Андреа Кейн
Замъкът на мечтите (25)

Глава 24

Сирил преглътна и последната хапка от омлета си и се надигна, за да вземе днешния „Таймс“, който лежеше неотворен до празното място, начело на масата. Тъкмо се отпусна отново в стола си, за да го прочете, когато вратата се отвори с трясък и Брейдън влезе. С наведена глава и сбърчени вежди, младият херцог приближи до масата, без да обръща внимание на чичо си, погълнат изцяло от мисълта за Каси.

В същия момент тя беше в гостната с Алфред. Бяха се затворили там от сутринта. Брейдън знаеше съвсем точно кога започнаха, защото отмени сутрешната си езда и вместо това предпочете да кръстосва пред затворените врати отвън в коридора и да очаква със свито сърце развоя на разговора. Все още щеше да е там, но Пъркинс изтъкна, че не е зле да хапне нещо, защото без храна Негова светлост няма да може да живее, а още по-малко да бди над херцогинята. Брейдън се вслуша в думите му и неохотно отиде в трапезарията. Възнамеряваше да хапне набързо и да се завърне на поста си.

— Добро утро, Брейдън. — Сирил сгъна вестника и предпазливо поздрави племенника си. След словесната им престрелка преди две нощи не бе сигурен в какво състояние се намират отношенията им. Брейдън не отговори, Сирил се прокашля многозначително и опита отново — Предполагам, че не си отишъл на обичайната си езда?

Брейдън го погледна объркано.

— Моля? — попита той и даде знак да му налеят кафето. Трима лакеи мигом се спуснаха към масата. Единият напълни чашата му, а другите двама поставиха пред херцога чинии с вдигащи пара бъркани яйца, изпържен до златисто бекон, препечени филийки и желе от малини.

— Само една препечена филийка — рече Брейдън и погледна часовника си, докато сядаше на масата. — Какво каза, Сирил?

— Очевидно не си яздил Стар преди закуска — повтори чичо му и посочи към утринния му костюм.

— Не, не съм.

Сирил се намръщи, опитвайки се да разбере странното поведение на племенника си. Той не изглеждаше хладен или отчужден, както очакваше лорд Шефилд, а по-скоро зает с нещо.

— Гостите ни си тръгнаха преди около час — отбеляза той, напомняйки за семейния прием, който Брейдън така подозрително бе зарязал. Въпреки помирителното изражение на лицето му в тона му се долови нотка на раздразнение.

Брейдън не обърна внимание на укорителния намек и отпи от кафето си.

— Чудесно. Радвам се, че са заминали. В интерес на истината напълно бях забравил за присъствието им.

— Те също го забелязаха — сухо вметна Сирил.

Брейдън се зае с препечената филия. Гневът и раздразнението му към Сирил преминаха на втори план.

— Аз не бих се тревожил за това, Сирил — спокойно отбеляза херцогът. — Сигурен съм, че гостите са си прекарали чудесно и без мен и Каси. Само си помисли — сега ще има за какво да клюкарстват до следващото събиране.

— Теб май въобще не те е грижа? — възкликна Сирил, забравил намеренията си да се сдобри с Брейдън.

— Не. — Брейдън си припомни неприятните подробности от злополучния прием и изгледа мрачно чичо си. — Абигейл замина ли си?

— Да, пет минути след като я изхвърли. Не мисля, че тя и Уилям ще стъпят някога в тази къща.

Брейдън изпи остатъка от кафето и отмести чинията си настрани.

— Надявам се да е така, заради нея самата. А колкото до Уилям, не се тревожи, чичо. В мига, в който си припомни, че богатството е по-важно от гордостта му, ще се появи отново. Нашите вложения му донесоха доста пари. Едва ли ще се осмели да прекъсне деловите ни връзки. — Брейдън бутна стола си назад и се изправи. — А, и след като заговорихме за желаните гости в Шърбърг, можеш завинаги да зачеркнеш и Грант Чандлинг. Моята херцогиня му заповядала да напусне дома ни, веднага след недостойното му поведение по-миналата нощ. Така че за в бъдеще не включвай виконта в списъка на моите гости. А сега, ако ме извиниш…

Сирил също се изправи, захвърли кърпата за хранене и попита остро:

— Къде, за Бога, отиваш?

