Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (15)

Глава 15

Луната бе прекалено бляскава. Изруга яркостта на морето, брега, скалите и небето. Бе избягал от къщата в търсене на мрак, тъма, в напразната надежда, че те ще го погълнат, ще го скрият заедно с мислите му. Но в сребърната лунна светлина той можеше да различи дори линиите по дланта си. Ускори крачка. Искаше да се отдалечи колкото се може повече. Ако не можеше да прочисти съзнанието си с мрак, може би щеше да го стори с физическо усилие. Затвори уши за всичко, освен за звука на собственото си дишане, и се отправи към подножието на скалните стълби, водещи към лъкатушеща каменна пътека, която се скриваше в горите оттатък.

Водите на малкото езерце бяха спокойни тази вечер, черни и бездънни, а морето бе далечен, неспокоен шепот. Реши, че ще иде да поплува — това щеше да го поразсее. Започна да се съблича, но моментално се спря с вдигнати ръце, тъй като го връхлетяха спомени. Там, през пясъчната ивица стърчеше черната скала, където я бе изненадал с Клей онази нощ преди седмици. Тя се бе смутила тогава поради голотата си и той не се бе поколебал ни за миг да се възползва от объркването й. В онзи момент не бе представлявала нищо за него, нищо, освен едно голо тяло — влажно, топло и възбуждащо. Понеже тя бе прислужница, някаква частица от разсъдъка му се бе обосновала — съзнателно или не, — че няма да има значение какво ще й направи, че тялото й му принадлежи, че има право на поне еднократно възползване от него. Бе подхвърлил дори, уж на шега, за правото на господаря. Това, че я искаше, че изобщо искаше жена, му се бе сторило такова чудо, че бе позволил желанието му да оправдае безусловно средствата и начините, по които да я вземе. По-късно, след като бе оказала съпротива, бе заключил, че не е свободна, но може да бъде купена. Докато беше жив, щеше да си спомня изражението й в деня, в който се бе опитал да й даде пари.

И тук бе прекалено светло. Облече обратно сакото си и се забърза към заливчето, спъван от дълбокия пясък. Върна се бързо нагоре по каменистата пътека, привлечен от тъмната, обезличаваща тишина в парка. Дъбове, трепетлики и диви лешници го обгърнаха и защитиха от пронизващия лунен сърп. Забави ход, усещайки блъскането на сърцето в гърдите и гърлото си и пое дълбока глътка свеж нощен въздух. Някъде в далечината бухал оповести присъствието си. Уханието на мъх и влажна земя надделяваше над соления привкус на морския вятър. Изгуби път и се впусна сред гъстите храсталаци, докато не излезе на чакълената пътечка. И тук светлината бе нетърпима — но поне нямаше опасност да си счупи врата. Отправи се към високите порти с ръце, мушнати в джобовете, и глава, изпразнена от всякаква мисъл.

Облегна се на каменния стълб, след като го сполетя друг спомен — за нощта, когато се бе прибрал ранен и конят му го бе хвърлил на земята — тук, на същото това място. Бореше се с представата с всички сили, но тялото му го предаде. Почти я усещаше — как го обгръща с ръце, как топлата й сила го подпира на стълба, докосването на дланите й по гърдите му. Мократа й коса ухаеше сладостно и диво като бурята, а в кратките мигове на светкавиците очите й проблясваха тъмни и огромни, преизпълнени с тревога за него. По-късно бе прибрала коня му, скрила бе окървавените му дрехи, без каквато и да е било причина, освен че я бе помолил. И когато властите дойдоха, тя бе излъгала заради него.

А в утрото, след като му се бе отдала, отстъпвайки от някакъв свой личен принцип, на който не бе обърнал капка внимание, нито пък го интересуваше ни най-малко, той й бе предложил двайсет лири.

Оттласна се от стълба и тръгна по пътеката с бърза крачка, загледан право пред себе си. Някаква вратичка се бе отворила обаче и през нея нахлуваха спомени, неканени, нежелани, мъчителни. Не след дълго изникна и най-страшният, този, който се бе опитвал да избегне на всяка цена. Удари го като юмрук и го разтърси физически. Видя Лили, застанала на прага на библиотеката му, изморена и разрошена, бореща се с нервността и гордостта си. „Но тя удари Лоуди. Нарани я. Можете ли да намерите извинение за това?“

Бе й казал, че ще говори с икономката, но не го направи. В залисията покрай завръщането на Клей бе забравил, давайки по този начин на мисис Хоуи картбланш да я малтретира.

