Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (24)

Глава 23

Часове по-късно задавеният вик извади Брейдън от дълбокия му, но неспокоен сън. Той се разсъни мигом и протегна ръце към треперещата си съпруга, която все още бе в плен на кошмара си.

— Каси. — Разтърси я той силно, вече запознат със симптомите. — Събуди се, скъпа. — Нямаше отговор. — Каси! — Сърцето на Брейдън се сви от страх. — Върни се при мен, ma petite. Събуди се!

„Върни се при мен. Моля те. Върни се при мен.“

Настойчивият мъжки зов, едновременно и молба и молитва, шепот на паметта, потушен от по-мощната сила на самозащитата, отекна отново и отново в главата на младата жена.

„Брейдън ли я викаше?“

Каси се бореше да се измъкне от емоционалната бездна, сърцето й се блъскаше в гърдите, а по гърба и се стичаха тънки вадички пот. Тя се вкопчи в звука от гласа на Брейдън, протегна се към него, както цветята към слънцето, което им предлага живот.

Брейдън усети кога се събуди и как сковаността напусна потното й тяло. Привлече я бавно към себе си, нашепвайки успокоителни думи в косите й, галейки гърба й с нежни кръгови движения.

— Тук съм, любима. Тук съм, при теб — тихо я увери той.

— Мислех, че сънят си е отишъл… че вече е свършило — прошепна тя.

Брейдън се опасяваше, че далеч не е така, но на глас каза:

— Знам, скъпа. Вероятно е просто резултат от вълненията през последните дни. — Поколеба се. — Пак ли същият сън?

— Да.

— Ти. Звярът. Падането. Нищо друго?

Каси се опита да се улови за спомена, който й се изплъзваше.

— Нищо друго.

Съпругът й замълча за миг, загледан в късните следобедни сенки и замислен за съвпадението между завръщането на кошмара и появата на Робърт в живота на Каси — нещо, за което бе сигурен, че изобщо не е случайно.

— Брейдън.

Тъничкият й изплашен гласец го изтръгна от мислите му.

— Да, любима.

— Мислиш ли, че съм луда?

Той се сепна и сведе изненадано поглед към нея.

— Що за въпрос е това?

— Напълно логичен. Аз продължавам да страдам от необясними, странни кошмари, макар че никога досега в живота си не съм била по-щастлива. Какво друго обяснение би могло да има?

— Не си луда — разпалено отрече той и взе лицето й в ръце. — Никога повече не искам да те чувам да говориш подобни неща. Разбра ли?

Каси почувства огромно облекчение и се усмихна плахо на съпруга си.

— Да, Брейдън, разбрах.

Изпълнен с подозрение, Брейдън продължи да се взира в очите й.

— Наистина го мисля, Касандра. Никога повече не казвай за себе си, че си луда. Няма да го позволя.

Каси възвърна самообладание и погали с треперещите си пръсти напрегнатото лице на съпруга си.

— Това е втората заповед, която ми отправяш днес — напомни му тя с престорено безгрижен тон. — Започвам да откривам, че сте доста властен човек, Ваша светлост.

Брейдън разбра опита й да разсее страха си и се отпусна малко. На устните му се изписа усмивка. Той също искаше да отвлече мислите й от съня.

— Властен. Такъв ли съм наистина?

Тя кимна.

— О, да, такъв си. Е, нищо чудно, че слугите са недоволни от теб.

Показалецът му се плъзна по малкото й изящно носле.

— Тъкмо обратното, моя прекрасна съпруго — отвърна херцогът и лицето му придоби сериозно изражение. — Слугите ми не са недоволни от мен. Те просто са очаровани от новата си херцогиня. — Гласът му стана дрезгав. — Както и аз самият.

Сърцето на Каси се изпълни с щастие. Очарован. Той е очарован от нея. Това бе най-близкото до признание в любов, което Брейдън й бе правил. Може би да си очарован не означаваше да си влюбен, но звучеше толкова прекрасно.

