Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (4)

Глава 3

Когато разбра причината за посещението на Брейдън, въодушевлението й тутакси се изпари.

Каси вцепенено наблюдаваше как измъкват раздърпания й баща от каретата. Не чу почти нищо от съчувствените обяснения на Брейдън за обстоятелствата, причинили появата му на прага на дома й. Всичките й мечти бяха разбити на пух и прах и тя несъзнателно се запъти към къщата, за да се отдалечи от Брейдън.

Срам. Единствената мисъл, която пулсираше в главата й, бе срамът, че той е видял истинския й живот. И това не бе заради овехтелите й дрехи, нито заради запуснатата къща. Не, тя се срамуваше заради баща си, който както обикновено бе пиян, чувстваше се унижена, че е трябвало да бъде доведен по този начин у дома си.

Преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. Нямаше да се разплаче. За миг, само за един кратък миг, си бе помислила, че Брейдън е дошъл, за да я види. Че той също е мислил за нея, както тя за него. Но очевидно бе сбъркала. Е, той никога нямаше да узнае колко много я бе наранило осъзнаването на този факт. Никога.

Каси изопна рамене и вдигна глава, докато вървеше към къщата. Никога нямаше да покаже болката и срама, които я измъчваха. Бе нахлузила отново защитната си маска. Цял живот бе прикривала страха и болката си и това се бе превърнало във втора нейна природа.

— Каси — настигна я Брейдън. Пърси подтичваше след тях, като лаеше и душеше недоверчиво краката му. Херцогът не му обърна внимание. — Каси — повтори той и я улови за ръката, за да я спре.

Тя се извърна към него. Бе се овладяла.

— Да?

Брейдън се вгледа внимателно в изражението й. Сякаш виждаше себе си — толкова пъти бе носил същата маска, че отлично знаеше какво означава.

— Радвам се да те видя — меко рече той.

Тя се усмихна несигурно.

— Аз също се радвам да те видя. Измина доста време.

Неизреченият въпрос увисна помежду им, но Брейдън го чу, сякаш го бе казала на глас.

— Каси — започна той, питайки се как, за Бога, да обясни тригодишното си отсъствие. Отсъствие, което за Каси бе равносилно на изоставяне. Изкашля се смутено. — Когато се запознахме, ти беше още малко момиче. Реших, че е по-добре да не…

Пърси реши да се възползва от предоставената му възможност, мушна се между краката на Брейдън и заби острите си зъби в меката кожа на ботуша му. Ръмжейки гневно, кучето гледаше предизвикателно неприятеля си.

— Пърси! — извика Каси ужасено. — Веднага престани!

Малкото куче, което не бе привикнало господарката му да изразява чувствата си така силно, пусна ботуша и излая нетърпеливо, очаквайки похвала.

— Извинявам се за държането на Пърси — каза младото момиче на Брейдън, но неодобрителният й поглед продължаваше да бъде прикован в задъханото куче. — Той не е свикнал да имам посетители.

Брейдън се засмя и протегна дружелюбно ръка към подозрителното куче.

— Той наистина е син на Хънтър — отбеляза младият мъж, докато се опитваше да погали четириногия защитник на Каси. — Верен ти е. Така и трябва да бъде.

— Да, наистина ми е верен — въздъхна Каси — и любвеобилен и грижовен домашен любимец, боя се само, че не е много умен. Опитвах се да го обуча, но напразно. Дори името му не помогна.

— Името му ли? — учудено попита Брейдън, опитвайки се отчаяно да прикрие усмивката си. Очевидно Каси се отнасяше доста сериозно към неуспехите на питомника си.

— Надявах се, че давайки му името на един толкова велик поет, ще му вдъхна частица от гения на Шели.

Въпреки усилията, устните на Брейдън се извиха в усмивка.

— Нарекла си кучето си на името на Пърси Шели?

Момичето кимна.

— Да, с най-добри намерения.

— О, Каси! — засмя се той и протегна инстинктивно ръка към нея. — Ти си такова съкровище!

В същия момент Джеймс Гелдинг, единственият останал слуга в дома на Грей, излезе забързано от къщата и се запъти към каретата, за да помогне на Чарлс да измъкнат Робърт и да го довлекат до къщата.

Крехкото разбирателство между Каси и Брейдън се разби на хиляди парчета.