В далечината съзря някаква светлина — беше от къщичката на Коб. Кое време беше? Нямаше представа. Отби се от пътеката и пое по късата отсечка, водеща до входната врата. Без да се замисля, почука силно.

Коб отвори веднага. Бе напълно облечен, а зад него Девън не можеше да види нищо, указващо за заниманията му в този късен час — вечеряше ли, четеше ли? Жилището бе чисто и подредено също като офиса му в имението, и също тъй безлично.

— Влезте — рече той след секундна пауза от изумление. Видът на познатото чернобрадо лице на стюарда успокои донякъде Девън. Той рече:

— Артър — и сведе глава да мине под ниската рамка. — Дошъл съм да те питам за мисис Хоуи. Какво знаеш за нея?

— А? Какво за нея?

Опита се да се овладее.

— Пребила е… една от прислужниците. Познаваш ли Лили Трабълфийлд?

— Да, знам коя е. Пребила я, казвате? Защо?

— За нищо! — осъзна, че изпитва силно желание да удари пестници по стената до него. Сграбчи ревера на сакото си и почна да го мачка, без да го съзнава. — Хоуи и Трейър пребили момичето за едното нищо, по някакво смехотворно обвинение в неподчинение. Информираха ме, че това може да не се случва за първи път — искам да кажа, че е имало и други подобни случаи. Какво знаеш за това?

— Нищо.

— Трябва да знаеш все нещичко!

— Не, не знам — настоя той. — Хоуи въртеше къщата, без да иска съвет от мен или някой друг. Не е моя работа и не съм се месил.

С чувство на гадене Девън долови ехото на собственото си невежество и безразличие в думите на Коб, но не беше достатъчно лицемерен, за да го укори за тях.

— Изхвърлих я, а също и Трейър — рече той отбранително. Коб примига насреща му. Девън не можеше да се сети какво друго да каже и накрая рече: — Лека нощ. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Лека нощ — отвърна Коб, който застана на прага и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато тъмнината не я скри напълно.

Остатъкът от нощта Девън изкара в библиотеката в пиене.

Започна с ром, но безпаметното пиянство му се изплъзваше неуловимо. С настъпването на утрото той премина на бренди и най-накрая усети, че започва да губи трезвостта си. Тялото му тежеше като оловно, безжизнено — не можеше да си спомни някога да се е чувствал тъй изморен. Утрото разцъфтя и той се изтегна на кушетката, неизмеримо благодарен, че забвението бе близо. Заспа.

Събуди се потен и напрегнат, неясни образи от някакъв ужасен сън се бяха загнездили в крайчеца на съзнанието му. Ръцете му трепереха, докато си наливаше пълна чаша бренди. Поднесе я към устните си, но стомахът му се възпротиви. Остави внимателно чашата и се загледа в празното пространство.

Така го откри Клей.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той откровено.

Девън прочисти гърло в опит да зададе въпрос.

— Как е… — Не можа да го довърши. — Къде е Коб?

— Коб? В офиса си, предполагам. — За един дълъг миг Клей се загледа в суровото, потъмняло лице на брат си. — Лили е все така — рече той тихо. — Пенрой идва рано сутринта. Смята, че китката й е само изкълчена. Той… отново й пусна кръв и й намаза гърлото с разтвор на морски соли. Тя си почива сега.

Девън му обърна гръб.

— Една от прислужниците, казва се Лоуди, е стояла нощта с нея, а сега друга я е сменила. Пенрой каза, че ще дойде утре пак.

Девън каза само „добре“ и кимна. Последва дълга пауза.

— Закуската е готова. Ще хапнеш ли нещо?

— Не. Трябва да изляза. — Погледна през френските прозорци и за пръв път забеляза, че навън вали. Пронизваща, гъста мъгла се стелеше откъм морето. — Трябва да… — Не можеше да се сети за нещо, което се налагаше да свърши. — Излизам. — И той пое във влажното утро, оставяйки Клей да се чуди.

Прекара остатъка от деня, обикаляйки с коня фермите на най-отдалечените си наематели, изпълнявайки незначителни задачи, които обикновено биваха уреждани от Коб. Завърна се едва след залез. Влезе в къщата през входа за слугите и се отправи към кухнята. Някаква прислужница — нямаше представа коя — едва не изтърва гърнето, което лъскаше, от стъписване като го видя. Никой не продума. Отиде до килера, намери остатъците от вечерята и ги изяде прав — студена супа, пай с гълъбово месо и торта с черни боровинки, като прекара всичко с голяма халба бира.

