Анет Бродрик
Когато любовта заговори (14)

Тринадесета глава

Когато чу думите му, сърцето на Мариса се сви. През целия ден той бе необикновено мълчалив, но го бе отдала на обичайната му сдържаност, неудобството от пристигането в дома й и първата му среща с Тими.

— Разбирам — беше всичко, което можа да каже тя.

— Бих искал да направя много повече за Тими. Само че не знам как. Нямам представа как да се държа с него.

— Днес се справи чудесно.

— Защото ти беше тук.

— Е, като свикнеш с него, може би…

— Работата е там, че не искам да го подмятаме напред-назад между двама ни. Смятам, че той заслужава двама родители, които живеят заедно, и се грижат за него заедно.

Мариса се стегна, като се питаше дали го е разбрала правилно. Пред нея беше Макс, мъжът, който избухваше всеки път, когато някой от хората му решаваше да се ожени. Не бе възможно да й предлага да…

— Мисля, че трябва да се оженим.

Така беше! Той наистина й предлагаше брак!

— О, Макс!

Изглеждаше доста измъчен. Приличаше на човек изпаднал в агония на зъболекарски стол. Тя обви ръце около врата му и го целуна. Никога досега не го бе виждала толкова напрегнат.

Прокара език по долната му устна. Той изстена и я привлече към себе си.

— О, Господи, скъпа, ужасно ми липсваше. — Зарови лице в косата й.

— Макс, да се ожениш за мен е против всичките ти принципи!

— Не ме интересува — промърмори той с приглушен глас.

— Живеем на противоположните краища на континента.

— М-хм. — Започна нежно да хапе ухото й.

— Не можем просто… О, Макс, толкова е хубаво.

Най-после се отдръпна и се вгледа в нея.

— Знам, че между нас има много неизяснени неща. Но трябва да опитаме заради Тими. Дали сме му живот и детето заслужава най-доброто, което двамата можем да му осигурим.

— Това ли е причината, поради която искаш да се ожениш за мен?

— Нямам намерение да те лъжа. Мисълта за брак ме кара да настръхвам. Имам почти три месеца преди да се върна на работа. Мисля, че бихме могли да използваме времето, за да се опознаем по-добре. Искам Тими да свикне с мен, а и аз имам нужда от време, за да свикна с него. Междувременно… — Той започна отново да я целува.

— Междувременно…?

— Може би ще ми помогнеш да науча как да се държа с малките момчета.

— Справяш се чудесно.

Устните им се сляха и Мариса сякаш се стопи в прегръдките му, нетърпеливо очаквайки неговия допир. Когато най-после се отдръпна от нея, тя облегна глава на рамото му със затворени очи.

— Трябва да тръгвам.

— Можеш да останеш тук — каза тя с усмивка.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо? — Мариса бавно отвори очи.

— Мисля, че Тими ще бъде смутен. Трябва да свикне да ме вижда около тебе постепенно.

— Предполагам, че си прав — въздъхна тя и се вгледа внимателно в него. — Макс?

Той въпросително вдигна вежди.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Скъпа, в момента не съм сигурен в нищо. Целият ми живот бе обърнат наопаки. Разбирам само от работата си, а тя ми бе отнета за цели три месеца. Нося се сред морето без гребла или рул. Докато летях насам, мислех, че за първи път в живота си има къде да отида и кого да посетя. И ми се стори наистина страшно.

— Но ти не се страхуваш от никого, Макс! Срещал си се с много опасни хора през живота си. От какво се боиш сега?

— Намирам се извън естествената си среда. Няма какво да предложа нито на теб, нито на Тими. Изненадан съм, че не си намерила някой друг през всичките тези години.

— Никога не съм желала друг, дори когато знаех, че нямам никакъв шанс да те притежавам.

Той я целуна отново, бавно и изключително нежно.

— Трябва да тръгвам.

— Щом настояваш да си тръгнеш, бих искала да вземеш колата ми.

— Няма ли да ти трябва?

— До сутринта — не. Тогава ще уточним някои неща. Щом си на почивка, бих искала да прекараш добре.

Той се усмихна с бавна, мъжка усмивка, която накара сърцето й да подскочи.

— Имах предвид — побърза да добави тя — че тъй като досега не си бил на почивка, ще трябва да планираме няколко екскурзии. Може би до остров Ванкувър през уикендите, когато ще мога да дойда и аз. А през седмицата двамата с Тими можете да прекарвате известно време заедно и да се опознавате.

— Сигурно — кимна той бавно.

— Не можеш ли с малко повече въодушевление?

