Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (10)

Глава 10

— И защо ли болните хора, които са уж безпомощни, имат достатъчно сили да тормозят безкрайно болногледачките си?

— Ха, ха — рече Девън без усмивка.

— Ще изпиете ли това или не?

— Няма. Мирише отвратително.

— Това е специална настройка от лайка; очаква се, че действа успокояващо.

— Сигурен съм, че действа успокояващо на торните бръмбари.

Лили изцъка неодобрително с език и остави купичката с трясък на масичката до леглото, разливайки чая.

— Невъзможен сте. Това е полезно за вас — Каби Дартвей ми показа как да го правя.

— Това обяснява всичко. Каби Дартвей е вещица.

— Вещица! Пълни глупости. Тя е също онази, която ме научи как да правя лапите, за които казахте, че толкова много успокоили болката в рамото ви.

— Онова нещо, което вонеше на умрял пор?

— Не — нацупи се тя, потискайки една усмивка, — онова бяха корените от зарасличе. Вие си мислите за сушените листа от репей. За тях казахте, че миришат на блатна тиня през късен юли.

— По-лошо.

— Да, добре, вие сте си виновен. Ако бяхте извикали доктора още от начало, нямаше да ми се налага да играя ролята на чирак на вещицата. Мисля, че е време да спрете да се оплаквате и да кажете една благодарствена молитва, че още сте жив.

— Така ли мислиш?

Тя сложи ръце на кръста.

— Да, точно така.

Беше вече почти невъзможно да я сплаши с нещо. Всъщност дори се беше отказал да се опитва. Намираше за безкрайно по-интересно да се опитва да я провокира и после да наблюдава реакциите й. Но търпението й изглеждаше безконечно, беше наистина идеалната сестра. Можеше да бъде строга, но по-често използваше обезоръжаваща нежност, за да го обуздава. И, трябваше да признае, бе имало моменти през последните четири дни, когато той се нуждаеше от обуздаване.

— Ще ви оставя тогава, та да можете да подремнете.

— Не ми се спи.

— Щеше, ако си бяхте изпили чая.

— Но тъй като не го направих, можеш и да останеш.

— Но аз трябва да сляза долу и да говоря с мисис Белт за закуската ви.

— Позвъни за някой прислужник и изпрати съобщение.

— Аз… аз бих предпочела да не безпокоя никого. Предпочитам да отида сама.

— А аз предпочитам да останеш.

Лили разтърси глава, разкъсвана между нетърпение и развеселеност, знаейки, че тези състезания между волите, на които той постоянно я подлагаше, бяха предназначени да предизвикат от нея някой неподобаващ отговор. Този път беше особено смущаващо, макар да се съмняваше, че би разбрал защо. Той нямаше никаква представа и, разбира се, никакъв интерес да узнае, как бе пострадала нейната репутация по долните етажи, където между слугите цареше убеждението, че тя спеше с него.

— Много добре — рече тя равно, без да се хваща на въдицата му, — ще позвъня на Доркас и ще говоря с нея в салона. — Тя се пресегна през него към звънеца и в същия момент той сложи големите си ръце на тапията й и я стисна. Погледна го и съзря вълчия блясък в очите му. До неотдавна такава свобода би я шокирала, но сега, когато такива неща се случваха между тях ежедневно, а и ежечасно напоследък, с възвръщането на силата му — това предизвикваше у нея само слабо раздразнение. А понякога не и това дори. — Благодаря, но наистина нямам нужда от помощ — промърмори тя, докато дърпаше въженцето необходимия брой пъти, за да повика кухненската прислужница.

— Сигурна ли си?

Тя му отправи царствено смръщване. Но част от нея бе започнала да подозира, че имаше много малко неща наистина, които не би направила, за да запали и съхрани тази искрица добро настроение в студените му синьо-зелени очи. Отмахна, без да се засяга, ръцете му от талията си и скръсти своите.

— Да ви почета ли? Останали са ни само няколко часа четене от книгата на Мистър Филдинг, за да я свършим.

— Ти четеш много добре за необразована прислужница, Лили.

— Благодаря. Мисля си, че Бриджит, сестрата на мистър Плуърти, наистина ще ни разведри, какво ще кажете? — изрече тя забързано, нетърпелива да се отклонят от тази тема. — Ако някой може да го убеди, че Том е добър, а Блифил е идиот, това е именно тя, не мислите ли? Как е рамото сега? Боли ли още? Щом не желаете чай, мога да ви направя един „Кромвел“.

— Един какво?

— Коктейл.

Това беше проява на значителна щедрост, помисли си Девън. Обикновено тя отпускаше брендито по-скъпернически и от някоя стара мома.

— Какво е това „Кромвел“?

— Никога ли не сте пробвали? Това е бренди, сайдер и мъничко захар. Това, сравнено с „Кромвел“, е „Калпак“.

— А то какво е?

— Същото нещо, само удвояваш брендито.

Той се изсмя тихичко:

— Ти обичаш ли кромвелите?

— О, никога не съм пила. Всъщност не съм пила нищо друго, освен вино. Баща ми беше този, който си падаше по кромвелите.

— Значи не сте настроен за „Мистър Джоунс“ точно сега, така ли?

— Не, не мисля. Нито пък за „Кромвел“.

— Карти?

— Аха — сега разбирам. Опитваш се да ме напиеш, така че да можеш да ме биеш на пикет.

Лили се усмихна самодоволно.

— Не се обиждайте, мистър Даркуел, но не ми е необходимо да ви мамя, за да ви бия на карти.

— О, така ли? Давай ги тогава. С риск да изгубя и последната свещ в къщата си, приемам детинското ти предизвикателство.

Тя се пресегна за тестето на масичката и придърпа по-близо стола си. Той се поотдръпна, освобождавайки парче бял чаршаф за игрално поле.

— Хей, не се чувствайте принуден да играете заради мен. По-скоро бих закърпила някои неща. Какъв беше резултатът последния път? — попита тя невинно.

— Сякаш не помниш по-добре от мен. Четирийсет и девет на седем за теб, струва ми се. Играем до сто.

— Мисля, че сте прав. — Тя разбърка картите, предложи му да цепи и започна да раздава. — Не вярвам да имате желание да вдигнете залога — спомена тя, докато картите летяха.

— До какво?