Каси си спомни всичко, което Чарлс бе казал за Брейдън. „Скоро, съпруже мой — безмълвно си обеща тя, много скоро ще изречеш и думите на любовта.“

— Искаш ли пак да се опиташ да заспиш? — нежно я попита Брейдън, неподозиращ мислите й.

Каси се напрегна.

— Не. Предпочитам да стана. Моля те, Брейдън.

Младият мъж я целуна нежно по челото.

— Чудесно. Освен това отдавна мина обедно време. Стомахът ми започва да протестира.

Каси стана от леглото и се намръщи, когато видя останките от пеньоара си. Брейдън се засмя на опитите й да събере двете парчета.

— Ще ти купя друг. Всъщност още няколко. Човек никога не знае кога може отново да стане… нетърпелив — Надигна се от леглото. — Ще изпратя Маргарет в стаята ти, за да ти помогне да се облечеш. А през това време ще се опитам да убедя Кук да ни приготви късен обяд. Какво ще кажеш?

Каси го дари със сияйна усмивка.

— Звучи прекрасно. Благодаря ти — отвърна тя и направи последен опит да увие сатенения пеньоар около себе си, но накрая се отказа. Брейдън бе възнаграден с прелестната гледка на голото й тяло, докато напускаше стаята му. „Очарован“ — помисли си младият мъж.

Да, наистина бе очарован от съпругата си. Както и доста разтревожен. Трябваше да стигне до същността на тези кошмари. Скоро. Преди Каси да е пострадала.

 

 

— Никак не ми харесват тези тъмни кръгове под очите ви, Ваша светлост. — Маргарет се бе изправила зад Каси и клатеше глава, докато оглеждаше бледото лице на господарката си.

— Наистина съм добре, Маргарет — увери Каси по-възрастната жена и оправи гънките на ризата си.

Движението само привлече вниманието на прислужницата към твърде тънките очертания на фигурата на херцогинята и бръчката между веждите й се задълбочи.

— Освен това сте твърде слаба. Ако продължава все така, не след дълго ще изчезнете напълно.

— И за да не стане това, ще се присъединя към Брейдън за един късен обяд — весело отвърна Каси, надявайки се по този начин да разсее тревогата на любимата си прислужница.

Маргарет се подсмихна разбиращо и скръсти ръце пред гърдите си.

— Един обяд едва ли ще промени нещата, Ваша светлост. Като заговорихме за това, много от роклите са ви станали прекалено широки.

Каси се извърна и сбърчи вежди.

— Имаше ли време да ги поправиш, Маргарет? — тревожно попита младата жена. — Ако не, ще трябва незабавно да се заема с някоя от тях. Иначе няма да имам какво да облека.

— Разбира се, че имах време, мила моя. — Маргарет забърза към вратата. — Не се безпокойте, поправила съм пет от тях. Ей сега ще ги донеса.

Каси се отпусна облекчено на стола.

— Благодаря ти, Маргарет. Какво ли щях да правя без теб?

Младата херцогиня остана сама в стаята и мислите й се насочиха към недовършения й разговор с Брейдън. Притесняваше се за срещата му с баща й. Бурната страст на съпруга й, после ужаса на кошмара и накрая неочакваното, но прекрасно откровение на Брейдън, което бе толкова близо до обяснение в любов, бяха отклонили въпроса. Едва накрая осъзна, че въобще не бяха говорили за Робърт и за това, което се бе случило днес в къщата му.

Отпусна се в леглото и започна разсеяно да върти с пръсти дантелените краища на ризата си. Какво ли се бе случило? Дали баща й я бе наблюдавал тази сутрин? И ако е така, дали бе казал истината на Брейдън? Стисна очи, за да пропъди завладяващия я страх. Нима непрекъснато трябваше да има предчувствие за нещо лошо? Защо точно сега, когато би трябвало да е на седмото небе от щастие, когато любовта й почти бе достигнала до сърцето на Брейдън, булото на мрака трябваше да засенчи блясъка на радостта й?