Бе валяло през по-голямата част от следобеда. Дрехите му бяха подгизнали и лепнеха неприятно по кожата му. Трябваше да се преоблече, да се обръсне и изчисти. Спря се в основата на стълбището с ръка на ореховия парапет, опитвайки се да проникне с поглед в тъмнината. Ако се качеше горе, нямаше да се прибере в стаята си. Щеше да отиде при Лили. Но това не му беше позволено, защото наказанието му не бе свършило още.

Вместо това се върна в библиотеката и свали ризата си. Разгъна едно меко одеяло, което лежеше на кушетката и го наметна около раменете си. Брендито отново бе добило добър вкус и се поглъщаше неусетно. Седна зад дългото си писалище, отвори една от счетоводните си книги, сложи металните очила и наостри едно гъше перо. Отвън морето ту шепнеше, ту ръмжеше под напора на проливния дъжд. Часовникът над камината удари девет. Скри глава в ръцете си.

— Мистър Даркуел, сър? Ваша светлост, ох, мистър Даркуел?

Не беше заспал, но несмелият шепот бе тъй тих, че му отне близо минута, за да привлече вниманието му. Вдигна глава от люлката на дланите си и втренчи поглед в застаналото на прага момиче.

— Да, какво има?

Лоуди се осмели да пристъпи крачка напред.

— Отнася се за Лили, сър. Много съм разтревожена.

Девън се надигна рязко от стола си.

— Какво й е?

— Както разпоредихте, аз съобщих на младия мистър Даркуел, но той не знаеше какво да направим. Рече ми да говоря с вас.

— Какво й е?

Видът на стремително приближаващата се, полугола широкоплещеста фигура едва не я накара да побегне.

— Не може да спре да плаче — каза тя забързано с гръб, притиснат в рамката на вратата. — Никога не е плакала преди, а сега не може да престане. Не зная какво да направя за нея, щото докторът нареди да внимаваме с лауданума. Давам й по-малко от него, но изобщо не й помага. Толкова съм изплашена, мистър Дарк… — замлъкна тя рязко, тъй като Девън се метна покрай нея и се втурна надолу към салона, а одеялото се развяваше подире му като наметало.

Една-едничка свещ гореше до леглото й. Едва можеше да я види в мъглявата светлина, свита неудобно, легнала на една страна и завита с куп одеяла. Отначало не чу нищо, но като се приближи, до него долетя немощен звук, отчасти плач, отчасти хленч. Замръзна на място за миг, ужасен от безнадеждността в него, от тихата, неутешима болка. Пристъпи до леглото. Тъмната й коса се бе разпиляла по цялата възглавница, лицето й бе останало без капчица кръв. Кокалчетата й бяха притиснати в устните и заглушаваха накъсаното й дишане. Постави ръка на рамото й през дебелия слой завивки.

— Лили — промълви той почти беззвучно.

Очите й се отвориха. Като видя кой е, тя изтри лице с длан и крайчеца на нощницата си и се опита да седне. Преди да успее да й помогне, тя рухна тежко пак на страната си. Пот изби по челото й. Тя стисна зъби и сграбчи възглавницата, докато спазъма отмина. Едва тогава се поотпусна, задъхана до крайност.

Той позна що е истинска паника.

— Какво ти е? — прошепна, като коленичи до нея и я докосна. — Къде те боли, любима? — Тя не отговори и той отмахна внимателно завивките. Лявата ръка бе свита под тялото й. Превързаната китка бе отпусната безжизнено на матрака с дланта нагоре. — Китката ли те боли? — Тя пак не отговори. Нощницата й бе цялата овлажняла от пот, а възглавницата — мокра от сълзи. Сети се за грозната черна подутина под дясната й гърда — Страната ли те боли? — „Счупено ребро“, бе казал Пенрой. Или две. Сълзи се стичаха от плътно затворените й очи. — Ребрата ли, кажи, миличка? — прошепна той и дъхът му облъхна лицето й.

— Покажи ми, Лили. Кажи ми къде те боли.

Влажните й мигли потрепнаха и тя отвори очи, но не го погледна. Измина дълъг миг, после тя пусна възглавницата и плъзна ръка отстрани по тялото си. От устните на двамата се отрони едновременна въздишка.

