Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (12)

Глава 12

— Ъ… ъ, Лили, вземи това.

— Какво е то?

— На какво ти прилича, а? На чаршафите на господаря? — Енид Грос се разкикоти звучно, като бутна в ръцете на Лили кош чисто пране. Приятелката й Рут се присъедини доволно, с ръце, натопени до лакти в голямата вана, пълна със сапунена вода. — Новата пижама на господаря? — последваха нови изблици на смях, докато накрая двете се запревиваха, а Лили стоеше смразена. — Не, тия са на Коб — обясни Енид, когато успя да се овладее — и ти трябва да ги занесеш в колибата му и да я изчистиш, каза Хоуи.

— Трябва да изчистя жилището на мистър Коб? Сега?

— Аха.

— Но тя ми каза да помогна на Доркас с биенето на маслото, като свърша тука, и после да измия стълбищата!

— Ами по-добре побързай тогава — подхилна се Енид. — Изглежда, че е прибавила още една точка към списъка ти със задачи.

Лили се завъртя на пети и изчезна, преди да успеят да зърнат лицето й, засрамена, че може да видят сълзите в очите й. Тя изкачи с мъка стълбите от пералното помещение и замря неподвижно, щом излезе на каменния двор. Следобедното слънце грееше ослепително. Прикри очи с ръка и започна да диша бавно, дълбоко, докато не овладя докрай емоциите си. Но умората я съпътстваше като сянка през последните дни, като хронично заболяване, от което тялото й не можеше да се съвземе напълно. Вършеше си работата мълчаливо, покорно, с помътнено и вцепенено съзнание.

Грабна коша с две ръце и пое неспокойно по прашната пътека. Във въздуха се носеха на рояци милиони семена на глухарчета. Две червеникавокафяви сърни прекосиха пътя на не повече от двайсет метра пред нея и се скриха в дивите храсти, полюшвани от вятъра, но Лили не ги ви пя, нито пък чу неуморната работа на кълвачите по стволовете на лешниковите дървета оттатък.

Навикът й да мисли за Девън Даркуел се бе превърнал в наркотик за нея, понеже не можеше да събере необходимата енергия, за да го изтласка от паметта си.

Двете дами си бяха заминали и ден-два по-късно животът в Даркстоун се бе върнат към нормалното си спокойно русло, след като краткият изблик вълнение бе избледнял. Животът на Лили също се върна в старите си релси, запълнен с убийствено тежка работа, защото романът бе свършил вече и предпазливото отношение на прислугата към нея, поради предполагаемата „протекция“ на господаря, бе останало в миналото. Мисис Хоуи не бе изгубила дори секунда да я въдвори отново в дъното на слугинската социална стълбица. Сега изглеждаше, че няма прекалено мръсна, прекалено унизителна работа за Лили и тя знаеше, че не си го въобразява. Мисис Хоуи си отмъщаваше.

И все пак, можеше да е и по-лошо. Лили извличаше трошички утешение от мисълта, че ако не друго, то поне мисис Хоуи и останалите бяха тотално объркани, неспособни да преценят къде точно стоеше тя в отношенията си с мистър Даркуел, защото на два пъти през последните четири дни той бе пращал прислужник да й предаде поръчението му да иде да се грижи за него и на два пъти тя бе пренебрегвала нарежданията му.

Беше го правила с чувство за безнаказаност, уверена, че виконт Сандаун никога не би паднат толкова ниско, че да отиде, сам да я вземе от малката й таванска стаичка или да я потърси в разгара на черната й домакинска работа. Предположението й се оказа вярно, защото не се бе появявал. Но облекчението й се преплиташе със странно предчувствие — човек не отхвърляше желанията на господаря без никакви последствия, а Лили изпитваше силен инстинктивен страх от гнева на Девън.

Друго обаче я плашеше още по-силно, а именно слабостта на волята й, когато бе с него. При последната им среща бе научила горчивия урок, че той е много по-силен от нея, че желанието му към нея бе далеч по-мощно от нейната способност да му отказва. Колкото пъти бе премисляла събитията от онзи незабравим следобед, все още й изглеждаше невероятно, невъзможно, че се бе оказала крайно готова да се отдаде — там на брега, посред бял ден! — на мъж, който не се интересуваше сериозно от нея. Та тя не беше такъв тип жена! Или поне така си бе мислила, но пък и никога не бе подлагана на изпитание. Девън Даркуел бе единственият мъж, докосвал я изобщо — реши да не брои безхитростното внимание на един от синовете на земевладелеца в пансиона в Портсмут, където бе живяла с баща си преди две години. В сърцето си обаче знаеше, че не е безпътна или порочна — бе почтена и принципна и ужасният, разтърсващият факт бе, че само той, Девън, бе в състояние да я накара да захвърли всичките си задръжки само като й се усмихнеше. О, или като й шептеше сладки, възпламеняващи думички на ушенцето. Или като я докоснеше.