— Трябва да отида при него — промърмори девойката, отдръпна се от Брейдън и продължи към къщата, следвана по петите от Пърси.

Брейдън се намръщи, обезпокоен от държанието й. Тя сякаш се чувстваше отговорна за постъпките на баща си. Несъзнателно я последва към къщата. Знаеше, че никак няма да му хареса това, което ще види.

Каси заповяда на Пърси да остане навън и влезе в празния коридор в момента, в който вкараха баща й вътре.

— О, татко — въздъхна тя. Не каза нищо повече, но Брейдън се появи навреме, за да види примиреното изражение на лицето й и болката в очите й. В този миг съжали, че Робърт Грей не бе премазан от колелата на каретата му.

— Баща ти е добре, Каси — увери я той. — Само малко е замаян от преживяното. — И двамата знаеха, че това бе лъжа.

Брейдън се приближи до нея, готов да й се притече на помощ.

— Къде бихте желали да го отведем, госпожице Грей? — попита Чарлс с дълбокия си изискан глас. Острите му сини очи бяха приковани към лицето на Каси.

Каси примигна.

— О, моля ви, не се притеснявайте повече. Ще се погрижа сама за него.

— Не! — спря я Брейдън.

— Той е мой баща Брейдън — възрази Каси и вдигна глава предизвикателно, за да срещне погледа му. — И моя отговорност.

Господи, колко бе красива! Колко бе гладка кожата й, колко нежни и деликатни чертите й. А очите й — с необикновен синьо-зелен отенък, дълбоки и безбрежни като небето, поръсени със златни точици и засенчени от най-дългите и гъсти мигли, които някога бе виждал. Брейдън усети как нещо трепна в гърдите му, нещо, което бе почувствал само веднъж до сега, но помнеше сякаш бе вчера.

Пое дълбоко дъх, улови малката й ръка в своята и леко я стисна.

— Чарлс и прислужникът ще се справят Каси. Баща ти е твърде тежък, за да го заведеш сама до стаята му. Не е необичайно за един мъж понякога да попрекали с чашките — добави той, за да пощади гордостта й.

Лицето й се озари от прелестна усмивка, която отне дъха му.

— Благодаря ти Брейдън — каза кротко тя.

Робърт примигна и се опита да проясни замъгления си поглед.

— Касандра — изпелтечи той. Неговата дъщеря разговаряше с младия благородник, който го доведе у дома му. — Как бе казал, че е името му? — Брейдън Шефилд, да, така беше. Херцогът на Шърбърг. Шефилд. По дяволите, защо името му звучеше толкова познато?

— Да, татко?

Робърт можеше да се закълне, че херцогът гледа Касандра не само като своя отдавнашна позната, но и с особена нежност в очите. Обърна се към двамата мъже, които го водеха към стълбата.

— О… Джеймс… добре… да… много съм уморен, мисля, че ще си легна. — Хвърли един поглед през рамо и видя, че Касандра понечи да тръгне след него, но херцогът я спря.

— Каси… недей — промърмори Брейдън. Искаше тя да остане.

Момичето се поколеба, но после кимна.

— Добре, Брейдън.

Брейдън. Тя знаеше малкото му име. Мислите на Робърт най-сетне се проясниха. Значи не си бе въобразил, че двамата се познават. Нито пък начина, по който се гледаха. По дяволите! Нямаше да позволи на никого и нищо да обърка плановете му. На никого!

Каси проследи с поглед отдалечаващата се фигура на баща си и двамата мъже, които го подкрепяха. После се извърна към Брейдън.

— Оценявам високо любезността ти да доведеш баща ми у дома — каза тя и приглади нервно гънките на роклята си. — Но не знам как да ти благодаря.

Брейдън я погледна игриво. Искаше да разсее унилото й настроение и да пощади наранената й гордост.

— Е, би могла да ми предложиш едно питие и да ме развлечеш с приятен разговор.

Каси примигна.

— О! Разбира се! Извини ме, изглежда съвсем забравих добрите маниери. — Усмихна се палаво и трапчинките, които се появиха, отново я накараха да заприлича на онова малко момиче, което бе срещнал преди три години на морския бряг. — Но това не би трябвало да те изненадва, защото и двамата се съгласихме, че аз не съм дама.