Вратата на спалнята се отвори и Каси се опита да се овладее. Нямаше да позволи Маргарет да види тревогата й. Бедната жена и без това не бе на себе си от грижи по нея. Каси пое дълбоко дъх, усмихна се щастливо и отвори очи.

Но това, което видя, я накара да скочи на крака и да се прикрие, доколкото може с ръце.

— Сирил? Какво, за Бога, правиш тук?

Той се взря напрегнато в нея. После преглътна и се изкашля.

— Дойдох да видя дали си добре. Почуках и след като не получих отговор… Нямах представа… — Той млъкна, а мрачният му поглед се впи в полусъблеченото й тяло.

Каси усети как я залива гореща вълна и страните й пламват. Беше се озовала само по долна риза, сама в спалнята си с чичото на Брейдън.

— Добре съм — успя да отвърне тя с нормален тон, доколкото позволяваха обстоятелствата.

Той кимна разсеяно.

— Миналата нощ всички бяхме много разтревожени за теб, а когато не се появи и за обяд…

— Добре съм, Сирил — повтори тя. Отчаяно й се искаше Брейдън да не бе разкъсал пеньоара й. — Но както сам виждаш, не съм готова да посрещам гости.

Острата забележка го изтръгна от унеса му.

— О… Моля те да ме извиниш, Касандра. Нямах представа, че си се събудила — каза той и извърна поглед. — Надявам се, че не си пострадала през изминалата нощ. А сега, ако ме извиниш… — И затвори тихо вратата зад себе си.

Каси нямаше време да се замисли над странното поведение на Сирил, защото малко след като той излезе, влезе Маргарет.

— Ето ги, мила моя — весело заяви прислужницата и поднесе една светлозелена рокля на господарката си. — Сигурна съм, че ще искате да облечете точно тази. А сега да побързаме да ви приготвим за Негова светлост.

Каси се усмихна на ентусиазма на Маргарет и послушно облече красивата рокля. Но усмивката й не трая дълго. Гнетяха я мрачни мисли. Взе решение, че тази вечер, каквото и да се случи, ще говори с Брейдън за срещата му с баща й.

За да не губи време, започна още с поднасянето на апетитната супа от стриди, която бе приготвил Кук.

— Какво ти каза баща ми?

Брейдън се сепна. Не че не подозираше за какво мисли Каси. Всъщност очакваше въпроса й, защото самият той бе обмислял случилото се. Но както обикновено, нейната прямота го изненада. Излезе от вцепенението си, облегна се назад и огледа внимателно очарователното, но напрегнато лице на съпругата си. Тя бе удивително красива, но толкова бледа и изпита, а деликатните кости на лицето й — така дяволски изпъкнали. Брейдън се намръщи.

— Какво каза той, Брейдън? — Каси нямаше намерение да остави въпроса си без отговор.

Херцогът я погледна замислено.

— Всъщност той каза много малко.

Каси остави решително лъжицата си на масата.

— Моля те, Брейдън, не извъртай, с цел да ме защитиш — изрече тихо, но с достойнство младата жена. — Той е мой баща и аз трябва да знам. Той ли ме е следил тази сутрин?

Съпругът й се протегна и улови ръката й.

— Откровено казано, не знам, скъпа. Той, разбира се, отрече да е бил тук. Но едва ли може да се вярва на думите му.

Каси сведе за миг поглед, после отново го отправи към Брейдън. В синьо-зелените й очи се четеше тъга.

— Беше ли трезвен?

Брейдън не можеше да скрие истината.

— Не. Почти не бе на себе си.

Болезнена сянка премина по лицето на Каси, но тя кимна.

— Разбирам.

Брейдън поднесе пръстите й към устните си.

— Няма да му позволя да те нарани.

Каси преглътна.

— Смяташ ли, че би го направил?

— Вече го е правил. Като се имат предвид обстоятелствата, да, вярвам, че би го направил отново.

Каси не трепна.

— Може би имаш право — прошепна тя и изгледа съпруга си изпод тъмните си мокри мигли. — Удари ли го?

