Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (9)

Глава 8

Когато на следващата сутрин Каси слезе на долния етаж, трапезарията бе празна. Очите й горяха поради липсата на сън и пролетите сълзи. Чувстваше се объркана, изтощена и напълно неспособна да води и най-обикновен разговор.

Минаваше единайсет и Шърбърг бе изпълнен от приглушените гласове на слугите, които се суетяха в бързината да изпълнят задълженията си. Каси ги наблюдаваше, докато бършеха праха и полираха мебелите — занимания, които не й бяха непознати и които бе вършила, преди да дойде в Шърбърг. А сега бе господарка на тази огромна къща… и херцогиня. Беше истинска ирония, ала тя изпита завист към слугите заради целенасочената им дейност. Тази сутрин новата й титла и положение я потискаха. Нямаше нито сили, нито енергия, за да приеме предизвикателството.

Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху нещо, за да преодолее смущението и неудобството, които изпитваше към Брейдън.

Закрачи разсеяно из огряната от слънцето стая, потънала в мислите си. Никога не си бе въобразявала, че Брейдън я обича, поне не още. Ала инстинктът й казваше, че той е привлечен от нея не само духовно, но и както един мъж може да бъде привлечен от една жена.

Изминалата нощ обаче бе доказала тъкмо обратното.

Тя въздъхна дълбоко и погали светлозелената копринена рокля. Бе свойствено за нея да се отдръпва навътре в себе си, в търсене на отговорите, които й убягваха. Нямаше достатъчно опит, нито пък познаваше мъжете, за да може да си обясни странното поведение на Брейдън. Защо не желаеше да вземе това, което му принадлежеше по право, това, което бе готова с радост да му даде?

Докато разсъждаваше, Каси неволно дъвчеше долната си устна. Не се съмняваше, че съществува някаква причина и бе съвсем близо до нея, но за жалост навлизаше в територия, която й бе напълно непозната. Дали да не попита Брейдън направо? Не, това бе твърде дръзко и абсолютно неприемливо за една дама от висшето общество. Нямаше начин да узнае.

Каси си припомни кратките мигове, докато бяха сами в спалнята й през изминалата нощ — отсечените му жестове, напрегнато изречените думи — и разбра, че трябва да стори нещо. Вместо да се чувства по-близо до Брейдън, тя се чувстваше много по-далече, отколкото когато живееха в два различни дома, в два различни свята. Нещо повече — единствената последица от този брак бе, че помежду им се възцари напрежение, каквото не бе имало никога досега.

— Изглеждате ми доста отнесена.

Каси се сепна, извърна се и видя, че Сирил Шефилд се бе облегнал на вратата и я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Съжалявам, май ви изплаших — каза той и върху лицето му заигра усмивка, чиято искреност можеше да бъде поставена под съмнение.

— Не, не ме изплашихте, милорд. Просто не чух кога сте влезли.

Бе толкова красива и млада, но готова мигом да заеме отбранителна позиция — помисли си той.

— Много добре се приспособявате към новото си положение… — Не зная как да се обръщам към вас. Очевидно „госпожица Грей“ вече не би било подходящо, може би Ваша светлост?

Каси трепна, засегната от явния сарказъм в тона му. До вчера чичото на Брейдън се отнасяше към нея с приятелска сдържаност, а сега изглеждаше по-скоро враждебен. Да не би да я смяташе неподходяща за новата й роля?

— Името ми е Касандра, милорд. Няма да имам нищо против, ако ме наричате така. — Каси стоеше с високо вдигната глава. Никога нямаше да потъпче гордостта си пред този мъж.

Сирил леко наклони глава.

— Това е хубаво име. Много добре, Касандра. И моля те, престани да ме наричаш „милорд“. Моето име е Сирил. Вече сме семейство и можеш спокойно да се обръщаш към мен на малко име.

— Добре, Сирил. — Каси се поколеба за миг.

