стъпва, но когато стигна безопасно място и се извърна да дочака спътника си, Лили зърна лицето й. Никога преди не я бе виждала, но я разпозна без капчица колебание. Майката на Девън.

Това означаваше, че дребната, грациозна лейди с кестенявата коса, пристъпваща след нея, трябва да бе Алис Феърфакс. Лейди Алис от Феърфакс Хаус. Където, както с болезнена отчетливост си спомняше Лили думите на прислужницата на дамата, скоро можело да се очаква венчавка, „между вашия господар и моята господарка“.

Двете жени се скриха от погледа й. Лили притисна буза до прозореца и остави влажната хладина на стъклото да се процеди в нея. Едно време бе изпитала ревност и сега усети режещото й като бръснач присъствие, което я караше да се чувства безпомощна и я изпълваше със самопрезрение поради неспособността си да се отърси от нея. Алис Феърфакс не бе истинска красавица, утешаваше се Лили. Но пък бе царствена като кралица, дама до последния инч, и от нея щеше да излезе отлична съпруга за Девън Даркуел.

Разтреперана, Лили се махна от прозореца и приседна в края на леглото. След малко легна и се зави, както си беше облечена. Отчаяние, черно и бездънно, я обгърна като мръсна, непрогледна мъгла. Мина време. Денят бе мрачен, часовникът й бе спрял и нямаше никаква представа кое време беше, когато чу стъпки и женски гласове в коридора. Врати се отвориха и затвориха, после се възцари тишина. Лили седна. Мили Боже, дали щяха да останат? На този етаж? Само няколко стаи през нейната?

Изправи се и започнала кръстосва стаята си. Когато се стъмни дотолкова, че не виждаше вече, тя запали свещите. Напрягаше се при всеки звук, стараейки са да разгадае значението му. Едно момиче й донесе поднос със студени закуски и само с голямо усилие на волята Лили се въздържа да не й се нахвърли с въпроси. Нощта се проточи. От време на време до нея долитаха смехове откъм долния етаж. Нервите й се опънаха до крайност. Изкъпа се и си облече нощницата. Легна си с вцепенени крайници и широко отворени очи. Изпита толкова силно презрение към себе си, че й се прииска да потъне вдън земя. Чувстваше тялото си като чужда, враждебна, сковаваща обвивка за неспокойния си дух. Много по-късно тя отново чу стъпки по стълбите, по коридора и най-накрая нечии приглушени пожелания за лека нощ. Зачака. Бездиханна, неподвижна скована от неспокойно очакване.

Той не дойде. За първи път от нощта на „Спайдър“ Девън не дойде при нея.

Луната се изкачи по хоризонта, надникна през прозореца й и потъна обратно в тъмата. Тишината бе абсолютна — дори и морето не се чуваше. Стана — да се пораздвижа, каза си тя, но преди да се осъзнае, вече беше в салона, а босите й ходила безшумно се прокрадваха по студения под към стаята на Девън. Отвори вратата, без да чука, и се плъзна вътре.

Не бе чул нищо, но знаеше, че тя е там. Надигна се и седна. Бе видение в бяло, бледа и нематериална като дух. Вкопчиха погледи един в друг през стаята в една безкрайна минута. Колкото повече се удължаваше мълчанието, толкова повече се засилваше предчувствието му, че нещо неуловимо и безвъзвратно се изплъзва между пръстите му, но не можеше да заговори. Не знаеше думите.

— Горкият Дев. — Гласът й прозвуча нисък и безплътен — Не знаеш какво да ме правиш, нали? Колко неудобно трябва да се чувстваш с любовницата и годеницата под един и същи покрив по едно и също време. Това трябва да те кара… — Той изплю някакво проклятие, скочи от леглото и думите заседнаха в гърлото й. С някаква своя частица Лили отбеляза, че той все още е с дрехите си, и си позволи да изпита моментно задоволство — поне не бе успял лесно да заспи.

