Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (29)

Глава 28

Робърт Грей бе положен да спи вечния си сън близо до Елена, в едно усамотено кътче от земите около къщата. Изпратиха го с малка церемония. Свещеникът изрече последната молитва, докато Брейдън прегръщаше здраво, хлипащата Каси.

След погребението херцогът отново се отдръпна, затвори се в себе си и стана навъсен и мрачен. Прекарваше дните си, погълнат от делови договори, а през неспокойните си вечери яхваше Стар и препускаше като луд из земите на Шърбърг.

Сякаш искаше да прогони демоните, които го измъчваха. Дните на Каси също бяха мрачни и тъжни, а нощите приличаха на истински ад.

Външно след смъртта на баща й не се бе променило нищо. Чарлс остана, макар че вече не живееше в господарската къща, Сирил продължаваше да се отнася към Каси със състрадателна загриженост, а когато се засичаха с Брейдън, той се държеше с нея внимателно, но отчуждено. Беше изминала седмица, откакто бяха споделяли едно легло, откакто я бе любил. Каси усещаше, че никога досега пропастта помежду им не е била толкова дълбока и се чувстваше изгубена. Страдаше не само тялото й, но и душата й.

А и кошмарите отново се появиха. Идваха все по-често и с все по-голяма сила. Младата херцогиня се събуждаше, обляна в студена пот, по три пъти на нощ и силите й вече бяха на изчерпване.

Когато почувства, че е на прага на пълното емоционално изтощение, тя реши да потърси помощ.

Десет самотни дни, десет мъчителни нощи бяха достатъчни, помисли си тя и стана от леглото. Слънцето току-що бе изгряло и Каси бързо се облече. Не можеше и не биваше да се отдава на самосъжалението. Беше време да се заеме със собственото си бъдеще.

На първия етаж цареше тишина. Нищо странно за този час на деня. Каси не се разтревожи.

— Пъркинс? — тихо извика тя.

Икономът мигом се озова до нея.

— Какво мога да направя за вас, Ваша светлост?

Тя се усмихна.

— Можеш да провериш дали доктор Хауъл се е събудил. Бих искала да поговоря с него.

— Веднага, Ваша светлост.

Докато чакаше завръщането, на Пъркинс, Каси закрачи из зеления салон на Шърбърг. Стаята бе една от любимите й — със светлозелените кадифени канапета, дебелия вълнен килим и големия прозорец с изглед към градините. Притежаваше великолепието на средновековен замък, но в същото време излъчваше топлина и домашен уют. Беше съвършена.

— Искала си да ме видиш, Касандра?

Младата жена се извърна и видя доктор Хауъл да я наблюдава с любопитство. Не му бе убягнало нито напрежението в къщата, нито потиснатото състояние на красивата домакиня на Шърбърг. Но той търпеливо бе чакал тя сама да го потърси. Най-после търпението му бе възнаградено.

— Надявам се, че Пъркинс не ви е събудил. — Каси нервно приглади меките гънки на роклята си.

Докторът поклати глава, скръсти ръце зад гърба си и отправи непринуден поглед към картините, които висяха по стените, за да й даде време да се успокои.

— Не, скъпа моя, съвсем не. Винаги ставам рано. Мисля най-добре на свежа глава.

Каси навлажни устните си и започна без предисловие:

— Доктор Хауъл, смятам, че не обръщам достатъчно внимание на здравето си и се опитвам да избягам от проблемите си.

Алфред присви очи и се вгледа с възхищение в прекрасните синьо-зелени очи, които блестяха насреща му.

— Предполагам, че на повечето от нас неведнъж им се е случвало да изпитват вина относно тези две неща — отвърна възрастният мъж. — Но само най-умните го осъзнават.

Каси се усмихна измъчено.

— Много сте любезен, докторе. А и много мъдър. Но в моя случай, да признаеш проблема си е само началото. Решаването му е съвсем друго нещо.

Алфред се извърна рязко с лице към нея.