На Брейдън му се искаше да го бе убил.

— Да. Но не толкова силно както той те е удрял. — Пое дълбоко дъх и заговори направо, сякаш не забелязваше мъката в очите й. — Той е животно, Каси. Животно, пияница и лъжец. Не само отрече да е идвал в Шърбърг, след като ти заживя тук, каза и, че не знае нищо за кошмарите ти.

Пръстите на Каси се вледениха.

— Ти си го питал за кошмарите ми? — възкликна тя.

— Не трябваше ли? Вярно ли е, че не си споменавала…

— Ако е бил пиян… — прекъсна го тя, но не успя да продължи, защото Брейдън я прекъсна на свой ред и поклати отвратено глава.

— Не. Повече няма да приема подобно извинение. Ти също не бива. Той лъже, Каси, лъже.

— Но защо? — едва доловимо прошепна тя. Лицето й бе бледо като платно.

Сърцето на Брейдън се сви от мъка.

— Хрумвало ли ти е, че кошмарите ти се завръщат всеки път, когато се наложи да се разправяш с баща си? Няма ли някаква връзка между двете неща?

— Не! — Тя скочи на крака. Трепереше като трескава, а очите й бяха разширени от ужас. — Моля те… не прошепна с отпаднал глас, а погледът й придоби отнесен израз. Брейдън я хвана миг, преди да се строполи без жизнено на пода.

 

 

— Добре съм, Брейдън. Наистина — усмихна се Каси измъчено. Лежеше на дивана, а Брейдън седеше до нея и притискаше студен компрес върху челото й.

— Радвам се да го чуя, скъпа. — Непринуденият му тон с нищо не издаваше тревогата и вината, които чувстваше. — Ще трябва обаче да се примириш с грижите ми, докато се уверя напълно, че си добре.

Преди да успее да отговори, в гостната влезе Чарлс. Дрехите му бяха прашни от ежедневната работа, а лице то му — изопнато от тревога.

— Пъркинс ми каза, че Касандра е припаднала.

Брейдън кимна.

— Да.

Погледът на Чарлс мина покрай него и се насочи към Каси, която се опитваше да стане.

— Прекараната нощ навън ти дойде твърде много. Трябваше да се досетя. Изглеждаш толкова бледа…

— Добре съм, Чарлс. Наистина. — Каси седна и махна кърпата от челото си. — Двамата с Брейдън говорехме за баща ми и аз малко се разстроих.

Чарлс погледна Брейдън така, сякаш напълно си бе изгубил ума.

— След всичко, което Касандра преживя, какво те накара да обсъждаш Грей точно сега? — попита той с обвинителен тон.

Каси отговори вместо него.

— Брейдън изглежда смята, че срещите с баща ми усилват кошмарите ми — че между двете има някаква връзка. — Гласът й потрепери й тя преглътна бързо, за да потуши надигащата се отново истерична вълна, която заплашваше да я залее. — Може би е прав — добави с отпаднал глас и затвори очи.

Лицето на Чарлс придоби сурово изражение. Той хвана Брейдън за ръката и го поведе към отдалечения край на стаята.

— Насилваш я твърде много, Брейдън — каза тихо, за да не го чуе Каси. — Би било жестоко да продължаваш по този начин.

Брейдън забеляза упоритостта в погледа му, усети предупреждението в тона му. Това го обърка.

— Просто се опитвам да помогна на съпругата си — решително възрази той.

— Навлизаш в опасни и непознати за теб територии.

— Никой не познава Каси по-добре от мен! — избухна Брейдън, а очите му заблестяха.

— Съгласен съм — отвърна Чарлс сериозно. — И тъкмо затова, ти най-добре от всички, би трябвало да разбереш, че тя е достигнала крайния предел на силите си, че не би могла да понесе повече.

Сякаш му нанесоха удар. Брейдън се олюля от силата му, от истината. Кимна бавно. Инстинктът му подсказваше, че повече не може да се бори сам с този враг.