Брейдън се поколеба.

— При съпругата си — отвърна накрая.

Сирил стисна неодобрително устни. При съпругата си? Денят едва започваше.

— Защо? Да не е болна?

Брейдън обмисли отговора си и реши, че няма да може да пази дълго време в тайна присъствието на Алфред в Шърбърг.

— Тя е в гостната с Алфред.

Сирил изглеждаше изненадан и загрижен.

— С Алфред? Значи е болна!

Херцогът поклати глава. Бе напълно озадачен. В един момент Сирил искаше да изгони Каси от Шърбърг, а в следващия бе искрено разтревожен за здравето й. Може би той наистина вярваше, че за нея ще е по-добре, ако този брак се разтрогне.

— Не — отвърна Брейдън, отговаряйки едновременно и на чичо си и на собствените си мисли. — Тя не е болна… не и в действителност.

— Какво означава това?

Брейдън пое дълбоко въздух, после шумно го изпусна.

— Това означава, че Каси не спи добре, продължава да слабее, а вчера припадна на масата. — Забелязал смаяния поглед на чичо си, той продължи — Смятам, че всичко това е свързано с кошмарите, които я преследват.

Сирил изглеждаше така, сякаш го бяха ударили с нещо тежко.

— Кошмари? Какви кошмари?

Брейдън погледна нетърпеливо към вратата.

— Това е дълга история, Сирил, а аз искам да се върна при Каси.

— Карай накратко.

— Добре. Дори и след като дойде да живее в Шърбърг, Каси продължи да страда от ужасен сън, който я измъчва нощ след нощ. Това се отразява много зле на здравето й.

— Казваш, че тези кошмари са започнали, след като е дошла в Шърбърг? — попита Сирил.

Брейдън не можеше да си обясни защо, но внезапно изпита силно желание да защити личните преживявания на Каси. Щеше да каже само това, което бе необходимо.

— Не, започнали са преди това, но не съм сигурен кога — уклончиво отвърна той.

— И как точно ще й помогне Алфред?

— Надявам се, че ще убеди Каси да говори за сънищата си, да ги разбере и евентуално да се освободи от тях.

— Евентуално? — повтори Сирил и прокара ръка през косата си. По лицето му нервно трепна мускул. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че заради тези глупости Алфред ще остане в Шърбърг за неопределено време?

Брейдън се стресна от студения гняв в тона на Сирил, гняв, който изкриви чертите на лицето му.

— Да, точно това ще направи.

Сирил удари с юмрук по масата и чиниите изтракаха.

— И ако това се разчуе, знаеш ли как ще се изтълкува в обществото? — изрева той. Лицето му пламтеше от ярост и той не дочака отговор. — Ще ти кажа как ще го изтълкуват! Ще си шепнат един на друг, че съпругата ти е луда. Освен че е неподходяща в безброй други отношения, е неуравновесена и побъркана. Хрумвало ли ти е всичко това?

Брейдън се втренчи в Сирил. Бе твърде шокиран, за да осмисли значението на думите му. Поклати недоумяващо глава, а в погледа му се четеше отвращение.

— Няма да удостоя подобни приказки с отговор, Сирил — заяви той с привидно спокоен глас. — А сега, ако ме извиниш, отивам да видя съпругата си.

Сирил го проследи с поглед, извън себе си от гняв. Кошмари? Чудеше се как е могъл да живее в една и съща къща с Брейдън и Касандра през всичките тези месеци и да не разбере. Първо за интимните им отношения, а сега и това? Кошмари. Поклати объркано глава. С какво бяха свързани тези кошмари? Какви тъмни тайни криеха? И какво, за Бога, можеше да стори един лекар с някакви кошмари? Можеше единствено да разпитва, като си вре носа навсякъде и да нарани семейството още повече. Сирил погледна треперещите си ръце. Всичко се разпадаше, всичките му усилия бяха напразни. Трябваше да има начин да се спре това безумие. Трябваше да измисли нещо.

 

 

— Разказа ми всички подробности, които можеш да си припомниш — отбеляза доктор Хауъл, облегна се назад в дълбокото махагоново кресло със странични облегалки и погледна замислено Каси. — Освен това сподели с мен, че този сън те преследва от години. Можеш ли да си спомниш точно от колко години, Касандра?