Трябваше да стои далеч от него, за да се спаси, не трябваше да застава на пътя му. Само още не задълго — докато събереше малко пари и измислеше къде да отседне. След две седмици дълговете й щяха да бъдат изплатени и щеше да започне да печели. После, много скоро, щеше да може да си замине.

Докато се усети, бе отминала къщичката на мистър Коб с цели четирийсет крачки. Обърна се изморено назад и пое по каменната пътека, извиваща покрай покритото със слама жилище в парка, разположено малко встрани от чакъления път. С ръце, заети с коша с пране, успя някак си да вдигне резето и да отвори вратата с ритник. Някаква особена миризма нахлу в ноздрите й, сладникава и кисела едновременно, която й напомняше за нещо. Къщичката изглеждаше безлюдна — не виждаше никого през спуснатите капаци. Намери масата и остави там коша. Миризмата се засили. Отиде до прозореца, откачи кукичките и го отвори.

— Остави ги!

Тя подскочи и едва не изпищя. Завъртя се рязко и съзря един мъж свит на кълбо на пода до огнището, с гръб, подпрян на студената стена. Секунди по-късно го разпозна.

— Мистър Коб, изплашихте ме! Мислех, че ви няма. Аз… ъ… дойдох да ви почистя къщата. — Гласът й секна от объркване и тя се взря в него. Не бе помръднал. Ръцете му бяха обвити около коленете. Черната му коса и брада изглеждаха разрошени и неподдържани и тя не можеше да разгадае изражението му зад тях. Приближи се стъпка напред. — Болен ли сте? Имате ли нужда от помощ?

Дори и в полумрака видя, че очите му гневно проблеснаха.

— Ти си тази, която се нуждае от помощ — каза й той с гърлено ръмжене, напълно различно от обичайния му глас. Тя едва овладя страха си, когато той се измъкна от необичайната си поза и се изправи на крака. — Ти си тази, която трябва да внимава малка госпожичке. Един Даркуел не е мъж, на който момиче като теб може да разчита.

Още веднъж тя едва не изпищя, когато той залитна към нея, но спря рязко в средата на стаята, олюлявайки се. Изведнъж осъзна, че е пиян. През всичките седмици, които бе прекарала в Даркстоун, не бе виждала мистър Коб да се държи другояче, освен безупречно благопристойно. Сега си обясни защо възкиселият мирис й бе познат — напомняше й за стаята на баща й в утрините след някои от редките му запои. Лили протегна ръка.

— Хайде, нека ви помогна.

Проблеснаха бели зъби в контраст на черната брада.

— Искаш да помогнеш? Искаш ли да ме хванеш за ръката? — Той протегна лявата си ръка, тази, която завършваше с безформено чуканче. С грозен смях се олюля към нея.

Лили пребледня. Очите й не се откъсваха от неговите, но с периферното си зрение тя съзря ясно ръката с липсваща длан да стърчи от ръкава му. Той се приближи още с препъване и тя съзря предизвикателство в ожесточените му очи. Под пласт от разнообразни емоции лежеше и отвращение, но тя събра куража си и не оттегли протегнатата си ръка.

Когато ръката му се доближи само на инчове до нейната, той я дръпна рязко и я скри в джоба на сакото си. Черните му вежди се присвиха от гняв.

— Махай се оттук! Изчезвай! — Лили моментално се завъртя на пети и побягна. Той я последва до вратата, облегна се на рамката й и закрещя подпре й: — Махай се от тука, иначе горчиво ще съжаляваш! Трябва да се махнеш! — Продължи да вика, докато тя не можеше вече да го чува. Дробовете я заболяха от бързия бяг, но Лили искаше да бъде колкото се може по-далеч от него.

 

 

Тази нощ, дълго след като другите слуги си бяха прочели молитвите и легнали да спят, Лили остана в кухнята, качила се на един стол, да чисти почернелите от пушека тухли на комина на огнището с груба четка от свинска четина. Това представляваше наказанието й задето бе използвала тази сутрин пясък вместо счукани мидени черупки за излъскването на калаените съдове. Мисис Хоуи бе казала, че са надраскани, макар че Лили не можеше да види и най-слабата драскотина. Това не беше нищо ново и тя постепенно свикваше да бъде постоянният обект за нахокване и наказване, както и за най-черната работа поради единствената причина, че икономката я мразеше.

— Ей ти, слез оттам.

Стресна се и едва не изтърва четката. Въпреки цялата си масивност, мисис Хоуи умееше и имаше, за навик, да се промъква безшумно зад гърба на хората като влечуго. Лили слезе от стола и я погледна, чудейки се, какво, за Бога, следваше сега.

Тя държеше нещо зад себе си.

— Виж какво намерих.

