Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (16)

Глава 16

— Още ли не си готова?

Лили погледна нагоре стреснато.

— Не, не съм — за какво? Аз не трябва ли да…

— Да се срещнеш с Клей. Казах му да дойде и да те вземе.

— Оо.

Присвил очи, Девън се разходи из стаята. Лили седеше всред сияние от светлина пред отворените прозорци, облечена само в нощница и кадифени пантофи, и шиеше нещо златисто и богато драпирано в скута си. Прашни слънчеви ивици прекосяваха лицето й и правеха зелените точици в очите й обикновено потиснати, да изглеждат почти блестящи. Но онова, което го зашемети, бе усмивката й. Върна й я неприкрито и за цяла една минута те стояха и се усмихваха един на друг потънали в очите на другия.

Лили се опомни и приятно порозовя, после забързано се зае пак с ръкоделието си.

— Не съм съвсем готова. Брат ви спомена два часа, а аз ще съм приключила с това след минутка.

— Какво е то?

— Празнична рокля. Нямам си моя, затова преправям тази.

— Аха. — Той се намръщи и проследи дългата линия бодчета нижещи се изпод пръстите й. — Как така се случи Лили, че нямаш свои дрехи?

Пръстите й замряха. Какво бе казала на Мисис Хоуи? Нещо, че била ограбена на някакъв панаир.

— Откраднаха ми ги точно преди да дойда тук. — Думите засядаха в гърлото й. Мразеше да лъже Девън, но нещо я въздържаше да му признае цялата истина. Не беше дошло времето. Не още. Като работеше сръчно, тя завърши шева. Завърза спретнато възелче и клъцна конеца с ножици. — Ето, готово е. Какво ще кажете? — Тя протегна дрехата да я разгледа той с надеждата да спре да задава въпроси.

— Цветът не ти подхожда — рече Девън меко. Тя се усмихна — малко загадъчно според него. — Какво смешно има?

Лили грейна в широка усмивка.

— Чий цвят си мислите, че е?

Погледна робата, после нея. Изведнъж му просветна.

— На мисис Хоуи?

— Да! Клей каза, че няма нищо лошо да взема дрехите й — тя е оставила всичко, Девън, цял пълен гардероб, и да се опитам да си преправя някои неща. Това е първият ми опит. — Огледа критично работата си. Не беше прекалено зле, въпреки че той беше прав за цвета. Погледна го очаквателно. — О! — възкликна тя, като видя лицето му. — Не ви харесва.

— Не, не, хубаво е. — Пое грубия памук от ръцете й и се престори, че го разглежда. — Шиеш много добре. — Всъщност си мислеше, че ненавижда идеята Лили да работи върху дрехите на Хоуи, а пък и на когото и да било друг, да се старае върху грозните, чужди непотребни одеяния, за да има какво да облече. Беше готов да й купи всичките дрехи, които пожелаеше, че и повече, но първо трябваше да стигнат до някакво споразумение. А все още бе прекалено рано. Тя не се бе възстановила напълно, за да повдига въпроса за издръжката, която бе намислил.

— Всичко е наред — увери го тя, разчела погрешно изражението му. — Не ми пречи, че това е било нейно, наистина. Напротив — усмихна се тя и погледна встрани, леко смутена. — Ако искате да знаете истината, радвам се, като ги режа. Иронията на ситуацията ми доставя задоволство. Това дори са нейните чехли. Големи са ми като лопати — тя протегна крак да му покаже, — но не мога да спра да ги нося. Мислите ли, че се държа детински?

Той се подсмихна, после се изсмя високо.

— Не, намирам го за възхитително човешки.

Тя се изчерви, сякаш й бе направил рядък комплимент. Пресегна се за ръката й.

— Добре, стани да видим колко добре си се справила. Ако не се задържи на гърба ти, Хоуи ще е тази, която ще се смее последна. — Бе удивен, че може — че можеха — да се шегуват с икономката му. И доволен, защото знаеше, че това показваше до каква степен Лили се бе излекувала душевно, не само физически.

Тя се изправи, а взетата назаем нощница се оплете в глезените й. Бе плътна, с висока яка и повече от скучна. Въпреки това тя се почувства неловко, застанала така пред него. Глупаво — беше я виждал с къде по-оскъдно облекло. Все пак.

