Анет Бродрик
Когато любовта заговори (8)

Седма глава

— Обичаш ли риболова, Макс? — попита Джордж по време на вечерята.

— Не, Джордж — отвърна Макс без колебание.

Зачуди се как може да бъде толкова сигурен. Погледна към Мариса. Тя го гледаше изненадано, вилицата бе на половината път до устата й. „О, по дяволите, само не ми казвай, че съм прекарвал всеки уикенд от съвместния ни живот в ловене на риба“ — помисли Макс.

— Предполагам, че няма много места, където би могло да се лови риба около Канзас Сити — рече Джордж с усмивка.

Макс имаше моментен спомен за друго място и време; за пътуване с лодка покрай брега. Канзас Сити? Но не беше ли той от Калифорния? Как би могъл да знае? Може да се е преселил, когато е бил дете. Но Канзас Сити? Не помнеше.

Макс не каза нищо и Джордж продължи:

— Ако не бързате, бихме могли да прекараме утрешния ден в района, където обичам да ловя риба. Разбира се, ако искате да слезете на брега колкото може по-скоро… — Той не довърши изречението.

Макс се обърна към Мариса. Тя го гледаше настойчиво. Може би се чудеше дали той ще настои да напуснат яхтата възможно най-бързо.

Но почивката си е почивка, нали? Джордж беше гостоприемен домакин. В момента не се интересуваше от работата си. Без съмнение, имаше хора, които го заместват, докато е на почивка.

— Не бързаме — усмихна се той на Джордж и потърси ръката на Мариса. — Нали, скъпа?

Забеляза, че тя умело прикри изненадата си, но не можа да овладее потреперването на ръката си в неговата. Значи, все пак, не бе толкова сигурна в него и във взаимоотношенията им, колкото твърдеше. Необходимо му беше известно време, за да я убеди.

По-късно, когато вече бе в леглото и очакваше Мариса да се присъедини към него, тя попита:

— За мен беше изненада да чуя, че не обичаш риболова.

— Така ли?

— Но може би не би трябвало да се изненадвам. Ти винаги си ходил за риба заедно с баща си. Чувствата ти от този период на твоя живот сигурно са свързани със съвместните ви занимания.

— Не съм мислил по този въпрос — сви рамене той.

— Мислех също, че смяташ отиването ни в Ница за спешно.

— Нищо не е толкова спешно, колкото желанието ми да бъда с теб — усмихна се той. — Онзи ден сякаш се събудих за нов живот. Бих искал да му се насладя докрай.

Тя стана от малката тоалетка и се приближи към него.

— О, Макс, и ти ли се чувстваш така? Като че ли ни е дадена втора възможност да изгладим отношенията си.

— И аз мисля така.

Той я привлече към себе си и бавно свлече взетата назаем нощница, откривайки тялото й пред жадния си поглед.

— Не мислиш ли, че трябва да се обадиш в службата? Няма да боли, ако научат какво ти се е случило.

Да се обади в службата, докато са на почивка? Какви бяха тези склонности, които беше развил?

Той я целуна зад ухото и надолу по шията.

— Щом мислиш, че трябва, ще се обадя… утре.

Може би утре щеше да си спомня малко повече за живота си. А междувременно смяташе да се наслади на всяка секунда.

 

 

На следващия ден след закуска Мариса дръпна Макс настрани и каза:

— Тази сутрин, докато спеше, реших да се обадя в службата ти вместо теб. Смятах, че шефът ти ще приеме обяснението ми, че си добре, но след като му казах, че си се ударил, той настоя да му се обадиш лично. Дори ми даде друг, директен телефон. Подаде му къс хартия и той намръщено се загледа в него.

Паметта му се подобряваше, както се бе надявал. За жалост, не дотолкова, че да може да разбере значението на всичко, което си спомняше. Продължаваше да вижда нещата сякаш бе дете. Имаше много картини, в които чувстваше самота и отчаяние. Чудеше се защо. Какво лошо се бе случило през детските му години, та оскъдните спомени му причиняваха болка?

Размишляваше много сериозно дали да каже на Мариса за амнезията си, но все още се колебаеше. Щеше ли тя да се разстрои, че не й казал от самото начало? Как ли ще реагира на факта, че няма никакъв спомен за нея преди качването им на кораба? Щеше ли да помисли, че се е възползвал от сегашната ситуация? Според него те двамата току-що се бяха срещнали. Не си спомняше нищо за брака им. Абсолютно нищо.