— Прав си, Чарлс — съгласи се младият мъж. — Каси е все по-зле, а аз не мога да направя нищо, за да й помогна. — Замълча за миг. — Може би е време да извикам някого, някой, който може.

Изражението на Чарлс видимо се смекчи.

— Кого?

— Доктор Хауъл. Той ще прегледа Каси и навярно ще намери някакъв изход от цялата тази лудост. — За миг лицето му се изкриви в болезнена гримаса. — И аз, не по-малко от теб, се безпокоя от измъчения й вид, Чарлс. Може би Алфред ще съумее да я отърве от страховете, които я преследват. — На лицето му трепна мускул. — Но никой не може да ме убеди, че Грей не е замесен по някакъв начин.

— Ще престанете ли да ме обсъждате така, сякаш ме няма? — разнесе се гласът на Каси откъм дивана. — Ако аз съм предмета на разгорещения ви разговор, моля да ми разрешите да взема участие в него.

Брейдън се обърна към нея.

— Ще изпратя да повикат доктор Хауъл. Искам да те прегледа.

Очите й се разтвориха широко.

— Наистина ли смяташ, че съм болна?

— Искам да разбера каква е причината — каза той и погали бледата й буза. — Ти си твърде слаба, спиш много малко и току-що припадна. Ще съм по-спокоен, ако те прегледа лекар.

— Аз също — заяви дръзко Пъркинс. Бе застанал на прага с нов компрес в ръка. Няколко чифта изумени очи се извърнаха към него, докато прекосяваше стаята и нежно поставяше студения компрес върху челото на херцогинята. — Ето, така е по-добре, Ваша светлост — доволно промърмори той, без да обръща внимание на останалите. — Това ще помогне. — Взе стария компрес от ръцете й и се усмихна окуражително. — Доктор Хауъл е джентълменът, който се погрижи за вас, когато преди няколко месеца дойдохте в Шърбърг. Той е чудесен лекар, който от много години се грижи за Негова светлост. Вече изпратих да го повикат — добави важно той и извърна поглед към Брейдън. — Ще желаете ли още нещо, Ваша светлост?

Херцогът потисна импулса си да му напомни кой за кого работи и реши да прости нахалството на иконома си, защото знаеше, че е причинено от тревогата му за Каси.

— Не, Пъркинс — отвърна сухо той. — Изглежда си се погрижил за всичко.

Пъркинс кимна.

— Да, Ваша светлост, ще ви уведомя веднага щом пристигне лекарят.

Каси проследи с поглед излизащия иконом, после се извърна тревожно към Брейдън, опитвайки се да отгатне реакцията му.

— Моля те, не му се сърди, Брейдън. Той много те уважава. Просто ние двамата с него много се привързахме един към друг.

Брейдън повдигна вежди.

— Това, което се опитваш да ми кажеш е, че той уважава мен, но харесва теб.

Каси кимна енергично, видимо облекчена от спокойния му отговор.

— Точно така. — Изведнъж осъзна не особено ласкателния намек в думите си и прехапа устни. — Това, което исках да кажа…

Брейдън почувства прилив на нежност. Неговата Каси бе толкова обичлива, честна и добра, че единственото му желание бе и останалият свят да е като нея. Взе я в прегръдките си и зарови лице в уханните й коси.

— Знам какво искаше да кажеш, скъпа — промърмори младият мъж. Погледна над главата й и срещна сериозния взор на Чарлс. — Ще се справим с всичко, Каси — прошепна пламенно той на Чарлс и на себе си. — Обещавам ти, че ще се справим.

 

 

— Разкажи ми повече за сънищата на Касандра. — Алфред Хауъл отпи замислено от коняка си, докато наблюдаваше как Брейдън крачи нервно из кабинета.

Херцогът спря.

— Какво ти каза Каси?

Доктор Хауъл сви рамене.

— Всъщност ми каза много малко. Докато траеше прегледа, мълчеше и говореше само ако й задам директен въпрос. Стори ми се много нервна.