— За сънищата си ли говориш или за брака си?

— И за двете.

Той кимна и й даде знак да седне. Тя приседна на края на дивана, а Алфред се отпусна в едно кресло до нея.

— В момента Брейдън също преживява криза, Касандра. — Поклати глава, като видя смаяния й поглед. — Не, не проявявам любопитство относно подробностите. Обаче не съм и сляп. Освен това не забравяй, че познавам съпруга ти от много години и много добре си спомням детството му. Той не е свикнал някой да го дарява с безусловната си любов, нито пък със себеотрицанието си, защото никога досега не ги е изпитвал. Докато не срещна теб.

Каси настръхна.

— Чарлс го обича.

Алфред замълча за миг, после кимна предпазливо.

— Да, Чарлс го обича. Но любовта и доверието, макар да са различни чувства, много честно са неразделни. — Каси понечи да възрази, но Алфред вдигна ръка. — Каквото и да се е случило между Чарлс и Брейдън, те трябва сами да го разрешат, Касандра. Имай доверие в съпруга си. И най-важното — обичай го.

— Аз го обичам — тихо отвърна младата жена. — Винаги съм го обичала. И ще го обичам винаги.

Доктор Хауъл нежно й се усмихна и каза тихо.

— Само ако този свят бе пълен с жени като теб!

Тя преглътна сълзите си.

— Тогава този свят щеше да бъде измъчен и изплашен.

— Кошмарите не са ли престанали? — попита той изненадано. Въпреки недоразумението между Каси и Брейдън Алфред бе сигурен, че кошмарите й са изчезнали.

— Искате да кажете, че след смъртта на баща си, би трябвало да не се страхувам от бъдещето и да се освободя от миналото? — Каси изрази на глас мислите на доктор Хауъл. Говореше напрегнато, едва потискаше чувствата си. — Е, не е така. — Закри лицето си с длани. — Сънят ми се влоши, вместо да се подобри — прошепна тя. — Не знам какво да правя.

Алфред се изкашля.

— Възможно ли е отчуждението между теб и Брейдън да е причина за лошия ти сън?

Каси отпусна ръце в скута си и изправи рамене.

— Едва ли, доктор Хауъл. Както споменахте по-рано, не съм глупачка. Това не са просто лоши сънища, а живи и много чести повторения на кошмара ми.

— Живи и много чести? — ахна смаяно Алфред. — Спомняш ли си нещо друго от съня си?

Сянка на объркване помрачи погледа й.

— Не… — отвърна тя и се опита да подреди мислите си. — Самите образи не са се променили — продължи бавно, като обмисляше едва доловимите промени в съня си през изминалата седмица. — Само че сега, вместо да виждам само смътна сянка на звяра, той е много по-жив от всякога. — Потрепери и се насили да продължи. — И знам, че иска да ме убие. — Докато говореше, лицето й ставаше все по-бледо.

Алфред се намръщи. Не очакваше да чуе това, то бе лишено от смисъл. Ако теорията му бе вярна и Робърт Грей бе отговорен за смъртта на съпругата си, то кошмарите на Каси трябваше постепенно да избледняват, вместо да се засилват. Въпреки бъркотията в живота й тя би трябвало да чувства огромно облекчение, затова че заплахата и опасността вече не я дебнат.

Освен ако убиецът не беше Робърт Грей.

Тази вероятност смая Алфред и размъти съзнанието му. За миг се замисли дали да не я изкаже на глас, но като видя пребледнялото лице на Касандра, рязко промени намерението си. Това бе само едно предположение от негова страна, неподкрепено с никакви факти. Трябваше добре да го обмисли, преди да го сподели с Касандра.

Но въпреки че отхвърли мисълта като малко вероятна, съмнението не престана да го гложди.

Няколко минути по-късно Каси излезе от господарската къща и се насочи към конюшните. Разговорът й с доктор Хауъл не доведе доникъде, а унилото й настроение, заедно с обзелия я вътрешен студ взеха превес. Имаше нужда от успокоението, което й даваха нейните приятели — обичните й чистокръвни коне и техния състрадателен треньор.