— Какво искаш от мен, Лили? — попита я остро той и се надвеси над нея.

Уязвимостта в гласа му я накара да се почуди, макар и недоверчиво, дали и той не изпитваше същата болка като нея. Това и даде куража да го докосне и тя положи нежно длан на гърлите му.

— Искам да ме обичаш.

Цялото му напрежение и наостреност се изпариха. Приюти я в прегръдките си и скри лице в косата й.

— Обичам те. Бог да ми е на помощ. Доколкото мога.

Мразеше тази добавка, която сякаш отхвърляше предишното, неохотата, измъченото нежелание на тона му, сякаш изричането на думите го раздираше отвътре.

— Ще се ожениш ли за мен? — прошепна тя без ни най-малка представа откъде бе събрала куража — или пък безумството — да му зададе такъв въпрос. Усети как се скова тялото му и я обзе мрачно предусещане за загуба. Той бавно се отдръпна.

Беше благодарна на тъмнината, която скриваше лицето й.

— Просто кажи не. За Бога, спести ми любезностите си.

— Слушай…

— Не! — блъсна го с все сили. — Защото ти бях прислужница, нали? Вярно е, нали? Каква трябва да съм била, за да поискаш да се ожениш за мен? Колко пари щяха да са необходими?

— Лили, за Бо…

— А ако бях шивачка? А шапкарка? Не? Или лейди, или нищо за теб, нали така?

Сграбчи я за рамото и я разтърси здраво, разгневен вече колкото нея.

— Колко хиляди годишно, Дев? Двайсет, трийсет?

— По дяволите, Лили!

— А ако бях гувернантка? — тя вече викаше. — Ти никога не би се оженил за мен в такъв случай, нали? Защото дори да ме обичаше, щях да ти приличам прекалено много на мъртвата ти жена, на любимата ти Маура, жената, която те е направила такъв! Но аз не съм като нея, Девън, аз съм си аз, Лили, и аз…

В този миг той я блъсна. Тя удари силно рамене във вратата. Тъпият звук бе по-болезнен от самата болка, но неговата агресивност шокира и двамата. Той се завъртя на пети и отиде до прозореца, за да осигури време и пространство помежду им, за да й каже, без думи, че е в безопасност с него.

— Ти не разбираш. Не съм имал намерение да ти причиня болка. Лили, ако можех… — Резето тракна и той се извъртя. Беше си заминала. Силите му го напуснаха, сякаш бе получил удар в диафрагмата. Звукът от затварянето на вратата й прелетя през тишината, мек и окончателен. Почака няколко секунди, които му се сториха цяла вечност, и накрая го чу — завъртането на ключ в ключалката.

 

 

— Стига толкова бизнес тази вечер — нареди лейди Елизабет Даркуел. — Алис и аз си тръгваме рано сутринта и после вие двамата можете вече да си говорите за търгове и цени на руди колкото си искате. Дотогава трябва да бъдете общителни.

— Да, майко — измърмори Клей и отправи суховата усмивка към брат си.

— Какви търгове? — почуди се Алис. — Обясни ми само това и после пак можеш да се заемеш със задачата да бъдеш общителен. Или да започнеш, да бъдем точни.

— Нищо особено. Представители на медните компании наддават за парцелите с руда, които минните агенти са решили да продават. Човекът с най-големия парцел за продаване действа като председател. Този път моята мина има най-много руда и…

— И Дев мисли, че аз съм прекалено глупав да заема председателското място.

— Клей, за Бога…

— Извинете — прекалено неопитен.

Девън поклати раздразнено глава.

— Е, ходил си на търг веднъж в живота си, нали съм прав? Те са доста особени, това е всичко, което казвам, и Франсис ги е посещавал години наред. Цената на медта пада, миналия месец бе шейсет и една лири за тон, и понякога могат да се приложат стратегии да се избегне по-нататъшното им понижаване. Ти и Франсис…

— Девън.

