Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (3)

Глава 2

Неясно предчувствие и постоянно безпокойство измъчваха Брейдън.

Той се облегна на тапицираните седалки в елегантната си карета, нетърпелив да се завърне от Йорк у дома. Изпитваше изключително задоволство от представянето на двугодишната си кобила, която бе участвала днес за пръв път в надбягвания. Тя наистина бе великолепна и оправда напълно очакванията им. Щеше да бъде достоен съперник на останалите коне, които щяха да се състезават следващата година в Нюмаркет за наградата от хиляда златни лири.

Винаги, когато наблюдаваше конете си да препускат на хиподрума, го обземаше особено вълнение, което караше кръвта му да тече по-бързо във вените. Така както любителите на балета се възхищаваха на изяществото и блестящите умения на танцьорите, така и Брейдън не можеше да се насити на прекрасната гледка на препускащи чистокръвни коне.

Но днес не успя да се съсредоточи върху състезанието.

— Доста си се умълчал, Брейдън?

Херцогът се стресна, когато високият и пъргав мъж на средна възраст се настани на седалката до него. Оредяващата коса и малко изострените черти на лицето не можеха да засенчат енергията, която пулсираше в проницателните сини очи на Чарлс Грейвс, нито топлотата и силата, които се излъчваха от цялото му същество.

Брейдън се насили да се усмихне.

— Да не би да си недоволен от представянето на жребчето?

Брейдън поклати глава.

— Не, тя беше прекрасна. Истински представител на ненадминатата си порода.

Чарлс усети напрежението в гласа на Брейдън и забеляза отнесения му поглед. От няколко месеца херцогът бе в необичайно потиснато настроение, а стълкновението с лейди Абигейл Девън преди две седмици го бе направило доста язвителен. Това озадачаваше Чарлс. Не бе в характера на Брейдън да позволява на когото и да било да влияе върху чувствата му. Преди много години родителите му бяха пренесли своите разочарования и взаимно неразбирателство върху единственото си дете. Вследствие на това Брейдън се затвори, като издигна преграда между себе си и заобикалящия го свят.

— Тогава какво има? — попита Чарлс предпазливо.

— Не знам — отвърна искрено Брейдън. Даде знак на кочияша да потеглят и се обърна към Чарлс. — Може би последната сцена на Абигейл възроди спомени, които бих предпочел да забравя. Уверих се за сетен път какво неприятно място е този свят.

— Не всичко е неприятно — напомни му Чарлс.

— Не, само хората — отвърна херцогът с ирония и поклати глава. — Струва ми се, че си бил много по-щастлив, когато си бил само коняр в конюшните ни. Тогава си имал работа единствено с конете, не ти се е налагало да общуваш със студени и пресметливи хора.

— Истина е — засмя се Чарлс. — Но освен, че не мога повече да се занимавам единствено с конете, тренирането им е повече от предизвикателство. Струва ми се, че двайсет години като коняр са напълно достатъчни.

Брейдън отвори уста да отговори, но бе прекъснат от нечий висок глас.

— Махай се оттук, нещастнико!

Възмутеният мъж бе избутан безцеремонно от вратата, на която се бе облегнал за малко, и се заклати към улицата.

— Това е безобразие! — промърмори той завалено под нос. — Аз съм гост… зрител…

— Пиян крадец! — извика другият мъж. — Дължиш ми стоте лири, които заложи на последното състезание, а в джобовете си нямаш и един фардинг^[1]! Изчезвай оттук и върви да крадеш някъде другаде!

Мъжът отметна сплъстения кичур коса от лицето си и се огледа невиждащо с кървясалите си очи. После пристъпи направо срещу движещата се карета на Брейдън. Кочияшът му изкрещя да се пази и дръпна рязко поводите. Конете изцвилиха, стреснати от внезапната промяна. Пияният вдигна глава и замръзна на място, вперил поглед в идващата насреща му карета. След секунди щеше да бъде премазан от колелата.

Каретата рязко спря.

Брейдън реагира инстинктивно и отвори вратата. Не чу никакъв удар и горещо се помоли мъжът да е бил спасен по някакво чудо. Когато двамата с Чарлс излязоха от каретата, кочияшът му вече се опитваше да изправи пияницата на крака.