— Мммм, какво ще кажете за копринени макарички? Нещо, което да мога да използвам на практика.

— Нямам ни една.

— Но можете да си ги осигурите с едно дръпване на звънеца.

— Лили, ще играя на пари, ако искаш.

— Много щедро от ваша страна, но не би ми било приятно да лиша някого от състоянието му, когато е болен; това само би смутило и двама ни.

Той се изсмя високо. Беше първият път, когато Лили го чу да се смее. Забрави какво правеше и само се взираше в него, усмихвайки му се в отговор, очарована. Звукът бе сипкав, предпазлив, почти експериментален. Хареса й невероятно! Даде таен обет, че ще се опитва да го предизвиква всеки път, когато може.

Все още ухилен широко, Девън се излегна върху възглавниците и се съсредоточи в професионалния начин, по който тя подреждаше картите си с дългите си тънки пръсти, как оставя някои и взема нови от купчинката отстрани. Какво елегантно тяло имаше тя — грациозно, с дълги крайници, гъвкаво. Разсейваше се, като я гледаше, и това отчасти обясняваше защо губеше повечето от игрите. Но само отчасти. Главната причина си оставаше, че тя беше най-добрият картоиграч, който бе срещал. Усетът й кога да бъде предпазлива и кога дръзка беше смущаващо непогрешим. А лицето й го объркваше напълно. Колкото и да се опитваше, никога не можеше да прецени какво мислеше тя за картите, които държеше, независимо каква игра играеха. Обикновено Лили лепваше едно приятно, леко зачудено изражение, което не разкриваше нищо, но понякога повдигаше вежда в очевидно неодобрение, или се смръщваше, сякаш объркана. Но ако той вдигнеше залозите на базата на тези бегли визуални знаци, почти винаги загубваше. Решавайки да я надхитри, той превключи на стратегията да залага на базата на обратното, което тя като че ли издаваше, но нямаше по-голям успех.

— Кой те научи да играеш карти? — запита я той раздразнено, след като бе отбелязала точка и троен удар, без да свали благото, безгрижно изражение от лицето си.

Не за първи път й задаваше този въпрос. Лили винаги бе изклинчвала преди, не знаейки как точно да му обясни за себе си. Нещо я подтикваше да му разкаже всичко, но опитът я беше научил на горчивата мъдрост на предпазливостта. И все пак, толкова отдавна не бе говорила непосредствено и откровено на друг човек.

— Баща ми — отвърна тя. Какво лошо, ако му кажеше?

— Той картоиграч ли беше?

— Понякога.

— С какво се занимаваше, когато не играеше?

— Ъммм, с други неща.

— Какви?

Тя се намръщи на картите си, прокарвайки нерешително пръсти по ръбчетата им.

— Беше изобретател — каза тя най-накрая. — Измисляше разни неща.

— Какво е изобретил?

— Нищо, за което да сте чували.

— Не е бил успешен изобретател?

Не можа да не се усмихне на това, колко далеч от истината бе определението му.

— Може и така да се каже.

— Разкажи ми за изобретенията му. — Тъкмо тогава тя игра последния коз и обяви, че е спечелила нова точка, както и последния резултат — осемдесет и седем на седемнайсет — с толкова нарочно безразличен и лишен от задоволство глас, че той изскърца със зъби.

Размесвайки картите за следващото раздаване, без да бърза особено, Лили си помисли: „Защо да не му разкажа? Какво пък толкова ще стане?“ Подаде му да цепи и пак раздаде по дванайсет карти на всеки.

— Ами, първо, създаде самонаточващ се нож. После…

— Какво?

— Самонаточващ се нож.

— И как работеше той?

Тя преглътна най-лесния отговор — „не работеше“ — и се опита да обясни.

— Базираше се на една негова теория, която бе по-скоро метафизична, отколкото физична, така да се каже. Той мислеше, че ако поставиш ножа под определен ъгъл спрямо определени камъни, той в крайна сметка ще се наточи.

— Определени какво?

— Камъни. Точно определени камъни. — Тя го погледна да види дали се смее. — Не беше голям успех, както казах. Преносимата сгъваема мебелировка беше малко по-добре, но хората я намираха прекалено тежка за вдигане. Особено леглото. Имам двоен пикет между другото — трийсет и едно.

Смеейки се, Девън захвърли картите си.

— Предавам се.

— Също така баща ми измисли вист за две ръце. Бихте ли искали да ви науча на него?

— Не. Вече ми задигна всичките свещи.

— Имам желание да притежавам маркера ви — предложи тя великодушно. — Поместете се малко. Имаме нужда от повече пространство за тази игра.

Той се подчини с дълбок стон. Болката в рамото бе поносима вече, но все още се чувстваше скован. Настани се и я загледа да размесва картите си с обичайния си бърз и ловък, почти мъжки маниер.

— Какво друго изнамери той?

— Нагреваема преса за дрехи. Предполагаше се, че ще глади дрехи за секунди, почти моментално.

— Проработи ли?

— От време на време. Но доста по-често дрехата вътре избухваше в пламъци. После дойде автоматичната система за отваряне на вратите за заети господа без прислужници. Тя беше много сложна, спомням си, изобилие от въжета и макари и куки по стените. Ако отидеше на горния етаж и някой позвънеше на входната врата можеше да я отвори, чрез дръпването на съответното въже. Това чудо едва не удуши котката.

Продължи да му разказва истории за откритията на баща си, преувеличавайки понякога тяхната непрактичност в опити да го разсмее. Веднъж постигна толкова голям успех, че той изстена в агония, държейки се за рамото, и й нареди да престане.

Момичето почука и Лили стана, за да говори с нея в салона.

— Кажи й, че искам нещо да ям, Лили! Истинска храна този път, стига с тая проклета каша, с която продължавате да ме тъпчете.

Тя му отправи търпелив поглед.

— Не надничайте в картите ми, докато ме няма — предупреди го тя и излезе.

Той поклати глава, все още усмихнат. Последните четири дни Лили бе вършила всичко за него — бе се грижила за раната, бе го къпала, бръснала, хранила и забавлявала. Той не знаеше дали поради чист късмет, поради нейното старание или от противната отвара на Каби Дартвей, но разрезът в рамото му зарастваше идеално — без никакви шевове при това, а последните два дни дори не бе имал температура. Сега, когато почти се беше оправил, му се струваше невъзможно да си представи какво би правил без нея.