Той млъкна, посмутен.

— Добре. Съжалявам, майко. Ще позвъня за чая. — Така и стори, а после се опита да се превърне в приятен събеседник. Уверен бе, че антипатията на Клей към Франсис Морган се коренеше по-дълбоко от някаква дребнава ревност, но все пак не разбираше източника й. Девън познаваше Франсис повече от десет години — бяха учили заедно в Оксфорд и бяха поддържали връзка после, когато Девън се бе завърнал в Корнуол, а Франсис в Ланкашир. Когато Девън реши да отвори наново мината и имаше нужда от управител за нея, той се бе обърнал към Франсис, защото бе талантлив и компетентен. Също така беше и беден и не преуспяваше много бързо със скромната си адвокатска кантора в Манчестър. Това бе идеалното решение и за двамата. Франсис се бе справил добре и оправда вярата на Девън в него, дори напоследък бяха водили мъгляви предварителни разговори за съдружие в мината. Сега обаче, след появата на Клей на сцената подобни планове не изглеждаха твърде подходящи.

Алис му говореше нещо и му показваше два пръстена, които купила в Мулион. Къде ли беше Лили сега, почуди се Девън. Без съмнение в стаята си, вероятно надвесена над проклетото си ръкоделие. Не я беше виждал от предната нощ, но тя бе непрекъснато в мислите му. „Горкичкият Дев“ го бе нарекла тя. Алис постави един от пръстените и посочи дългите червени жилки в камъка. Наведоха са едновременно над камъка, лицата им почти се докоснаха и той долови аромата на парфюма й. Лили никога не си слагаше, но понякога ухаеше на цветя. Косата й грееше във всички нюанси на червеното, жива и блестяща. Вълшебна. Обичаше устата й. Финият, неуловим начин, по които се изменяше, докато говореше, го омайваше. Навикът й да го поглежда през премрежени мигли, когато му се усмихваше с устни, едва-едва извити в крайчетата — сладко, непресторено, го очароваше. А когато плачеше, нослето й се зачервяваше, сиво-зелените очи плуваха и това винаги му късаше сърцето. Дали я бе накарал да плаче миналата нощ? Бе лежал, ослушвайки се ужасен, че може да чуе риданията й. Но безсънната нощ се бе изнизала, без да долови нищо, освен поскърцванията на старата къща. „Лили — помисли си той. — Какво ще правя с теб?“ Косъмчетата по тила му настръхнаха — когато вдигна поглед: тя стоеше пред него и подаваше на Алис чаша с чай.

Пръстенът се изплъзна от пръстите му и падна на килима с меко тупване. Бе прекалено зашеметен, за да се помръдне. Мълчалива и грациозна, Лили се наведе да го вдигне и за миг като че ли го разгледа, после му го подаде. Ръката му се отвори механично и тя го пусна в дланта му, като внимаваше да не го докосне. Очите им се срещнаха, но лицето й бе безизразно и той не можа да го разгадае.

— Девън, питах те дали ще искаш чай? — повтори майка му.

— Не — смогна да отвърне той.

— Клей?

— Да, ако обичаш.

Девън гледаше и безпомощен гняв се надигаше бавно в него, докато Лили взе чашка и чинийка от майка му и я занесе на Клей в другия край на стаята. Носеше старата си рокля и избеляла престилка, а косата й бе плътно прибрана под грозната шапчица. Клей изглеждаше крайно неудобно. Опита се да срещне очите й, докато му подаваше чая, но тя се поклони прилежно — подигравателно, помисли си Девън — и веднага се обърна. Алис бе по средата на някаква забавна история и Девън едва дочу Лили, която тихичко питаше майка му „Дали ще има нещо друго, милейди?“. Елизабет каза, че няма, Лили направи още един лек поклон и след миг вече я нямаше.