— Надявам се, че спа добре? — Сирил я гледаше изучаващо.

— Много добре, мил… Сирил.

— Тази сутрин Брейдън излезе много рано на езда.

Каси се извърна.

— Наистина ли? Това необичайно ли е за него?

Сирил се вторачи намръщено в гърба й.

— Не и при обичайните обстоятелства. Но си мислех, че ще прекара сутринта с младата си съпруга.

Каси усети как страните й пламват. Нима всички ще я унижават с любопитството си?

— Предполагам е решил да ме остави да си почина — отвърна младата жена, без да се обръща с лице към новия си родственик.

— Очевидно — съгласи се Сирил. Звучеше напрегнато. — В крайна сметка вчерашният ден беше доста вълнуващ за теб.

Каси кимна, прекалено унесена в мислите си, за да забележи многозначителния му тон.

— Да, денят наистина бе много вълнуващ — тихо повтори тя и заби поглед в пода, а в сърцето й затрептя надежда искрица.

Дали това бе причината за странното поведение на Брейдън? Възможно ли бе да е проява на загриженост от негова страна? Може би се безпокоеше, че се е преуморила и тъкмо затова се бе оттеглил в спалнята си миналата нощ. Може би затова тази сутрин бе излязъл рано на езда.

— Брейдън без съмнение е много загрижен за мен — каза на глас Каси. — Макар че аз с удоволствие бих пояздила с него.

Сирил преглътна.

— Вероятно е сметнал, че тази сутрин едва ли ще ти е до езда.

Каси не разбра многозначителния намек в думите на Сирил и се извърна с огромно облекчение с лице към него.

— Наистина ли мислиш, че това е причината? — нетърпеливо попита младата херцогиня. И без да дочака отговора му продължи мисълта си, сбърчила вежди. — Но защо да не ми се иска да пояздя с него?

Сирил примигна озадачено. Неподправената невинност, изписана върху красивото й лице, го накара да замълчи.

Каси не забеляза изумлението му и продължи:

— Не съм чак толкова изморена от вчерашния ден. Може би е сметнал, че ще му преча поради липсата ми на опит в ездата.

Сирил продължаваше да се взира слисано в нея. Бавно започна да проумява думите й и невярващо поклати глава. Младата съпруга на Брейдън нямаше никаква представа какво бе имал предвид. А това можеше да означава само едно…

— Не мислиш ли, че това може да е причината?

Въпросът на Каси прекъсна потока на мислите му.

— Моля? — едва успя да промълви той.

— Поклати глава — подчерта младата жена. — Значи ли това, че не вярваш, че Брейдън вероятно е бил обезпокоен поради моята неопитност?

— Поради твоята неопитност?

Каси го погледна с едва прикрито раздразнение.

— Да, поради моята неопитност. В крайна сметка той знае, че съм прекарала твърде малко време върху гърба на коня, а и това едва ли би могло да се сметне за истинска езда.

— О… да… езда. — Сирил бързо се овладя, ядосан на себе си, че бъбри като някой глупак.

— Не, скъпа моя, сигурен съм, че Брейдън не би те изоставил заради липсата ти на опит. — Всъщност мисля, че той те намира за много жизнена. Както и аз.

Каси бе изумена от внезапната промяна в държанието на Сирил.

— О… благодаря ти — несигурно му се усмихна тя.

— Няма защо, а и не е нужно да ми благодариш — казах истината. Толкова си жизнена. — Замълча за миг, оглеждайки я внимателно. Трябваше да бъде сигурен. — Трудно е да се повярва, че вече си омъжена жена. От теб се излъчва невинност, която противоречи на този факт.

Каси не се изчерви, дълбоките й синьо-зелени очи не трепнаха. Вместо това тя се засмя високо и двете трапчинки се появиха на бузите й.

— Една церемония не променя изцяло човека, милорд. Нито пък новото име. Аз съм такава, каквато съм била винаги.

