Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (24)

Глава 24

Беше увита в парцали, цели пластове, които воняха на торф отдалече. Постави я да легне на земята на безопасно разстояние от горящата къщичка и хвърли предпазлив поглед към бдителното чудовище, застанало неподвижно на шест стъпки. Изрече нещо успокоително с нисък глас, но кучето се приближи цялото нащрек.

— Всичко е наред, аз съм приятел. Приятел съм на Лили.

Лъжа, помисли си той. Малодушна, презряна лъжа. Въпреки това името й имаше незабавен ефект — кучето се отпусна на задните си крака.

Лицето на Лили, озарено в алено от заревото на пожара, бе отслабнало, чертите й се бяха изострили. Дали не беше болна? Мислеше, че просто бе припаднала, но неподвижността й започваше да го плаши. Захвана се да съблича парцаливите й дрехи, все още стоплени от огъня. Замръзна. Не смеейки да диша, с протегната ръка, той се взираше в меката извивка на корема и, скрит под последния слой домашнотъкано платно. Мозъкът му се сблъска с вероятността, отхвърли я после пак я заизследва. Докосна я. Пръстите му бяха вдървени от напрежение. Отначало не почувства нищо, абсолютно нищичко. После бавно, постепенно, ръката му се отпусна и я помилва по изпъкналия корем, а истината го озари с неизмеримата си значимост.

Притвори очи и усети сърцето си да се изпълва с радост, с надежда, тъй могъщи, че му идваше да се разплаче.

— Лили — каза той и тя се разбуди. Очите й бяха прибулени неразбиращи. Прошепна: — Намерих те, Лили. Бях престанал да се надявам.

Нещо пробяга в очите й. Той очакваше да бъде разпознат надяваше се да бъде приветстван, а възможността за изкупление огря и най-потайните кътчета на душата му. После тя разтвори ръце и те се прегърнаха.

Косата й бе див, полудял ореол на фона на пламъците, които все още се извиваха и съскаха зад нея. Зарови лицето си в него и я притисна по-здраво целият разтреперан. Солта по устните бе от неговите собствени сълзи.

— Мила — прошепна той, люлеейки я, — слава на Бога, слава на Бога. — Искаше да види лицето й, но не можеше да се накара да я пусне. Не още. — Търсих те навсякъде. Навсякъде. Ако не бях зърнал пожара никога нямаше да те открия. О, Лили, слава на Бога. — Най-накрая се отдръпна — Най-напред отидох в дома на Соумс — започна той и думите се заизливаха в буен поток. — Не желаеше да говори с мен, но жена му ме пресрещна, като си заминавах, и каза, че са те видели да се отправяш на запад. — Спомни си как се бе втурнала подире му на улицата как се бе вкопчила в ръката му, шепнейки изплашено „Изхвърлиха дрехите й на улицата!“, и потрепери също както и тогава, неспособен да говори за това. — Търсих те седмици наред, но не можех да те намеря, Лили. После, преди няколко дни само, не помня колко точно, едно малко момче в Боуви Трейси ми каза, че е видял една дама с червена коса. Миналата есен, рече ми то. Тръгнала с вещицата, която живеела в блатата и чието куче било истински демон от ада.

Лили мълчеше и той не можеше да разчете изражението й в сумрака.

— Добре ли си, мила? Всичко наред ли е? Детето…

Тя отблъсна ръката му в мига, в който я протегна към нея, и се изправи тромаво. Той я последва и се опита да й помогне.

— Внимателно, любов моя, не си…

— Мъртъв ли е Клей?

Гласът й го стресна — никога не бе чувал този тъничък безстрастен тон.

— Не, не — отвърна той забързано, — добре е. Все още е слаб и не е на себе си, но докторите казват, че ще се оправи. — Тя отмести поглед към огъня. Проучи изпитателно изострения й профил, неясно обезпокоен. — Кой живееше тук с теб, Лили? Беше ли сама? — Хвърли поглед към лабиринта от замръзнали статуи, заобикалящи ги отвсякъде, искрящи странно под блясъка на пламъците. Кучето й стоеше до тях като верен страж, бдителен и предпазлив, чакащ. — Лили, добре ли си? — Пристъпи към нея.

Тя моментално отстъпи. Изкривена пародия на танц.

— Студено ми е — рече и се обгърна с ръце.

Той незабавно съблече тежката си черна наметка и загърна раменете й.