— Пусни ме! — изломоти той. — Първо се опитваш да ме прегазиш, после ми досаждаш! Веднага си махни ръцете от мен!

Брейдън приближи. Кимна на наетия кочияш да се отдръпне и огледа олюляващия се пияница. Погледът на херцога бе студен и разкриваше съвсем явно отвращението, което изпитваше. Забеляза, че дрехите на мъжа бяха измачкани и изцапани, макар и да не бяха евтини.

— Ставайте — кратко нареди Брейдън. Тонът му не търпеше възражение.

Непознатият примигна, после се надигна залитайки и се изтупа с треперещите си ръце.

— Имате късмет, че кочияшът ми е толкова бърз — с осъдителен тон изрече Брейдън — в противен случай вече щяхте да сте мъртъв. Как възнамерявате да се приберете у дома си? — запита той направо, като скръсти ръце пред широките си гърди.

Мъжът се огледа с изцъклен поглед.

— Не съм сигурен. Струва ми се, че наех карета…

— Е, доколкото виждам, наоколо няма никаква друга карета — прекъсна го Брейдън и посочи нетърпеливо към своята. — Качвайте се. Моят кочияш ще ви закара до дома ви.

Пияният се втренчи в елегантната карета в пурпурно и черно — цветовете на Шефилд — и във фамилния герб върху блестящите врати. Самият той принадлежеше към дребното дворянство, но разпознаваше представителите на благородническата класа.

— Така ли се опитвате да се извините за небрежността на кочияша си? — попита с нагъл тон.

Брейдън даде знак на Чарлс да му помогне да се настани в каретата.

— Не. По този начин проявявам милосърдие към някого, който се намира в окаяно положение. Независимо дали го заслужава или не.

С тези думи Брейдън се запъти към екипажа и зае мястото си. Минути по-късно се появи Чарлс, хвърли объркания и все още мърморещ мъж върху седалката и се настани до него.

Брейдън изгледа студено неочаквания си спътник.

— Къде да ви закараме?

Мъжът не отговори веднага.

— В Скарбъро, милорд. — Не знаеше истинската титла на спасителя си и затова реши, че обръщението „милорд“ ще свърши работа. — Живея в къщата на скалите, която гледа към Северно море. Вижда се от пътя и няма как да я пропуснете.

Брейдън усети пробождане в гърдите и предчувствието му за надвиснала беда се засили. Извика на кочияша в каква посока да кара, после се облегна назад и мислено се смъмри за глупавата си реакция. Сигурно имаше и други къщи с изглед към Северно море.

Каретата потегли към Скарбъро.

— Как се казвате, сър? — бавно попита Брейдън и огледа внимателно зачервените страни и измачканите дрехи на непознатия.

Мъжът преглътна, чувстваше се неудобно, без да знае защо.

— Робърт Грей, милорд.

Брейдън усети горчив вкус в устата си — най-лошите му опасения се потвърдиха. Това жалко подобие на човек, бе баща на прекрасната млада жена, която бе нахлула за кратко в живота му, но бе оставила незаличима следа. Касандра. Прекрасната, невинна Каси. Херцогът сви ръцете си в юмруци. Тя заслужаваше много повече от този жалък нещастник.

Въпреки замаяното състояние, в което се намираше, Робърт забеляза как устните на непознатия благородник се стиснаха неодобрително. Смътно се запита на какво може да се дължи това. Може би Елена, помисли си той и в гърдите му се надигна гняв. Но не, този мъж бе твърде млад, вероятно малко над трийсетте. А Елена предпочиташе по-възрастни и по-зрели мъже.

Замъгленият поглед на Робърт се насочи към другия спътник в каретата и стомахът му се сви на топка. Който и да бе този мъж, той със сигурност би задоволил вкусовете на Елена. Възрастта му бе подходяща, както и грубите, но изразителни черти на лицето. И докато по-младият реагира на името му с гняв, то този пребледня.

Робърт примигна. Нима замаяният му разсъдък си правеше с него лоши шеги? Може би… Поклати глава, за да събере мислите си и да си припомни въпроса, който му бе задал по-младият мъж.