Каси преплете ръце в скута си, усещайки как познатият мраз сковава сърцето й. Как ненавиждаше — ужасяваше се — да говори за тези сънища! И въпреки това през последните два часа бе говорила само за това. Трепереше, главата й пулсираше и изпитваше отчаяното желание да избяга от стаята, да избяга от всичко. Но това означаваше да избяга от Брейдън. Затвори очи и отпусна глава върху плюшената облегалка на дивана.

— Касандра — нежно рече Алфред и постави ръка върху нейната. — Моля те, не забравяй, че се опитвам да ти помогна. Разбирам колко трудно е всичко това за теб, но ако искаме да разрешим проблема, първо трябва да го обсъдим.

Каси отвори очи и извика на помощ всички вътрешни сили, които бяха започнали да се изчерпват.

— Добре, докторе — кимна тя и насочи отново мислите си към сънищата, опитвайки се да си припомни времето, когато ги нямаше. Безуспешно. — Съжалявам, докторе — прошепна младата жена, — но просто не мога да отговоря на въпроса ви. Имам тези кошмари още от дете.

Той кимна.

— Тази сутрин свършихме доста работа, мила моя. — И като забеляза изумения й поглед, се усмихна. — Всяко лечение изисква време. Започваме да изолираме болестта. След като веднъж успеем да определим източника й, можем да го отстраним и тогава ще започне възстановяването. — Алфред се изправи. — Вече се умори. И има защо. Да отидем и да хапнем нещо по-питателно от тези кифлички, които слугите бяха толкова любезни да ни поднесат.

Каси стана бавно. Чувстваше се напълно изтощена.

— Не знам дали мога да го направя — прошепна тя по-скоро на себе си.

— Можеш, Касандра — увери я доктор Хауъл. — Не се съмнявам в това. — Потупа я окуражаващо по рамото. — Ако не заради себе си, то заради Брейдън. Той много те обича.

Каси го погледна смаяно. „Той много те обича.“ Колко пъти се бе молила наистина да е така. Но сега, когато го чу от човек, който познаваше Брейдън отлично, това й се стори повече от реално и решителността й се възвърна. Трябваше да бъде силна, не само заради себе си, но и заради любимия си съпруг.

— Благодаря ви, доктор Хауъл. — Красивата й усмивка изразяваше искрена благодарност. — Благодаря, че ми напомнихте кое е важно.

— За Брейдън ли говориш или за закуската? — попита възрастният мъж, а в очите му блеснаха дяволити искрици.

Каси се засмя.

— И за двете, сър.

Брейдън кръстосваше коридора, когато се появиха Каси и Алфред.

— Всичко наред ли е? — Въпросът му бе отправен към Алфред, но загриженият му поглед не се отделяше от лицето на Каси.

— Всичко е наред, Брейдън — увери го лекарят, — като се изключи недоволството на гладните ни стомаси.

Каси прикри умората си, забелязвайки тревогата на Брейдън и го дари с ослепителна усмивка.

— Чувствам се чудесно — тихо каза тя. — Наистина.

Ала усмивката й не можа да прикрие изтощението и бледността й и Брейдън изпита разкаяние. Знаеше, че ще е трудно за Каси. Но не подозираше колко дълбоко ще го засегне нейната болка, колко отчаяно ще иска да свали непосилното бреме от крехките й рамене. Погали и нежно по лицето.

— Трябва да хапнеш нещо.

Каси скръсти ръце пред гърдите си и синьо-зелените й очи заискриха игриво.

— Искаш да говориш насаме с доктор Хауъл, нали Брейдън? — Това беше предишната Каси. — Някой ден най-после ще те науча да казваш това, което мислиш. Ще трябва да се преборя с трийсет и една годишния ти навик, но съм сигурна, че накрая ще успея — добави тя и се обърна към доктор Хауъл, който се опитваше да прикрие усмивката си. — Благодаря ви, докторе. Отивам в трапезарията, за да можете със съпруга ми да обсъдите насаме състоянието ми.

Алфред високо се засмя.

