Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (21)

Глава 20

Каси се размърда, усетила нещо сухо и твърдо да я драска по бузата. Намръщи се и го отърси, но установи, че ръцете й са пълни със същото грубо нещо. Премести се, за да се настани по-удобно и да заспи отново.

Но нечие тихо цвилене я накара да размисли и да стане. Бавно отвори очи, седна и огледа тъмната клетка и натрупаното сено. Къде се намираше?

Скоро щеше да съмне. В тъмната притихнала конюшня се процеждаше бледа светлина — същата конюшня, която миналата нощ се бе превърнала в нейно убежище. Внезапно излайване привлече вниманието й. Тя се обърна и се озова срещу чифт изразителни кафяви очи, усети как един влажен език облиза лицето й.

— Пърси — промърмори Каси, пресегна се да погали любимеца си и да потърси в него утеха. Той се сгуши доволно в ръцете й, завря муцуна във врата й и облиза брадичката й. Верният малък Пърси, помисли си тя и топло го прегърна. Той никога нямаше да я изостави.

В съзнанието й нахлуха спомени от изминалата нощ. Приемът. Брейдън танцува с Абигейл… Абигейл лежи гола в леглото на Брейдън!

Прилоша й. Единственото й желание бе да остане завинаги в конюшнята.

Кротко цвилене, този път по-силни от предишното, придружено от риене на копито, прекъсна мислите й. Каси погледна към другия обитател на клетката — лъскавия тъмнокафяв жребец, който миналата нощ великодушно й бе предоставил гостоприемството на дома си.

— Добро утро, Стар — уморено му се усмихна младата жена. — Благодаря ти, че сподели постелята си с мен. — Извърна се със замрежени от сълзи очи. — Като се имат предвид обстоятелствата, нямах много голям избор.

Стар изпръхтя в знак на съгласие и Каси се опита да се изправи. Бе се схванала. Краката й бяха изтръпнали, а главата я болеше ужасно от изтощителния плач и малкото сън. Стръкчета слама бяха полепнали по косата й, роклята й — красивата рокля, която само преди няколко часа бе облякла за първия си бал в Шърбърг, сега бе напълно съсипана.

Каси изтупа праха колкото можа и осъзна, че отчаяно се нуждае от баня. Ала още не бе готова да се изправи срещу любопитните лица на гостите, доброжелателните слуги… и Брейдън. Особено Брейдън.

Призля й.

— Кой е там?

Гласът на Добсън я накара да подскочи.

— Аз съм, Добсън — извика бързо младата жена. След няколко секунди младият коняр стоеше с широко отворени очи и увиснало чене пред клетката на Стар.

— Ваша светлост? О, Боже! — възкликна той и се спусна към нея с изкривено от ярост лице. — Какво ви направи? — Младежът изглеждаше обезумял от тревога. — Наранена ли сте?

Каси бе ужасена. Нима цялата прислуга знае за обидата, която й бе нанесена? И какво си мислят, че се е случило? Да, Брейдън я бе наранил ужасно. Но със сигурност не и физически, никога не би го сторил.

— Не съм наранена, Добсън, наистина не съм — започна тя засрамено и по страните й изби червенина. — Той никога не би ме наранил.

Добсън хвърли унищожителен поглед към лъскавия кон до нея.

— Сигурно е направил нещо, Ваша светлост, щом роклята ви е така смачкана и толкова изцапана! Казах ви никога да не се опитвате да се справите с него без мен или Негова светлост.

Каси разбра едва сега кого имаше предвид Добсън.

— Стар? — Тя погали инстинктивно блестящата шия на коня. — Мислиш, че Стар ме е наранил?

— Ами кой друг, Ваша светлост? — конярят изглеждаше объркан.

Каси поклати глава, протегна ръка и потупа буйната грива на коня.

— Стар никога не би ме наранил, нали, момчето ми?

Жребецът радостно изцвили и отърка топлата си муцуна и ръката й.

Добсън зяпна смаяно.