— Доколкото си спомням, постигнахме съгласие, че не приличаш на нито една от дамите, които познавам — поправи я младият мъж. — Всъщност това те прави най-голямата дама от всички останали.

Каси погледна към стълбите и усмивката й мигом помръкна.

Брейдън проследи погледа й.

— Твоите достойнства и качества не зависят от баща ти, Каси, а единствено от самата теб.

Тя кимна и му даде знак да я последва.

— Ела. Ще отидем в библиотеката на татко.

Брейдън тръгна след нея по полутъмния коридор. Не можеше да не забележи жалкото състояние на къщата. Боята се лющеше, подът бе издраскан, дървената ламперия не бе полирана, а мебелите бяха малко и при това доста овехтели. В библиотеката миришеше на влага, примесена със застоялото зловоние на долнопробен алкохол. Стомахът на Брейдън се преобърна.

Каси запали няколко лампи и забеляза отвращението, изписано върху лицето на госта.

— Годината бе доста трудна за нас — отбранително рече тя — и всички слуги ни напуснаха, с изключение на Джеймс. Полагам всички усилия, за да поддържам ред и чистота в къщата, но…

— Да не си посмяла да ми се извиняваш! — Брейдън осъзна колко рязък е бил тонът му чак когато видя трепването на Каси. Разбираше напълно истинската причина за „трудната им година“. — Нямам никакво намерение да съдя вашето благосъстояние или по-скоро липсата на такова — продължи той с много по-нежен тон. — Просто нямах представа… — Думите му заглъхнаха. Нямаше смисъл да продължава този разговор, защото каквото и да кажеше, само щеше да я засегне и разстрои. Тази нова и пораснала Каси бе изключително горда жена, предизвикателният поглед в очите й не оставяше съмнение за това. А той, най-добре от всички хора, знаеше колко е важно да се уважава човешката гордост.

— Струва ми се, че вече си се превърнала в Касандра, ma petite^[1] — промърмори той.

Внезапната смяна на посоката на разговора, изненадващите му думи, придружени от разтапяща усмивка, я смаяха и тя го погледна въпросително.

Брейдън пристъпи към изтъркания тъмен диван, разположен до този, върху който бе седнала Каси.

— Каза ми, че когато пораснеш, ще използваш пълното си име — припомни й той. И без да се замисли, протегна ръка и улови един дълъг кичур от меките й коси. Повъртя го между пръстите си, изучавайки внимателно лъскавия водопад от черна коприна, който се спускаше по гърба й. Сладкият й аромат достигна до него и той пое с пълни гърди прекрасния и познат дъх на чистота и свежест. Без да се усети, насочи погледа си към меките й, полуразтворени и леко навлажнени устни. Гледката секна дъха му.

Трите години и безкрайната върволица жени изчезнаха за миг, сякаш с магическа пръчка.

Обезпокоен от силния отклик на тялото си, Брейдън се изкашля смутено и побърза да се отдръпне.

— Мисля, че с удоволствие бих пийнал една чаша — изрече той със странно напрегнат глас.

Каси кимна, стана и отиде до малката масичка, за да вземе гарафата и да налее на Брейдън чаша коняк. Краката й трепереха толкова силно, та имаше чувството, че всеки момент ще припадне. За един кратък миг тя бе зърнала онзи Брейдън, който постоянно бе изпълвал мислите и сънищата й. Дълбоко в сърцето си знаеше, че той искаше да я целуне. Също както и тя самата толкова отчаяно копнееше той да я…

Кехлибарената течност се плисна по стените на чашата, докато се опитваше да успокои треперещата си ръка. Брейдън пое чашата и погледна руменината избила по страните й.

— Ела до мен — чу се да казва той.

Тя седна на дивана до него и стисна ръце в скута си.

Нямаше смисъл да се впускат в безсъдържателни и празни приказки. Това, което съществуваше между тях, бе толкова силно, че Брейдън усещаше обострени всичките си сетива. Разкъсваше се между желанието си да я грабне в прегръдките си и да се увери, че всичко с нея ще бъде наред. Предпочете второто. Бе по-безопасно. Внимателно остави недокоснатата чаша с коняк на малката масичка до дивана.

— Каси, прекарваш ли много време с баща си?

— Не.

— Когато се срещнахме за пръв път, ми каза, че майка ти е починала.