— Чарлс? — извика тя, когато стигна до вратата. Конете се размърдаха неспокойно, разпознали гласа на господарката си. Каси влезе. — Здравей, любов моя — поздрави тя Литъл лейди и я погали нежно по грациозната й шия. — Може би, когато Добсън се появи, ще го помоля да те оседлае — промърмори младата жена. — Една утринна езда ще се отрази добре и на двете ни.

Звук от конски копита, съпроводен от приглушени гласове, достигна до слуха на Каси. Обзе я любопитство и като потупа за последен път Литъл лейди, тя излезе от конюшнята. Едва не се сблъска с Добсън, който бършеше гърба на пръхтящия Стар.

Каси почти не забеляза коняря и коня, нито чу смутеното извинение на Добсън, който отведе Стар. Очите й бяха приковани в съпруга й.

— Добро утро, Брейдън — каза накрая тя.

Брейдън се втренчи в нея и гърдите му болезнено се свиха. След дни на самоналожена изолация той бе зашеметен от присъствието на Каси и бушуващите чувства, които се надигнаха у него. В този миг, когато бе напълно уязвим и беззащитен, той осъзна, че отчаяно се нуждае от съпругата си. Забележимо трогнат, той се опиваше от Каси — от нейната невинност, нежност и любов.

— Какво правиш тук в този ранен час? — предпазливо я попита, нарушавайки дългото мълчание.

— Същото, което и ти. Не можах да спя.

По лицето му премина сянка на тревога.

— Разбирам. — За пръв път от няколко дни той се вгледа отблизо в нея — видя бледността, тъмните кръгове под очите, изтънялата й фигура. Видът й го разтревожи и той се намръщи.

— Добре ли си?

„Не — искаше да изкрещи Каси, — не съм добре. Толкова съм самотна, толкова съм изплашена… И се нуждая от съпруга си.“ — Но каза само:

— Да, Брейдън.

Той не изглеждаше убеден.

— Видя ли се с Алфред?

— Всъщност искаш да попиташ дали доктор Хауъл ме е видял. — Каси вдигна глава и пристъпи бавно към него. — Отговорът е да, той ме видя. — Бореше се с желанието да се хвърли в прегръдките му, знаеше, че ще я отблъсне. — Не се тревожи за мен, Брейдън. Добре съм. Предполагам си спомняш, че съм свикнала сама да се грижа за себе си.

Устните му се извиха в лека усмивка, той вдигна ръка и прокара пръст по върха на носа й, достигайки устните й.

— Да, спомням си — промърмори младият мъж и нежно разтри долната й устна. — Моята независима и честна Каси. Толкова различна от всички дами, които познавам.

Нежността в очите му сломи и последната й защита. Мъчителният спомен за това, което бе загубила, нахлу в душата й.

— Не чак толкова различна — прошепна младата жена и се предаде окончателно. — Липсваше ми, Брейдън. — Гласът й секна. — Липсваше ми толкова много.

— Каси… — едва промълви той. Думите й пронизаха сърцето му, напомниха му, че тя е единственото същество на този свят, което може да достигне до дъното на душата му. Обхвана с длани красивото й лице и го повдигна към своето.

Сърцето на Каси заби учестено, а очите й се притвориха, когато устните на Брейдън докоснаха нейните — веднъж, втори път — после ги завладяха в страстна целувка на копнеж и болка. Каси се повдигна на пръсти, притисна се към него, отвръщайки с цялото си сърце, казвайки му без думи, че жадува за повече. Знаеше, че той искаше да й го даде.

Брейдън я взе на ръце и се запъти към къщата.

— О… извинете ме.

Каси и Брейдън се стреснаха при звука от гласа на Чарлс. Толкова бяха погълнати един от друг, че не бяха забелязали приближаването му.