— Хайде, вдигни ръце. Така. — Тя стоеше неподвижно, докато той нагласяше дрехата върху раменете й, а после затегна двете предници. Най-доброто, което можеше да каже бе, че става. — Става.

Лили обаче бе прехласната.

— О, наистина! Всъщност, ако мога така да се изразя, съвършена е! — Тя направи пълен кръг пред него, смешно доволна от себе си.

„Ти си съвършена“ — помисли си той, като взе ръката й и я поведе навън от стаята с умерена стъпка.

— Клей каза, че било някакъв специален случай, не просто моето първо излизане навън. Знаете ли какво е имал предвид?

— Ха! Ах, този малък дявол!

— Какво?

— Разправя, на когото свари, че днес е последният му ден „на свобода“. Утре започва работа в мината.

Спряха се в началото на стълбището. Лили повдигна поли с надеждата, че няма да се спъне с километричните си чехли, но преди да направи и една крачка Девън сложи ръка зад рамената й, а другата под коленете и я вдигна.

— О, не, аз мога да вървя, наистина, в идеална форма…

— Тихо. Не искам да поемам никакви рискове с теб — каза той сърдито. Вярно беше, но още по-силен мотив бе нуждата да я държи. Бе доста отслабнала, но усещането за нея в ръцете му, за жизнената й, дружелюбна същност, изпълваше някаква пустота в него, която не бе разбирал, че е тъй потънала в мрак.

Докато я носеше надолу по стълбите и после през коридорите на хладната смрачена къща, никой не продума и тихо, секващо усещане за присъствието на другия замести и направи излишен шеговития разговор, към който бяха започнали да привикват. На вратите на обширната, сенчеста тераса той спря отново. Лили бе затаила дъх, обгърнала раменете му и загледана в равномерния пулс на шията му. Ако той извърнеше глава само на милиметър, устните им щяха да се докоснат. Ароматът на розите бе слаб, но всепроникващ сред лекия бриз на морето — нежен, ромолящ шепот. Изразителната тишина се задълбочи. Би следвало да попита защо стояха там, помисли си тя разсеяно. Но Лили знаеше защо и ако проговореше, щеше да разчупи магията. Повече от всичко копнееше да отпусне глава на рамото му и да притисне устни във врата му. Или да подръпне мекото на ухото му със зъби. Миговете летяха, изпълнени с нега и незабелязани, докато накрая Лили промълви:

— Сигурно ти тежа.

Можеше да я държи цял ден, цяла нощ. Завинаги.

— Лека си като перце — отвърна той. Банално сравнение. — Или като лилия — поправи се импулсивно, втренчен в меките й, чувствителни устни. — Грациозна и елегантна, и бяла като кожата ти.

Накъсана въздишка бе единственият отговор, на който бе способна. Навлажни устни с връхчето на езика си и почувства как гърдите му започнаха учестено да се надигат и спадат срещу нейните в един по-различен ритъм. Поривът да го целуне се надигна в нея като вино в пълна чаша, заплашваща да прелее всеки миг. Промълви името му със сипкав шепот и притвори очи.

— Хей, идвате ли или не? — провикна се Клей иззад дантелените вейки повет и шипка, които те двамата се надяваха, че ги прикриват. — Какво ви задържа? Лили добре ли е?

Девън издаде някакъв гърлен звук, който съвършено отразяваше разочарованието, изпитано от Лили в този момент, и прекрачи през малкия праг на каменния път.

— Най-накрая. Тъкмо щях да дойда и да ви довлека насила. — С изкуствен стон Клей остави лимонадата си, затвори вестника си, свали босите си крака от желязната масичка и се изправи.

— Да виждам, че си се стопил от безпокойство за нас — отбеляза Девън. Постави нежно Лили на краката й и й издърпа стол. Не се поглеждаха, но и двамата носеха на лицата си еднакви, потайни усмивки.

— Лили, изглеждаш великолепно днес — каза Клей галантно. — Здрава, розова и свежа.

— Благодаря. — Представяше си точно колко порозовяла трябва да изглеждаше.

— Но не мога да кажа, че роклята ти ми харесва. Не се обиждай, но не ти подхожда.