— Този път наистина не знам как ще се справя — поклати глава Макс.

Тя го целуна.

— Вярвам в теб. Утре ще намерим място, където да отседнеш, по възможност близо до нашата къща и ще наемем кола. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че дойдох.

— Аз също. — Прегърна го. — Ще ти докажа, че да бъдеш баща и евентуално — съпруг, може да е много забавно.

 

 

— Обичаше ли да играеш футбол, когато си бил дете? — попита Тими с пълна уста.

Макс се вгледа в сериозното детско личице срещу себе си. Бяха в закусвалня и с удоволствие ядяха хамбургери, след като бяха прекарали няколко часа в зоопарка.

— Ами, да. Вероятно.

— Не си ли спомняш?

— Трябва да призная, че беше доста отдавна.

Детето дълбокомислено кимна и предположи:

— Когато е имало динозаври, чудовища и други подобни, нали?

Макс се задави със сока.

— Не чак толкова отдавна. — Той избърса кетчупа от брадичката на Тими и мълчаливо му подаде неговата чаша със сок.

През двете седмици, откакто беше в Сиатъл, Макс прекарваше всеки ден по няколко часа с Тими. Мариса се оказа права. Бе започнал да разбира момчето и бе изплашен до смърт. Не му харесваше да се чувства уязвим. Петгодишното дете бе спечелило сърцето му и той се чувстваше несигурен.

Осъзна, че отново е влязъл във връзка със собственото си детство. Този път болезнените спомени бяха малко, а приятните — много повече.

Един ден купи хвърчило и помогна на Тими да го сглоби. Спомни си как баща му много пъти търпеливо бе майсторил заедно с него подобни играчки. Изведнъж му се стори, че родителите му са съвсем близко и съвсем истински. Изплуваха отдавна забравени разговори и малкото момче, панически скрито дълбоко в него, излезе отново на повърхността. Тими го убеждаваше да излязат навън и да поиграят.

Макс не знаеше какво би правил без Мариса. Тя продължаваше да се отнася съвсем безгрижно към процеса на опознаването им с детето, без да обръща никакво внимание на непохватността на Макс.

Той се чувстваше така, сякаш в продължение на години е бил емоционален инвалид, сякаш всичките му чувства са били скрити дълбоко и едва сега ги откриваше отново. Беше изплашен, но за първи път от много време насам, бе истински жив.

Вгледан в личицето срещу себе си, той разбра, че Тими ще зададе друг от безбройните си въпроси.

— Бил ли си войник?

— В известен смисъл. Няколко години носих униформа.

Тими като че ли прие отговора и Макс се зарадва. Никога не знаеше какво да очаква от момчето.

— Когато порасна, ще стана войник — обяви категорично то. — И ще застрелям много лоши хора.

— Кръвожадно малко момченце!

— А?

— Нищо. Свърши ли с хамбургера?

Макс погледна към сандвича с месо, който момченцето си беше поръчало в закусвалня, която се славеше с разнообразни гарнитури. Твърде заето с неуморния си и вечен стремеж към знания, до момента то почти не се беше хранило.

Сега детето решително взе сандвича и отхапа голямо парче. Изведнъж Макс помисли, че то би могло да се задави. Ужасен, опита да си спомни какво трябва да направи, ако му се наложи да спасява живота на сина си.

Неговият син! Осъзна, че се вглежда в кичура непокорна коса, в големите очи, в чипото носле, обсипано с лунички, и усети топлина в гърдите си, която се разля по цялото му тяло. Усмихна се.

— Ти убил ли си някого? — попита Тими, след като преглътна.

За щастие, Макс вече бе приключил с храненето, иначе той самият щеше да се задави. Насили се да изрази само учтив интерес към въпроса:

— Никого, доколкото си спомням.

— О!

По дяволите, синът му беше разочарован!

— Моят приятел Дейви казва, че баща му е служил в армията и се е сражавал във Виетнам. — Тими се намръщи. — Знаеш ли за Виетнам?

— Чувал съм да го споменават веднъж-дваж — отвърна Макс сухо.

— Дейви спомена, че баща му е убил много хора и понякога сънува за това.

— Да, случва се.

— Май не е хубаво.

— Не.

Настроението на Тими изведнъж се промени и той грейна.

— Обичаш ли да ходиш за риба?

— Защо питаш? — изгледа го враждебно Макс.

— Дейви и баща му постоянно ходят за риба.

Макс видя капана, който се отваряше пред него. Не знаеше какво да прави.

— Така ли? — попита с възможно най-безучастен тон.