Той пристъпи смутено от крак на крак с изчервено лице.

— Не исках да ви прекъсвам.

Каси усети как Брейдън се напрегна, почувства как магията се разваля и изчезва.

— Изневеряваш на себе си, Чарлс — каза Брейдън с леден тон. — Безшумните и незабелязани от никого пристигания и заминавания са обичайната ти стихия.

Чарлс потрепери, а Каси извика:

— Брейдън, престани!

Брейдън мигом я пусна, без да обръща внимание на изумлението и болката, преминали по лицето й.

— Смятай го за сторено. А сега, ако ме извините, чака ме работа. — И като се обърна към Чарлс със студено изражение на лицето, каза — Добсън се погрижи за Стар. Литъл лейди трябва да бъде изведена на езда. Ноубъл Бърт накуцва с левия крак. Всяка друга информация можеш да получиш от Добсън. — После се отдалечи, без да се обръща назад.

— Съжалявам, Касандра — тихо рече Чарлс.

Каси поклати глава, все още загледана в отдалечаващия се Брейдън.

— Недей. Ти не си виновен. — Погледна тъжно към Чарлс и попита — Защо е така изпълнен с гняв?

Чарлс стисна утешително ръката й.

— Изглежда дълго потисканите чувства на Брейдън най-после напират да излязат на повърхността. Гневът му е добър знак. Поне вече не е безразличен към мен. Много повече се страхувам от равнодушието му, отколкото от гнева му. — В сините му очи блеснаха дяволити искрици и той добави разбиращо — Не е равнодушен към теб, нали?

Каси се изчерви.

— Предполагам, че не — отвърна тя и проследи с поглед съпруга си, докато изчезна от погледите им. Бе разтърсена от срещата им и размишляваше над неочаквания изблик на гняв на Брейдън, както и над също тъй неочакваната проява на страстта му. Две коренно противоположни реакции — още едно усложнение в и без това объркания й живот.

Чарлс я наблюдаваше замислено.

— Искаш ли да поговориш за това? Аз наистина съм добър слушател.

Каси се поколеба. Би било чудесно да сподели терзанията си с Чарлс, да му разкаже всичко — за спомена за смъртта на майка й, за съществуването на любовника на Елена, за вероятната вина на баща й и за ужасния кошмар, който изглежда бе ключът към всичко. Но Чарлс вече изстрада достатъчно — отчуждението на Брейдън, както и неустановеното му положение в Шърбърг. Не, моментът не бе подходящ.

— Благодаря ти, приятелю — тихо промълви младата жена и докосна ръката му. — Но първо трябва да се опитам да се справя сама. Засега мисля, че е най-добре да се прибера в стаята си и да си почина. Изгубих желание за езда.

Чарлс я наблюдаваше как се отдалечава със загадъчно изражение на лицето. Щеше да говори с него. Беше въпрос на време. И след като разбере какво точно знае Каси, трябваше да вземе трудно решение. Това, от което цял живот се бе страхувал.

 

 

Брейдън нахлу в къщата, затръшна зад себе си вратата на библиотеката и си наля чаша коняк. Беше бесен, макар и да не знаеше каква бе причината за това. Срещата му с Каси или тази с Чарлс? Знаеше единствено, че цялото му същество бе изпълнено с болезнена горчивина, тялото му пулсираше от незадоволено желание. Усещаше дълбоко в себе си някаква особена празнота.

Изпи питието на един дъх.

— Брейдън. — Доктор Хауъл надникна в библиотеката. Лицето му бе помръкнало от тревога.

— Да, Алфред. — В тона на Брейдън прозвуча нотка на нетърпение. — Какво има?

Алфред влезе и затвори вратата зад себе си.

— Трябва да поговорим. Наложително е.

Настойчивата нотка в гласа на лекаря надви раздразнението на Брейдън.

— За Каси ли се отнася? — тревожно попита той.