— Е, да пукна…

Каси не разбра причината за изумлението му, но нямаше време да размишлява над въображаемите страхове на Добсън.

— По-късно ще дойда да те посетя отново, приятелю — промърмори тя и нежно потупа Стар за последен път. — Съгласен ли си?

Добсън можеше да се закълне, че обикновено дивият и непокорен жребец кимна в знак на съгласие.

— Е, Добсън, аз тръгвам. Оставям те да си вършиш работата. Ела, Пърси.

Каси закрачи по покритата с роса трева. Мислеше си колко красив и тих е Шърбърг по това време на деня. От небето се процеждаше бледа светложълта светлина. Настъпването на новия ден разкриваше природата в цялото й нежно великолепие.

Нежно. В съзнанието й мигом изплува картина: лицето на Брейдън, когато я любеше, нежността в очите му, страстните думи, които нашепваше до пламналото й от желание тяло, благоговението, с което я докосваше. Не. Не беше плод на фантазията й. Лейди Абигейл грешеше. Всичко това съществуваше и беше нещо много повече от обикновено привличане.

„И все пак, ако наистина бе така — обади се един тъничък гласец дълбоко в нея, — защо той продължаваше да желае Абигейл Девън?“

Сепна я ръмженето на Пърси.

— Какво има, миличък? — нервно попита Каси. Най-любвеобилното куче на света ръмжеше срещу някого, оголило зъбите си. Тъкмо се канеше да го увери, че наоколо няма никой, когато изведнъж почувства, че я наблюдават. Вдигна глава и притеснено се огледа. Имението изглеждаше пусто и изоставено.

— Няма никой, Пърси — заяви на глас младата жена, за да убеди по-скоро себе си, отколкото кучето. Внезапно Пърси се закова на място и нададе силен и предупредителен лай. Каси почувства как космите й настръхват, а пулсът й се ускорява. — Какво виждаш, момче? — уплашено попита тя. Искаше й се да бяха по-близо до къщата.

Пърси излая отново, този път още по-високо.

— Има ли някой там? — извика Каси, опитвайки се да овладее треперещия си глас.

И като не получи отговор, извика отново.

Нищо.

Завладя я паника. Усещаше, че там имаше някой. Който и да бе той, очевидно искаше да остане незабелязан. Някой я наблюдаваше.

— Ела, Пърси — повика тя кучето и се затича. — Да се връщаме в къщата.

Тичаше слепешком, молейки се единствено да успее да избяга от невидимия си преследвач. Краката й сякаш летяха, дробовете й щяха да се пръснат от напрежение. Усети как няколко клона я одраскаха, но инстинктът й за съхранение й казваше да не спира. Пърси беше зад нея. Още малко и щеше да успее да избегне опасността, която я дебнеше. Беше на няколко метра от къщата, когато някаква силна ръка улови нейната.

— Пусни ме! — изпищя младата жена и се опита да се освободи.

— Касандра. Какво има? Какво се е случило?

Едва не припадна от облекчение, когато чу гласа на Чарлс. Отпусна се на гърдите му, благодарна на силните ръце, които я подкрепиха.

— Да не си пострадала? — тревожно попита той. Тя не отговори и Чарлс нежно я разтърси.

— Не — прошепна тя и се озърна зад себе си. — Не съм пострадала, само съм изплашена.

— Защо си изплашена? — настоя Чарлс. — И къде беше? Всички са обезумели от тревога и те търсят!

Каси примигна.

— Така ли? Защо?

— Защо ли? — Той раздразнено прокара пръсти през косата си. — Как така защо? Защото цяла нощ отсъстваш от Шърбърг! Брейдън полудя от тревога!

Каси стисна зъби.

— О, така ли? Не смятах, че някой ще забележи отсъствието ми, като се имат предвид обстоятелствата.

Чарлс я погледна объркано.

— Какви обстоятелства?

Не можа да се сдържи. Дойде й прекалено много. От очите й бликнаха сълзи и потекоха по страните й. Извърна глава. Не бе свикнала някой друг да бъде свидетел на слабостта й, нито пък да споделя болката й.