Брейдън погледна мълчаливо закачливата усмивка на Каси и в гърдите му избухнаха чувства, които повече не можеше да пренебрегва. Не можеше да отрече това, което сърцето му винаги бе знаело, но умът му бе отхвърлял, неспособен да изрече думите на глас. Най-сетне се реши да преодолее предпазливостта и житейския цинизъм. „Аз я обичам“ — помисли си изумено той, докато наблюдаваше как малката й фигура изчезва зад вратата на трапезарията. „Обичам я.“ Брейдън осъзна това, както и всичките си преживявания с Каси, не в някаква специална романтична обстановка, подготвена специално за целта. Това бе един необикновен момент каквато бе и самата Каси, момент, когато Каси бе истинската Каси.

Алфред не пропусна да забележи емоциите, които изразяваха лицето на Брейдън, както и любовта, която струеше от очите му. Но мъдро предпочете да се въздържи от коментар и вместо това рече:

— Двамата с Касандра започваме да се опознаваме, Брейдън. Първият ни разговор протече много добре.

Брейдън излезе от вцепенението си и тревогата му се възвърна.

— Научи ли нещо? — попита той.

Алфред въздъхна, свикнал от години с нетърпението на младия херцог.

— Само части от съня й. Нищо повече от това, което вече знаеш. Но, Брейдън — побърза да добави той, видял разочарованието му, — твоята съпруга трябва да се научи да ми вярва, да ме приеме за свой приятел. Не забравяй, че аз съм до теб през целия ти живот. А Касандра тепърва ще ме опознава. Няма да й е лесно да се научи да се уповава на мен. След като цял живот не е имало на кого да разчита, истинско чудо е, че ти вярва и се осланя на теб. Дай й време. Ужасно болезнено е за нея, не само да обсъжда, но и да съживява кошмарите си. Ние напредваме, можеш да ми вярваш, обаче трябва да се запасиш с търпение.

Брейдън кимна припряно.

— Знам, Алфред, знам. Но не мога да я гледам как страда. Бих искал да й помогна.

— Ти й помагаш с присъствието си, с това, че й даваш любовта си — тихо отвърна докторът и се запъти към трапезарията. — Отивам да хапна нещо, а после можем да излезем да пояздим. Чух, че Касандра е опитомила Стар. Бих искал да видя това чудо.

Макар и да се бе втренчил в Алфред, Брейдън почти, не чу последните му думи. В главата му звучеше само „… с това, че й даваш любовта си.“ Очевидно Алфред бе отгатнал чувствата му към Каси, преди той самият да ги осъзнае.

— Как върви лечението на Касандра? — Тихият глас на Чарлс го изтръгна от мислите му. Лицето му излъчваше тревога. Знаеше, че приятелят му се бе привързал към Касандра и бе искрено загрижен за здравето й.

— Според Алфред напредват много бързо — отвърна Брейдън. — Двамата прекараха заедно цялата сутрин. Каси е описала подробности от сънищата си. Не знам нищо повече. — И като изруга тихо, добави — По дяволите, Чарлс, чувствам се толкова безпомощен! — Той се извърна за подкрепа към приятеля си, изоставил опитите да запази самообладание. Искаше да излее страха и болката си пред единствения човек, пред когото някога бе разкривал душата си. — Докато разтриваше уморено очи, не забеляза мъката, която пробягна по лицето на Чарлс.

— Ти си светът на Касандра — тихо каза по-възрастният мъж миг по-късно. — Знам, че тя те обича. И независимо дали го осъзнава или не, тя отчаяно се нуждае от теб. Също както, независимо дали го осъзнаваш или не, си влюбен в нея.

Брейдън рязко вдигна глава. По лицето му бе изписано искрено изумление.

— Нима всички, освен мен го знаят? — възкликна в почуда младият мъж.

Чарлс се усмихна иронично.

— Всички, с изключение на теб и… Касандра.

Погледите им се срещнаха — на Брейдън, изпълнен с емоции, и на Чарлс — топъл и разбиращ.

— Ще й кажеш — изрече той уверено. — Когато си готов за това.

Брейдън кимна, твърде развълнуван, за да отговори.

— Мисля, че ще изведа Стар. Защо по-късно двамата с Алфред не се присъедините към мен? — предложи той.

— Чудесно. Ще те настигнем при поляната с препятствията — отвърна Чарлс, разбрал желанието на Брейдън да смени темата. Това, което изпитваше, бе твърде отскоро и той се страхуваше да го обсъжда с когото и да било. Нуждаеше се от време.