— Да. — Алфред вдигна ръка, като забеляза напрежението в очите му. — Няма причина за паника. Касандра е добре. Но разговорът, който проведохме днес, ме обезпокои и смятам, че се налага незабавно да го обсъдя с теб.

 

 

Когато мина покрай библиотеката, Каси чу приглушените гласове, които идваха отвътре. Не им обърна внимание и се запъти право към стълбите, за да потърси убежище в спалнята си. Устните й още бяха изтръпнали от целувките на Брейдън, всички чувства, които бе потискала през изминалата седмица, оживяха с нова сила. Беше се заблуждавала, че може да живее в къщата на Брейдън и да бъде негова съпруга само по име. Не можеше. Нито пък можеше отново да се превърне в онова невинно младо момиче, каквото бе само допреди два месеца. Вече бе жена — с женски нужди и женска страст. Копнееше изцяло да бъде със съпруга си.

Хвърли се върху леглото и избухна в сълзи.

— Касандра.

Младата жена подскочи и втренчи плувналите си в сълзи очи в Сирил Шефилд.

— О… Сирил. — Избърса сълзите си и се опита да се овладее. — Не чух кога си влязъл.

Той се приближи до леглото и нежно я изправи на крака.

— Мога ли да ти помогна?

Каси не издържа. Загрижеността в гласа му отприщи бента на дълго сдържаните чувства и сълзите й рукнаха като буйна река. Сирил я прегърна, привлече я към себе си и нежно загали косите й. Каси притисна лице към мекия вълнен плат на тъмнозеленото му сако. Искаше да се зарови в топлината му и да остане така завинаги, далеч от болката и страданието.

Ала това бе невъзможно.

След като риданията й стихнаха, тя се отдръпна подсмърчайки, засрамена от непростимото си поведение. За втори път губеше самообладание пред чичото на Брейдън.

— Сирил, извини ме — едва чуто промълви тя. — Не знам какво ми стана.

Той не отмести ръце от раменете й.

— Каква е причината за този плач? — настоя Сирил, без да откъсва от нея тъмните си пронизващи очи.

Въпросът му я накара да застане нащрек. Инстинктивно усети, че той всъщност питаше не каква, а кой е причината.

— Нищо — излъга младата жена и видя как лицето му се изопна. — Напоследък ми се случиха доста неща. Смъртта на баща ми бе толкова неочаквана.

Сирил не отговори, но продължи да се взира в нея. Притеснението й се усили, защото усети, че зад привидната загриженост на Сирил се таи едва потискан гняв.

Каси се отдръпна.

— Благодаря за съчувствието, Сирил — студено рече тя. — А сега, ако нямаш нищо против, бих искала да остана сама.

Той стисна устни и за миг Каси си помисли, че няма да си тръгне. После кимна.

— Както желаеш. — Изгледа я продължително и напусна стаята.

 

 

Минаваше полунощ, когато Каси най-после заспа.

След като прекара по-голямата част от деня в стаята си, тя бе духовно изтощена, но физически се чувстваше бодра. Сънят бягаше от очите й и когато накрая я споходи, бе неспокоен и накъсан.

Кошмарът се разгърна като низ от тъмни сенки.

Уханието на лилии… майка й. Два гласа… на Елена — изплашен, мъжкият — сърдит, умоляващ… безумен. Тя самата — уплашена… уязвима… бягаща.

Навсякъде имаше дървета, но те не можеха да я скрият. Писъкът отекна зловещо в нощта. Звярът изрева в отговор, вдигна огромната си глава и се огледа за плячката си.

Намери я.

Не можеше да избяга. Настигаше я, беше все по-близо и по-близо, докато помежду им не остана нищо, освен уханието на лилии и бездната на смъртта.

Тя изкрещя… името на Брейдън… но той не можеше да я чуе, защото от устните й не излезе нито звук. Усещаше върху лицето си горещия дъх на звяра, чуваше гневното му ръмжене, виждаше блясъка на безумните му очи.

Сви се. Знаеше, че ще я убие.