— Да, виждам, че така. — Сирил с мъка успя да прикрие облекчението си. Вече бе повече от сигурен. Нищо не се бе случило. Все още имаше време нещата да се поправят, да се развали един съюз, който всъщност никога не е бил истински.

Възнагради я с мила усмивка и любезно й предложи ръка.

— Ела, Касандра. Струва ми се, че тази сутрин бях непростимо груб с теб. Мога да го отдам единствено на липсата на чист въздух. Позволи ми да ти се извиня и да поправя грешката си, както и лошото си настроение. Ще те разведа из градините и из великолепните земи на Шърбърг. Та това е твоят нов дом. Обещавам ти, че няма да останеш разочарована.

Каси прие извинението и ръката му с присъщата си грация и непресторено очарование.

— Ще се радвам да опозная новия си дом и да науча повече за Шърбърг. Благодаря ти, Сирил. — Този път не се запъна, докато изговаряше името му.

Той засия и я поведе към облените в слънчева светлина градини.

За пръв път от дни насам Каси усети невероятна лекота. Надяваше се, че новото й приятелство със Сирил е добър знак за бъдещето й. Може би нещата щяха да се променят към по-добро.

 

 

Слънцето се бе издигнало високо в небето — бе късен следобед, но къщата на Грей бе потънала в сенки. Завесите бяха плътно спуснати, за да не влиза ярката светлина. Мирис на прах и застояло лъхна Робърт Грей, когато пристъпи, клатушкайки се, в мрачния коридор и затръшна входната врата зад гърба си.

— Джеймс! — изрева той и примигна, за да привикне с тъмнината. — Джеймс Гелдинг! Къде си, по дяволите?

Тишина.

Мърморейки под нос ругатни относно безполезността и лентяйството на наетата прислуга, Робърт се отправи към библиотеката и към… коняка. Влезе в полумрачното си убежище и затвори с ритник вратата. Като че ли бе по-добре, че Джеймс не е наоколо. Единственото, от което имаше нужда сега, бе кристалната гарафа с коняк.

Наля си питие, но ръцете му трепереха толкова силно, че половината от кехлибарената течност се изля върху килима. Робърт изобщо не забеляза. Пресуши жадно чашата на три големи глътки и си наля нова. Този път се затътри с чашата в ръка към голямото дъбово бюро, защото му се виеше свят и му бе трудно да стои прав. Отпусна се тежко в дълбокото кресло и остави чашата пред себе си.

— Ти си най-отвратителното и низко създание, което някога съм виждал.

Резкият и сърдит глас накара Робърт да подскочи.

— Кой е? — примигна той.

— А ти кого очакваше? — долетя злобен отговор. Робърт преглътна нервно и направи безуспешен опит да се изправи.

— Какво искаш?

— Знаеш какво искам, Грей.

Замъглените очи на Робърт се присвиха, когато разпозна сърдития джентълмен пред себе си.

— Вече е твърде късно. Тя се омъжи за друг.

Очите на посетителя гневно блеснаха.

— Мислиш ли, че не го знам, Грей? — Стисна юмруци. — Имахме уговорка, ти кучи…

— Джеймс! — ужасено извика Робърт и се изправи, подпирайки се с две ръце за ръба на бюрото.

— Отпратих слугата ти. Двамата сме съвсем сами — дойде подигравателният отговор.

— Нямаш никакво право…

— Аз ли нямам никакво право? — Мъжът се наведе през бюрото и сграбчи Робърт за ризата. — Ти нямаш право, Грей. Ти не изпълни нашето споразумение и омъжи дъщеря си за друг. Какво направи той, Грей? Предложи ти повече от мен?

— Той ми даде сто хиляди лири! — избухна Робърт. Алкохолът надви страха и развърза езика му. — И това е само началото! Възнамерявам да бъда добре компенсиран, не само сега, но и през остатъка от живота ми.