Каси преглътна с усилие и кимна.

— Тя умря, когато бях на четири години.

Брейдън си помисли с тъга, че неговата нещастна и безценна Каси е израснала само с един егоистичен и впиянчен баща, който да се грижи за нея.

— Съжалявам — промърмори той.

— Всички казват, че приличам на нея — продължи девойката. Най-малко от всичко на този свят се нуждаеше от съжалението му.

— Тогава тя сигурно е била голяма красавица.

По лицето й премина болезнена сянка.

— Не я помня много добре.

Странно. Брейдън смяташе, че проницателният ум на Каси е съхранил и най-малката подробност от спомена за майка й и личността й. Но предпочете да не изказва мислите си на глас. Моментът не бе подходящ.

Зърна тъгата в очите й и в гърдите му се надигна познато чувство — желанието да я закриля.

Пресегна се и нежно я привлече към себе си.

Каси се запита дали не е на границата на припадъка — всеки неин нерв бе болезнено опънат. Страхуваше се не от физическото пробуждане, което я бе обзело. То бе добре дошло. Плашеше я задълбочаващата се необходимост да остави съдбата си в ръцете на Брейдън, да се отпусне в силните му ръце, които й вдъхваха кураж и увереност, да разтвори част от душата си, която досега не бе споделяла с никого — това я ужасяваше. Толкова дълго бе живяла сама, без да има на кого да се опре, че бе изградила около себе си висока стена, оставайки по такъв начин сама със страховете и самотата си. Защо сега внезапно изпита желание да разруши тази стена и да излезе навън? Стисна зъби и се опита да се отдръпне от Брейдън.

Младият мъж усети желанието й и я спря, като я стисна за ръката.

— Всичко е наред, Каси — промълви той в косите й. — Изисква се смелост и вътрешна сила, за да се опреш на някого, дори и да е за малко. Облегни се на мен.

Тя се отпусна на рамото му, неспособна повече да се бори с изгарящия я копнеж. Зарови лице в колосаната яка на бялата му риза и сграбчи реверите на вълненото му палто за езда. Не се разплака, но изпитваше нужда да я подържат и приласкаят, дори и само за един кратък миг.

Брейдън я притисна към гърдите си и пръстите му нежно погалиха лъскавите черни коси. И двамата осъзнаваха силното привличане помежду си. Нито един от тях не помръдна, за да прекъсне или задълбочи прегръдката. Останаха така, с докосващи се тела, сякаш времето бе спряло неотменния си ход.

Брейдън затвори очи и отпусна брадичка върху главата й. Изпълваха го бушуващи чувства. Нищо не му се струваше по-естествено и по-правилно от това да държи тази млада жена в прегръдките си. Не можеше да го обясни, тя просто му принадлежеше. Това бе най-смущаващото и странно усещане, което някога бе изпитвал.

Каси пое дълбоко дъх, упоена от топлината, която той излъчваше.

— Благодаря ти още веднъж — прошепна тя. — Ти си моят герой.

Той бавно я отдръпна от себе си, за да може да погледне красивото й, зачервено лице и я дари с ослепителна усмивка.

— Не си спомням някога да съм бил нечий герой. — Улови ръката й и я поднесе към устните си. — За мен е чест да съм твоят герой.

На вратата на библиотеката тихо се почука.

— Извини ме, Брейдън. — Чарлс Грейвс застана на прага. Говореше на Брейдън, но погледът му бе вперен в Каси.

— Да, Чарлс — Брейдън пусна ръката на девойката и се извърна към приятеля си. — Господин Грей почива ли си?

Чарлс кимна.

— Да. В леглото си е.

Каси се изправи, опитвайки се да възвърне самообладанието си, но не можеше да прикрие пламналите си страни.

— Не ни представиха, сър. Аз съм Касандра Грей и съм ви много благодарна за помощта, която ми оказахте.

На лицето му се мярна странно и неразбираемо изражение, което изчезна така бързо, както се бе появило.

— Удоволствието е мое, госпожице Грей. Казвам се Чарлс Грейвс и работя за Негова светлост.

Брейдън видя смаяния поглед на Каси и се изправи.

