Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (11)

Глава 10

Чарлс разсеяно потупваше лъскавите хълбоци на червеникавокафявото жребче, обсипвайки го с похвали за чудесния му бяг.

Добсън не бе изненадан от ранната поява на Чарлс в конюшните тази сутрин, защото не бе необичайно за треньора да проверява чистокръвните си питомци още на зазоряване. Но младият коняр бе направо изумен, когато Чарлс заяви, че той лично ще изведе Ноубъл Бърт на обичайната сутрешна тренировка. Добсън усети, че нещо измъчва по-възрастния мъж и мъдро реши да не задава въпроси. Само кимна и влезе в следващата клетка, оставяйки Чарлс на работата и мислите му.

Новото жребче бе доста обещаващо. И двамата му родители бяха чистокръвни коне — необичайно грациозни, бързи и издръжливи. По всичко личеше, че и Ноубъл Бърт ще бъде същият — рядък красавец с изключителни качества.

Чарлс се намръщи. За съжаление при хората невинаги бе така. Младата съпруга на Брейдън бе пример за рядко съкровище, изникнало от утайката на обществото.

Но само откъм единия си родител.

В съзнанието на Чарлс изплува образът на красива и засмяна млада жена, с черна като въглен коса и синьо-зелени очи, бездънни като морските глъбини. Една жена, която имаше всичко, за което си заслужава да се живее, докато жестоката съдба не й бе отнела живота. Тя остави един съпруг, който не беше нищо повече от жалък паразит и едно невинно и прекрасно дете, чиято чиста душа щеше завинаги да носи белезите на самотата.

Ноубъл Бърт изцвили тихо, протестирайки срещу необичайно грубото докосване на Чарлс.

— Съжалявам, момче — тихо се извини Чарлс. — Предполагам, че съм се разсеял.

— Прекъсвам ли нещо?

Мелодичният глас на Каси бе плах и нерешителен, както и питащият поглед в изразителните й очи. Роклята й от бледосин муселин се спускаше на меки вълни около нея. Младата жена приличаше на прелестна принцеса от приказките.

Чарлс се усмихна, удивен от волята на съдбата, довела я тук точно в този момент.

— Съвсем не, Ваша светлост. — Поколеба се само за миг, преди да изрече титлата.

Каси се усмихна в отговор и прекоси тревата, за да стигне до него.

— Бях излязла на разходка и чух глас. Беше ми любопитно да видя кой е. — Замълча и се поправи — Не, истината е, че се надявах да се видя с вас, господин Грейвс. Отидох в конюшните и Добсън ми каза, че сте извели Ноубъл Бърт. — Лека червенина изби по страните й. — Надявам се, че нямате нищо против. Нямах намерение да ви досаждам.

Възрастният мъж поклати глава.

— Вие не ми досаждате. Ако ви изглеждам изненадан, то е, защото ми се струва твърде рано, за да сте станали и излезли на разходка. Не е ли така?

— А Брейдън още ли спи? — на свой ред попита тя.

Той срещна открито питащия й поглед.

— Брейдън напусна Шърбърг още преди зазоряване.

— Отново делова среща, предполагам. — Каси предизвикателно вирна глава.

Мъжът потрепери, уязвен от явния сарказъм в гласа й.

— Ваша светлост — започна той, не знаейки какво да й каже.

— Моля ви, престанете да ме наричате по този начин, господин Грейвс. — Каси се извърна настрани и Чарлс видя тъмните кръгове под очите й. — До миналата седмица аз бях госпожица Грей, а сега внезапно станах „Ваша светлост“ — продължи тя и прехапа треперещата си долна устна. — Изглежда абсурдно да се отнасят към мен по толкова различен начин, когато — каква ирония — аз ни най-малко не съм се променила. — Обърна се отново с лице към Чарлс и добави — Предполагам, че ви се струвам ужасно неблагодарна. Нямах подобно намерение. Вие всички бяхте толкова добри с мен. Животът ми тук, в Шърбърг, е по-прекрасен от всичко, което някога съм си представяла, една мечта, която стана реалност. Аз просто искам… — Гласът й замря.