Сети се за посещението, което икономката му бе направила преди четири дни, след като Ван Ребан и Полкрейвън си бяха отишли и бе изпратил Лили да спи. Преди да успее да изкаже желанията си пред жената, тя бе обявила безцеремонно, че тя ще се грижи за него отсега нататък, защото чула от „ирландката“, че не се чувствал съвсем добре. Бе я изгледал с неприязън, благодари й и й каза, че загрижеността й не е необходима. „Лили ще се грижи за мен за известно време, докато не наредя друго. Кажи на Трейър. Не й давай други задачи междувременно“.

— Но, милорд…

— Защо тя има само една рокля? Намерете й нещо да облече, мисис Хоуи.

— Да, милорд, но…

— И кажи на Трейър да изпрати бутилка бренди. Веднага. От френското, което брат ми наскоро ъ… ъ… си набави. Това е всичко. Има ли нещо друго?

Тя плесна масивните си, груби ръце и го прикова с черния си взор.

— Милорд, волята ви ще бъде изпълнена, както винаги, но моята лоялност не ми позволява да остана безмълвна. Чувствам, че трябва да говоря.

По дяволите.

— Говорете тогава.

— Това момиче — имам подозрения към нея. Тя си върши работата сравнително добре, но не е това, което изглежда.

— Не е ли? Как така?

— Ами първо, по мое мнение, тя е толкова ирландка, колкото съм и аз. Коварна е — не може да й се довери човек. Не съм я хващала още, но твърдо вярвам, че краде от килера. Също тъй не вярвам, че характеристиката, която ни представи, е истинска. Предполагам, че можете да пишете на тази „маркиза на Фром“, ако такава персона изобщо съществува, и да разпитате дали е работила за нея.

Първоначалният импулс на Девън бе да отхвърли предложението с кимване и рязка дума. Но след моментен размисъл той отвърна:

— Може би ще го сторя. Да, мисля че така и ще направя. — Изражението й на крайно задоволство го бе обезпокоило. — Това е всичко, мисис Хоуи. Не забравяйте да изпратите Стрингър с брендито.

Не беше се наканил още да пише на маркизата, но скоро щеше да го направи. В много отношения той беше също толкова, че и повече, заинтересуван да научи истината за Лили Трабълфийлд, колкото и икономката му. Не вярваше, че е порочна, и се съмняваше, че го крадеше, но бе сигурен, че крие нещо. Многократно я бе разпитвал последните няколко дни, директно и със заобикалки, опитвайки се да открие какъв живот бе водила, преди да се появи в Чард и да поиска от Хоуи със смехотворния си ирландски акцент да я наеме на работа. Но тя винаги му убягваше с перфектна мъглявост. Откъде идвала? О, нямала истински дом, била пътувала доста с баща си. Кога е умрял той? Не много отдавна. А майка й? Преди много години. Как е успяла да се образова? О, малко тук, малко там, от един учител, който баща й някога бил наел, когато била малка или от случайни книги. Как е придобила аристократичните си обноски? Бе се престорила на ужасно поласкана от това. Била добра имитаторка, каза му тя, и просто се опитвала да попива стила и маниерите на хората от висшите класи, при които работела. Значи не вдовстващата маркиза на Фром й бе дала първата работа? О, не, имало други преди нея. Кой? Къде? Различни хора, къде ли не. Вече били починали или пътували, или се били преместили.

Не вярваше ни една думичка.

Тогава тя се върна в стаята. Новата й сива памучна рокличка беше простичка, но поне чиста й без кръпки. Но той искаше да я види в нещо по-фино, в коприна или кадифе, в най-мек сатен, или още по-добре, помисли си лукаво, без нищо.

Изражението му я озадачи.

— Погледнахте ли ми картите?

— Да, и е ясно, че ще ме победиш отново, тъй че се предавам от сега. Сковал съм се като дърво, Лили. Ела и ми разтрий гърба.

Тя пак цъкна с език и наложи най-строгото изражение на лицето си, докато събираше картите, мърморейки си под нос, че не може да понася мошениците. Това обаче бяха само отклонения, за да прикрие трепета на сетивата, който молбата му бе отключила. Напоследък той искаше да му масажира гърба или рамото едва ли не на всеки няколко часа и интимността на заниманието я безпокоеше. Не, не беше точно това — онова, което я тревожеше, бе степента на удоволствието, което изпитваше, докато го вършеше. Последните дни бяха за Лили прекрасен отдих от робията на домашните задължения и самотата на въплъщението в личност, каквато не беше. Толкова бе зажадняла за обикновен разговор с някой, пред който да бъде почти изцяло самата себе си. Девън, макар и далеч над нея в социалната стълбица, беше много по-близо до нея по образование, умения и обноски от Лоуди. Лили бе като баща си — общителна, разговорлива по природа и седмиците изолация в Даркстоун бяха потиснали неимоверно духа й. Общуването с Девън в последно време го бе съживило. Той можеше да бъде студен и недосегаем; често бе потиснат и меланхоличен, но отвъд стената от резервираност, която го заобикаляше, тя понякога зърваше любезност, дори топлота. Това, че й се доверяваше, бе за нея извор на най-дълбоко задоволство. По един странен, недоловим начин, изглеждаше, сякаш почти бяха станали приятели.

Тяхното приятелство обаче съдържаше нотка на физическо — е, нека да се каже — сексуално напрежение, което винаги присъстваше, независимо колко скучен разговор водеха или колко банална бе ситуацията. Понякога той я дразнеше, което, странно, й носеше облекчение, защото напрежението, повече или по-малко, се показваше на повърхността. Но обикновено то прозираше близо под повърхността, оцветявайки всичко, насищайки и най-лекото докосване с наелектризиращо усещане, което бе толкова смущаващо за Лили, колкото и възбуждащо.

— Обърнете се тогава — рече тя рязко, като кацна в края на леглото с изправен гръб и изпънато лице. — Хей, какво правите?

— Разкопчавам си ризата. Кожата ме сърби. Ще ме почешеш хубавичко, нали?