Тонът й — копринен, сладък, би трябвало да я предупреди. Приближи се напред колебливо, опитвайки се да види. Когато бе на около четири крачки, мисис Хоуи отвори месестата си длан. Вътре имаше няколко сребърни монети. Лили я изгледа недоумяващо.

— Какво е това?

Мисис Хоуи само изсумтя презрително.

— Значи предпочиташ да излъжеш.

— Да излъжа за какво?

Жената пусна монетите в джоб и скръсти ръце пред гърдите си.

— Бях отишла до стаята си за не повече от пет минути. Наистина, трябва да ти се признае, че си бърза в пръстите.

— За какво говорите?

— Трябваше обаче да ги скриеш на друго място, не в чекмеджето си. Там беше първото място, където проверих.

Лили ахна, като започна да осъзнава какво става.

— Мислите, че съм ви откраднала парите!

— Домакинските пари. Ела сега с мен.

— Не съм! Кълна се, че не съм! Не може да сте ги намерели в моето чекмедже. — Тя отстъпи назад забързано, когато мисис Хоуи пристъпи към нея. — Изслушайте ме, казвам ви, че… не! — Ръката, която я сграбчи над лакътя, бе като метално менгеме. — Пуснете ме! — Икономката я дръпна жестоко и тя едва потисна вика на болка. По-силно обаче бе засегнато достойнството й, понеже беше изтикана в коридора като непослушно хлапе, после по стълбите, чак до първия етаж. Със задълбочаващ се ужас тя осъзна, че мисис Хоуи я водеше при Девън. Унижението я заля като вряла вода. Но когато те се озоваха на вратата на библиотеката — обичайното му убежище между вечерята и часа за лягане, тя видя, че стаята бе тъмна и празна — и едва не се свлече от обзелото я облекчение. Опита се да се отскубне, но желязната хватка на Хоуи върху рамото й само се затегна още повече. Изглежда, че обмисляше следващия си ход. След секунди я повлече отново към салона, като ту дърпаше, ту буташе Лили пред себе си.

В дъното на широкото стълбище от орехово дърво Лили събра всички сили и се запъна на място.

— Не съм откраднала проклетите ви пари — процеди тя през стиснати зъби, преди Хоуи да я зашлеви здраво по лицето с опакото на ръката си.

— Развалена стока! Мръсна богохулстваща уличница! — Хвана я за рамената и започна да я разтърсва, докато Лили не се уплаши, че вратът й ще се счупи. После отново я сграбчи за ръката и я повлече нагоре.

Спалнята на Девън бе отворена. Това е сън, помисли си Лили, сънуваше кошмар. Изтривайки сълзите на гняв и унижения, тя видя как за краткото време, достатъчно да почука три пъти на дървената рамка, държанието на мисис Хоуи се променя светкавично от най-чиста злоба в дълбока загриженост.

Девън хвърли поглед над книгата, която четеше на светлината на красив свещник. Присвивайки очи към полумрака, той различи масивните очертания на икономката.

— Да, какво има? — После съзря кой беше с нея. Остави книгата и бавно я затвори.

Първата му мисъл бе, че Лили е болна, защото изглеждаше бледа и изтощена, и Хоуи сякаш я подкрепяше. Не я бе виждал пет дни. Ако е била болна, това обясняваше защо не се бе явила, когато я бе викал. Преди той да успее да се надигне, мисис Хоуи заговори.

— Милорд, моля за извинение, задето ви безпокоя по това време на нощта, но случаят не може да чака. — Тя дръпна грубо Лили до средата на стаята, по-близо до светлината. — Хванах това момиче в кражба. Четиринайсет лири от служебните пари бяха в чекмеджето й, свити в една кърпичка. Хванах я почти на местопрестъплението.

— Не съм…

— Млък! Няма да си отваряш устата, докато не ти се разреши да говориш пред господаря — нареди мисис Хоуи, разтърсвайки я безмилостно.

— Но аз…

— Пуснете я — каза Девън меко.

Когато Хоуи я освободи, Лили хвана натъртената си ръка с другата и пристъпи крачка напред, за да го вижда по-ясно. Беше съблякъл сакото си, с навити до лактите ръкави, а пред него на бюрото стояха бутилка ром, гарафа вода и празна чаша.

— Не съм откраднала нищо — рече тя направо, с напрегнат поглед. — Кълна се. Станала е грешка.

Той се облегна назад и постави ръце на двете облегалки.

— Това е много сериозно обвинение, мисис Хоуи — рече той, но студените му сини очи ни за миг не се отклониха от нейните. — Бъдете така добра да започнете отначало. Казвате, че сте я хванали да краде?

— Почти, сър. Оставих я в кухнята да чисти огнището и отидох в стаята си. Имах да оправям някои сметки, тъй че кутията, където държах парите, бе отворена. Енид Грос дойде да ми съобщи, че Роуз имала силен зъбобол, и ме попита дали не мога да отида и да й занеса малко карамфилово масло да я отпусне. Естествено аз веднага се качих горе, защото не ми е приятно, когато моите момичета страдат, особено ако мога да им помогна с нещо.