— Да, така ми казаха. — Пое си дъх дълбоко. — Ох, чудесно е да си навън. Какъв прекрасен ден!

— Нали? Последният ми, нали знаеш. Отсега нататък не ме чака нищо друго, освен черни непрогледни подземия и фенер на шапката ми, за да си пробивам път в мрачните тунели като къртица.

Девън извъртя очи.

— Клей няма да се откаже от детинската си самоизмама, че ще работи в мината — обясни той на Лили. — Въобразява си, че така ще спечели съчувствие.

— Разбирам. — Усмихна се на Клей и попита: — Защо ще работите, ако толкова не ви се нрави идеята?

— Защото не мога повече да издържам натякванията на Дев — отвърна той незабавно и надигна чашата си. — Да пием за последния ми следобед върху лицето на земята — изрече той трагично. Девън се засмя тихичко и наля чаша лимонада за себе си. Бутна нещо, увито в кърпа, към Лили и вдигна вежди очаквателно.

— О, не — проплака тя, като видя какво се криеше под кърпата. — Не е честно. — Беше „тоникът“ на доктор Марш, жълта, гъста течност, по-отвратителна от всяка отвара, която Каби Дартвей можеше да измисли, а тя трябваше да пие от нея по една чаша всеки ден. — Правиш го само да си върнеш, Девън, и не мисля, че е много хубаво от твоя страна.

Той разшири очи в престорена изненада и сложи ръка на сърцето си.

— Как можеш да си помислиш такава низост, мила моя? Казвам ти, Лили, дълбоко съм обиден.

Тя се разкикоти на глупостите му — никога не го бе виждала толкова игрив.

— Това ми напомни нещо. Променям тоста. — Гласът на Клей, напълно сериозен този път, привлече вниманието им, съсредоточено един върху друг. — Никога не съм ти благодарил, Лили, че си се грижила за Девън, докато е бил болен. Вината беше моя. Аз го въвлякох в цялата глупава бъркотия. Можеше да свърши много зле, но се размина, най-вече благодарение на теб. — Той отново надигна чаша. — За теб, Лили. С благодарност и съпричастност.

— Слушайте, слушайте! — проговори Девън тихо.

Братята отпиха, а Лили бе забила поглед в ръцете си. Промълви нещо неразбираемо и започна да върти чашата си по масата.

— Все пак ще трябва да я изпиеш — напомни й Девън и всички се засмяха, леко смутени.

— О, много добре. — Тя присви очи и изпи отровната напитка на четири глътки, след което потрепери и издаде преувеличен звук на отвращение.

— Добро момиче — каза Девън топло.

Очите й плувнаха, но тя му се усмихна в отговор, завладяна от чиста радост, сякаш бе направил най-ласкавия комплимент в живота й.

Клей местеше очарован погледа си от единия към другия.

— Така. Утре започвате нова работа. Би могло да се каже — нов живот. — Стори й се някак странно, макар и разбираемо, че никой никога не споменаваше що за „работа“ бе имал Клей непосредствено преди новата. Бе засегнала всеки от тях по един или друг начин и все пак някаква вродена, а и култивирана, тактичност не им позволяваше да я обсъждат. — Ще бъдете помощник на мистър Морган? — Въпросът бе невинен, така че внезапното хладно, резервирано изражение, изписало се по лицето на Клей, я обърка. Прииска й се да си прехапе езика.

— Да.

Едносричният отговор съдържаше дълбочини, в които тя не можеше да проникне. В объркването си погледна към Девън.

— Само в началото — отвърна той равно. — Клей ще трябва да открие за себе си дали му се нрави почтената работа. После… ще измислим нещо.

Почувства се, като че ли бе стъпила в мътни води, бе засегнала нещо, което не й бе работа. Един изпълнен с напрежение и мълчание момент си поигра с чашата и после каза:

— Може ли една чаша лимонада моля? — Клей се пресегна за каната, а облекчението му бе очевидно.