Чарлс пристъпи към нея. Искаше да я утеши, а не знаеше как. Пое дълбоко дъх. Разбираше много повече, отколкото смяташе тя.

— Какво мога да направя, за да ви помогна? — попита той.

Каси се усмихна плахо.

— Вие сте приятел. — Беше твърдение, а не въпрос. — Разбрах го още от първия миг, когато се запознахме.

Мъжът кимна.

— Да, аз съм ваш приятел.

На страните й се появиха трапчинките.

— В такъв случай ви хванах натясно. Приятелите не се обръщат един към друг с официални титли — дори и сред благородниците — или го правят?

Чарлс се засмя.

— Предполагам, че не.

— Тогава трябва да ме наричате Каси, както прави Брейдън.

В сините му очи блеснаха закачливи пламъчета.

— Тогава и вие трябва да ме наричате Чарлс, както прави Брейдън.

Тя стори престорено дълбок поклон.

— Добре, съгласна съм… Чарлс. — При тези думи погледът й се плъзна към прекрасния млад жребец, който стоеше до Чарлс. — Той е великолепен! — промълви тя с възхищение и протегна нерешително ръка.

Усетил въпросителния й поглед, Чарлс й кимна да пристъпи напред.

— Да, така е — съгласи се той. — Освен това е много нежен. Няма да те нарани.

— Не се страхувам — каза тя и погали копринения врат на животното. — Жалко, че няма да може да се състезава — тъжно допълни тя, докато гледаше как конят тръска глава. — Толкова е жизнен.

Чарлс я изгледа смаяно.

— Защо мислиш, че няма да се състезава?

Сега бе ред на Каси да го изгледа смаяно.

— Ами, погледни го! Краката му са прекалено дълги и въобще не съответстват на тялото му. Когато поотрасне и увеличи теглото си, няма да могат да го издържат, ако препуска с голяма скорост.

Устните на Чарлс се извиха, ала той сподави усмивката си.

— Всички чистокръвни коне имат дълги и източени крака, когато са млади, Касандра. Когато навършат две години, телата им порастват достатъчно и са в синхрон с краката им — каза той и прокара ръка по бялото петно върху челото на Ноубъл Бърт.

— О!

Чарлс хвърли учуден поглед към Каси. Остана очарован, задето не се засрами от липсата си на познания, а просто се зарадва на новото си откритие. Тя излъчваше цялата грация на една красива, добре възпитана жена, съчетана с очарованието на откровеността и прямотата на едно дете.

— Брейдън много коне ли притежава? — попита тя, продължавайки да гали Ноубъл Бърт.

— Да, повече от десетина. Той ги развъжда и отглежда, след което ги подготвя за състезания. — Усмихна се и добави — И често печели.

Каси извърна блесналите си очи към Чарлс.

— С такива прекрасни коне той сигурно е великолепен ездач.

Чарлс кимна.

— Така е. Брейдън е на седлото, откакто се научи да ходи.

Каси весело се засмя.

— Сигурна съм, че мога да се досетя кой е бил неговият учител.

— За мен беше удоволствие.

Топлотата, с която бяха изречени последните думи, трогна дълбоко Каси. Тя никога в живота си не бе познала подобна обич и вярност. Искаше й се да бъде част от тях.

— Чарлс, какъв бе Брейдън като малко момче? — Погледна нетърпеливо към него, отмятайки кичур коса от лицето си.

— Какъвто е и сега — отвърна мъжът, а изражението на лицето му омекна при нахлуването на скъпите спомени. — Горд, независим, умен, грижовен.

— Ами родителите му?

Лицето на по-възрастния мъж помръкна. Навлизаха в опасна територия.

— Родителите му?

— Той никога не ми е говорил за тях. Какви бяха те?

Чарлс внезапно се напрегна и се протегна към юздата.

— Трябва да заведа Ноубъл Бърт в конюшнята, за да го нахранят. Искаш ли да се разходиш с мен?

Каси кимна и закрачи до него. Знаеше, че въпросът й бе предизвикал особено напрежение помежду им, ала не разбираше защо.