Девън се изправи. На нощната масичка стоеше малка бутилка с кафеникава течност, полупразна вече, както и чаша студен чай и недокосната филия, намазана с мед и масло. — Вземала ли си от лекарството последните един-два часа? — попита я, като се надвеси над нея. На устните й се оформи едно безсилно „да“. Той се изправи и отиде до високото бюро, на което бе сложена голяма купа с вода взе я, взе също и една тоалетна кърпа и ги занесе до леглото. Беше се свила в самия му край. Вместо да я премести, така че да може да седне, той изрита ботушите си и се настани в леглото зад нея. Тя потрепери, когато той прокара ръка да отмахне влажните кичури от бузата й и избърса лицето и подутото й гърло с хладната кърпа. След това изми ръцете й, докъдето можеше да стигне под закопчаните дълги ръкави, като внимаваше да не докосва контузената й китка. Наведе се над нея, разкопча предницата на нощницата и положи мократа тъкан на гърдите й. Усети излъчваната от нея топлина да затопля кърпата само за секунди.

— Хубаво ли ти е така? — промълви тихо той. Стори му се, че устните й се помръднаха утвърдително. Натопи отново кърпата в купата и я изстиска: — Можеш ли да легнеш по гръб? Ще ти помогна.

С неговата подкрепа и като използваше здравата си ръка за опора, тя започна да се обръща. На половината път дръпна колене нагоре и плътно затвори клепачи в мълчалива агония. Девън пребледня като платно.

— Така, така — зашепна той, придържайки я. Полека, мускул след мускул, тя се отпусна и след минута беше в състояние да легне. Остана легнала неподвижно, пребледняла и обляна в пот.

Когато ръцете му спряха да треперят, той издърпа сгорещените завивки и започна да овлажнява краката й. Почувства изблик на облекчение, когато тя направи слаб опит да придърпа омачканата нощница надолу по бедрата си, заключавайки, че едва ли е смъртно наранена, щом в момент като този можеше все още да се тревожи за благоприличието. Дълго, дълго масажира бедрата й седнал в края на леглото. Стори му се, че безжизнено втренченият й поглед започва да се оживява. Главата й бе леко повдигната върху възглавницата. Гледаше го сериозно на моменти, в други просто притваряше клепачи и като че ли се унасяше. След малко обаче започна да се тресе. Той махна кърпата опъна дрехата до глезените й и я зави с чаршафа и едно одеяло.

Поднесе чаша чай до устните й. Тя се опита да се извърне, но той настоя. Като видя обаче какво й костваше усилието да преглъща, остави чашата настрана и прокара безпомощно ръце през косата си.

— Какво да направя, Лили? — каза той, в опит да прикрие отчаянието си. — Не мога да ти дам повече лауданум. Как да ти помогна? — Тя само то изгледа примирено и безнадеждно. Започна да става неспокойна. Едната й ръка се премести до наранените ребра и тя изви глава и сгъна колене. Той не знаеше какво да направи. Тя се пресегна и подръпна матрака. — Искаш пак да полегнеш настрана ли? — отгатна той. Тя кимна с благодарност. Последва същия бавен и мъчителен процес, но в крайна сметка успяха да се справят. Коленичи на пода до нея, помилва бузата й и оправи завивката. — Опитай се да поспиш сега — каза й той и тя послушно притвори очи.

Не можа да заспи. Нямаше такава позиция, в която задълго да се чувства удобно. Той я местеше и обръщаше, когато можеше, и продължи да охлажда безжизненото й, обливащо се в пот тяло. Дългата нощ едва се точеше и болката и изтощението изчерпваха и последните остатъци от самообладанието й. С наближаване на утрото тя изостави мълчаливото си страдание и се предаде на крехкия, жалостив плач, познат му от влизането му в стаята.

Не можеше да го понесе. Грабна шишенцето с приспивателното, изля щедра доза в чая и я накара до го изпие до капка. После отиде от другата страна на леглото и се мушна до нея. Тя се опита да го погледне — надникна през рамо, но косата й падаше в очите. Той я приглади назад и се настани на една страна зад гърба й. Положи ръцете си леко и около нея — едната под талията й, другата върху хълбока й и започна да говори.