Знаеше, че е смехотворно да се чувства тъй развълнувана — беше го виждала почти гол поне една дузина пъти досега. Помогна му да свали ризата през широките рамена, чудейки се на разнообразните емоции, събуждащи се само от гледката на здравия му, покрит с тъмен мъх гръден кош. Той избута възглавниците и предпазливо се обърна по корем, скръствайки ръце под буза. Тя постави длани на плешката му и стонът на преувеличен екстаз я накара да се усмихне.

— Глупчо, та аз дори не съм започнала още. — Тя започна от основата на врата, придвижи се много бавно надолу, прокарвайки палците си през всяко прешленче с точно премерен натиск, който той харесваше.

Както винаги силата му я удивяваше. Тя обичаше усещането на кожата му над мускулите, твърди и гладки като полиран метан. Атлетичното му тяло изтъняваше в тесен кръст и понякога Лили изпитваше мъчително изкушение да дръпне завивката надолу и да задоволи крайното си любопитство как изглеждаха голите му задни части. Разбира се, не би направила такова нещо. Но понякога се страхуваше, че бе в състояние да го стори, и това беше същото усещане, което бе изпитала, стоейки в края на скалата — че може внезапно, безпричинно, да изгуби контрол над себе си и да скочи. Днес тя победи изкушението, както винаги досега, но ръцете й се задържаха малко по-дълго от необходимото върху интригуващата ивица гола плът между талията му и над насъбраната на куп нощница.

— Не забравяй да ме почешеш — измърка той със затворени очи и уста, отпусната поне този път в замечтана усмивка.

Тя прокарва нокти в леко подраскване през целия му гръб и рамене и отново стонът на най-чисто удоволствие я накара да се усмихне на себе си. Не беше никакво чудо, че е толкова силен, мислеше си тя, наблюдавайки играта на мускулите под пръстите си. Бе знаела от самото начало, че не беше някой лентяй, но едва напоследък бе открила, че е толкова погълнат от делата в имението си, колкото и всеки негов работник, и този период на принудително бездействие го раздразваше и ядосваше. Беше също научила от срещите в тази стая или в качеството си на негов вестоносец между него и мистър Коб, Франсис Морган и други, че властта му беше безпрекословна, но все пак служителите му го уважаваха заради справедливостта, постоянството и проницателността му, а не просто защото беше „господарят“. Лоуди й бе казала, че е затормозен, нещастен човек, скаран с общоприетите светски ценности. Ако това беше вярно, тя знаеше сега, че той не позволяваше, на каквито и демони да го измъчваха да пречат на трудовото му ежедневие. Контролираше ги, но от време на време тя се чудеше на каква цена.

Тези размишления й припомниха нещо.

— Съжалявам, забравих да ви кажа — мистър Морган би искал да говори с вас по въпрос, свързан с мината, този следобед. Изпрати бележка и аз се чудех дали ще ви е удобно да се срещнете в четири часа.

— Идеално — изръмжа той, обръщайки се по гръб. — Нямах намерение да ходя никъде.

Тя струпа възглавниците и ги напъха зад него, след което той седна. Тя посегна за нощницата му, насъбрана около кръста му, за да му помогне да я облече, но той рязко хвана и двете й ръце и ги притисна до гърдите си. Беше маневра, която я принуди да се наведе над него, докато лицата им почти се изравниха. Беше разбрала досега, че тя бе неизменно губеща във всичко, доближаващо се до физически сблъсък, и че фасадата на невъзмутимост бе единствената й защита. Сега той разтваряше ръцете й и притискаше дланите й към гърдите си, а тъмните гъделичкащи косъмчета под пръстите й представляваха една смущаваща изненада. Както й силният равномерен ритъм на сърцето му.

Гласът й бе всичко друго, осен равен, когато тя изрече:

— По-добре да си вървя тогава и да кажа на кочияша да занесе съобщението ви на мистър Морган, че ще го срещнете в четири… — Трябваше да замлъкне, когато той положи два пръста на устните й.

— Красива си, Лили. Днес — по-красива от вчера. Или от онзи ден. — Беше зашеметен и все пак можеше да се закълне, че това е вярно. Здравословна руменина грееше по устните й, а изключителните й очи изглеждаха по-ярки, по-зелени.

Тя знаеше, че се изчервява.

— Храня се по-добре — избъбри тя несвързано — и… ъ… спя повече, откакто се грижа за вас.

— Тогава трябва да вземем мерки да продължиш да се грижиш за мен. — Обхвана с длан врата й да я придърпа по-близо. Ухаеше като никоя друга жена — на свежест и пролет.

Устата й беше красива и той щеше да я целуне. Искаше го толкова силно, че се изплаши.

— Не мисля, че се нуждаете повече от мен — промълви тя дрезгаво. — Вече не сте много болен.

— Грешиш — противопостави се той, поклащайки бавно глава. — Никога не съм се нуждаел повече от грижи. — Обхвана една от разперените й ръце със своята и я прокара надолу по гърдите си, през плоския корем. Тя осъзна намерението му едва когато той промълви: — Нека ти покажа.

Издърпа рязко ръката си и подскочи. Сърцето й тупкаше бясно, въздухът не й стигаше и тя се почувства облекчена и разочарована едновременно. Трудно й беше да намери какво да му каже. Как смееш! Би прозвучало малко неискрено — в крайна сметка именно към това бе водила интимната им игра на атака и отстъпление през последните дни. И й беше трудно да остане сърдита, докато той й се хилеше с този наперен, напълно лишен от съжаление блясък в очите. Странно — повече от всичко й се искаше да му се изсмее.

Тя обаче придаде строго изражение на лицето си и вяло започнала събира чиниите и чашите до леглото му, после се обърна и стигна до средата на стаята, като възнамеряваше да излезе без нито една дума дори, когато той я възпря.

— Къде си въобразяваш, че отиваш?

Извърна се лекичко към него.

— Долу.

— Добре. Имаш разрешението ми да напуснеш. — Не пропусна присвиването на устните й, нито леко язвителния проблясък в очите й. — Да се върнеш обаче до половин час. Искам да ми помогнеш да се облека. После мисля, че ще имам желание да се поразходя. Ти ще ме съпроводиш.

Тя се накара да се обърне към него, раздразнението й моментално бе изместено от загрижеността й.

— Сигурен ли сте, че имате достатъчно сили да се разхождате?

— О, да — отвърна той, преплитайки ръце на стомаха си, и се усмихна провокативно. — И за много други неща.