— Утре си отиваме вкъщи — прошепна, а бузата му се допря до нейната.

Лили потрепна — от студа, реши той.

Пожарът се бе поукротил. На цели шест стъпки от къщурката силната топлина бе стопила замръзналата земя в пепелив квадрат. Заведе я до едно чисто място на топлата земя и й помогна да седне. Искаше да я докосне отново, но тя се държеше толкова сковано, че не посмя.

— Говори ми, Лили. Какво се случи с теб? Кажи ми как живя през всичките тези месеци. Съвсем сама ли беше тук? — Тя не отговори. — Лили…

Тя легна на една страна с гръб към него, сви се на кълбо и положи ръце под бузата си.

Беше изморена, може и да беше болна, разбира се, тя имаше нужда от почивка. Щяха да разговарят утре. Наведе се над нея, опитвайки се да види лицето й. По бледите й бузи танцуваха сенки, както й по острите, но все пак нежни очертания на брадичката й. Изминаха минути. Беше ли заспала? Той потръпна и се отпусна до нея, като придърпа гърба й към гърдите си, търсейки топлината й. Ръката му съвсем естествено легна на издутия й корем и той се замисли за детето. Неговото дете. Не можеше да определи точно какво друго изпитваше, освен безпокойството — за нея, за детето. Но имаше и радост, крехка, скрита, създание на нощта, изплашено от светлината. По силата на навика не посмя да й се довери. Но Лили щеше да роди детето му. Изведнъж се почувства преизпълнен, въздушен, не можеше да се сдържи. Ако само тя можеше да стане, ако можеше да има Лили и детето…

Не можа да се сети за нищо, което да предложи, да даде в ответ, никакъв еквивалент от своя стерилен живот, съответстващ на такива прекрасни дарове. Но Лили го бе освободила от толкова много страхове и грехове вече. Страхуваше се да иска каквото и да е, страхуваше се да се надява, но не можеше да се възпре. Последното нещо, за което би се обвинил, бе оптимизъм, и все пак се хвана, че отхвърля всички ужасни възможности, които може би лежаха пред тях, а се къпеше в щастието от чудото на момента. Месеци наред животът му бе представлявал мътно тресавище на забрава и кошмар, породен от усещането за безкрайната пустота около и в него. Кошмарът бе свършил сега, защото можеше да я защити. Тя беше тук — тук, в ръцете му. Нежният й профил смекчаваше сивата заплашителност на пейзажа. Тесните й рамене галеха гърдите му в такт с лекото й дишане, а опушената й коса се стелеше по лицето му. А утре щяха да се приберат у дома. Заедно.

Заспа. Когато се събуди, Лили бе коленичила до него и го наблюдаваше. Утринното небе се надвесваше ниско и застрашително над тях, враждебно безцветно присъствие. Пресегна се да я докосне по хълбока, но тя се отдръпна.

— Ще направиш ли нещо за мен?

Той се надигна рязко.

— Да. Как се чувстваш, Лили?

— Искам да преместиш няколко камъка. — Тя се изправи и му обърна гръб.

Разтърка очи, после стана и я последва.

— Ето там — рече тя и му посочи с ръка.

 

 

Той вдигна втория тежък камък от магарешката каручка и го занесе до заобиколения с камъни гроб в центъра на кръг от по-малки камъни. Остави го на посоченото от нея място, изправи се и плесна ръце да се отърси от праха. Тя незабавно се обърна и тръгна към все още димящите останки на постройката. Той стисна зъби и я последва.

Чий гроб бе това? Какво толкова особено имаше в тези грамадни гранитни блокове, които трябваше да пренася на половин миля? Кой бе сътворил безумната композиция от птици, хора и русалки около разрушената къщурка? Лили не искаше да му отговори и той най-накрая се бе отказал да пита.

Чакаше го в подножието на хълма. Черната му наметка прилепваше по глезените й и я превръщаше в очите му на малък, бременен прилеп. Потисна странното си усещане като започна да разпознава статуята, до която тя стоеше. Беше на майка и дете. Жената имаше височината и фигурата на Лили, по-скоро на предишната Лили, и имаше нещо в стойката й и по спокойното, безстрастно лице, което го убеди, че именно тя е била моделът за скулптурата. Втренчен в детето, скрито в люлката на ръцете й, той се почувства объркан, почти смутен.

— Защо си ме търсил? Защо дойде тук? — рече тя рязко с напълно безизразен глас.