Разказа й за нещата, които ще направят, когато тя се оправи. Била ли е в Пензънс? Не? Тогава първо ще отидат там. Западните ветрове, които духали там, били толкова топли, че обичките дори и през зимата били големи като чинии. Градините били изпъстрени с камелии и мирта, вечнозелени храсти и хортензии, а оградните плетове — засадени с диви смокини. Диви орхидеи растели в блатистите местности, а редки детелини покривали скалистите върхове в пламък от цветове. Ходила ли е да види Края на земята? Това ще е втората им спирка. Крал Артур е живял там, каза й той, а може би и Тристан и Изолда. Щял да й покаже монолитите, долмените и каменните кръгове и тя щяла да разбере защо уелсците все още вярват във великани. След това ще отидат в Сейнт Остел и ще разгледат големите глинени находища — странни сребристобели планини, блестящи под слънцето. Дали би искала да слезе в неговата медна мина? Ще я заведе, ако има желание. А също ще я заведе и в Лизард Пойнт да й покаже тъмнозелените серпентини скали, тук-там обагрени от нишки алено и пурпурно, а зеленото било красиво като очите й.

Продължи да говори, докато гърлото му пресъхна и гласът му одрезгавя. Докато й говореше, той я докосваше, галеше я нежно от рамото до дланта, а после до извивката на бедрото и после пак нагоре. На заранта дъждът спря неочаквано и с последните капки той долови дълбокото й равномерно дишане. Бе заспала.

Обърна се по гръб бавно, внимателно. Бе изтръпнал, но остави ръката си нежно притисната в кръста й, сякаш се опасяваше да не изгуби връзката с нея. Затвори очи. Не умората, а безкрайното му облекчение го накара да се почувства слаб като новородено. Тя щеше да се оправи. Изпълни се с благодарност, която го прероди и смири. Не бе благодарил на Бог за нищо от много години.

Сега го стори.

Най-лошото премина.

След като вече бе в състояние да почива, Лили откри, че може да търпи болката от нараняванията си, и скоро лауданумът, който все още й даваха на малки, добре отмерени дози, бе достатъчен да й подсигури отпускане и спокойствие. На третия ден спа двайсет и четири часа без прекъсване. Доктор Пенрой се поздрави за факта, че бе успял да избегне треската, но поради съображения за нейното здравословно състояние искаше отново да й пусне кръв. Девън не даваше и дума да се издума, изтъквайки, че тя все още се чувства много слаба, силите й бяха като на котенце, а и лично той не одобряваше тази процедура. Докторът здравата се бе разсърдил и поиска да узнае кой е лекарят. Девън отвърна, че очевидно това е младият доктор Марш от Труро, когото възнамеряваше да повика още на другата сутрин. Пенрой си отиде намусен.

Ужасен от предписанията на колегата си, доктор Марш бе препоръчал камфоров спирт за разтриване на гърлото й и само след ден възпалението попремина и тя вече можеше да преглъща и да говори по-малко без големи затруднения. Най-зле бяха ребрата й, където болката бе остра и нестихваща, и продължи дълго след като другите й натъртвания и контузии преминаха. Независимо от това след пет дни тя вече можеше да сяда, а след седмица — да се разхожда из стаята, макар и бавничко и непременно с нечия подкрепа.

Обикновено това бяха Лоуди или Роузи, ако Лоуди имаше неотложна работа. Клей я посещаваше почти всеки ден за по няколко минути. В началото неговото внимание и загриженост я удивяваха. Той въобще не я познаваше и социалните прегради помежду им — и истинските, и тези, които съществуваха само в представите му — би трябвало да бъдат гаранция интересът му да не надхвърля обикновена вежливост. Скоро обаче тя започна да вярва, че Клей е любезен с нея просто защото беше добър човек, а също и защото може би я харесваше. Сдържаността й се стопи и тя започна да очаква с нетърпение посещенията му, тъй като той винаги я развеселяваше. Доброто му настроение бе заразително, а добродушната закачливост — неустоима. Единственият недостатък на компанията му бе, че понякога я караше да се смее, а това бе смърт за незаздравелите и ребра.

Девън също идваше всеки ден, сутрин и вечер, с учудващо постоянство. Но присъствието му не я ободряваше. Много от случилото се непосредствено след жестокия побой, нанесен й от двамата Хоуи, бе само неясна картина сега, но споменът за неговата грижа и нежност през най-дългата нощ в живота й бе кристално ясен и неизличим. Затова й бе трудно да разпознае в този напрегнат, сериозен, болезнено учтив посетител мъжа, чието търпение и състрадание я бяха издърпали в последния момент от ръба на бездната от отчаяние. Сега бе отдалечен, вечно смръщен, очевидно се чувстваше неудобно и се държеше, сякаш едва я познаваше или сякаш нещо от общото им минало дълбоко го смущаваше.