Когато Ноубъл Бърт бе отведен в клетката му, за да го подсушат и нахранят, тя се опита да разбере.

— Чарлс, моля те. — Сложи нежната си ръка върху неговата. — Искам да разбера Брейдън, да го направя щастлив. Ала за да постигна това, трябва да го познавам по-добре. Нуждая се от помощта ти. Не те питам, защото искам да предадеш доверието му — а защото знам, че го обичаш.

Чарлс се вгледа във възбуденото й лице и се запита дали Брейдън подозира колко е благословен от съдбата, че се е оженил за това прекрасно създание. Почувства как нещо стяга гърдите му, нещо, което не можеше да обясни, нито да назове.

Тя заслужаваше истината, но доколко можеше да бъде искрен с нея?

— Чарлс? — Гласът на Каси бе нерешителен, а очите й — питащи. — Моля те, ще ми помогнеш ли?

Тази чудесна млада жена търсеше истината и можеше да й даде поне това.

Двамата бавно закрачиха към къщата.

— Майката на Брейдън е била едва шестнайсетгодишна, когато се е омъжила за херцога на Шърбърг — започна той. — Негова светлост е бил доста по-възрастен и много влюбен в младата си съпруга. Може би тя е била твърде млада, за да се посвети на брака, може би никога не е отвръщала на любовта му, но по-вероятно е била прекалено глупава и егоцентрична, за да обича друго човешко същество. Не знам. В нейна защита мога само да кажа, че бракът й е бил уреден — добави, сякаш, за да смекчи думите си — и доколкото зная, Лорейн Арлингтън е умолявала родителите си да не я омъжват насила. Била е жизнена и енергична млада благородничка, която, дори след като се омъжила, не пропускала нито един бал, нито едно празненство. Продължавала да бъде преследвана от безброй обожатели. Не е искала нито отговорностите на брака, нито деца. Всъщност, намразила е Брейдън от мига, в който се е родил. — „Дори преди това — помисли си мъжът, припомняйки си отдавна отминалите дни, когато цялата прислуга чувала от сутрин до вечер как Лорейн Шефилд оплаква загубата на стройната си фигура.“

— Сигурно грешиш, Чарлс — потресено промълви Каси. — Как е възможно една майка да мрази собственото си дете?

— Нима баща ти не те мрази? — Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре. Идеше му да се срита отзад, когато видя булото на тъгата да се спуска върху красивото й лице.

— Това е различно — отвърна с отпаднал глас Каси. — Татко никога не ме е мразил, когато бях малко дете. Само че след… след като мама умря… аз толкова много приличам на нея… — Млъкна, умолявайки го с поглед да разбере.

Болезнена сянка премина по лицето на Чарлс.

— Не биваше да го казвам, Касандра. Извини ме. Истина е, че нещата са коренно различни. И за да отговоря на въпроса ти, ще ти заявя, че не съм сгрешил. Херцогинята не криеше пренебрежението си. Отблъскваше Брейдън при всеки възможен повод. Много скоро момчето разбра, че майка му не изпитва любов и привързаност към него.

Лицето на Каси помръкна и очите й се изпълниха със съчувствие и тъга.

— Ами баща му?

Чарлс се намръщи.

— Стивън Шефилд бе един непроницаем и безкомпромисен човек. Единственото му уязвимо място бе неговата съпруга. Той я обожаваше и мразеше всичко, което го задържа далеч от нея. За нещастие, след раждането на Брейдън, Лорейн се закле, че никога няма да роди друго дете. Тя се отдръпна от съпруга си напълно.

— И той е обвинявал Брейдън — довърши Каси, със задавен от сълзите глас.

Чарлс кимна.

— Да. Макар че бе абсурдно да обвиняваш едно невинно дете, Стивън бе напълно безпощаден към Брейдън. От онзи миг нататък сърцето му се затвори завинаги за сина му и нищо не бе в състояние да го размекне.

— Нищо чудно, че Брейдън е бил… е толкова независим — прошепна младата жена, без да усеща сълзите, които се стичаха по страните й. — Той никога не е имал някого, който да се грижи за него, дори като малко момче. Аз поне имах мама.