Чарлс нежно постави топлите си длани върху рамене те й.

— Не е грях да се довериш на приятел — каза той.

Каси се опита да се овладее.

— Помислих, че някой ме преследва — прошепна тя. — Толкова се изплаших.

Чарлс огледа притихналата, спокойна земя, ширнала се докъдето поглед стига и поклати глава.

— Наоколо няма никой, Касандра. Няма от какво да се страхуваш. Откакто дойде да живееш тук, Брейдън заповяда на безброй слуги да охраняват Шърбърг.

Нито един от двамата не спомена Робърт, не беше и необходимо.

— Знам — кимна Каси. — Благодаря ти.

Чарлс я обърна с лице към себе си.

— Това не обяснява състоянието ти. Какво се е случило?

— Брейдън не ти ли каза? — попита тя със слаб, но предизвикателен глас и избърса сълзите с опакото на ръката си.

Чарлс поклати глава.

— Миналата нощ Брейдън не бе в състояние да води разговор. Той претърсваше всяка стая в Шърбърг, за да те открие.

Каси пребледня.

— Значи всички гости знаят?

— Не — побърза да я увери Чарлс. — Само семейството и някои от слугите знаят, че си изчезнала. Брейдън искаше да те предпази от ненужни слухове.

Каси се засмя глухо.

— Мен? Или може би Абигейл?

— Абигейл? — Чарлс смръщи вежди. — Абигейл Девън? Какво общо има тя с… — Млъкна, когато видя, че Каси сведе поглед. — А, започвам да разбирам. Миналата нощ на приема се е случило нещо, което сигурно те е разстроило. — Проницателният му поглед я накара да се изчерви. — Кажи ми — настоя той.

Каси се поколеба за миг, но разбра, че е излишно да се съпротивлява повече и му разказа за целия ужасен инцидент. Чарлс я изслуша внимателно, без да я прекъсва. Накрая въздъхна.

— Ела, Касандра, да се поразходим. Време е да узнаеш още нещо за своя съпруг и лейди Абигейл Девън.

Заинтригувана, Каси тръгна редом с него, Пърси послушно ги последва.

— Родителите на Брейдън и родителите на Абигейл бяха решили, че децата им трябва да се оженят — започна без предисловие Чарлс.

— Да се оженят? — сломено повтори Каси.

— Това бе уговорен брак, който Абигейл одобряваше, но Брейдън отхвърли — бързо добави Чарлс.

— Но двамата са били сгодени?

— Може и така да се каже. — Той замълча за миг, обърна се към Каси и повдигна брадичката й. — Каза ми, че обичаш Брейдън, че искаш да го разбереш. Все още ли го желаеш?

Каси преглътна.

— Да.

Чарлс й се усмихна топло.

— Добре. Разказах ти за родителите на Брейдън, Касандра. Те не бяха нито чувствителни, нито сърдечни хора. За разлика от Брейдън. От най-ранна възраст той се научи да крие тези свои чувства дълбоко в себе си, да ги показва много рядко и то само пред определени хора.

Каси кимна.

— Като теб.

— Да. Както и пред неколцината си близки приятели. Особено пред един — Грант Чандлинг. Двамата бяха неразделни от деца, по-скоро братя, отколкото приятели. Заедно ходеха на училище, заедно израснаха и заедно възмъжаха. Помежду им съществуваше взаимно уважение и доверие — двете най-важни условия за едно истинско приятелство.

Каси усети как в гърдите й се надига гняв, когато си припомни поведението на Грант по време на бала.

— Миналата вечер се запознах с виконта. Той не се държа като джентълмен с мен — откровено заяви тя. — Спомни си странната реакция на Брейдън, когато видя Грант, и красивото й лице се намръщи. — Стори ми се, че между Брейдън и Грант съществува доста голямо напрежение.