Доста лесно можеше да си представи какво е то. Започна да се страхува от мрачното му присъствие почти колкото копнееше за това на брат му. След като се осведомеше за здравето й, разговорът се изчерпваше и тя се чувстваше силно притеснена. После, вместо да се сбогува, той обикновено сядаше, вперваше поглед в една точка в пространството и млъкваше, докато накрая тишината така натежаваше помежду им, че й се приискваше да закрещи. По-късно измърморваше някакви вежливи извинения и си заминаваше.

Една вечер той не дойде. Просто закъснява, рече си тя към осем и половина и се зачуди какво ли прави. Каза си, че е много доволна, че се надява да не дойде. Струпа възглавниците зад себе си и се зачете в книгата си. В девет без петнайсет я затвори, но остави пръста си между страниците. Това отвън стъпки ли бяха? Дочу далечните нестихващи плясъци на вълните, неуморни в своя прилив и отлив, после пърхането на пеперуда по стъклото на полуотворения прозорец. Нищо друго. Втренчи се в удължените, гладки сенки в ъглите на стаята, в блещукащата бледност на тавана. От градината се разнасяше уханието на разцъфнали маргаритки. Тиктакането на позлатения часовник, отмерващ секундите, изминати в очакване, я раздразни неимоверно. Върна се към четивото си, но думите й изглеждаха като от някой чужд език. Той все не идваше.

Към десет дочу нечии стъпки. Сърцето й подскочи. Вратата се отвори и Лоуди връхлетя в стаята, развълнувана.

— Зачервила си се като майска роза — отбеляза тя, оглеждайки я на светлината на свещта. — Да не ти е зле?

— Не.

— Галън току-що ме пита за теб и аз му казах — тя е много смела хич не се безпокой за нея, и какво виждам сега — изобщо не ми харесваш.

— Нищо ми няма. Стресна ме малко, като влезе тъй, това е всичко.

— Е, щом казваш. Като споменах Галън, виж какво ми поръча да ти дам.

Лили протегна ръка и взе подаръка си.

— Какво е това? — Доколкото можеше да види, играчката представляваше две дървени тръбички, сложени една в друга, които спокойно се побираха в шепа. От по-малката стърчеше дръжчица.

— Той го е направил. Дръпни тука.

Лили се подчини на указанията и дървената фигурка нададе остър, пронизителен писък. Лоуди се изсмя и плесна с ръце.

— Това е свирка за птици! Примамва ги при теб. Не е ли чудна работа? Направи го отново.

Така и стори и също се разсмя, после изстена и се хвана за ребрата си.

— О, Лоуди, много е хубава. Кажи на Галън, че му благодаря и че утре ще я използвам да събера птиците на прозореца си. Какъв мил подарък.

— Той те харесва — рече Лоуди простичко. — Ако си нямаше приятел, предполагам, че щях да бъда мъничко ревнива, Лили Трабълфийлд. — Лили се усмихна, малко принудено, и Лоуди сви рамене. — Хайде сега да изпиеш тази чашка и после скачай в леглото.

— Не искам, Лоуди, вече не се нуждая от него.

— Последното е и край. Хайде, хайде, една последна чашка. Отваряй уста, мис Каприз. Хайде, не е чак толкова отвратително на вкус.

— Лесно ти е да го кажеш. — Направи гримаса и се съсредоточи върху усилието да не се задави от горчивия привкус на омразния й лауданум. Поне свършваше вече. Надяваше се никога повече да не й се наложи да го опитва.

— Знаеш ли какво стана?

— Какво?

— Има нова икономка.

— Не може да бъде!

— Мисис Кармайкъл, ако обичате. От Тедбърн Сейнт Мери е и говори истински английски като теб. Чух, че я е намерила сестрата на нашия господар. Дойде днес и не ни е карала да се молим след вечеря. По-млада е от Хоуи и е добра и вежлива. Галън мисли, че ще сме добре при нея.

— Значи така ще бъде. — Клепачите й натежаха. Дойде й нещо наум. — Знам, че не си ходила на сказката на методисткия свещеник заради мене, но Галън поне ходил ли е?

— Разбира се, че не. Беше толкова разтревожен за теб, а и господарят го пращаше насам-натам за какво ли не, че изобщо забрави.

— О — Лили погледна надолу към ръцете си, нервно мачкащи завивката. — Може скоро да получа писмо. Ще внимаваш ли за него да ми го донесеш веднага като пристигне?

— Да, добре.

— Благодаря.

Лоуди надигна черни вежди и зачака, но Лили не каза нищо повече и след миг по-младото момиче се наведе да изгаси свещта.

— О, недей.

— След десет минути ще си дълбоко заспала.