Чарлс се изкашля и се извърна.

Каси примигна.

— О, Чарлс, толкова съжалявам! — възкликна тя, възприемайки реакцията му като проява на болка. — Разбира се, че Брейдън не е бил сам. Той е имал теб.

Той я погледна странно, сетне кимна.

— Да. И винаги ще ме има.

— Тогава той е най-щастливият човек на земята — заяви Каси, преглъщайки сълзите си. — Той би трябвало да ти е много благодарен, както и аз.

— Ти?

— Да, Чарлс — кимна младата жена. — Без твоята любов и приятелство, Брейдън никога нямаше да се превърне в прекрасния мъж, който е сега. И затова трябва да благодаря на теб — заяви простичко тя.

Чарлс замълча. Когато заговори, гласът му бе дрезгав от напиращите чувства.

— Грешиш, Касандра. Ако съдбата е решила да се усмихне на Брейдън, то най-ценният й дар стои в този миг пред мен. Не аз, ти трябва да го научиш да обича и да вярва.

Думите му накараха Каси да си припомни сцената от миналата вечер. През цялата нощ тя се бе измъчвала, питайки се защо Брейдън я отблъсква от себе си, когато единственото й желание бе да се сгуши завинаги в обятията му. Причината може би се криеше в обяснението на Чарлс. Огорчението и болката, преживени в миналото, навярно го възпираха да отдаде чувствата си някому, да стане зависим от друг човек. А Каси знаеше достатъчно, за да разбере, че физическото сливане щеше да укрепне чувствата помежду им — нещо, което Брейдън очевидно всячески се стараеше да избегне.

Ако му позволи.

Лицето й се озари от ослепителна усмивка и тя взе ръката на Чарлс.

— Може би ние двамата ще успеем да му дадем любовта, от която Брейдън смята, че не се нуждае — изрече тя и стисна ръката му.

Чарлс забеляза предизвикателно вирнатата й брадичка, искрите в очите й и се засмя.

— Да разбирам ли, че вече имаш план?

Тя се усмихна широко.

— О, да, имам план, Чарлс. Доброволно или не, но възнамерявам да накарам Брейдън Шефилд да се влюби в мен.

 

 

Сирил Шефилд кръстосваше надлъж и нашир библиотеката, потънал в мрачните си мисли. Чувстваше се доста объркан. Въпреки че бе сигурен, че бракът все още не е консумиран, той не се съмняваше, че племенникът му изпитва силни чувства към Касандра. Това усложняваше нещата.

Спря, обмисляйки възможностите си. Трябваше да действа бавно и предпазливо, за да не събуди никакви подозрения. Но в името на всички, този брак трябваше да бъде анулиран — и то сега — преди да е станало твърде късно.

— Сирил. — Брейдън влезе забързано в библиотеката. — Трябва да поговорим.

По-възрастният мъж се стресна, питайки се какво се е случило. Брейдън изглеждаше изморен и разтревожен.

— Разбира се — предпазливо отвърна Сирил и зачака.

Брейдън разтри уморено очи и пристъпи към прозореца. Скръсти ръце на гърба си и зарея поглед над безупречно поддържаните поляни.

Изминалата нощ бе истински ад, а зората не му бе донесла нито облекчение, нито изход от доброволното му мъчение.

През цялата нощ тялото и разумът му бяха водили борба. Тялото му бе възбудено и пулсиращо и единственото му облекчение можеше да бъде мекото и женствено тяло на Каси, разумът му отхвърляше тази нужда, измъчваше се, опитвайки се да открие корените на ужасния кошмар, който преследваше младата му съпруга.

Каквото и да го бе причинило, беше готов да заложи цялото си проклето богатство, че Робърт Грей е в дъното му.

Извърна се рязко.

— Колко добре познаваш Робърт Грей?

Сирил примигна. Очакваше всичко друго, но не и този въпрос.

Потри бавно брадата си.

— Не много добре. Както знаеш, не се движим в едни и същи кръгове.