Ядосаният посетител се поколеба.

— И какво означава това?

— Това означава, че Брейдън Шефилд има много повече пари, отколкото всеки друг, когото познавам, в това число и от теб. Пари, които сега принадлежат и на моята красива Касандра. Смятам да се наслаждавам дълго на своя дял от това богатство и започвам от днес!

Другият мъж изруга и рязко пусна ризата на Робърт.

— Нима наистина вярваш, че Брейдън Шефилд ще ти го позволи?

Робърт усети предимството си и се ухили самодоволно.

— Не е нужно той да ми го позволява. Дори не е нужно да знае. Аз ще се споразумея лично с Касандра. Не можах да вляза вчера на сватбата, за да се срещна с нея, но днес ще го направя. — Олюля се леко, но запази равновесие. Отвори едно чекмедже на бюрото, извади връзка банкови документи и ги тръсна пред неканения си гост. — Така че можеш да си вземеш парите и да се махаш, мой богати приятелю — саркастично процеди той. — Независимо от всичко, което си направил за мен, не мога да променя случилото се.

Посетителят овладя чувствата си, обмисляйки най-добрия вариант да получи това, което искаше. Накрая очевидно взе решение.

— Нещата между нас още не са приключили, Грей — закле се той със застрашително спокоен глас. — Ти ще си платиш за предателството. Не тук, не днес. Но ще си платиш. Обещавам ти!

След тази закана той взе чашата от бюрото и я запрати към стената. Тя се разби на стотици парчета, а конякът се разля върху тъмната дървена ламперия. Ехото от звъна на кристала продължаваше да отеква в стаята, когато вратата се затръшна зад гърба му.

Останал сам, Робърт се втренчи в стената, наблюдавайки как течността капе по пода. В замъгленото му съзнание изплува видение и той потрепери ужасено.

Видението на кръвта.

 

 

Каси се облегна на дебелия ствол на вековния дъб и се усмихна тъжно, докато наблюдаваше как Пърси гледа баща си с обожание. Откакто пристигнаха в Шърбърг и кученцето отново се събра с баща си Хънтър, Каси постепенно привикна с мисълта, че вече не е единствената любов в живота на любимеца си. Макар че верността му към нея остана непоклатима, той в еднаква степен се привърза към лъскавото и красиво ловджийско куче, което бе негов баща.

И така трябваше да бъде.

Каси разбираше нуждата на малкия й питомник да принадлежи някому, да бъде обичан и обсипван с грижи от някой себеподобен. Тя самата изпитваше същата потребност, която за съжаление все още не бе задоволена.

Загледа се в безкрайните акри земя, които се простираха пред очите й. Шърбърг само преди две седмици бе замък, който съществуваше само в мечтите й.

А сега бе нейния нов дом.

През останалата част от сутринта Сирил се държа толкова очарователно, колкото студен и отчужден бе в началото. Двамата се разходиха из прекрасно поддържаните градини и поляни на Шърбърг. Той й показа големите конюшни, където Брейдън държеше чистокръвните си коне, и Каси се постара да запомни и най-малката подробност от всичко, което й разказа Сирил за замъка и неговата история.

Младата жена посрещна приятелството на по-възрастния мъж с нетърпението и възторга на малко и невинно дете. Фактът, че Сирил я приемаше, означаваше, че вече е част от живота на Брейдън, от съвместния им живот.

Каси въздъхна. Новият й живот, новият й дом, новата й титла. Всичко бе тук.

Освен съпруга й.

Брейдън отсъства подозрително дълго през целия ден. Преди няколко часа Каси бе преглътнала гордостта си и бе попитала за него. Пъркинс я бе уведомил, че Негова светлост е отишъл на делова среща в дома на Уилям Девън, херцога на Ламсбъро.

Каси нямаше представа кой е херцога на Ламсбъро, но от почтителния тон на Пъркинс заключаваше, че е някой изключително важен човек.