— Ъ-хъ. Веднъж ме взеха със себе си в голямата им лодка.

— Хареса ли ти?

— О, да! — Очите на момченцето блеснаха.

— Ти ловеше ли риба?

— Не, само гледах.

— Обичаш ли да ловиш риба?

Тими сви рамене с преднамерена незаинтересованост.

— Не знам. Никой не ме е учил как да ловя риба — Макс разбра — детето искаше баща. Искаше някой, за когото ще може да разговаря с приятелите си.

В продължение на години само бе слушало за бащите, за това какво правят и какво представляват. Бе слушало, без да има възможност да сподели досега.

— Искаш ли да те науча да ловиш риба?

— А ти знаеш ли как? — Очите на Тими се разшириха.

— Баща ми ме учи, когато бях на твоите години.

— А ти ще научиш мен? — попита той възхитен.

— Ще те науча.

 

 

Макс отново приближаваше към къщата на Мариса. Бяха изминали повече от два месеца, откакто за първи път бе прекрачил прага на дома й, но и сега беше не по-малко нервен.

Натисна звънеца. Когато вратата се отвори той незабавно погледна към малкото момче, застанало на прага.

— Татко!

Макс усети как дъхът му спря. Въодушевлението, с което Тими го посрещаше, продължаваше да го смайва. Не беше сигурен дали някога ще успее безрезервно да приеме обръщението „татко“.

— Здравей, Тими. Изглеждаш като свален от витрина!

Детето го изгледа с подозрение, после сведе поглед към новите си обувки и дрехи и попита:

— Какво значи това?

Макс се усмихна, вдигна го и го притисна към себе си.

— Означава, че не съм очаквал да останеш толкова чист.

Тими обви ръка около врата му и кимна.

— Аха. Мама каза, че доста ще загазя, ако се изцапам.

— И какво точно ще ти се случи?

— Може би няма да мога да играя в къщичката на дървото или нещо подобно.

— Това е голямо наказание. Ще трябва да го запомня, за да мога в бъдеще да го използвам. — Той влезе във всекидневната и се отпусна на един от фотьойлите.

Момчето доволно седна на коленете му.

— Ще спиш с мама — обяви то.

Макс се зачуди дали някога ще свикне с откровените му забележки.

— Така ли?

— Да. Мама каза така.

— Тогава сигурно е истина.

— Радвам се. Майките и бащите трябва да спят заедно — усмихна се синът му.

— Аха.

— Но първо заминавате на сватбено пътешествие.

— Да, така е.

— До Виктория.

— Ъ-хъ.

— Без мен.

Макс изведнъж разбра защо се провеждаше този разговор.

— Ами, да, но ние няма да се бавим дълго. Ще проверим какви забавления има там, за да може следващият път, когато заминем с теб, да се забавляваме заедно.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Обещаваш ли да не се забавляваш без мен?

— Дори не съм мислил подобно нещо!

Макс вдигна поглед, дочул смеха на Мариса, която тъкмо влизаше в стаята. Тя също бе облечена официално. Кожата й блестеше под бялата ефирна рокля. Не му беше ясно как го постига. Знаеше само, че болезнено силно я обича.

— Не съм сигурна, че ми допада идеята двамата с теб да не се забавляваме.

— Е, има забавления и забавления — усмихна се широко Макс.

Тими слезе от коленете на баща си.

— Уау, мамо! Изглеждаш като коледния ангел на елхата!

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Тими. — Макс също се изправи. — Предполагам, че сме готови.

— Знам, че ще прозвучи смешно, но наистина съм нервна.

— Аз също.

— Искам да кажа, изнервя ме не това, което правим, а мисълта за множеството хора, които ще бъдат там и ще ни гледат.

— Идеята да уведомим всички беше твоя.

— Май постъпих глупаво…

Детето я хвана за ръката.

— Ако не ти се заминава, можеш да дойдеш на кино с мен и леля Айлийн — предложи то.

Макс забеляза дяволитите пламъчета в очите на Мариса, когато погледите им се срещнаха. По дяволите, харесваше чувството й за хумор!

— Благодаря ти за поканата, Тими. Но нервността ми ще премине, сигурна съм — засмя се тя.

Макс също искаше да е сигурен, че нервността му ще изчезне, но нищо не каза. Нямаше намерение да променя решението си — просто искаше вече всичко да е приключило. Наведе се и нежно целуна Мариса по устните. Тими се изкикоти.

— Няма ли някакво правило, че младоженецът не бива да целува булката преди сватбата? — измърмори тя, когато Макс се отдръпна.