Не особено оригинална двусмислена забележка, помисли си Лили. Въпреки всичко, тя я накара да се изчерви — което, разбира се, бе точно неговото намерение.

— Много добре, сър — процеди тя през устни.

Това само накара похотливата му усмивка да се разшири. Тя се завъртя, раздрънквайки чиниите. Звук, учудващо наподобяващ развеселено подхилване, я последва зад вратата.

— Наистина ли е необходимо да се държите така? — измърмори Лили, правейки гласа си да звучи сърдито.

— Ами да, естествено. Аз се възстановявам от сериозно нараняване. Все още съм отчайващо слаб. Ако падна, мога да си причиня значителни усложнения.

Погледна го косо с невярващо изражение. Беше подпъхнал ръката й под мишница, така че на един страничен наблюдател — а тя допускаше, че имаше множество такива, защото, докато се разхождаха бавничко по пътя към скалистия нос, можеха да бъдат видени от всеки отделен прозорец на имението, — би могло да му се стори, че тя го подкрепяше. Понеже той беше изцяло способен да поддържа този умерен, бавен ход без ничия помощ, тя разбираше, че това е още един от неговите номера, от извиненията му да се докосва до нея. Би следвало да е раздразнена. Уви, нямаше и следа от подобно чувство в съзнанието й.

Не можеше обаче да спре да се чуди какво му беше на ума. Преди, не много отдавна, той бе внимавал много — обидно много — да не бъде видян с нея, особено от персонала. Сега ролите им изглеждаха разменени, защото тя беше тази, която се тревожеше за липсата на благоприличие, която интимността на новата им връзка пораждаше. Тъй като не беше от този край, от самото начало не беше истински добре приета от другата прислуга, а напоследък бе дори още по-изолирана от всякога. Никой не я обиждаше открито в лицето, но само защото се приемаше, че като негова любовница бе под протекцията на господаря — поне засега. Нахалството на Трейър придоби по-деликатни форми, докато майка му се отнасяше към нея с мълчаливо, опасно презрение. Прислужничките бърбореха и клюкарстваха, когато мислеха, че не може да ги чуе, мъжете я наблюдаваха прикрито и си разменяха разбиращи погледи. Само Лоуди, добродушна и невъзмутима, изглеждаше безразлична към падението й, макар че я измъчваше през цялото време с въпроси какво става. Когато Лили отговаряше „Нищо — той е болен и аз го наглеждам, това е всичко“, Лоуди повдигаше иронично вежди и казваше скептично едно „А-ха“.

— Виждала ли си някога прииждането на сарделата, Лили? — попита я Девън, прекъсвайки размислите й.

— Не. Какво представлява то?

— Дивна гледка. Идват от дълбоките води западно от Сицилия и плуват покрай бреговете на огромни пасажи. Веднъж, като бях момче, едно тяхно стадо се беше простряло от Мевагиси чак до края на Земята. Това прави над стотици мили, ако вземеш предвид извивките на брега. Баща ми ме заведе да го видя.

Тя го изгледа, заинтригувана. Това бе първият път, когато споменаваше за семейството си пред нея, изобщо нещо лично.

— Целият град излиза да гледа от скалите. Водата изглежда като жива, кипяща от безбройната риба, преследвана от ята хек и треска, и чайки, и хора. Някаква мания обзема всички. Рибари по брега и в лодки по цялото крайбрежие хвърлят мрежите си, а сарделата се мъчи да им убегне и човек не може да чуе собствените си мисли от всичкия крясък и шумотевица.

— Кога става това?

— Започва през юли. Ще го видиш.

Юли настъпваше след две седмици. Да, очакваше, че ще го види. Надяваше се. Мисълта я накара да се олюлее.

— Значи тук сте израснали, така ли? — попита тя срамежливо, с мисълта, че няколко дни преди това не би се осмелила да му зададе този въпрос.

— През част от времето, когато идвах да постоя с баща ми. Останалото време живеех в Девъншир с майка си.

Тя чакаше да продължи, но той не го стори и на нея не й достигна смелостта да го попита защо родителите му не бяха живели заедно. Но доста се чудеше.

— Имате ли други братя, освен мистър Даркуел? — осмели се тя след минутка.

— Не, но имам сестра. Живее в Дорсет. Не я виждам често. — В края на стълбицата в скалите той спря да върви и я погледна. Следобедното слънце бе зад нея и позлатяваше кичурите тежка, тъмночервена коса като ореол около нежния овал на лицето й. Очите й бяха съвършено сиво-зелено, сериозни и интелигентни, и тя го наблюдаваше с цялостна отдаденост сякаш всичко, което й казваше, я очароваше. Тя бе прекрасна и той бе приказвал достатъчно.

Новото изражение в очите му я стресна, накара я да се разприказва за първото нещо, което й хрумна.

— Очаквате… ъ… ли брат си скоро?

— Скоро ли? Да. Нека да отидем до водата, Лили.

— Но… сигурен ли сте? Не бива да се изморявате прекомерно още през първия ден на открито. — Той само се усмихна и учтиво мина пред нея и я поведе по стъпалата надолу. След секунда колебание тя го последва.

Камара разядени от времето камъни стърчаха в основата на скалистия нос през светлокафявия чакъл към брега. Беше отлив. Слънцето ослепяваше игривата морска пяна, танцуваше по вихрените вълнички и хвърляше черни сенки зад тъмните стени на огромните, изгърбени канари, които изглеждаха като задрямали чудовища всред златистия пясък. Щяха да й липсват, помисли си Лили неочаквано, вдишвайки с удоволствие соления волен вятър. Мисълта я шокира, защото тук не бе щастлива. Но беше вярно — щеше да й липсва това сдържано великолепие, красотата и самотата на морето и на дивата, негостоприемна земя.

Той я поведе по брега и се спря между един безмълвен кръг морски скали, сухи сега, на безопасно разстояние от пенестата линия, където се разбиваха вълните. Застанаха с гръб към една начупена еднометрова канара и се взряха във водите на канала. Когато мълчанието се удължи, Лили се осмели да хвърли тайно поглед към острото очертание на профила на Девън, но както обикновено, той не й разкри нищо. В много отношения беше странен мъж и интуицията й отдавна я беше предупредила, че е способен да й причини болка. И все пак той й липсваше, когато не беше с нея, и беше необяснимо щастлива в неговата компания.