— Защо ли? — Бе чакал твърде дълго да й го каже. — Защото те обичам.

Тя нададе къс, буен възглас, завъртя се на пети и запуши ушите си.

Бе напълно разтърсен. Една дълга минута не можеше да се помръдне. После пристъпи до нея, така че да го погледне. Тя смъкна бавно ръце. Тънките й китки трепереха, погледът й бе невиждащ, обърнат навътре в нея, не към света. Опита се да я заговори спокойно.

— Слушай, Лили. Сега знам, че не си сторила нищо на Клей и не би могла. Аз…

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Откъде?

Очите му се плъзнаха встрани.

— Осъзнах се.

— Лъжеш.

Откъде можеше да знае?

— Не, това е истината.

— Клей си е спомнил.

— Не — отвърна той искрено. — Кълна се, той нищо не помни. Казвам ти, че дойдох на себе си.

— Лъжец.

Той трепна.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че съжалявам за това, което направих? Не съм го казвал преди, защото знаех, че…

— Ще ми дадеш ли малко пари?

— Какво? — Тя повтори въпроса си, макар че го бе чул много добре още първия път. Странният й безизразен глас го плашеше. — Защо? — попита той меко.

— За да си отида. За да мога да живея.

Студ пропълзя по гръбнака му, смрази мозъка му.

— Лили, мила… — Съзря как сянка от отвращение потъмнява изострените й черти и думите заседнаха в гърлото му.

— Ще ми дадеш ли? — настоя тя.

— Не — отвърна той дрезгаво.

— Така си и мислех. — Отдръпна се, когато той се протегна към нея. — Не ме докосвай. Нямам никакъв избор, освен да тръгна с теб — иначе ще умра.

— Лили…

— След три месеца ще добия право на наследството от баща ми. Тогава ще те оставя и ще взема детето с мен. То не е твое, на друг мъж е.

Повярва й и целият се смрази от ужас. Миг по-късно осъзна, че тя лъже. Естествено, че лъжеше.

— На кого? — попита той, угаждайки й.

— Никога няма да ти кажа.

Опита се да се усмихне.

— Трябва да дойдеш с мен, любов моя, нямаш…

— Друг избор. Да, знам. Но не задълго — ще си отида веднага щом мога. Детето ми заслужава нещо по-добро от теб. Ако се опиташ да го вземеш, ще те убия. — Най-накрая гласът й се пречупи и той видя, че цялото й тяло се тресе. Направи неволно движение, което само я накара да отстъпи още една крачка. Тя обви ръце около корема си, треперейки неудържимо. — Твоето дете е умряло, но аз няма да ти дам моето. Не си могъл да задържиш сина си и няма да задържиш и мен. Презирам те.

Той се обърна, пребледнял като тебешир, неспособен да я гледа и един миг повече. Почувства се като опърлен, като че ли кожата му бе смъкната ивица след ивица. Що за безумие бе да се надява, че ще бъде опростен? Отиде да доведе коня си, движенията му бяха напълно механични. На изток слънцето се надигаше бавно, водниста кълбовидна сянка зад нацупеното небе. Когато се върна, Лили му позволи да я качи на жребеца. Тялото й бе отпуснато, тя изглеждаше изтощена, но очите й горяха от враждебност.

Знаеше, че ще се придвижват по-бързо, ако се качеше на коня и той, но не можеше да се застави да я докосне отново, така че пое юздите и го поведе през замръзналото ято скулптури, безмълвни привидения, плод на необикновен талант. Ледената им неподвижност излъчваше заплаха като черно проклятие. Кучето — Габриел го бе нарекла тя — подскачаше отпред, сочейки пътя. Няколко снежинки се въртяха, носени от ледения вятър, и се наслагваха на фона на безбрежната сивота. Той потръпна, доловил търпеливата враждебност на тъмните блата, безмълвната им, но вездесъща злокобност. Спомни си за светлите надежди предишната нощ и те го връхлетяха като жалки, измамни копнения на някой безумец.

 

 

— Ще дойде ли да вечеря с нас? — попита Клей, когато Девън се появи на терасата откъм къщурката на Коб, където Лили се бе установила да живее. Клей се бе обвил в одеяла, удобно отпуснат на едно кресло зад отворените врати на библиотеката.

— Няма.

— Защо?

Съчувственото изражение на Клей накара Девън да стисне челюсти.