Девън изрече нещо неразбираемо, разговорът стана по-общ и не след дълго отново всички се почувстваха свободно. Лили се грееше на прекрасното, непривично усещане, че я приемат. Привързаността между Девън и брат му бе очевидна и включването й в дружелюбната им близост я правеше по-щастлива от всякога. Харесваше й да ги гледа как се смеят и шегуват, долавяше разбирателството между тях, по-дълбоко от обикновено братско чувство. Усети нещо подобно на ревност от лекотата, с която Клей предизвикваше усмивката на Девън, но завистта й бе нищо в сравнение с удоволствието, което необичайното добро настроение на Девън пораждаше в нея. Не й идваше наум, че присъствието й можеше да има нещо общо с това, нито че Клей бе изненадан и заинтригуван от веселието на брат си.

— Извинете. Добър ден на всички.

Девън погледна към управителя на земите си, застанал на почтително разстояние с ръце, мачкащи неловко периферията на черната му шапка.

— Артър — поздрави го той и кимна. — Трябвам ли ти?

— Да, така да се каже.

Девън оттласна стола си и отиде до Коб. Двамата мъже проведоха кратък разговор и Девън се върна при масата.

— Налага се да отида до жилището на Робърт Слоуп. Коб казва, че жена му се опитала да го подпали миналата нощ.

Изгледа свирепо Клей, чийто първи импулс бе да се изсмее, и Лили получи възможността да добие ясна представа за различията между двамата братя. Дали ако Клей бе първородният, помисли си тя мързеливо, щеше да е по-отговорният? Или разликата бе по-дълбока, по-скоро въпрос на природа, отколкото на старшинство?

— Грижи се за Лили — нареди Девън на брат си с усмивка, която не намаляваше сериозността на думите му. — Не й позволявай да се изморява. Ще се върна след няколко часа.

Когато Девън отправи усмивката си към нея, тя почувства странно присвиване в стомаха си. Гледаше го как се отдалечава, възхищаваше се на дългокраката му уверена и гъвкава походка, докато той й Коб не изчезнаха от полезрението й.

Почувства втренчения взор на Клей и се извърна да го погледне. Изчерви се. Бе допуснала твърде много да се изпише по лицето й, осъзна тя. Какво ли мислеше за нея? Момичето, което някога носеше боне и престилка и му поднасяше закуската, сега бе на брат му глезената и закриляна… какво? „Компаньонка“? Нямаше представа. Объркването на Клей относно този странен завой на събитията трябва да бе крайно, но едва ли по-силно от нейното. Той продължаваше да я наблюдава, лицето му бе откровено зачудено и тя избъбри първото нещо, което й дойде наум.

— Как е изгубил ръката си мистър Коб?

Клей доби стреснат вид, но отговори с готовност.

— Случи се отдавна, когато беше четиринайсетгодишен. Бащата на Коб бе управител на моя баща. Растяхме заедно в Даркстоун, играехме си като братя. Когато Дев и Коб бяха на около четири, играехме там, където не ни беше разрешено да припарваме — в една изоставена калаена мина в имението. Тя вече не съществува, но тогава все още имаше начини човек да се промъкне в главната шахта, стига да беше достатъчно малък и достатъчно любопитен. Като нас.

— Какво стана?

— Не си спомням много добре, но някак си аз се озовах в дълъг тесен тунел над покрива на шахтата, където подпорите бяха полуизгнили. И по някаква причина се страхувах да изляза. Дев пропълзя вътре да ме извади, но подпорите се срутиха. И двамата бяхме хванати в капан.

— На колко години беше Девън?

— На десет. И така, Коб се покатери и подпря с рамене счупения покрив, като ни осигури достатъчно пространство да се измъкнем. В последния миг всичко се стовари върху него. Ръката му бе размазана и трябваше да я отрежат.

— Колко ужасно! — прошепна Лили, представяйки си го живо. — Трябва да сте се чувствали… ужасно… — Тя замлъкна, смутена.

— Виновен ли? Предполагам, че би трябвало, но аз бях твърде мъничък. Девън беше този, който изстрада всичко.

Да, несъмнено. Дори десетгодишен той би поел на крехките си рамене товара на отговорността за трагичния инцидент с Коб.

— Дев винаги е бил трезвият, разумният — добави Клей, като че ли й четеше мислите — Даже като малък беше сериозен и целенасочен, като баща ми. Приемаше нещата по-дълбоко от другите хора… или — уточни той през смях — поне в сравнение с мене. А това понякога го правеше дълбоко нещастен.