— Знам, но… Остави я, моля те. Предпочитам да гори тази вечер.

— Както искаш. Лека нощ, Лили.

— Лека нощ. Благодаря ти, че се грижи за мен, Лоуди.

— Ха! — възкликна тя, ухили се и излезе.

Лили потъна във възглавниците и придърпа чаршафа до брадичката си. Къщата бе абсолютно застинала, като че тя бе единственият й обитател. Налегна я сънливост, съпътствана от плътна, бездънна потиснатост. Жестокият побой на Хоуи и Трейър едва не я бе унищожил и възстановяването бе изсмукало сетните й сили. Но дори и в най-трудните моменти не се бе чувствала като сега. Въпреки болката и страданието винаги бе имало нещо, за което да се бори, да се надява. Отначало това бе симпатията на Девън, после нервиращите му надуто официални визити два пъти дневно, които някак си я бяха накарали да забрави колко дълбок бе разривът между тях и точно кое го бе причинило. А компанията му, колкото и странна и неудовлетворителна да бе, бе посяла семенцето на мъничка потайна надежда в дълбините на душата й. Но тази нощ той не дойде и тя знаеше, че повече няма да идва, а това й костваше ужасяващи усилия да признае дори пред себе си естеството на тази надежда. Вече наистина нямаше какво да прави, освен да чака докато не се възстанови изцяло и да си иде от Даркстоун.

Едва доловим звук я застави да отвори очи.

— Извинявай, ако съм те събудил. Беше ли заспала?

— Не, не. — С изключение на снежнобялата му риза, той представляваше едва различим силует в рамката на вратата. В относителната осветеност на свещта тя се усети безпомощна и беззащитна и се зачуди колко ли дълго е стоял там.

— Влез — покани го тя нежно.

Той пристъпи в стаята.

— Как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря — отвърна тя вяло. Бяха си повтаряли същите думи един на друг вече десет дни, без ни най-малкото изменение в програмата. Зачака развилнялото й се сърце да се успокои, изпълнена със смесица от задоволство и гняв, последният насочен към самата нея по причина на първото. Видя, че е облечен в дълго виненочервено сако и черни бричове. Ухаеше леко на кожа и пот и тя се досети, че е ходил да язди.

— Лоуди каза, че изглеждаш изморена.

— Говорил си с нея?

— Току-що. Сигурна ли си, че си добре?

— Напълно. — Нелепостта на разговора й напомни за многобройните предишни такива водени помежду им, когато внезапно остър писък разцепи тишината на нощта. — Ох! — С мъка потисна кикота си. Очите на Девън се отвориха широко. Бе съвсем забравила за свирката на Галън, която още лежеше в ръцете й, и без да се усети в нервността си бе дръпнала дръжчицата. — Подарък е — обясни тя и му го поднесе да го види. — От Мистър Маклийф. Сам го е направил. То е, за да събира птиците.

— Много хубаво.

— Лоуди ми каза, че си наел нова икономка — спомена тя, решена да поддържа разговора с всички средства. Вълна отпадналост и сънливост я разлюля, после се оттегли.

— Да — каза той, прочисти гърло и се приближи повече от обикновено — направо застана до леглото. — Някоя си мисис Кармайкъл. Изглежда… хм, компетентна.

Лили си помисли за различните коментари, които би могла да направи по въпроса, някои от тях твърде горчиви, но си премълча.

— Но такава беше и мисис Хоуи. Разбрах, че компетентността не е единственото качество, което трябва да се търси при наемането на човека, който ще ти върти къщата. И че… то не те освобождава от отговорността за хората, които са под крилото ти.

Погледна го отблизо за първи път. Изглеждаше необичайно неловко, хванал ръце, зад гърба си, намръщен тъй свирепо, та чак веждите му се сключваха, и с очи, заковани в някаква точка някъде над коленете й. Изведнъж осъзна, че той се опитваше да й се извини. Замая се. Девън Даркуел и извинение? Още по-странен бе силният порив да му се притече на помощ.

— Защо не седнеш? — рече тя. Той се огледа за стол. — Тук — посочи тя и поглади мястото между извивката на бедрото си и ръба на леглото. Почувства стреснатия му взор да се заковава върху нея, но не вдигна очи от ръката си върху матрака. Той седна.

Изтече минута и тя започна да се опасява, че се задаваше друго ужасяващо мълчание. Полуизвърнат към нея, той положи коляно на леглото. Ако само помръднеше на сантиметър щеше да го докосне, стига да пожелаеше. Трескаво затърси какво друго да каже и се хвана за наблюдението колко необичайно хладно било нощем напоследък. Тъкмо си отвори устата да му го каже, когато заговори той.