Погледна настрани, изнервена, когато той извърна глава и я хвана, че го наблюдава.

— Как се чувствате? — попита тя, за да прикрие нервността си.

— Боли ме, Лили, ужасно ме боли. — Острата тревога в очите й го накара да се усмихне бързо, за да я успокои. — Нуждая се от лекарството си отново и ти си единствената, която може да ми го даде.

В облекчението си тя не можа да не му се засмее. Той докосна кокалчетата на пръстите си до лицето й, заглушавайки сочния отговор, който напираше на устните й. Топлина се надигаше отвътре й, толкова стремително, че се изплаши. Той пристъпи по-близо и тя усети твърдата скала зад бедрата си.

— Вие… мислех, че искате да направите някои упражнения, мистър Даркуел.

— Точно така, мис Трабълфийлд.

Той се наведе да я целуне и за миг само тя се вцепени — защото името, с което никога не я бе наричал преди, отключи толкова различни тревожни спомени. Но нежността на целувката му я разтопи, разпръсквайки мислите й като ято подгонени птици и я остави със съзнанието единствено за настоящия момент и тъмната сладост на устните му върху нейните. Нежността му я обезоръжи напълно. Едната й ръка пропълзя до страната му; другата се разтвори върху гръдта му в срамежлива милувка. Сдържайки дъха си, тя го остави да захапва лекичко устните й. Той раздвижи бавно глава насам-натам и отворената му уста погали нейната при всяко бръснещо движение. Ръцете й се обвиха около него в най-естествената от прегръдките и целувката се задълбочи, докато всичките й самоналожени ограничения и задръжки се стопяваха, победени в неравната битка.

— О, недейте — въздъхна тя, когато ръцете му се плъзнаха нагоре плавно да докоснат гърдите й. Но не го спря — не можеше да го спре.

Той прошепна „Не?“ и през дрехата започна да очертава с пръсти бавни кръгчета около мекото възвишение на гръдта й. Трябваше да прекрати това, беше грешно, нямаше да доведе до нищо друго, освен до беди. Но тя бе като опиянена, глуха и сляпа за всички усещания, освен онова, което отбелязваше болезнено бавното настъпление на пръстите му към чувствителните връхчета на гърдите й.

— Позволи ми да те любя, Лили — прошепна той. — Кажи да. Аз трябва да се любя с теб.

Опита се да поклати глава, но той отново я целуваше и това бе невъзможно. Беше застанала на ръба на нещо неописуемо. Не знаеше какво ще направи. Тъй че остана съвсем неподвижно с притворени очи и позволи на това прекрасно милуване да продължи; забрави дори да го целува на свой ред. Той остави устните й, за да прошепне настойчивото си желание в ухото й, подчертавайки го с нежната, ласка на езика си. Тя се топеше, омекваше, копнееше да се предаде. Именно безпомощността на желанието й я постави нащрек за опасността и страхът да не изгуби себе си й даде сили да го възпре.

— Не, не мога — прошепна тя, като отдалечи ръцете му и се изви извън обхвата му.

Изумен, невярващ, Девън я наблюдаваше да се отдалечава, обгърнала се с ръце и загледана в искрящите води. Затвори очи за миг само и процеди през стиснати зъби:

— Да ме подлудиш ли искаш? Защото успяваш, трябва да знаеш.

Тя се обърна към него.

— Съжалявам — допуснах грешка.

— Не, аз я допуснах.

— Не, аз я направих. Не трябваше да позволявам това да се случи. — Гласът й потреперваше — Извинявам се, ако съм ви подвела да си мислите, че може да има нещо между нас. Не може.

— Защо не?

— То… Просто е невъзможно. Не мога да направя това, което искате от мен. Което и аз искам да направя.

— Защо?

Тя поклати безпомощно глава не можеше да намери думи.

— Моля ви, не го правете толкова трудно. Аз не мога… да ви виждам повече така. Трябва да се върна към старата си работа. Моля ви! — извика тя, когато той изруга и понечи да я прекъсне.

— Вие сте джентълмен, няма да се възползвате от моето положение, знам, че няма да го направите. Пуснете ме да си ида. Девън, сър… — Тя сви пръсти в юмруци и си пое пресекливо дъх. По-голямата част от дилемата се съдържаше в тези последни пресекливи думи, защото тя наистина не знаеше какво беше той за нея или пък какво следваше да бъде тя за него.

Обяснението й не обясни нищо, разбра тя. Той все още я изгаряше с буреносен поглед. Дойде й идея. Беше проработила веднъж с него — защо не и още веднъж?

— Заради моя приятел. Няма да му се хареса, ако аз… ако ние… — Изплюй го, по дяволите! Как можеше да го убеди, че има любовник, ако не можеше да се застави даже да произнесе тези простички думи? — Ако му изневеря… — каза тя накрая, чувствайки се като глупаво дете.

Той се приближи и тя отстъпи стъпка назад, защото пламъкът в очите му я плашеше. Но гласът му бе нисък и овладян.

— Разкажи ми за този приятел, Лили Как се казва той?

Един ужасяващ миг тя не можеше да се сети за нито едно мъжко име, нито едничко.

— Джон — изрече тя след голямо закъснение.

— Джон. Къде живее той?

— В Лайм.

— Любовник ли ти е?

— Не… да.

— Не, да? Сгодени ли сте?

— Не, ние…

— Откога се срещате?

— От два месеца.

— Пишеш ли му?

— Да!

— Как си изкарва хлябът?

— Той е… — Мозъкът й отново се изпразни. — Не съм длъжна да ви отговарям… Защо ме разпитвате?

— Защото не вярвам в съществуването му — обвини я той и я хвана за раменете с големите си ръце. — Мисля, че си го измислила. Това, което не разбирам, е защо.

— Той е зидар! Строи катедрали, и къщи, и… сгради. Той е чирак, искам да кажа, калфа, той стана калфа преди няколко…

Изваден от търпение, той я разтърси.

— Защо лъжеш? — И тогава, внезапно, той разбра и се почуди как е могъл да бъде толкова глупав. Беше си мислил, че подобна наивност е съществувала само в миналото му. Овладявайки се, той се усмихна тънко: — Съжалявам, трябваше да изясня още в началото, че ще получиш щедро възнаграждение. Уверявам те, че ще компенсирам… услугите ти.