Лили се извърна и я изгледа невярващо.

— Отидох до кухнята да взема онова масло и в този момент Енид казала на тази тука какво става. Така тя трябва да е разбрала, че ме няма. Енид се качи с мен, така че на долния етаж не е имало никой, освен Лили. Не съм се бавила повече от пет-шест минути, и когато се върнах, установих, че кутията е празна, с изключение на няколко дребни стотинки на дъното. Отидох веднага в слугинския салон и започнах да претърсвам чекмеджетата — всеки слуга си има свое, нали знаете, да си държат там писалки, хартии, конци и какво ли не, разни лични работи. Парите бяха в чекмеджето на Лили, точно липсващото количество, увити в едно парцалче. — Тя бръкна в джоба си, извади ги и ги показа на разперената си длан.

Девън не продума. Взираше се в Лили със смущаваща, заплашителна съсредоточеност и поглаждаше устни с показалец. Когато не можеше повече да издържа мълчанието, тя изправи рамене и каза тихо:

— Не съм откраднала парите. Не мога да обясня как са се озовали в чекмеджето ми, но не аз съм ги сложилата…

— Лъже. Тя иска да си замине оттук, не може да чака. Все още дължи за дрехите си и за пътните разходи, затова е откраднала парите. Ако не я бях хванала тази вечер, утре заран щеше вече да си е отишла.

Неясно изражение пробяга през очите на Девън. За един удар на сърцето Лили си помисли, че съзира гняв в чертите му.

— Значи искаш да си отидеш, Лили, така ли? — попита той меко, нежно.

Не знаеше какво точно, но нещо я предупреди, че мекотата му е измамна, че зад нея бе заложен капан, готов да щракне. Последва дълга пауза, докато се опитваше да реши дали да каже истината или не. В края на краищата реши, че не може да го лъже.

— Да. Искам.

Лицето му не се промени.

— Оставете ни — каза той, без да отмества поглед. — Аз ще сея погрижа.

— Много добре, милорд. — Тръпка на задоволство изкриви ъгълчетата на жестоката уста на икономката. Поклони се смирено и излезе от стаята. Скоро чуха отекващите й крачки по стълбищата.

Девън нито проговори, нито се помръдна, Лили се взираше напрегнато в резервираното му, неразгадаемо изражение, в което всякакви следи от гняв си бяха отишли вече. Изплашена от тази наситена, продължителна тишина, тя пророни:

— Вярвате ли й? Мислите ли, че съм откраднала парите?

— Нямам представа. Щом си искала да напуснеш Даркстоун, предполагам, че си се нуждаела от тях.

Тя притвори очи за миг, чудейки се защо й се иска да заплаче.

— А ти така каза, нали, Лили? — Той положи пръсти под брадичката си и продължи със смразяваща безизразност. — Вероятно съм в състояние да ти помогна.

Устата й пресъхна. Някаква тъмна частичка в съзнанието й знаеше какво ще последва.

— Знам един начин, по който можеш да направиш доста пари. Много бързо. Много просто.

Всичко сякаш замръзна, но ужасяващият смисъл на думите му продължаваше да отеква в главата й, сякаш той ги повтаряше отново и отново. Когато не можеше да издържа повече, тя се завъртя на пети и се впусна към вратата.

— Спри! — Той стовари юмрук на бюрото в същия миг, когато извика заповедта. Лили подскочи, спря, но не се обърна. Девън се изправи. — Затвори вратата — нареди й той по-тихо, но със същата стаена ярост. Тя не помръдна. — Направи го. — Видя ръката й да се повдига до рамката, сякаш се нуждаеше от опора, и бавно се приближи до нея. Когато бе на пет-шест крачки, видя, че раменете й се тресат. — Лили?

Гърлото й се бе свило. Не мислеше, че ще може да говори, но тя трябваше да му каже.

— Не съм… — сухи ридания я разтърсиха, преди да успее да завърши. Гърдите й горяха, не можеше да си поеме дъх. Усети ръцете му на раменете си и тогава дойдоха сълзите. — Откраднала… парите… ви — процеди тя през серия от задавени стенания и закри лице с ръце.

— Да, знам. Шшш. Всичко е наред. — Обгърна я с ръце и я хвана здраво, притиснал гърба й в себе си, поглъщащ конвулсиите, които я разтърсваха. — Шшш, Лили, хайде, всичко е наред вече. — Опита се да я извърти към себе си, но тя не му позволяваше — не искаше да я види в лицето. Наведе глава и опря буза в нейната. — Не плачи повече. — Тя прошепна нещо, но гласът й бе така одрезгавял, че той не можа да различи думите. Допря устни в гърлото й, попивайки сълзите й. — Погледни ме, Лили. — Много нежно, много бавно, той я обърна в ръцете си. Изражението й бе съкрушено и трагично и тя все още не искаше да го погледне. Но му проговори, и макар че гласът й все още бе накъсан от вълнение, той я разбра този път.