— Мисис Хоуи ме е крадяла, Лили. Открих го вчера, когато преглеждах домакинските сметки. Плащала е на търговците само част от това, което измъкваше от мен, а остатъка е прибирала в джоба си. Един от любимите й похвати е бил да ми иска раздута сума пари за храна за персонала, а пък да го храни с най-евтините боклуци, които е можела да намери. Същото е било и с другите продукти — сапун, бельо, дрехи, най-елементарните пособия. Аз й давах пари за тях, а тя ги е задържала, а после е задължавала прислугата да й ги плати втори път криейки се зад гърба ми.

Лили примига насреща му, пометена от мощна вълна на облекчение. Бе допуснала и приела за себе си, че той е знаел всичко за мизерното съществуване на прислужниците си, че скъперническото отношение на Хоуи е било по негово разпореждане или поне с безмълвното му съгласие. Стана й леко на сърцето, като разбра, че не е било така, и кой знае защо й се доплака. Започна да говори, когато съзря, че лицето му изведнъж потъмня и се смръщи.

— Съжалявам, че си отидоха, Хоуи и копелето й. Ако все още бяха тук, кълна се пред Бога, щях да… — Той замлъкна обзет от някакво силно чувство. — Онова, което се случи — пое си той дълбоко дъх, — бе по моя вина. Ако можех да променя нещо — каквото и да е… — той отново замлъкна.

Лили почувства отново сълзите да я задавят. Погледна го внимателно в очите — бяха толкова сериозни. Изпънатите линии от двете страни на устата му бяха побелели от напрежение. Искаше да ги изтрие с нежен набег на пръстите си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Ти не си знаел.

— Да. Не знаех. Но това е моето престъпление, а не извинение.

— Няма значение вече.

Разбирането й го прободе като кама.

— О, не, не е така. Можеше да те убият или да те изнасилят, или така да те пребият, че…

— Но не стана така. А ти…

— Но можеше.

— Дев… — Името му я задави. Нямаше никакво право да го нарича така сега. И двамата замълчаха, смутени и объркани, не смееха да се погледнат в очите. Но тя не можа да възпре ръката си, която колебливо се пресегна към него. Обхвана китката му с ефирно движение на пръстите. Само да го докосне. Да го утеши и да извлече утеха и за себе си. Затвори очи и я връхлетя нова черна вълна.

— Лили — каза той и сведе глава. — Не мога да искам от теб да ми простиш. Искам само да знаеш, че съжалявам. Толкова — съжалявам. — Продължи да й говори с нисък и напрегнат глас, но въпреки всичките й усилия смисълът на думите все повече се замъгляваше, докато най-накрая реши, че трябва да му го признае.

— Девън, млъкни, преди да съм заспала.

— Какво?

Стори й се, че й прозвуча малко обидено.

— Лоуди ме накара да взема последния лауданум тъкмо преди да дойдеш. Не мога да си задържа очите отворени. — Беше си самата истина — тя изрече последните думи с плътно притворени клепки. — Не разбирам защо, но знам, че се опитваш да ме накараш да бъда твърда с теб, да не ти прощавам. Но аз наистина не мога, то не… — прозя се широко, като с известно закъснение се сети да се прикрие с ръка — е в природата ми. Онова, което се случи, беше страшно — продължи тя сънливо, но вече всичко свърши. Аз ще се оправя. Благодаря ти за съчувствието. — Като дочу нетърпеливото му изсумтяване, тя се опита да отвори очи с пълен неуспех. — Сега… — Сега какво? Нямаше никаква представа, а и бе твърде уморена, за да се съсредоточи — Сега трябва да спя. — Ръката й се отпусна и падна на бедрото му.

Примига насреща й. Усети усмивка да се заражда в него, първата от тъй дълго време. Хвана ръката й с две ръце и погали загрубялата длан, дългите, изящни пръсти. Пребори се с порива да се изсмее, когато тя издаде лек гърлен звук подозрително приличащ на похъркване, тъкмо преди да издърпа ръката си от неговите и да я подложи удобно под страната си.

— Лека нощ, Лили — каза той, все едно че продължаваха разговора си. Нищо, нито дори потрепване на миглите. Бе заспала на секундата. — Сладка Лили — прошепна той. Погледа я още малко, запленен. Неспособен да устои, се наведе и положи нежна, трепетна целувка на скулата й, после духна свещта и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.