— Разбирам. — Но не разбираше, не истински, а вродената й сдържаност й пречеше да задава въпроси.

— Знаеш ли за жената на Дев?

Лили се сепна. Толкова ли бе прозрачна?

— Не, аз… тоест, чувала съм, че е починала.

— Да, мъртва е. Казваше се Маура. — Вдигна прашния си крак на креслото, освободено от Девън, и скръсти ръце. Не носеше нито сако, нито елече и бе навил ръкавите си над лактите. Изглеждаше напълно отпуснат, същински бездеен провинциален благородник у дома си, но присвитите му устни издаваха напрегнатост, а в сините очи се криеше непозната за нея сериозност. — Девън се влюби в нея, когато беше двайсет и три годишен. Наполовина ирландка, наполовина французойка. Чернокоса, е невероятно бяла кожа. Много красива. Беше гувернантка на най-голямото дете на сестра ни. Не е нужно да го казвам, но бяха неподходяща двойка.

— Да — рече Лили притихнала, — разбирам.

— Имаха пламенна връзка, но Девън не можеше да спре до там. Не знам дали заради страстта си към нея или заради чувството си за чест, но той реши да се ожени за нея. Можеш да си представиш реакцията на семейството.

— Трябва да са били изумени?

— Ужасени. Баща ми заплаши да го лиши от наследство, а всички останали бяха категорично против, дори и след като Дев разбра, че е бременна, и им го съобщи. Но той беше решил и нищо не можеше да го разколебае. Каза им, че трябва да се ожени за майката на детето си и че за него няма значение, че е обикновена гувернантка. — Пресегна се за чашата си и отпи жадно от лимонадата. Лили стоеше съвършено неподвижна, само пръстите й неспирно мачкаха колана на роклята. Чакаше!

— И така, той се ожени за нея. Баща ми не го лиши от наследство — онова си беше просто заплаха. Можеше да я доведе да живеят тук или в къщата на майка ни в Девъншир, но той купи ферма в Дорсет със собствените си пари и започна да се занимава с фермерство. Тя беше от Дорсет. Мислеше си, че това ще й достави удоволствие. — Направи гримаса и пак изпадна в мълчание, сякаш за да си припомни края на историята.

— Клей, не е нужно да ми разказвате…

Той бързо поклати глава в знак на отрицание.

— Не знам как са живели там, защото Девън не иска да говори за това. Детето се роди. Кръстиха го Едуин — на името на баща ми, а осем месеца по-късно Маура взела всичките пари, които могла да намери в къщата и избягала с един от служителите на Девън. По някаква причина — само Господ знае каква, — взели детето със себе си.

— Мили Боже!

— Дев тръгна подире им. Търси ги седмици наред и най-накрая намерил бебето си в Крюкърн, мъртво. Умряло от едра шарка, в колибата на една стара жена. Маура й го оставила, за да се придвижват по-бързо с любовника си. Малко по-късно открил и тях, в бедняшки гроб във Веймут. Чакали за лодка да ги превози до Франция, когато болестта ги застигнала и убила.

Изправи се и отиде до началото на стъпалата, където терасата откриваше гледка към Ламанша. Лили не помръдна. Притисна пръсти до разтрепераните си устни и се пребори с напиращите сълзи на състрадание. Девън. До болка й се искаше да го види, да го вземе в ръцете си. Покъртителната история я изпълни с тъга за него и детенцето му, и с черен, убийствен гняв към жената на име Маура. Понякога бе мислила за нея, но повърхностно, просто от любопитство. Сега я виждаше ясно, представяше си черните й коси, алабастровата кожа и черното й, измамно сърце. Маура. Дори името й звучеше омразно. Искаше й се да й причини физическа болка.

Когато се поуспокои, тя се изправи и отиде до Клей. Докосна го по ръкава и той се извъртя да я погледне. Стори й се, че в очите му се отразява същото чувство, което изпитваше и тя.

— Благодаря, че ми разказахте.

— Не съм сигурен, че знам защо го направих — призна той с едва загатната усмивка. — Може би защото Дев изглежда почти щастлив напоследък.