Разбрала погрешно скритото под забележката му, тя се изчерви и нададе полуистеричен смях:

— О, да, да… въобще и не се съмнявам!

— Добре, какво тогава?

Тя извърна лице и не отговори.

— Какво искаш? Назови сумата. Колко, Лили? Или пък искаш местенце? Просто ми кажи.

Очите й се разшириха и тя се вторачи в него, зашеметена.

— Пари? Искате от мен да приема пари?

Или действително не искаше пари, или бе изключително надарена актриса.

— Не? Какво тогава?

Тя беше прекалено отвратена, за да се ядоса. Гневът щеше да дойде по-късно.

— Какво искам ли? — Не можеше да назове имената на нещата, които искаше — свобода, застъпничество, уважение. Приятелство, привързаност. И, о, да, пари. — Нищо! Нищо, което сте в състояние да ми предложите. Пуснете ме, мистър Даркуел, вие направихте грешка.

— Не мисля така.

— Пуснете ме!

— Що за игра е това? Нямам нужда от свенливост, Лили. Ще ти платя добре, ако това е, което…

— Проклятие! Не играя никакви игрички!

— Как ли пък не, по дяволите! Не си някоя срамежлива девица. Какво искаш от мен?

— Откъде знаете каква съм? Не знаете нищичко за мен!

— Знам, защото се наслушах на лъжите ти. Казваш ми, че този „зидар“ ти е любовник. Вярно ли е или не?

— Да, вярно е!

— Тогава няма да ти бъда първият!

Той я дръпна към себе си и тя започна да се бори.

— Докосни ме и ще ти бъда последната! — Това само го накара да се изсмее високо. — Не ме целувай! — Тя изви шия настрани, за да избегне устата му. — Недей! — извика тя, когато той я придърпа още по-близо и зарови лице в косата зад ухото й. — Дяволите да те вземат, не искам това!

Девън затвори плътно очи. Един дълъг миг той само я държеше, усещайки забързания пулс на сърцето й и трепета, който преминаваше през нея. Никога не беше докосвал жена по този начин преди, с гняв и изискващ нещо, което тя не желаеше да даде. Почувства се отвратен от самия себе си, макар да си признаваше, че няма да я пусне да си върви. Каза си, че никой не разбира по-добре от него какъв тип жена бе тя. Играеше си с него вдигаше залозите, доколкото стигаше дързостта й, преди да го дари с онова, което Клей би нарекъл „най-висша благосклонност“. Но поне в едно отношение тя не беше като Маура и това щеше да бъде причината за нейното падение: кръвта й наистина бе гореща. Желанието на Лили към него никога не е било престорено.

Ето това възнамеряваше да използва той срещу нея. Щеше да я прелъсти хладнокръвно. Коравосърдечността на плана му не го тревожеше ни най-малко. Освен това той щеше да го направи добре, толкова добре, че тя даже нямаше да съжалява после. След това щеше да е свободен. От нея.

Той я задържа в обятията си, но отслаби настойчивата си хватка.

— Съжалявам за това, което казах — прошепна в косите и. — Прости ми, Лили, не те прецених правилно. Никога не бих те наранил.

— Пусни ме, Девън, трябва да ме пуснеш.

— Кажи, че ми прощаваш. Бях ядосан и тези думи — те не бяха премислени. Ако съм те засегнал, съжалявам. — Тя остана скована с ръце, опрени в юмрук върху гърдите му. — Но аз те исках толкова много. Все още те искам. Не мога да спра да мисля за теб. Лили, взела си ми ума.

Сърцето й препускаше. Би трябвало да мрази тази безболезнена, но непреодолима прегръдка, но не можеше.

— Не ми говорете такива неща. Нищо не се е променило. Невъзможно е.

— Защо? — Една ръка започна да поглажда изящната извивка на гърба й, бавно, от рамото до талията и пак обратно. — Никога не бих те наранил — каза й той отново и този път почти си вярваше — На теб ти хареса по-рано, когато се целувахме. Позволи ми да те целуна още веднъж, само веднъж. Моля те, Лили — едва доловимо той докосна устните си до фината линия на челюстта й като дишаше леко, съблазнявайки я с нежност. — Кожата ти е тъй сладка. — Усети момента, когато тя започна да трепери. С поредица от малки бързи целувчици по решително затворената й уста той я примами да я отвори мъничко и плъзна езика си между устните й, галейки кадифената кожа от вътрешната им страна. Тя въздъхна, потрепери и извърна лице.

Само че той можеше да бъде безкрайно търпелив.

— Знаеш ли, че ухаеш на цветя? — прошепна, като прокара лекичко език по трепкащите й мигли. — Целуни ме, Лили. Умирам за теб.

Тя се опита да издигне отново защитите си, но те се топяха като войници в бягство от неимоверно по-добре въоръжен противник. Не го отблъскваше повече, напротив, стискаше ризата му с две ръце, държеше го.

— Не е честно — промълви тя, готова да се разплаче. Държеше лицето си извърнато, но всяко нейно сетиво бе съсредоточено върху нещата, които той правеше с езика си, а вече и с ръцете си, леко пробягващи по страните й с дълго натрупвана страст.

— Знам. Не мога да спра — каза той, като я придвижи бавно назад до скалата, на която се бяха облегнали по-рано. Почти беше вярно, помисли си той. Вероятно би могъл да спре сега, но в следващата минута нямаше да е възможно. Докосна меката и буза. С нежен, настойчив натиск той обърна главата й докато и се наложи да го погледне. Началото на отстъплението бе затъмнило очите й от сиво-зелени до нефритени. Беше тъкмо навреме да си помисли, защото той бе свършил с питането. Устата му се сведе, гореща и твърда, и плени нейната в пламенна целувка, напълно лишена от нежност. Тя се люшна и той я подхвана, задържа я здраво, придърпвайки ръцете й около врата си, принуждавайки я да го прегърне.

— Раната ви — промълви тя с приглушен глас. — Не искам да ви причиня болка!

Той вдигна глава достатъчно, за да се изсмее високо после веднага се върна на устните й и ги опустоши с език и зъби. За броени мигове сръчните му пръсти развързаха панделките на памучната и рокля и разтвориха корсажа й. Тя изплака, като почувства топлия въздух по кожата си и после още по-топлите му ръце, докато освобождаваше гърдите й от ограниченията на надиплената й долна риза. Спря да я целува, за да ги погледне.