— Истина е — съгласи се Чарлс. — И има основателна причина за това. — Загледа се в пространството и заговори бавно, но решително. — Касандра, Брейдън е мъж със строги принципи. Макар да не вярва в любовта и нежността, той изисква почтеност и лоялност от всички, с които общува, а особено от приятелите си. Предателството е нещо, което не приема и не може да прости.

Очите на Каси се наляха със сълзи.

— Тогава как може да…

Чарлс срещна погледа й.

— Не може. И не би го направил.

— Но аз го видях с очите си.

— Това, което си видяла, е било нагласено — видяла си една лицемерна жена, решена да се върне отново в живота на Брейдън. Амбиция, бих казал, обречена на неуспех. И никой не го знае по-добре от Абигейл.

Очите на Каси се отвориха широко.

— Защо? — едва успя да прошепне тя.

— Защото по време на така наречения им годеж Абигейл беше прекалено заета да дарява благоволението си на всеки мъж, който й се харесаше. За да се стигне до момента, когато репутацията й сред висшето общество бе напълно срината, но тя не изпитваше нито срам, нито разкаяние.

— Как е могла? — ахна Каси.

— Лесно. Абигейл е разглезена и празноглава жена, свикнала да получава всичко, което си пожелае, без да съжалява или да се съобразява с последиците. Ако иска разнообразие, то го получава.

Каси преглътна огромната буца, заседнала на гърлото й.

— И Брейдън накрая е разбрал?

— Да.

— И е сложил край на годежа.

— Не.

— Не? — удиви се Каси.

— Не — повтори Чарлс. — По онова време Брейдън изобщо не се интересуваше от това, което Абигейл прави, нито с кого го прави. Той никога не бе кроил сериозни планове за сватба, но след като в живота му нямаше друга жена, не развали годежа.

— Значи всички са очаквали, че двамата ще се оженят — тихо изрече Каси и пое дълбоко дъх. — Тогава какво се е случило?

— Абигейл стигна твърде далеч — мрачно отвърна Чарлс. — Преди три години Брейдън я завари в компрометиращо положение с негов приятел. На него не можеше да прости подобно прегрешение.

— С кого? — попита Каси, но Бог й бе свидетел, че вече знаеше отговора.

— Грант Чандлинг.

— О… Чарлс. — Младата жена затвори очи, представяйки си какво е изпитвал Брейдън — болка и мъка, причинени не от презряната жена, за която е трябвало да се ожени, а от най-добрия му приятел. — Трябва да е било ужасно за него.

— Това бе най-щастливият ден в живота му.

Каси разтвори широко очи и се втренчи смаяно в събеседника си. Не бе обичайно за Чарлс да проявява безчувственост.

— Съгласна съм, че е по-добре да разбере за измяната на най-добрия си приятел. Но да се нарече най-щастливият ден в живота му…

— Наистина беше — тихо настоя Чарлс. — Защото през онази нощ Брейдън потърси успокоение и утеха край пустия морски бряг. И там срещна най-прекрасната и любяща жена, която можеше да му предложи животът. Една жена, която през месеците и годините, които предстояха, щеше да му донесе всичко, което сърцето му вече бе познало, но умът му отказваше да приеме. Жена, която щеше да го дари с най-ценния дар на света — любовта. Жена, която щеше да го научи да обича.

Очите на Каси се напълниха със сълзи.

— Аз го обичам толкова много, Чарлс — прошепна тя с треперещ глас.

— Зная това — кимна по-възрастният мъж. — А сега се върни у дома и го покажи на самия Брейдън.

Каси улови двете му ръце, повдигна се на пръсти и го целуна по загорялата буза.

— Ще го направя, Чарлс. Обещавам ти, ще го направя.

Чарлс я наблюдаваше как се отдалечава. Знаеше, че мъжът, при когото отиваше, бе безнадеждно влюбен в съпругата си и имаше нужда единствено от нейната сила, за да й покаже колко много.

Преглътна сълзите си и вдигна глава към небето. Беше сигурен, че някъде там една друга необикновено красива жена, жена, която бе двойница на Каси, ги гледа и им се усмихва.