Брейдън разтърси глава.

— Моля те, спести ми лекцията си за различията в произхода. Просто отговори на въпроса ми.

Сянка на раздразнение премина по лицето на Сирил, но той кимна.

— Добре. Преди много години поддържах делови отношения с Робърт Грей. Всъщност почти не сме се виждали, по-голямата част от работата вършеха адвокатите ни. Но си спомням, че Грей беше умен бизнесмен и много успешно се грижеше за инвестициите си.

— Беше?

За миг чичо му се поколеба, сетне сви рамене.

— Да, беше преди много години, преди съпругата му да умре и преди да започне да се напива до забрава. От това, което съм чувал за него напоследък, разбрах, че е доста изпаднал.

— Значи казваш, че е започнал да пие след смъртта на съпругата си?

— Така разбрах.

Брейдън обмисли за миг информацията и зададе следващия въпрос:

— Какво знаеш за майката на Касандра?

По лицето на Сирил пробягна усмивка.

— Срещали сме се един или два пъти, най-много три. Елена Грей бе много красива млада жена. В много отношения Касандра прилича на нея. — Усмивката му рязко се стопи. — Но Елена бе много по-затворена от Касандра.

— Затворена?

— Да — бавно изрече Сирил. — Трудно е да се обясни. Винаги имаше онзи уплашен поглед в очите си, сякаш се боеше от нещо.

„Или от някого“ — помисли си Брейдън.

— Сирил, майката на Каси беше ли болна? — попита на глас.

Сирил повдигна вежди.

— Болна? Не съм чувал подобно нещо.

— Тогава как е умряла?

Челюстта на Сирил увисна.

— Мислех, че знаеш.

— Да знам? Какво трябва да знам?

Чичо му пое дълбоко дъх. Надяваше се, че ако Брейдън узнае за скандала, това може да повлияе на чувствата му и да наклони везните в негова полза.

Срещна открито погледа на племенника си.

— Елена Грей се самоуби преди четиринайсет години.

Брейдън силно пребледня.

— Мили Боже! Нямах представа. Как?

— Не си спомням всички подробности — отвърна Сирил, изучавайки внимателно лицето на Брейдън.

— Кажи ми, каквото си спомняш — настоя херцогът.

— Очевидно се е хвърлила от онези скали, които са надвиснали над морето. Умряла е на място.

Брейдън трепереше. Питаше се каква част от тази история е известна на Каси.

— Каси — промърмори на себе си.

Сирил го чу.

— Съмнявам се, че твоята съпруга знае истинската история. Сигурен съм, че са й казали, че е било нещастен случай и майка й е паднала, в противен случай щеше да ти каже.

Брейдън изруга високо и закрачи неспокойно из библиотеката.

— А защо да не е било нещастен случай? — внезапно спря той.

Сирил присви очи, опитвайки се да си припомни случилото се преди толкова години.

— Предполагам, че е свързано с мястото, където е била намерена. — Поклати глава. — Наистина, Брейдън, не си спомням нищо повече. Беше ужасна трагедия. Очевидно майката на Касандра не е била на себе си.

„Или е била докарана дотам, че да изгуби разсъдъка си“ — помисли си Брейдън.

— Благодаря ти, Сирил — каза на глас и се запъти към вратата. — Беше ми много полезен.

— Къде отиваш?

Брейдън спря.

— Да се свържа с властите. Искам да поговоря с някого, който може да ми разкаже нещо повече за смъртта на Елена Грей.

Сирил се облегна замислено на лавиците с книги.

— По-добре да поговориш с мъжа, който е открил тялото й.

Думите му постигнаха желания ефект. Брейдън се закова на място и рязко се извърна. Върху лицето му бе изписано огромно изумление.

— Знаеш ли къде мога да намеря този човек?

Чичо му въздъхна. Нямаше желание да отваря старите рани, но някои неща просто не можеха да бъдат избегнати. Погледна съчувствено племенника си.

— Можеш да го намериш тук, в Шърбърг, Брейдън. Мъжът, който е открил тялото на Елена Грей, е Чарлс Грейвс.