— Вярвате ли ми?

— Да, разбира се. Естествено, че ти вярвам. — И в този миг той й вярваше, но истината бе, че за него нямаше значение дали го лъжеше или не. Прокара пръсти по влажните й бузи. — Не плачи повече, любима. Как ще те целуна, ако продължаваш да плачеш? — Не можа да отвърне на усмивката му, но му позволи да подсуши лицето й с кърпичката си и после да докосне с устни ъгълчетата на устата й.

— Не съм го направила, не съм.

— Знам. Тихо сега. — Целуна я с цялата си нежност, дълга, бавна, успокояваща целувка, която той прекрати рязко, като усети страстта си да се разгаря твърде бързо.

Лили изтри бузи с опакото на дланта си.

— Защо й трябваше да ме обвинява? — попита съкрушено. И после: — Вярвате ли ми наистина?

— Да, разбира се: Ти никога не би откраднала, не би могла. — За негово изумление тя обви ръце около врата му, промълви с въздишка едно „О, Дев“ и му предложи устата си. Той не се поколеба. Целуна я жадно, придържайки я все още с ръка отзад на шията, докато примамваше устните й да се разтворят и вкусваше с език тръпчиво соления им вкус. Тя издаде мек, двусмислен, гърлен звук и отстъпи малка крачка назад. Той я последва. Със затворени очи намери бравата на вратата и я затвори. Усети как момичето се вцепенява и започва да мълви името му, но я целуваше твърде надълбоко — думата бе заглушена в зародиш. — Това е престъпление — прошепна той, като издърпа слугинската й шапчица. Пръстите му се заплетоха в косата й, той дръпна главата й назад и отново покри устата й, като се опиваше от влажния й, възпламеняващ вкус. Тя започна да трепери неудържимо и той се отдръпна, за да я погледне. Устните й бяха овлажнени и подпухнали, очите замъглени, миглите искрящи от плача. Много бавно, много решително, той започна да разкопчава предницата на роклята й.

— О! — промълви Лили — единственото, което бе по силите й, понеже досега донякъде бе възможно да се преструват, че само се целуват, че той само я утешава. Това, което той правеше сега, оголи неубедителността на преструвката им. Тя хвана китките му и ги подръпна, но тъй немощно, че го накара да се усмихне. И в този момент, моментът, когато изостреното му, напрегнато лице се смекчи и в очите му заблестя топлота, една мисъл прелетя през съзнанието й и я остави безпомощна — мисълта, че го обича. Вече бе разтворил дрехата й, избута я от раменете й и зашепна сладки, нечувано шокиращи послания срещу устните й. — Девън? — Той се наведе и положи бързи влажни целувки по гърлото й, докато галеше гърдите й. — Девън, мисля, че трябва да поговорим.

Той не си даде труда да вдигне глава, но тя долови трепета на смеха му, тъй топъл върху кожата й. За един странен миг тя едва не се присъедини към него. Но после той покри едната й гърда с гореща, отворена уста и тя забрави какво го бе разсмяло. Малко по-късно, с голямо внимание, той извади ръцете й от ръкавите на роклята, после и от долната й риза. А когато впи пръсти в насъбралата се на талията й материя и я дръпна рязко надолу, всичко, което можа да стори, бе да се хване за раменете му и да се опита да не трепери.

Девън я взе в ръцете си и я задържа, без да прави нищо — само я държеше здраво. Тялото му бе топло и изпълнено с живот и когато треперенето й постихна тя обви ръце около него и се притисна силно, наслаждавайки се на усещането за силните му гърди, за коравите му бедра срещу нейните. Неочаквано я вдигна на ръце. Вкопчи се в шията му и скри лице там; всичките й съмнения се завърнаха, заедно с осъзнаването, че ако изобщо искаше да вземе някакво решение, а не просто да се поддаде на най-сладкото прелъстяване, което си бе представяла, сега бе моментът да го направи.

Не бе забелязала, че се движат, така че леглото се оказа мека изненада, когато я положи в средата му и се отпусна до нея. Тя сгъна колене и повдигна краката си. Той пренебрегна това, но когато тя скръсти ръце да прикрие гърдите си, каза:

— Ах, Лили, не прави така — и отмести ръцете й настрана. Необяснимо, но тя се подчини. Той се усмихна. Очите й се разшириха, когато той облиза палците си, хвана зърната й и започна да прави леки, едва доловими кръгчета около твърдите им върхове. Главата й падна назад върху възглавниците. Опита се да остане мълчалива, но дъхът й излизаше на бързи, накъсани стонове. Устата му смени единия палец и освободената ръка се спусна към корема й. Не можа да се сдържи — лекият натиск и масаж на дланта му там я накара да изстене високо, после ръката му пропълзя още по-надолу и се настани между стиснатите й бедра.