Здрачът бавно се спускаше, а с него чезнеше денят, както и надеждата в сърцето на Каси. Очевидно Брейдън нямаше намерение да се върне у дома и не изпитваше желание да бъде с нея. Тази мисъл й причини физическа болка, която прониза гърдите й. Тя се опита да си възвърне веселото настроение и тръгна към къщата.

— Ето къде си била, дъще. Надявах се да те намеря наоколо.

Каси се извърна изненадано. Отдръпна се инстинктивно от раздърпаната фигура, която изникна пред нея.

— Татко? Какво правиш тук?

Той се засмя — неприятен и скърцащ звук.

— Не разбирам. Нима трябва да има причина, за да посетя собствената си дъщеря?

Каси не отговори, но се вгледа изпитателно в него. Опитваше се да прецени до каква степен е пиян баща й. Изглеждаше необичайно трезвен.

Робърт пристъпи към нея, но момичето се отдръпна ужасено. За нещастие наоколо бе пусто и нямаше кой да й се притече на помощ. Тя хвърли бърз поглед зад себе си, опитвайки се да прецени разстоянието до вратите на Шърбърг. Огромната господарска къща се намираше на неколкостотин метра, достатъчно близо, за да стигне тичешком до там.

Усетил намерението й, Робърт побърза да смени тактиката.

— Моля те, Касандра, не бързай. Искам само да ти се извиня и да се сдобрим.

Каси се поколеба. Това бе вторият човек за днес, който искаше да й се извини. Ала не бе толкова наивна, че да повярва на баща си. Познаваше го твърде добре.

— Нямам нужда от извинението ти, татко. Върви си — каза тя и отстъпи нерешително назад.

— Аз все още съм твой баща, Касандра — остро й напомни Робърт.

— Вече имам съпруг, татко — продължи да отстъпва тя. — Не ми е необходима помощта ти.

— Може би на мен ми е необходима твоята.

Каси спря.

— Моята?! И как бих могла да ти помогна?

Робърт я изгледа раздразнено.

— Хайде стига, скъпа моя. Ти се омъжи за богат мъж. Аз се погрижих за това.

Каси не обърна внимание на нахалния му намек.

— Сигурна съм, че си бил много щедро компенсиран за всички неприятности, татко.

От думите й Робърт реши, че Каси няма точна представа за огромната сума, която му бе платил Брейдън. И по-добре.

— Херцогът се погрижи за някои от дълговете ми — невъзмутимо рече той. — За нещастие останаха още доста. Надявах се…

— Да не би да ми искаш пари? — ахна Каси.

— Просто една скромна сума.

— Сигурно ме мислиш за пълна глупачка, татко. — Каси едва сдържаше сълзите си. — Каквото и да ти е платил Брейдън, то надвишава онези седемдесет хиляди лири, които щеше да получиш от другия кандидат за мой съпруг, иначе никога не би развалил сключената сделка. — Закри очите си с длан. Не биваше да плаче. — А сега, моля те, напусни незабавно земите на Шърбърг, преди да те е открил съпругът ми и да те е изхвърлил лично.

Робърт загуби самообладание.

— Ти малка неблагодарна…

Хвърли се към нея, но не бе достатъчно бърз. Каси очакваше подобно нападение и бе нащрек — хукна към къщата, сякаш дяволът я следваше по петите. Не се осмели да погледне назад, продължи да тича. Когато стигна входната врата, едва си поемаше дъх. Отвори я и със сетни сили връхлетя вътре, затръшвайки я зад гърба си.

Дълго стоя така. Сърцето й биеше лудешки в гърдите, а взорът й бе вперен в пустия мраморен коридор. Бавно възвърна самообладанието си и пое няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои силните удари на сърцето си. Започна да си повтаря думите, които съпровождаха този ритуал, откакто се помнеше:

„Вече си в безопасност, Каси. Вече си в безопасност, Каси.“