Като че ли и двамата мислеха за едно и също нещо. Мисълта за любовта му към Каси не го напусна през целия ден, ту стопляше сърцето му, ту хвърляше в смут душата му. Струваше му се абсурден фактът, че чувството е било у него през цялото време и го бе смущавало толкова много, че не се бе осмелил да го признае?

Брейдън беше необичайно мълчалив по време на ездата с Чарлс и Алфред, а след като се върнаха в къщата, побърза да се извини и се затвори в кабинета си под предлог, че има да свърши някои работи. Но купчината писма върху бюрото му остана непокътната, деловите договори — недокоснати. Вместо това младият мъж прекара по-голямата част от деня загледан през прозореца, пленен от красотата на късния летен ден. Едва сега забелязваше покритите с яркозелени листа дървета, изпъстрените с красиво подредени цветя градини. Преди три години не би им обърнал внимание. Каси го бе научила да разбира и цени природните прелести, бе успяла да пробие твърдата черупка, в която се бе скрил от живота, бе докоснала най-чувствителните струни на душата му и го бе научила какво означава да бъдеш обичан. Притвори очи. Трябваше да се научи да отвръща на тази любов. Може би тя щеше да му помогне и за това.

Спусна капака на бюрото и се отправи с решителна стъпка към стълбите. Каси сигурно се обличаше за вечеря. Трябваше да я види. Незабавно.

Тъкмо бе стъпил върху първото стъпало, когато долови глъчка и спря.

— Ваша светлост! Ваша светлост! — Пъркинс буквално прелетя през коридора. Лицето му бе зачервено от бързане.

— Какво има, Пъркинс? — Брейдън никога не бе виждал иконома си в подобно възбудено състояние.

— Бащата на херцогинята!

Брейдън усети как кръвта му изстива.

— Грей?!

— Той е тук… в Шърбърг — задъхано изрече Пъркинс. — Настоява да види херцогинята. Лакеят, градинарят, дори момчето от конюшните се опитаха да го спрат, но…

— Къде е?

— Опита се да влезе през предната врата, но аз отказах да го пусна. Помислих, че си е отишъл, обаче Добсън току-що ми каза, че го е видял да се катери по големия дъб до къщата. Хардинг се е опитал да го спре, но…

— Господи! — Брейдън хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Дървото, което Пъркинс бе описал, водеше до спалнята на Каси. Грей не знаеше това, но ако се предположи, че е достатъчно трезвен, за да може да се изкачи по него, щеше да се озове право на балкона, който водеше към стаята на Каси. И при Каси.

 

 

Каси се вгледа в отражението си. Видя отсреща една много изплашена и неуверена млада жена. Все още бе изнервена от разговора с доктор Хауъл, а знаеше, че трябва да събере всичките си сили, за да продължи утре и през следващите дни. Потрепери. Отговорът се криеше някъде дълбоко в нея. Молеше се само дано с откриването му не разруши себе си.

Тежко тупване, последвано от мъжка ругатня я стреснаха и тя уплашено извика. Обърна се и видя баща й да се изправя на балкона олюлявайки се. Той погледна надолу към земята и промърмори: „Проклет камериер“, а после влезе, препъвайки се в стаята. Кървясалите му очи срещнаха изплашения взор на Каси. Той спря, примигна, а по лицето му се изписа изненада, сякаш не бе очаквал да я завари тук. Изведнъж започна да се смее, като пристъпваше към нея.

— Е, това се казва късмет. Представи си само, моята малка Касандра, точно човека, когото исках да видя.

— Татко — прошепна младата жена. Цялата трепереше. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя, моя малка хубавице.

— Татко, моля те! — Каси отстъпи инстинктивно назад. — Върви си. Нямам пари.

Той спря и присви очи.

— И какво те кара да смяташ, че съм дошъл за пари? — Тя не отговори и той злобно се засмя. — Предполагам, че съпругът ти е споделил за своето малко посещение вчера. Трябваше да зная, че ще съобщиш за идването ми тук — настръхна той и добави — Както и за онези проклети сънища. — Внезапно простена и обхвана главата си с ръце, сякаш искаше да пропъди някакви неканени демони. Думите му звучаха съвсем ясно — Няма ли да спреш? Не ме ли измъчва достатъчно?