— Девън… чакай, мисля, че трябва да изча… — Видя главата му да се поклаща плавно в знак на отрицание в ритъма на несекващото пропълзяване на езика му през зърното й, докато пръстите му разтваряха краката й с нежна, но неотстъпчива настойчивост. Възможно най-странната мисъл прекоси съзнанието й.

— Но аз все още съм с обувките си.

Погледна я. И тя го гледаше. Изгарящата напрегнатост в погледа му избледня и устата, влажна от целувките, трепна развеселено. Изсмя се. Удивена тя осъзна, че му се усмихва в отговор. Смехът му бе тъй свободен и чистосърдечен, че тя се почувства сякаш целебен балсам се изливаше върху някаква стара рана и тя се затваряше. И Лили разбра, че ще се любят, че никога не бе имала избор, или го бе направила много отдавна.

— Какво е толкова смешно? — попита тя. Това само го отприщи наново и този път тя се разсмя с него. Зацелуваха се с дива невъздържаност, докато той скъса всичките копчета на ризата си, а после захвърли и бричовете. След това събу обувките й, последвани от тънките й, неведнъж кърпени чорапи. Загледа се за миг, почуден, в един от поизносените й жартиери, с изписани с черен конец нейни инициали — Л.Т.

— Имаш нужда от нови дрехи — рече й той. После се излегна до нея и я привлече в ръцете си.

Лили не знаеше кое е по-възбуждащо — нейната голота или неговата.

— Никога преди не съм правила това — призна му тя шепнешком, докосвайки го срамежливо по гърдите. Знаеше, че той мисли другояче.

Не й повярва, но нямаше значение. Каквото и да му кажеше в момента, нямаше да има значение. Отметна назад кичурите тъмна червена коса от лицето й и я целува, докато тя не задиша тежко. Тогава плъзна коляно между нейните. Очите й се разтвориха рязко и тя се напрегна.

— Всичко е наред — прошепна й той. — Няма да те нараня. Позакъсняло осъзнаване пробяга в някакво ъгълче на съзнанието й.

— А после?

Търсещите му пръсти намериха най-чувствителното й местенце. Тя ахна.

— После ли? — Погали я интимно, дълбоко, докато устните му подръпваха и смучеха гърдите й, а после каза дрезгаво: — Няма после. Има само сега. — Плъзна и двете си ръце под задните й части и потъна в нея.

Беше стегната, гореща. Неописуемо мека и тъй влажна, че можеше да свърши веднага, без да я изчаква. Вместо това остана неподвижен, чувствайки смесването на пулса им. Тя извърна лице и зарови глава във възглавниците. Допря устни до ухото й и й зашепна докато не я разтърси тъмен трепет, който го вкара още по-навътре. Очите й бяха плътно затворени.

— Добре ли си? — издиша въпроса той. Тя издаде мек звук и той започна да се движи в нея.

Лили лежеше тихо, нащрек за всяко усещане. Удоволствието бе избледняло в момента, в който той проникна в нея, но леки вълнички започваха да се завръщат бавно, постепенно да се завихрят в слабините и корема й, като разтварящо се цвете. Извърна глава и го видя, че я наблюдава. Тя го докосна по лицето, поглади с палци дълбоките линии покрай устата му. Гъстата му, права коса погъделичка бузата й и тя прокара пръсти през нея, като го придърпа по-близо. Устните им се съединиха в страстна целувка и надигналото се усещане се задълбочи и се натрупа дълбоко в тялото й. Тя хвана ритъма му и тогава й се стори, че загадката бе разрешена. Тялото й се напрегна мускулите й се стегнаха, но отвътре се чувстваше лека въздушна и тя се надигаше, летеше, плаваше, удоволствието бе остро и усилващо се, нарастващо, почти непоносимо, раздиращо обещание, което трябваше да бъде изпълнено сега…

— С мен ли си, любов моя? — попита Девън с накъсан, дрезгав шепот, с лице, заровено в косите й.

— Да, да — отвърна тя, при все че не разбираше напълно какво имаше предвид.

Той плъзна ръка помежду им и я погали там, над точката на интимното им сливане. Главата на Лили падна безволно назад и устата й се разтвори в протяжно, несдържано стенание. Разбирайки я погрешно, той се хвърли напред дълбоко и твърдо, отново и отново, притискайки я в здравата си, собственическа хватка. Оргазмът му бе безмълвен и опустошителен, едно диво откровение. Той се изгуби, забрави кой е, пометен от силата на удоволствието, което го остави слаб и обновен. Свободен.

Изплашен.

Отдръпна се рязко и се изтърколи встрани. Взе обаче ръката й в своята и я поднесе към устните си, без да поглежда към нея.