Тя поклати глава.

— Опасявам се, че грешите, ако смятате, че това има нещо общо с мен. Но аз… Наистина ме е грижа за него и съм благодарна, че ми казахте какво се е случило. Той… никога не би го направил.

Застанаха един до друг, загледани в прилива, всеки потънал в мислите си.

— Той се върна в Корнуол — започна отново Клей след минута — и живя отшелнически, като луд, почти цяла година. Никой от нас не можеше да му помогне. Беше буквално недосегаем. Единствено намираше успокоение в алкохола. Това бе най-лошата част — довери й се той, като се обърна към нея. — Винаги сме били толкова близки, а той не искаше дори да говори с мен. Липсваше ми — каза той простичко. — После умря баща ми. Странно, но това положи началото на изцелението на Дев. Най-накрая беше в състояние да излезе от черупката си и да се смеси с други хора. Светът му бе черен, но се бе научил как да оцелява в него и можеше да ни предложи утехата си. Особено на майка ми, която бе напълно съсипана. След това той се хвърли в работа по имението. Не заради парите — може да живее като цар до края на живота си, без да си мръдне пръста, но той се нуждаеше от работата, от рутината, предполагам, за да си възвърне душевното равновесие.

Отново я изгледа, този път широко усмихнат.

— Все още не е братът, с който израснах, но е много по-различен от преди пет години. И можеш да си мислиш каквото си искаш, мис Трабълфийлд, но от части то се дължи и на теб.

Простички думи, изречени с лек тон. Клей не можеше дори да си представи ефекта им върху Лили. Тя извърна лице, изплашена, че той може да види твърде много. Мисълта, че означава нещо за Девън, възможността да изпитва чувства към нея… Но това не можеше да бъде. В сърцето си тя знаеше по-добре. Клей просто проявяваше любезност, или наивност. Интересът на Девън към нея винаги е бил съвсем тесен и се свеждаше до едно определено нещо. След като бе изслушала Клей поне бе добила по-ясна представа за причината и за онова в него, което не му позволяваше да види в нея, а вероятно и във всяка друга жена, нещо различно, освен партньор в леглото — кратковременен при това. Някоя, на която да даде пари на заранта, или пък, ако беше по-специална, в края на месеца.

— И вие можете да вярвате каквото си искате — отвърна тя, опитвайки се да имитира небрежността на Клей, — но онова, което Девън изпитва към мен, е една хубавичка смес от вина и благодарност. Което е много чудно и една умна прислужница не би избрала да използва, нали? Хей, че ако аз си изиграя картите добре, бих могла дори да го накарам да ми купи нова рокля и тогава няма да ми се налага да слушам оскърбителни коментари за тази, в която съм облечена сега.

— Ти не си никаква прислужница.

Закачливата й усмивка замръзна, сърцето й се разтуптя силно. Той не можеше да знае, не можеше!

— Бих искала да беше вярно — отвърна тя с надежда, че е успяла да вложи завист в гласа си.

— Ти си прекрасна млада дама, която изглежда е изпаднала в трудни времена. Съмнявам се, че Девън щеше да има по-голям късмет, дори и да беше графиня.

Прекалено бързо, за да успее да ги прикрие, в очите й се насъбраха сълзи и се затъркаляха по страните й. Слабостта й от възстановяването бе причината да е тъй емоционална напоследък, рече си тя. Но добротата на Клей я трогна.

Той се изсмя леко и избърса сълзите, после взе ръката й и я поведе към къщата.

— Стига толкова вълнения за днес, мис Лили. Отивай в леглото да си почиваш.

— О, но…

— Няма да спорим. Искам те здрава и бодра в събота.

— Събота?

— За първото ти истинско излизане. Продавам „Спайдър“, Дев не ти ли каза? Това е моят кораб. Бих искал да го видиш, преди да се разделя с него, да ми помогнеш да се сбогувам с него и с предишния живот. На котва е във Фоуи, след Лоствитиел. Какво ще кажеш?

— Ами, аз… не знам. Девън ще дойде ли?

— Много е вероятно. Никога не би ми се доверил да остана сам с теб.

— Глупости! — сгълча го тя със замрежени очи. — И да, много бих искала да дойда.