— Нямам представа за какво говориш! — извика Каси и се отдръпна по-далеч от баща си. — Защо аз? Ти си този, който ме измъчва! Защо си казал на Брейдън, че не знаеш нищо за кошмарите ми? Защо?

Дори и да бе чул въпроса, Робърт не му обърна внимание, потънал в обърканите си мисли.

— Чу ли това? Всичко, което казахме? Трябва ли да ми го напомняш? Знам, че вината бе моя — цялата! Но аз никога не съм и помислял, че ще се стигне до тук!

Отпусна ръце и впи поглед в Каси, все едно бе призрак.

— Умолявах те да го напуснеш, умолявах те. Но вместо това ти напусна мен. Защо? Заради титлата му ли? Кой, по дяволите, беше той? Защо ме напусна? Толкова много те обичах! — Очите му горяха от гняв, от лудост. — Бъди проклета, задето ме напусна, Елена! Проклета да си! — Хвърли се към Каси. — Сега ще си платиш!

Викът на Каси се сля със звука на ритника, който разтвори вратата. Брейдън нахлу в стаята, сграбчи Робърт за гърлото и го блъсна в стената.

— Ти, жалък кучи сине! — изкрещя той, обезумял от ярост. — Казах ти, че ако още веднъж се приближиш до жена ми, ще те убия!

Робърт се олюля и разтри врата си, където до преди малко бяха ръцете на Брейдън.

— А, ето го и самият благородник! Дошъл е лично да си получи наградата. Въпросът е ще можеш ли да я задържиш? Аз не можах.

Брейдън отново се хвърли към Робърт и го тласна към отворената врата на балкона.

Той изведнъж се оживи, сякаш движен от вътрешните си демони. Вдигна ръка и заби юмрука си в стомаха на Брейдън.

— Брейдън, моля те… спри, моля те! — Каси изхлипа безпомощно, приближи към Брейдън и го хвана за ръката, опитвайки се да го спре.

Брейдън не чуваше нищо, освен оглушаващото бучене в главата си. Изправи се и отново се нахвърли върху Грей, като го притисна към стената на балкона.

Каси наблюдаваше ужасено как съпругът й и пияният й баща продължаваха да се бият, а очите им блестяха от желание за убийство. Силите им не бяха равностойни. По-нисък и по-слаб, Робърт беше и замаян от изпития алкохол. Каси като че ли предусети какво ще се случи. Пронизителният й писък отекна едновременно с последния удар на Брейдън, който се стовари право в челюстта на Робърт. Грей загуби равновесие, политна към парапета, в следващия миг нададе ужасен вик, претърколи се през перилата и изчезна.

Брейдън се спусна към парапета и се надвеси надолу. Видя как якият Хардинг измъкна Робърт от храста и го вдигна на крака. Повече замаян, отколкото наранен, Грей не се противи, докато Хардинг го извличаше от къщата и от земите на Шърбърг.

Кръвта на Брейдън все още кипеше от яростното желание да убие бащата на Каси. Сърцето му биеше лудешки, а кокалчетата му побеляха от стискане, докато се опитваше да се овладее. Каси изхлипа уплашено, Брейдън се обърна и това, което видя, смрази кръвта му.

Каси стоеше точно зад него, лицето й бе бледо като платно, гърдите й се повдигаха и спускаха в опита й да си поеме дъх, а очите й се бяха изцъклили от ужас. Брейдън се спусна към нея с протегнати ръце, шепнейки името й. Но тя не помръдна, продължи да се взира в пространството с невиждащи очи, устните й помръдваха едва забележимо, ала от тях не излизаше нито звук.

— Каси! Всичко е наред! Виж, той е невредим! — Брейдън говореше бързо и отчаяно, сочейки към отдалечаващата се фигура на Робърт.

Но тя не реагира и продължи да трепери.

— Каси! — Брейдън обезумя. Хвана я за раменете и я разтърси, за да я накара да излезе от унеса си, да го види, да го познае, да му отговори. Но когато проговори, Брейдън пожела да не го бе правила. Защото думата, която излезе от треперещите й устни, го накара да се вцепени от ужас.

— Мамо…