Лили сложи свободната ръка на челото си и се загледа в трепкащия отблясък на свещта по тавана. След минута дишането й се успокои и бесният ритъм на сърцето й се върна към нормалния. Но нервите й все още бяха напрегнати, звъняха, тялото й все още се чувстваше оголено, недоизползвано, уязвимо. Какво бе това пулсиращо очакване? Нещо й се бе изплъзнало, бе уверена в това. Въпреки всичко тя се наслаждаваше на близостта, на неописуемата интимност, която бяха споделили. Дали и за него значеше толкова много? Погледна го крадешком и видя, че очите му са затворени. Невъзможно — не можеше да е заспал! Всичките й сетива бяха изострени, пълни с живот, и на нея отчаяно й се искаше да поговори с него, да установи наново връзката, която можеше да се закълне, че губеха. Все още държеше ръката й, но тя се страхуваше, че той щеше да се унесе в сън и да я остави сама.

— Дев? — прошепна. Произнасянето на името му я развълнува. — Беше хубаво, нали?

Отмина момент мълчание. Тъкмо щеше да повтори въпроса неспособна да го остави просто така, когато той отвърна „да“ без усмивка и без да я поглежда, и това бе всичко.

Усети издайническо парене в очите си. Полежа неподвижна още няколко минути, заслушана в тихото му дишане. Дори и да не беше заспал, ясно бе, че не иска да говори. Присъствието й в леглото му започна да й изглежда все по-неестествено. Изчака още мъничко, молейки се той да проговори или да мръдне, или каквото и да е.

— Добре — рече тя накрая. Изправи се с гръб към него. — Сега трябва да си вървя.

Девън отвори едно око и се изсмя ниско, гърлено, а ръката му се стрелна и я сграбчи за китката. Дръпна я рязко и тя падна обратно на матрака с лек вик. Обърна се с лице към нея, намести я в извивката на ръката си и прокара лениво длан по гърдите й, напред-назад, задавайки непоносим за нея ритъм на потриване и поглаждане. Лили се размърда неспокойно. Както бе направил и преди, той навлажни пръстите си, а после и едно от зърната й с тях, и след това духна върху малкия твърд връх. Хладното, трептящо усещане секна дъха й и я накара да се напрегне. Доволен, той направи кръгче с показалец около пъпа й, после нежно задълба в деликатната долчинка, погъделичка я, от което гърбът й незабавно се изопна.

Обърна се да го погледне. Устните им почти се докосваха, но не я целуна. Наблюдаваше как очите й първо се разширяват, а после с безпомощно потрепване се притварят, когато ръката му бавно се потопи надолу. С крак разтвори нейните и ги задържа раздалечени. Покри я с длан и вкара един пръст в нея. Тя се изви отново и извика нещо, високо и неразбираемо. Той плъзна пръста си навън-навътре, бавно, равномерно и се наслаждаваше на танца на емоциите по влажното й, зачервено лице. Изведнъж тя стисна зъби и затаи дъх. Той отмести ръка.

Неверието й, изражението на измамено очакване по лицето й, едва не го разсмя отново.

— Ах, Лили, толкова си красива — издиша той на милиметър от устните й, — и аз искам да съм вътре в теб, когато те накарам да свършиш.

Гласът й бе нестабилен, малко одрезгавял.

— Когато ти какво?

Намествайки се удобно над нея, той разтвори още по-широко краката й и я накара да ги сключи зад кръста му.

— Когато ти доставя удоволствие — обясни той с глас, който бе вече неравен като нейния. Проникна в нея нежно, като продължаваше да я прегръща, долавяйки дивия ритъм на сърцето й срещу своето. Нежност, нова и необичайна, и неловка, се разбуди в него. Опи се от болезнената сладост на устата й, а през главата му прелетя мисълта, че никога не се целуваше, докато правеше любов. Лили въздъхна срещу устните му, и дъхът й бе топъл и влажен върху кожата му, нежен като благословия. „Дев“, прошепна тя, удивена. Напрегнатата тежест на тялото му върху нейното беше прекрасна. Придърпа го по-близо. Зацелуваха се с дива, жадна, неутолима страст до самия край. После само се държаха един друг, зашеметени и смирени, докато времето спря и те изстрадаха експлозивното настъпване на взаимното си удоволствие. Лили си помисли, че се изгубва, че това никога няма да свърши, и някаква потайна частица в нея за миг, не повече, изпита паника. Но бурята утихна, времето тръгна отново, и Девън изпи с целувки сълзите по страните й с такава нежност, че сърцето й се разчупи на парченца и тя се предаде на любовта си към него.

Понечи да сподели, но думите, които излязоха, бяха „благодаря ти“. Лицето му бе толкова красиво! Как само го обичаше! Обърнаха се на една страна и се прегърнаха.