— Както обикновено, Чарлс проявява прекалена скромност. Той е един от най-добрите треньори на чистокръвни коне в Англия. Собствениците на най-прочутите конюшни се надпреварват да търсят услугите му. За щастие той е и мой приятел — живее при мен в Шърбърг.

Каси дари Чарлс с ослепителна усмивка.

— Винаги съм искала да яздя, но баща ми… — Не се доизказа тя.

— Ела в Шърбърг и ще можеш да яздиш на воля — ентусиазирано предложи Брейдън.

В очите на Каси проблесна радост, но бързо помръкна и се замени с ужас.

— О, не, не мога. Искам да кажа… Татко никога няма да ми позволи, нали разбираш, това не е прилично и аз…

— Ще ти осигуря компаньонка — прекъсна я Брейдън. — Мога да изпратя каретата да те вземе в деня, който баща ти определи. — Млъкна, сепнат от уплашения й поглед и енергичното поклащане на главата й. — Има ли някакъв проблем? — Беше смутен и обезпокоен от отказа й, но това, което го притесни най-вече, бе неподправеният ужас в очите й.

— Ти не разбираш — започна тя, представяйки си гнева на баща си, когато му каже, че иска да посети един джентълмен, а още повече да отиде сама в дома му. Яростта на Робърт нямаше да има граници. — Това е невъзможно… просто не мога да го направя. — Пристъпи с бързи крачки към вратата, преди Брейдън да продължи да я убеждава. — Не искам да ви задържам повече. Още веднъж ви благодаря за помощта. Ще ви изпратя.

Секунди по-късно Брейдън и Чарлс стояха на прага на отворената врата, а Каси учтиво ги чакаше да си тръгнат. Лицето й не изразяваше никакви чувства, но прекрасните й очи бяха помръкнали.

Брейдън се втренчи в нея.

— Чарлс, моля те, почакай ме в каретата — обърна се той към приятеля си.

Чарлс спря и погледна намръщено към Каси, сякаш се канеше да каже нещо, но после изглежда внезапно промени решението си, кимна учтиво и се запъти към чакащата ги карета.

Когато Херцогът се извърна към младото момиче, първите лунни лъчи погалиха фините черти на лицето й и той отново се изуми от красотата й — смесица от невинност и мъдрост. Би сторил всичко, за да съхрани завинаги това особено и прекрасно излъчване, което бе същността на истинската Каси.

Тя също го погледна и си помисли, че той е най-прекрасният герой, който една жена би могла да си представи. За част от секундата се запита дали да не се хвърли в обятията му и да го помоли да я отведе завинаги от това място и от този ад. Но знаеше по-добре от всеки друг, че никога не би могла да избяга. Защото нейният ад не бе само баща й, а и ужасните демони, стаени толкова дълбоко в душата й, че дори самата тя не можеше да ги достигне.

— Сбогом, Брейдън — каза нежно.

Младият мъж поклати глава.

— Не, Каси, и двамата знаем, че това не е сбогуване. — Докосна с палец устните й и усети как тялото й потръпна от докосването му. — Искам да те видя отново и то скоро.

— Не! — извика тя. — Не мога.

— Ти също го искаш.

— Няма значение какво искам аз, Брейдън. Много отдавна научих, че ние много рядко получаваме онова, което искаме.

— Аз също. — Повдигна брадичката й, наведе глава и нежно я целуна по устните.

Мимолетната милувка накара и двамата да изтръпнат от връхлетялата ги вихрушка от чувства. Брейдън се взря в широко отворените й уплашени очи.

— Ако някога се нуждаеш от мен, аз ще бъда на твое разположение по всяко време. Не го забравяй.

Тя кимна замаяно. Наблюдаваше го как си тръгва.

— И, Каси! — Спря се той за миг. — Аз ще се върна. Не се съмнявай в това.

Знаеше, че ще го направи. Както го бе знаела дълбоко в душата си през всичките тези години. Само че този път се страхуваше.

Обърна се и влезе в мрачната къща. Това бе нейният свят, не можеше да има друг.

Затвори очи. Когато мечтите й за Брейдън не бяха нещо повече от глупаво увлечение на едно младо момиче, бе възможно всичко. Но тя вече не бе младо момиче, а това, което изпитваше в момента, бе безнадеждно и невъзможно… и в никакъв случай не бе невинно увлечение.

Тя обичаше Брейдън Шефилд с цялото си сърце.