— Това едва ли е изненада за теб, Алфред — горчиво отвърна Брейдън. — Спомняш си в какво състояние беше, когато дойде тук за пръв път, както и причината за него. Прегледът — всеки преглед — е голямо изпитание.

Едрият, набит възрастен мъж сви рамене с отвращение и прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Много добре си спомняше нараняванията на херцогинята в деня, когато бе дошъл да се погрижи за нея. Отвращението и гневът му нараснаха, докато превързваше натъртените й ребра и почистваше многобройните прорези и драскотини, които помрачаваха съвършената й красота. Що за човек бе този, който можеше да причини подобно нещо на една жена, при това на собствената си дъщеря? — питаше се Хауъл, отвратен само при мисълта за това. Бе почувствал облекчение от факта, че се бе измъкнала от Грей, преди да е станало твърде късно.

Очевидно бе сгрешил.

Дългото мълчание изнерви Брейдън.

— Сигурен ли си, че тя е добре… че няма никаква физическа причина за припадъка й? — настоя херцогът.

Докторът въздъхна.

— Ще те уверя отново, че съпругата ти не е болна, Брейдън. Няма причина за цялостното й изтощение, поне от гледна точка на медицината.

— Няма причина… — повтори Брейдън.

— Да, няма.

— Каси смята, че е луда. — Брейдън наблюдаваше внимателно изражението на лекаря.

Той поклати глава.

— От собствен опит знам, че хората, които твърдят, че са луди, много рядко са такива. Точно обратното — онези, които, макар и да се държат странно, настояват, че са напълно добре — най-често са кандидати за лудницата.

Брейдън пресуши чашата си и се загледа в ориенталския килим. Накрая изглежда стигна до някакво решение, вдигна глава и срещна погледа на доктор Хауъл.

— Алфред, ние с теб се познаваме от доста време — започна той, като внимателно претегляше думите си.

— Откакто беше момче — съгласи се докторът и зачака.

Брейдън кимна.

— Знаеш, че по природа съм реалист и не обичам да фантазирам, нито пък да се впускам в неясни обяснения. Обаче искрено вярвам, че влошеното състояние на Каси е пряк резултат от нейните кошмари. А от своя страна, кошмарите са пряк резултат от някаква ужасна случка, която съзнанието й отказва да забрави, но в същото време отказва да си спомни.

Доктор Хауъл изслуша думите му без видима реакция. Допи питието си и остави празната чаша върху бюрото на Брейдън.

— Проблемът на Касандра не е в неспособността й да си спомни, а в невъзможността й да съживи спомена — изрече накрая. — Споменът е спонтанно запомняне на минали събития. Съживяването на спомена е търсене, насочено към възстановяването на тези отминали събития. Точно там е нейният проблем.

Подготвен за скептичен отговор, Брейдън бе изумен от кратката реч на лекаря.

— Твоя ли е тази философия?

— Едва ли — усмихна се докторът. — Принадлежи на Аристотел и е от преди две хиляди години. Но аз напълно вярвам в нея.

— В такъв случай вярваш, че моето обяснение е възможно?

— Не само е възможно, Брейдън, то е много вероятно. — Наведе се напред и заговори със сериозен тон — От това, което ми загатна, си позволявам да предположа, че някой или нещо в миналото на Касандра е оставило толкова дълбока следа в паметта й, че то изплува под формата на разпокъсани образи в сънищата й. Самите образи — с нетърпение очаквам да науча нещо повече за тях — може да не са съвсем точни и ясни, но тяхното наличие ме кара да вярвам, че са важни. И те наистина изсмукват енергията и силата й. Опитвам се да отговоря на твоя въпрос дали съпругата ти е здрава… хм… отговорът ми е и да, и не. Вярвам, че един пациент трябва да се лекува цялостно — не само физическото, но и душевното му състояние.

— В такъв случай би ли обмислил предложението ми да останеш известно време в Шърбърг и да помогнеш на Каси? — попита направо Брейдън. В душата му за пръв път проникна слаб лъч на надежда.

Алфред преплете пръсти и се облегна на ръцете си.