Трябва да бяха поспали. Смаяна бе, че можеха пак да правят любов, а те можаха, и после още пак. С всеки път удивлението й растеше. Това беше, казано просто, прекалено хубаво, за да е истина. Обикновените хора не можеха да изпитват такова дълбоко удоволствие, толкова често. Това бе щастие, което тя мислеше, че обещават райските селения, а не грешната земя.

Заедно с тази почуда, нуждата да му разкаже всичко се засилваше с изтичането на нощта. Но всеки път, като започнеше, Девън с целувки я караше да замълчи, защото не искаше да говори или пък да мисли. Искаше само да я държи, защото тя бе жена, а той отдавна не бе си лягал с никоя. Тя бе сияйна кожа и плът, топлина и жар, и влага, и той не искаше да се замисля какво чувстваше отвътре, интересуваше го само онова, което беше на повърхността. Защото тя бе само жена. Призори Лили заспа дълбоко в ръцете му и го сънува.

Разбуди я шумът от дъжда, блъскащ се на облаци в полузатворените прозорци. Стаята бе потънала в сумрак и изстинала, а тя беше гола, с изключение на чаршафа, намотал се около глезените й. Потръпна и се изправи седнала. Същият сънен, кос поглед, който й каза, че Девън не е до нея, скоро го откри в другия край на стаята, застанал пред южния, гледащ към морето, прозорец. Напълно облечен в кафяви бричове, сако и елече, бяла вратовръзка, наблюдаващ я зорко.

Усмихна му се.

— Дев — прошепна тя, чудейки се колко дълго ли бе стоял там.

— Почти се съмна.

— Да — съгласи се тя, объркана, защото гласът му звучеше странно. Искаше й се да дойде при нея и да я докосне.

— Време е, Лили.

— За?

— Да се върнеш в стаята си.

— О! — Взря се в него с изпразнена от всяка мисъл глава. Внезапно се почувства засрамена, задето беше гола. Сграбчи усукания чаршаф и се покри с него, силно изчервена. — Искаш от мен да… — Спря се и преглътна. — Отпращаш ли ме?

Девън повдигна една черна вежда и се усмихна леко.

— Ти какво очакваше?

— Нищо. Нищо. — За безкрайно кратък миг тя усети най-лошото, разбра всичко. Измъкна се от леглото, като повлече чаршафа след себе си, и каза бързо: — Ако ме оставиш само за минутка, ей сега ще се облека.

— Каква е тази свенливост, Лили? Какво значение има сега?

— Много малко. Но въпреки всичко ще съм ти благодарна.

Той сви небрежно рамене и излезе.

Щом вратата се хлопна, тя се свлече на ръба на леглото. Сълзи я задушаваха — бяха в гърлото й, в гърдите й, навсякъде, но не в очите й, които бяха сухи като пустиня. Глупачка. Каква глупачка! Величината на глупостта й бе потресаваща и непоносима. О, Боже! Но не трябва да мисли за това сега — ако го стореше, можеше да се задуши. По-късно, когато останеше сама, ще има предостатъчно време да мисли. Надигна се с олюляване, събра дрехите си с вдървени, отривисти движения и безкръвните си, безжизнени пръсти. Най-последно постави бонето си, опитвайки се да не си припомня какво бе казал, когато го сваляше. За частица от секундата тя зърна отражението си огледалото на гардероба — тебеширенобяло и жалко в сухата си скръб. Завъртя се, но споменът за това отражение породи в нея искрица гняв. Отвори вратата с изправени рамене и висок вдигната глава.

Беше се облегнал на срещуположната стена с ръце в джобове. Изглеждаше отегчен. И тя знаеше, че дори няма да си даде труда да я изпрати, та, макар и с престорени, нежни думи, целувки или измамни обещания. Пепелищата в сърцето й се възпламениха към нов живот. В този момент го мразеше.

— Не поговорихме за сумата предварително — отбеляза той и бръкна в джоба на сакото си. — Това достатъчно ли е?

Не, не може да е казал това. Не повярва на ушите си, нито пък на очите си, като видя купчинката сгънати банкноти между пръстите му. Усети тялото си крехко, готово да се пречупи.

— Девън! Ти… — Изведнъж реалността я зашлеви. — Ти мислиш, че съм откраднала твоите четиринайсет лири. — Това бе единственото обяснение, което й идваше наум. — Но тогава, как можа да ме докосваш?

— Тази част беше лесна. — Усмивката не можа да достигне до студените му тюркоазни очи.

Лили се дръпна като ужилена. Две червени петна пламнаха на пребледнелите й страни като белези от плесници.

— Копеле! — процеди със съскане през устните си.

— Вземи парите, любов. Това е всичко, което ще получиш от мен.

— О, не, не всичко — прошепна тя, отстъпвайки заднешком — Получих още нещо. Срам. И позор. Да. — Завъртя се на пети да не гледа протегнатата му ръка и побягна.