— Джими бе направо полудял и каза на Джъстийн — пред всичките нас, Девън, даже пред майка ти, че се надявал никога повече да не чуе подобни приказки от жена си и ако все пак се случело, нямало да изпитва никакво съжаление, че ще я напердаши за това. Сякаш ще го направи. Джими Линч, можеш ли да си представиш? Точно нея, каквото е агънце! Не е ли смешно?

— Много — измърмори нейна светлост разсеяно, понеже непрекъснато местеше замислен поглед между двамата си синове. Клей се бе смръщил над чашата си, а Девън не бе свалил и за миг очи от вратата, откакто хубавичката бледа прислужница се бе скрила зад нея. — Джъстийн праща много поздрави и на двамата, между впрочем — спомена тя. — Нали си я спомняш, Дев? Клей, знам, че я познаваш. Много хубаво момиче, много руса. Всички мислехме, че ще се омъжи за Том Рен и тогава Джими…

— Извинете ме. — Без да погледне никого, Девън се запъти към вратата.

— Дев? Има ли нещо?

Спря се на прага.

— Не, майко, аз… — Какво? — Спомних си, че имам да поръчвам нещо на Коб. Ей сега ще се върна. — Три чифта очи го изгледаха сепнато.

Тя не беше в кухнята. Кухненската помощничка изглеждаше ужасена, но се закле, че не я е виждала. Инстинктът го изпрати бежешком по коридора покрай стаята на новата икономка надолу по каменните стъпала към дворчето отстрани на къщата. Зърна я до сайвантчето, облегната на парапетчето с гръб към къщата. Стъпките му бяха напълно безшумни по влажната земя и тя не го усети, докато не се приближи на десетина крачки, но дори тогава не се обърна. Още четири стъпки и бе до нея. Потисканият гняв го накара да я сграбчи за рамената и да я завърти насила.

Лицето й го сломи. Всичките насъбрали се горчиви думи замряха на устните му, когато тя вдигна ръце, прекалено късно, да прикрие влажните си бузи и замъглените си, нещастни очи. Тя се опита, но той не й позволи да се обърне.

— Беше грешка — изхълца тя, — изобщо не трябваше… — Гласът й рязко секна, защото се разплака силно и скри лице в шепи. Какво можеше да направи той, освен да я държи в обятията си?

Опита отново.

— Толкова съжалявам. Не знам защо го направих, бях ядосана, обидена, мислех, че ако…

— Шшш… няма значение. — И нямаше вече.

— Тя е толкова… съвършена… само стана по-лошо, сега, като я видях… — Риданията я надмогнаха отново. Свитите й юмруци се притискаха в гърдите му, за да я държат далеч от утехата на тялото му.

Отне му минута да осъзнае, че ставаше дума за Алис. Бе говорила за нея и предната нощ.

— Лили, Алис не ми е годеница и никога не е била.

— Не — задушаваше се тя, — но ще бъде.

— Не, тя…

— Или някоя като нея. Някоя, някога. Истина е и ти го знаеш. — Удари го веднъж в гърдите и се измъкна от ръцете му. — Трябва да си ида, Дев. Не мога да понеса това.

Сграбчи я отново без никаква нежност, подтикван единствено от инстинкта.

— Не, ти няма да си отидеш. Не ме ядосвай, Лили, не говори глупости.

Придърпа я по-близо и я стисна с все сили. Тя му позволи. Причиняваше й болка, но да го остави, щеше да бъде хиляди пъти по-лошо. Как можеше да се откаже от него? Никога пак да не го държи в ръцете си — как би могла да се откаже доброволно от тази мъчителна сладост? Може и да бе проява на страхливост, но не можеше да го напусне — не още. Това щеше да разбие сърцето й.

Не можеше да каже „обичам те“ сега — причиняваше болка и на двамата. Той не можеше да й предложи никаква надежда. Притискаха се един в друг дълго време, безмълвни, утешавайки се с телата си. Чудейки се какво лежи пред тях.