— Не благоволи да даде обяснение. Какво правиш още тук? Слънцето залезе преди половин час. Ако настинеш, не очаквай от мен да ти съчувствам. — Гласът му бе отсечен, но ръцете грижовни, докато помагаше на брат си да се изправи и го поведе към библиотеката. Веднага след като Клей се настани на кушетката, той отиде до шкафчето между прозорците и извади бутилка уиски. Наля си питие и се обърна, подготвен да срещне неодобрението на Клей — толкова предсказуемо напоследък, колкото и датата от календара.

— Това пома… ага ли ти наистина? — попита го Клей, запъвайки се, и посочи към чашата.

— Помага. — Погледна към кехлибарената течност, вдъхна острия аромат и отпи солидна глътка. Полази го тръпка и очите му се насълзиха. Не, не помагаше, но беше свикнал вече.

— Погледни какво ми даде Ма… Маклийф, Дев.

— Какво е това?

— Конче. Сам го е издялал. Това е Тамар, виждаш ли? Галън казва, че като не мога да го яздя, поне мога да му се ра… адвам.

Девън се застави да се усмихне. Маклийф се бе върнал още преди месец. Беше си намерил работа в каменните мини в Лизкърд, когато Девън го бе изгонил от Даркстоун. Извинението бе мъчително и неловко, но той го бе поднесъл и Маклийф с радост се бе завърнал при любимите си коне.

Клей се отпусна на кушетката със затворени очи. Девън се намръщи.

— Как се чувстваш? Да не си болен?

— Не, добре съм. Само малко из… з… морен.

— Стоя навън прекалено дълго. Хайде, ще те заведа горе.

Клей махна с ръка в знак на отрицание.

— Колко е напреднала, хм — думата най-сетне се появи — бременността на Лили?

Девън внимателно остави чашата си.

— Не знам. Не иска да ми каже. — И нищо не я отдалечаваше от него по-бързо от какъвто и да е било намек — далечен, директен, предпазлив или агресивен — нямаше значение какъв точно — за детето, което носеше. За да се спаси, той най-накрая, още преди седмици, бе спрял да пита. Но тя бе прекалено слаба и той се тревожеше за нея непрекъснато.

— Трудно ти е — каза Клей меко. — Но в известен смисъл, знаеш л-ли… — Гласът му пресекна, но този път Девън знаеше, че не е поради липса на подходящи думи, а за да пощади чувствата му.

— Това заслужавам ли? — довърши той язвително. Клей се усмихна лекичко и вдигна рамо. — Благодаря ти за проницателността. Трябва да оцениш обаче, че това вече ми се е случвало веднъж-дваж и ми е писнало до смърт.

— Вярно. Но все пак не ра… азбирам как си могъл да повярваш, за една се… екунда дори, че Лили може да ме простреля, това е…

— По дяволите! — изруга Девън с потисната свирепост. — Имаше бележка Клей, точно под ръката ти. Куфарчето й беше пълно с пари. Мислех, че умираш, и… въобще не разсъждавах, просто действах. О, господи! — Затвори очи и се облегна на прозореца. Извинения, извинения. Беше се бичувал за величината на глупостта си стотици пъти.

— Мама пристига — споменах ли ти?

Той довърши питието си и погледна нагоре.

— Да.

— О, съжалявам. Какъв ден е днес?

— Петък.

— Да, вярно. И Алис щ… ще дойде, нали?

— Да.

— Това е чудесно.

Усмивката на Клей го накара и той да му се усмихне.

— Да, наистина. Най-после някой друг ще търпи досадата да се грижи за теб.

Клей се ухили накриво.

— Алис е да… леч за предпочитане пред теб. По-хубава е и не ми се кара — Изражението му стана по-сериозно и той рече: — Дев?

— Кажи.

— Искаш ли да… поговоря с Лили? Искам да кажа да се опитам.

Изсмя се, но не му бе весело.

— Какво ще й кажеш?

— Не знам. Може би ще се се…

— Сетиш?

— Да, като я видя. Нещо блестящо, нещо дълбокомислено.

— Оценявам това, но не мисля, че е добра идея.

— Е, няма да заболи никого, нали? Просто да опитам.

Може би не, но Девън си мислеше, че ще е безсмислено като наливането на лекарство в гърлото на мъртвец. Нямаше да заболи, но нямаше и да помогне.

— Ще говоря с нея — реши Клей и потри доволно ръце.