— О, Лили, колко е красиво! — измърмори той и отмахна ръцете и, когато тя се опита да се прикрие. — Позволи ми да те целуна тук, да. — Накара я да се извърти, докато гърбът й отново опря в скалата и после се надвеси над нея, докато тя не се озова полулегнала върху нея, извита силно назад в кръста.

— Девън, о, Боже…

— Шшш, мила, всичко е наред, всичко е наред. — Той зашепна успокоителни слова в топлината на гърлото й и в долчинката между гърдите й, а пръстите му описваха бавни пръстени около зърната й. Тя пое пресекливо дъх и той я усети да стиска и отпуска конвулсивно ризата му на рамото. — Прекрасно — промълви той, докосвайки я с език, а тя изстена гърлено, високо, сякаш той я измъчваше.

Тя стисна зъби и прокара ръце през хладната лъскавина на косата му с намерението да избута главата му, но някъде между намерението й и самото действие волята я напусна, дезертира към врага и вместо това предателските й пръсти го задържаха здраво, примамиха го, подканиха го настойчиво и безсрамно да продължи. Той нашепваше страстни думи, които тя едва чуваше едни по-настоятелни, други по-сладостни, а устните му не спираха да подръпват и смучат едната гърда, докато дланта му се плъзна настойчиво върху другата. Бученето в ушите й бе прекалено силно, за да се дължи на морето, трябва да бе тътенът на нейното собствено желание, отчаяно търсещо освобождение. Той отново взе устата й и тя усети как губи последните си частички самоконтрол. Плуваше, носеше се към някакво ново, непознато, плашещо място, през тунел с бясно въртящи се стени, където нямаше нищо друго, освен чисто удоволствие. В знак на самозащита тя постави длани от двете страни на лицето му, изпълнена с внезапно непреодолимо желание да го види и да разбере що за мъж бе той. Думите бяха безполезни неуместни. Тя потърси очите му, разгорещени от желание и проследи твърдите линии в ъгълчетата на устата му, сякаш биха могли да й разкрият някоя жизненоважна истина.

Но последното нещо, което искаше Девън, бе да бъде разбиран. Пленявайки втренчения й взор, той използва коляното си да раздели краката й. Усети паникьосаното присвиване на бедрата, видя очите й да се разширяват от боязън и възбуждане и заглуши началото на накъсания й, неуверен протест с безмилостна целувка. Ослепял от страст, той надигна полите и със сигурно движение и оголи едно дълго бедро. Мека, о, господи, беше толкова мека! Малките й въздишки — бързи и отчаяни неконтролируеми — го караха да изгаря за нея. Някакъв звук невъзможен, немислим, се опитваше да проникне през стената от оголена чувственост, която го заобикаляше като броня като втора кожа, но той не искаше да го пусне. Меката влажна уста на Лили имаше вкус на вода с мед. Зарови пръсти в меката паяжина на космите между бедрата й и заглуши звука, като я накара да изстене гърлено.

Но звукът дойде отново и този път Лили се скова и откъсна устата си. Изплашените й очи потърсиха неговите, умолявайки го да потвърди, че не е чула това, което чу — екот от стъпки по каменните стъпала над тях. Следващото, което стигна до слуха й, бе процедилата се през зъбите на Девън най-грозна псувня, която някога бе чувала.

С едно бързо, рязко движение той я изправи и се отдалечи от нея.

— Недей — предупреди я той одрезгавяло, когато тя направи инстинктивно опит да се обърне, както бе с разголени гърди.

— Милорд?

Тя разпозна гласа на Трейър Хоуи и през съзнанието й премина безумната мисъл, че изгарящият гняв в очите на Девън би могъл да подпали Трейър на място.

Но погледът на Девън бе нищо в сравнение с оголената, едва сдържана ярост на гласа му.

— Какво искаш?

— Ъ-ъ, имате посетители, милорд. Майка ви и лейди Алис Феърфакс. Очакват ви в къщата.

На Лили й се стори, че шумът на морето се засили до оглушителен грохот. Видя лицето на Девън да потъмнява и да се напряга, а мускулите му да заиграват в опасен, неравен ритъм.

— Ще дойда — рече той, но тя се почуди как Треъйр би могъл да го чуе над тътена на вълните. Очите му бавно се извърнаха нагоре и тя разбра, че Трейър бързаше да се отдалечи.

Когато Девън посегна към нея, тя се отдръпна вцепенено, извръщайки глава, така че да не може да вижда лицето й. Той я остави да се отдалечи до линията на прилива и й отпусна достатъчно време да оправи дрехите си, после отиде до нея.

— Лили. — Постави ръка на рамото й. Тя се отдръпна рязко сякаш я бе ударил, и той отпусна безсилно ръката си. За да може да я види трябваше да влезе във водата с обувките и той знаеше, че тя точно на това разчиташе.

Но той го направи. Тя бе толкова изненадана, че отстъпи назад, което му остави местенце суха земя, на което да застане. Отново произнесе името й.

— Не ме карайте да говоря. Моля ви, не искам да говоря с вас.

— Знаеш, че не сме приключили. Ела при мен довечера. Да се срещнем тук.

— Идете си, моля ви. Моля ви!

Никога не бе чувал тази нотка в гласа й, този отчаян вопъл на пълна сломеност.

— Нищо не се е променило — настоя той. — Да се срещнем по-късно, след…

— Няма да се срещам с теб. Изобщо. Девън, за Бога… Всеки момент щеше да се разплаче. Би могъл да упорства, да настоява, да я принуди, докато се съгласеше, на каквото той искаше. Беше добър по тази част. Лили примигваше и преглъщаше учестено, но не отмести поглед. И изведнъж не можеше повече да понесе мисълта, че ще я накара да се разплаче. Но той трябваше да й каже:

— Това не е приключило, Лили. Аз и ти не сме свършили още.

— Грешите.

Съзерцаваше я още минутка. Чайка изкрещя над главите им, далеч в морето слънцето хвърляше редуващи се хоризонтални ивици светлина и сянка по искрящите вълни. И тогава, понеже това беше най-благородното нещо, което можеше да й стори, той я остави сама.

Най-накрая тя даде воля на сълзите си.