Зелено. Навсякъде беше зелено. Пред нея. Зад нея. Защо навсякъде бе толкова зелено? Земята. Идваше по-близо и по-близо… тя летеше към смъртта си.

Брейдън… Брейдън… Брейдън…

— Тук съм, скъпа… Тук съм. — Брейдън разтърси Каси отново. Никога досега не се бе чувствал толкова уплашен. Вече пет минути тя зовеше името му с хрипливи и мъчителни викове. Отпрати Маргарет, като заяви, че желае да остане сам с жена си, убеден, че той е единственият човек, който може да й помогне. Ала за първи път, дори той не можеше да я изтръгне от съня й. — Каси! — Тя отново не го чу. Брейдън събра сили, вдигна ръка и я удари силно, ужасен от мисълта, че й причинява болка. — Каси!

Тя примигна. Замаяността постепенно изчезваше от очите й, докато и последните сенки на кошмара не отлетяха. Погледът й се проясни и се спря върху мрачното и напрегнато лице на съпруга й.

— Брейдън. — Той трепереше по-силно от нея. — Брейдън… — Протегна ръка и нежно го погали по тила. — Аз съм добре — успокои го тя. — Наистина съм добре.

Трогнат до дъното на душата си от факта, че тъкмо тя го успокояваше, младият мъж я сграбчи в прегръдките си и я притисна силно към гърдите си. Отмалял от облекчение, той бе решен повече от всякога да стигне до злокобната сърцевина на този кошмар и да го прогони веднъж завинаги.

Дълго време не продума нищо, само държеше Каси здраво в прегръдките си. После се нахвърли върху призраците.

— Същият кошмар ли беше?

— Да… не… — Каси се отдръпна от него. Усети решителността му и събра сили, за да му разкаже все още свежите подробности от съня. — Този път беше по-ясно. Всичко. Чух гласовете им… два гласа. На мама и… неговия. Звярът беше разгневен, видях го в очите му. Видях и дърветата, тревата и земята в далечината. Всичко беше зелено. Толкова удивително зелено. — Закри лицето си с ръце. — Въздухът бе изпълнен с уханието на лилии. Брейдън, мама винаги ухаеше на лилии… — Гласът й секна.

Брейдън изтръпна от страх. Ако теорията на Алфред бе вярна, Каси бе видяла убиеца на майка си… и убиецът все още беше жив. Въпросът бе дали Каси ще успее да приеме този ужасяващ факт? А което бе още по-важно, дали забележителната й вътрешна сила ще бъде достатъчна, за да й помогне да понесе това поредно изпитание?

Брейдън нежно отдръпна ръце от лицето й и сплете пръстите си с нейните.

— Скъпа, кошмарът ти става по-лош, вместо да отминава.

Каси пое дълбоко дъх.

— Мислиш, че не го зная ли? — прошепна тя. — Казах на доктор Хауъл…

— Знам това — прекъсна я съпругът й.

Каси кимна.

— Той е говорил с теб. Предположих, че ще го направи.

Брейдън се изправи и закрачи напред-назад, внимателно подбирайки думите си. Знаеше, че не може да избегне неизбежното.

— Ма petite, трябва да поговорим.

Тя мигом се напрегна.

— За какво? — попита с висок и изплашен глас.

— За нощта, когато родителите ти са се скарали — тихо започна той.

— Имаш предвид нощта, когато мама умря?

Брейдън усети как тя се опитваше да запази самообладание.

Кимна.

— Смятам, че през онази нощ се е случило и още нещо, Каси. Нещо много по-ужасно от разправията, която си чула.

— Знам — задавено промълви тя. — Баща ми я е бутнал от скалите. Или по-скоро ти смяташ, че е било така.

Брейдън се отпусна до нея.

— Съгласен съм, че майка ти е била блъсната. Но не от баща ти.

Каси ахна смаяно.

— Какво? Мислиш, че някой друг е убил мама?

— Много е възможно. — Брейдън взе студената й ръка в своята.