— Това е доста необичайно. И ти го знаеш, Брейдън.

— Знам.

Лекарят го изгледа мълчаливо за миг, после кимна.

— Добре. Позволи ми отново да поговоря с Касандра, насаме. Ако тя няма нищо против, ще остана.

Брейдън се наведе напред и му протегна ръка.

— Благодаря ти, Алфред — каза той искрено. — Завинаги ще съм ти длъжник.

— Още нищо не се знае. — Алфред пое ръката му, стисна я топло и се изправи. — А сега ще се върна в спалнята на Касандра, за да поговоря с нея.

 

 

Каси седеше до прозореца, а погледът й се рееше в далечината. Чувстваше се изплашена, объркана и разстроена. Знаеше, че бе реагирала крайно на невинните въпроси на Брейдън, но в същото време споменът за разговора им я караше да трепери и да изпитва страх.

Въздъхна и зарови лице в ръцете си, питайки се за стотен път дали наистина не е полудяла. Какво друго обяснение можеше да има внезапно обзелата я паника?

Тихото почукване на вратата я изтръгна от мислите й. Брейдън влезе в стаята, дойде при нея, коленичи и взе малката й студена ръка в своята силна и голяма длан.

— Как се чувстваш?

— Сигурна съм, че доктор Хауъл ти е казал, че съм добре. — Не успя да прикрие лекото треперене на гласа си.

— Доктор Хауъл каза, че би желал да поговори с теб още веднъж. Готов е да остане в Шърбърг и да ни помогне, Каси — нежно й каза Брейдън. — Но само ако ти го искаш.

На лицето й се изписа силно вълнение.

— Страхувам се — прошепна тя.

— Знам, че се страхуваш, скъпа — опита се да я успокои той и поднесе пръстите й към топлите си устни. — Но ние трябва да открием какво те измъчва толкова силно. И тогава, без значение какво е то, ще се изправим заедно срещу него.

Ако можеше да попие от силата му! Кимна с пребледняло лице и заяви решително:

— Добре, ще говоря с него.

Брейдън никога досега не се бе чувствал толкова горд със съпругата си, както в този миг. Взе лицето й в ръцете си и се вгледа в очите й.

— Ти не си сама, любима. Аз съм с теб. И ще бъда през остатъка от живота ти. — Целуна я нежно, изправи се, прекоси стаята и отвори вратата. — Ела, Алфред. Каси е готова да говори с теб.

Каси наблюдаваше като в някакъв транс как Брейдън пропусна едрия белокос доктор и излезе от стаята.

— Радвам се, че се съгласи да се видим отново, Касандра — започна Алфред, докато сядаше в най-близкото кресло. — Смятам, че разговорът ни е от изключителна важност.

Каси го погледна тъжно.

— Ще ви задам същия въпрос, който зададох на Брейдън, докторе. Мислите ли, че съм луда?

Алфред срещна погледа й, без да трепне.

— Мисля, че е истинско престъпление толкова чувствителна и красива жена, която очевидно е много влюбена в съпруга си, да страда от подобна болка, от каквато ти очевидно страдаш, Касандра — отвърна той. — Но луда? Не, скъпа моя, тъкмо обратното. Мисля, че си много смела, скромна и изключително очарователна млада жена. Още от самото начало разбрах, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота на Брейдън. Доволна ли си от отговора ми на въпроса си?

Каси примигна изненадано.

— Но ние почти не се познаваме!

— Да, така е, но аз познавам Брейдън. Той вярва в теб. Така че, решението е твое. Дали ще приемеш поражението и ще се предадеш доброволно на това, което терзае душата ти, или ще се бориш и ще докажеш, че заслужаваш доверието на Брейдън. Изборът е твой, мила моя, само твой.

Устните на Каси се извиха в лека усмивка.

— От вас би излязъл великолепен дипломат, докторе. — Вдигна глава и кимна решително. — Добре. Оставям се в способните ви ръце и се надявам, че двамата заедно ще отключим миналото и ще излекуваме болната ми душа.