— Простете, милорд? — успя да изломоти Робърт.

Брейдън се раздвижи нетърпеливо.

— Попитах дали имате дъщеря, която се казва Касандра.

Робърт се смая.

— Ами… да, имам. Откъде, за Бога, знаете…

— Срещнахме се веднъж, преди няколко години. Тогава беше очарователно момиче.

Робърт разтри слепоочията си.

— Веднъж? В такъв случай съм изненадан, че я помните… простете ми, милорд. Не си спомням кога сме се запознали. Как беше името ви?

Брейдън го изгледа с неприкрито отвращение и едва се сдържа да не каже, че за щастие, двамата никога не бяха се запознавали.

— Брейдън Шефилд, херцог на Шърбърг — каза той на глас. — Опасявам се, че не съм съгласен с вас, господин Грей. Вашата дъщеря не е от хората, които лесно се забравят.

Замъглените тъмни очи на пияния огледаха замислено Брейдън, после се отместиха към Чарлс, който продължаваше да мълчи.

— Ваша светлост — започна Робърт, но гледаше към Чарлс, — а това е…

— Чарлс Грейвс — обади се Чарлс със студен и напрегнат глас.

Брейдън погледна изненадано приятеля си. Никога не го бе чувал да говори с подобна горчивина. Не, това бе повече от горчивина, тонът му бе направо унищожителен. И бе стиснал ръце в скута си. Доста странно.

— Каква е вашата титла? — попита Робърт.

Последва рязък отговор:

— Нямам титла, сър.

— Нямате титла — учудено повтори Робърт. — Е, това се казва изненада.

Брейдън не успя да попита какво означава тази любопитна забележка, защото Робърт продължи.

— Нямам пари, с които да заплатя любезността ви — провлачено изрече той и се облегна на удобната седалка, покрита с лъскав сатен.

— Предположих — студено заяви Брейдън. — За щастие не се нуждая от парите ви, сър.

Робърт кимна и главата му се олюля.

— И аз така си помислих — промърмори той и затвори клепачи. — Благородниците не се нуждаят от нищо. А ако се нуждаят от нещо, просто си го вземат. Дори и да принадлежи на някой друг. — Думите му заглъхнаха и брадичката му се отпусна върху гърдите.

— Заспа — с отвращение отбеляза Чарлс.

Брейдън кимна.

— И по-добре. Повдига ми се от него. — Погледна към приятеля си, но напрежението бе изчезнало и той отново се държеше както обикновено.

— Загрижен си за дъщеря му, нали? — отгатна мислите му Чарлс. Беше си спомнил разказа на Брейдън за срещата му с Касандра и бе уверен, че младият херцог не я е забравил.

Брейдън отново кимна.

— Да, така е. И ще продължа да се тревожа, докато не се уверя лично, че е добре. — Гледаше мрачно през прозореца на каретата. Искаше му се да не бе вземал онова решение, да стои настрани, и да се бе поддал на желанието си отново да види Каси. Измъчваха го чувство на вина и съмнение в правилността на постъпката му.

— Какъв ли е животът й, след като подобен мъж се грижи за нея? — запита се той на глас. Припомни си какво му бе казала Каси, майка й беше мъртва. Хвърли за миг унищожителен поглед към отпуснатата фигура на Робърт, после отново се загледа навън.

При думите на Брейдън лицето на Чарлс придоби отново суров вид, а устните му се свиха от напиращия гняв. Но потънал в собствените си мисли, Брейдън не забеляза нищо. Единствената му грижа бе Каси.

Припомни си отново първата им и единствена среща. Бе усетил самотата й, както й тя сигурно бе усетила неговата. Ала и тя като него вероятно бе свикнала да прикрива болката и да се бори с нея. До преди пет минути не бе подозирал, че Каси е принудена да понася много по-тежък товар, срещу който може би е безсилна да се бори сама.

Той трябваше да я защити и опази от този жалък паразит, недостоен да й бъде баща.

Силата на собствената му реакция го изуми. Отпъди абсурдната мисъл, че това, което изпитва, бе нещо повече от желание да я закриля. В крайна сметка Каси бе почти дете, а той бе вече възрастен, който всъщност никога не бе познал детството.