— Мисля, че според традицията, младоженецът не трябва да вижда булката. Но ние май разбихме традицията на пух и прах с решението си петгодишният ни син да присъства на сватбата. А що се отнася до медения месец, смятам да се придържам плътно към традицията. — Той хвана едната ръка на детето, а Мариса — другата. — Да тръгваме. Много хора ни очакват, за да се убедят, че наистина ще се оженя. Не искам да разочаровам никого!

 

 

Щом пристигнаха пред малката църква, Макс разбра, че са дошли всички поканени. Там бяха не само сестрите на Мариса — Айлийн и Джули, но и Куин, и Дженифър Макнамара, Стив и Джесика Донован, Тим и Елизабет Уокър, Джоел и Мелиса Крамър… Никога нямаше да забрави какво им бе наговорил против женитбата. Нищо чудно, че бяха дошли, за да станат свидетели как метафорично ще си вземе думите назад.

По време на поздравленията осъзна, че е искал да стане точно така. По някакъв начин му беше приятно, че всички са свидетели на коренната му промяна.

Пред очите му изникнаха картините, когато същите тези бивши агенти му съобщаваха за напускането си и излагаха причините за своето решение. Помнеше цинизма и подигравката, с които се бе отнесъл към вътрешното им убеждение, че постъпват правилно. Но едва сега си спомни търпението и съчувствието, което бе видял в очите им. Тогава бе озадачен. Сега ги разбираше. Трябваше да намери някакъв начин да се извини за възгледите си. Най-после се бе присъединил към групата мъже, които бяха готови да признаят своята слабост, без да се страхуват, че ще накърнят мъжкото си достойнство.

Церемонията не беше толкова страшна, колкото бе очаквал, нито пък малкият неофициален прием, който дадоха веднага след нея. И все пак, изпита облекчение, когато в ранния следобед се качиха на малкия самолет, който щеше да ги откара до Виктория.

 

 

Когато затвори вратата на апартамента за младоженци след учтивия пиколо, Макс сякаш заключи света навън. За първи път през последните няколко месеца той и Мариса оставаха сами. Тя стоеше по средата на пищно украсената стая и се оглеждаше.

— Канадците наистина умеят да те накарат да се почувстваш желан гост, нали? — промълви тя и посочи огромната купа с плодове и препълнените с цветя вази.

Макс мълчаливо се приближи и плъзна ръце около кръста й.

— Още ли си нервна? — попита тихо.

Тя тихо се разсмя.

— Не знам. Чувствам се малко странно. Никога преди не съм била омъжена.

— А аз съм бил женен. — Тя го изгледа изумено, а той продължи: — Когато се събудих на яхтата и те чух да ме представяш за свой съпруг, се чувствах съвсем женен. Доколкото си спомням, тогава се поздравих за отличния вкус. — Той нежно прокара устни по бузата й. — И сега също се поздравявам.

Усети как напрежението постепенно напуска тялото й. Тя обви ръце около шията му и се притисна в него.

— О, Макс! Благодаря ти, че ми го казваш! Чувствах се ужасно, струваше ми се, че съм те хванала в капан. Цяла нощ не съм мигнала от угризения.

— И аз не спах цяла нощ, но не защото съм се чувствал хванат в капан.

— Наистина ли? — Мариса вдигна поглед към него.

— Ъ-хъ. Мислех какво ще сторя, щом останем сами. Чудя се как съпрузите успяват да останат насаме след раждането на първото си дете?

— Макс?

Защо ли го гледаше толкова весело?

— Да?

— Изглежда Тими вече ти липсва, нали?

— Да ми липсва Тими! Шегуваш ли се? Това дете може да изстрелва въпросите си — кой от кой по-проницателни, по-бързо от Сенатската комисия по разследванията! Чувствам се като помилван. — Той я хвана за ръката и я поведе към спалнята. — Разбира се, помислих колко би му харесал полетът със самолет и възможността да види залива Пъджит Саунд от птичи поглед. Утре трябва да обиколим магазините и да му купим някакъв сувенир за…

Мариса постави пръст на устните му.

— На мен Тими също ми липсва, но ще си бъдем вкъщи само след няколко дни.

Той бавно съблече роклята и бельото й. Докосваше я, сякаш е крехък порцелан, който се боеше да не счупи. Вдигна я и я понесе към леглото.

— Имаш ли представа колко много те обичам? — прошепна Макс, съблече се и легна до нея.

— Искаш ли да ми покажеш? — промълви тя, докато ръцете й с обич се плъзнаха по тялото му.

— Точно това възнамерявам да правя през остатъка от живота си. И ще започна веднага.