— Кой?

— Не знам.

— Ти… не… знаеш… — бавно повтори младата жена. После истерично се засмя. — Тогава как ще разберем, Брейдън? Кого можем да попитаме? Кой знае? — извика тя и се надигна на колене.

— Ти.

В стаята настъпи тишина.

Каси отново се отпусна в леглото.

— Какво? — Гласът й едва се чуваше.

Брейдън събра сили, за да продължи.

— Ти си била още съвсем малка, Каси, и навярно много изплашена от разправията, която си чула. Последвала си майка си, когато е излязла от къщата. Може би се е срещнала с някого, може би е била проследена… не знам. Но който и да е бил с нея, вероятно е виновен за смъртта й.

Усетила познатите студени тръпки, Каси обви ръце около себе си. Затвори очи.

— Това твое предположение ли е?

— Не, не е мое. На доктор Хауъл е. Но аз съм съгласен с него. И — допълни той с измъчен тон, — ако е вярно, то убиецът е все още жив… в противен случай кошмарите ти биха спрели.

Каси бавно отвори очи и впи поглед в Брейдън, докато думите проникваха в съзнанието й.

— Мислиш, че убиецът е още жив?

— Да.

Нещо в нея сякаш се пречупи.

— Тогава аз трябва да го открия. — С един скок Каси се намери пред гардероба и трескаво започна да дърпа роклите си една след друга. — Ще го намеря — отново и отново повтаряше тя като обезумяла.

— Как ли пък не! — Брейдън отиде при нея, сграбчи я, завъртя я към себе си и силно я разтърси, за да я извади от това, подобно на транс състояние. — Да не би да си си изгубила ума?

Лицето на Каси придоби неестествено спокойно изражение.

Сви рамене, а очите й станаха далечни.

— Може би. Това няма значение, Брейдън. Вече изгубих всичко — гордостта си, силата си, ума си. — Изсмя се глухо. — Така че не е нужно да се тревожиш.

Брейдън видя как Каси се отдръпва от него, усети, че е на ръба и всеки момент ще рухне и позна истинския ужас — да изгубиш нещо, без което не можеш да живееш. Щеше да загуби Каси.

Сграбчи я страстно в прегръдките си.

— По дяволите, престани! Не говори така. Не мога да го понеса. — Притисна я към себе си. Искаше да върне борбеността в очите й, силата в душата й. — По дяволите, Касандра — задавено промълви той, — не ме напускай. Аз се нуждая от теб. — Зарови лице в косите й. — Господ да ми е на помощ, аз те обичам!

Тя не отговори. Остана да стои отпусната и неподвижна до него.

Брейдън отказваше да се примири с поражението. Привлече я още по-близо към себе си. Отчаяно искаше тя да повярва в признанието му и тази вяра да промени всичко.

— Моля те, скъпа! Ти беше права. Аз съм един проклет глупак. Знам, че ми трябваше цяла вечност, за да изрека тези думи. Но сега ги казвам, Каси, сега ги казвам. Обичам те! Толкова много те обичам! Моля те, ma petite…… — гласът му замря, — кажи ми, че не е късно.

Брейдън усети как тя се размърда, после се отдръпна леко, за да го погледне. Очите й бяха влажни, отсъстващият поглед бе изчезнал, тя протегна ръка и докосна лицето му. Пръстите й се намокриха от неосъзнатите сълзи, които се стичаха по лицето му. Погали леко устните му.

— Кажи го отново.

Не бе нужно да я пита какво.

— Обичам те — повтори той, усетил огромен прилив на радост и облекчение. Целуна нежно пръстите й. — Обичам те.

Думите му съживиха силата й, възвърнаха енергията, за която тя смяташе, че отдавна е изчезнала. Притисна лице към гърдите му, заслушана в учестените удари на сърцето му — сърцето, което най-после й принадлежеше.

— Ти ме спаси още веднъж, Брейдън Шефилд — прошепна младата жена. — Точно навреме.