Предстояха им няколко часа път по неравните пътища. И двамата мъже бяха потънали в собствените си мисли и пътуването премина в мълчание.

Каретата зави надясно, сякаш след цяла вечност, насочвайки се към брега на Скарбъро. Малко по-късно пътят стана още по-неравен и тесен. Колелата на каретата подскачаха по грубите павета, докато приближаваха към дома на Грей. Брейдън видя в далечината къщата, кацнала върху надвисналите над морето скали. Потърси с поглед Касандра. Не я видя, но и едва ли би могъл да я забележи сред обширните и хълмисти поляни. Намръщи се. Земите явно бяха запуснати — над клюмналите цветя в лехите бяха избуяли високи плевели и храсти.

Брейдън внезапно бе обзет от чувство на ужас и изскочи от каретата още преди да е спряла.

Разнесе се жизнерадостен кучешки лай и миг по-късно отнякъде се появи едно рошаво куче с клепнали уши. От устата му висеше дамски шал.

— Пърси! — извика го женски глас. — Веднага го донеси обратно!

Брейдън веднага разпозна мелодичния глас.

Каси се носеше през поляната, повдигнала с една ръка роклята си до глезените, за да не се спъне в полите й, задъхана от смях и с разпусната по гърба коса.

Кучето рязко спря, обърна се и замаха с опашка в посока на задъханата си господарка.

— Пърси! — Настигна го тя. — Имам нужда от шала си. Дай ми го! — Протегна към него ръка, без да забележи, че не е сама.

Пърси наостри уши, огледа се наляво и надясно, чудейки се по кой път да поеме, за да донесе това, от което се нуждаеше неговата любима Каси.

Каси въздъхна раздразнено и сложи фините си ръце на хълбоците.

— Пърси, моят шал не е някъде там. Та той виси от устата ти. — Забравила търпеливия тон, тя се наведе и дръпна края на шала, който висеше между зъбите на кучето. — Ето го моят шал.

Пърси излая игриво в отговор и влажният, смачкан шал тупна на земята в жалка купчинка. Кучето се вторачи смаяно в него. Явно чак сега осъзна, че това, което искаше господарката му е било в устата му. Размаха гордо опашка, доволен, че го е намерил.

Каси поклати глава и се наведе да вдигне мокрия шал.

— О, Пърси, какво да те правя?

Кучето подскочи и радостно я лизна по лицето. Девойката приклекна и притисна към гърдите си пухкавата копринена топка.

— Обичам те — прошепна тя, — макар че ти никога няма да бъдеш блестящият умник, в който се надявах да се превърнеш. — Целуна гладката козина. — Но сърцето ти е изпълнено с любов, а вярното ти приятелство е най-скъпото нещо за мен.

Очевидно Пърси не бе склонен да се поддава на сантименталности и започна да скимти, опитвайки се да се освободи. Едва тогава забеляза непознатата карета и пътниците.

От гърдите му се изтръгна яростен лай и малкото куче настръхна, готово да брани господарката си. Каси се изправи и меките дипли на зелената й рокля се спуснаха надолу. Сърцето й заби учестено при вида на високия красив мъж, който стоеше само на няколко крачки и се взираше настойчиво в нея. Тя пристъпи нерешително напред. Сигурно бе призрак. Толкова често си бе мечтала за него, бе го викала в сънищата си. И този път, както много пъти досега, щеше да отвори очи и да открие, че всичко е било само плод на въображението й.

Забелязал несигурността й, Брейдън тръгна към нея, удивен от чудото на времето. На мястото на разцъфтяващата млада девойка, която бе срещнал на морския бряг преди три години, се бе появила ослепителна жена, която дори в старата си избеляла рокля и с разрошената си коса, стелеща се в див безпорядък по раменете й, можеше да съперничи на най-прекрасния портрет, създаван някога върху платното.

Той спря на няколко сантиметра от нея и се взря с усмивка в блестящите й синьо-зелени очи.

— Брейдън?! — изрече тя с треперещи устни. Беше едновременно въпрос и молба.

— Здравей, Каси.