Не би я упреквал, ако се разстрои. Но с какво би си помогнал, ако й каже? Все пак, би му донесло известно облекчение да обсъди въпроса с някого.

Погледна към листчето, което държеше. Може би разковничето бе точно в него.

Телефонната система на Джордж бе последно постижение на техниката и Макс скоро чу как зазвъня телефонът от другата страна на линията.

— Ало?

— Обажда се Макс, Мариса ми каза, че сте искали да говорите с мен.

— Да. Тя ми съобщи, че си ударил главата си, че си имал мозъчно сътресение, но че сега изглежда си добре. Просто исках да се уверя, че ще можеш сам да се справиш с Хари. В противен случай бих могъл да изпратя помощ, която да ви чака в Ница.

Макс очевидно нямаше начин да се справи с Хари, след като не знаеше кой е той самият. Защо да излага на опасност работата си в името на запазване на тайната?

— Всъщност има малък проблем. Надявам се да мине от само себе си, когато укрепна, но засега съм затруднен.

— Какво има?

— Малко е объркано. Работата е там, че аз… ъъъ, не си спомням нищо.

— Ти — какво?

— Имам някакъв вид амнезия. Искам да кажа, не е толкова силна, че да не знам как да се грижа за себе си или нещо подобно. Но всичко, случило се преди събуждането ми е изтрито от съзнанието ми.

— Макс, на това не бива да се гледа лекомислено. Защо Мариса не спомена нищо, когато ми се обади?

— Тя не знае. Не съм казал на никого, дори на лекаря.

— Как е възможно? След като не си спомняш нищо, защо реши да ми се обадиш?

— Идеята беше на Мариса. Освен това, любезно ми даде и новия номер.

— Значи точно в твоя неподражаем стил ти си решил да се справяш без чужда помощ и без да издадеш нищо.

— Искате да кажете, че поведението ми е съвсем типично за мен, така ли?

— За жалост, да, така е. Ти никога не си отстъпвал. Предполагам, че не ти е казала кой съм?

— Не, каза ми само, че работя за вас.

— Истина е. Слушай сега. Не искам да се правиш на герой. Веднага щом се върнете на брега, вземи първия самолет за Щатите. Трябва да те прегледа специалист. Засега забрави за О’Донъл. Той може да почака. Сега, когато знаем истината, скоро ще можем да се погрижим за него.

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос? С каква точно работа се занимавам?

Последва продължително мълчание.

— Страхувам се, че сега не можем да обсъдим този въпрос.

— Работата ми има ли нещо общо с това, че съм в Европа, на яхтата, притежание на Джордж Олсън?

— Не, не пряко. Но там сте в безопасност. Проверих Олсън внимателно. Той е именно този, за когото се представя.

— Какви са всички тези приказки за безопасност? Снощи Мариса също спомена нещо подобно. Не бих искал да я разпитвам прекалено много.

— Мариса може да отговори на въпросите ти, Макс. Любопитен съм защо си решил да не й казваш за проблема си.

— Не съм сигурен. Просто чувствах, че не бива.

— Винаги съм се доверявал на инстинкта ти, Макс. И сега смятам да му се доверя, независимо от факта, че не си спомняш нищо. Замини за Щатите колкото можеш по-скоро. Може би паметта ти ще започне да се връща дотогава. В противен случай, ще ти бъде оказана наложителна лекарска помощ.

— Сигурно сте прав. Спомням си отделни епизоди, но за момента те нямат никакъв смисъл. Между другото, къде точно се намирате?

— Във Вашингтон.

— Тогава защо всички тук мислят, че сме от Канзас Сити?

— Може би това е една от легендите, които двамата с Мариса сте използвали в миналото.

Легенди? За какво говореше той?

— Страхувам се, че не ви разбирам.

— Съжалявам. Сега не мога да се впускам в подробности. Ще разговаряме отново, когато се върнеш.

Макс затвори телефона и излезе от кабинета на Джордж. Главата му болезнено пулсираше. Трябваше да слезе долу и да си легне. Може би болката щеше да намалее. В противен случай ще поиска няколко таблетки от Хенри.

Болката почти го заслепяваше. Той опипом мина по коридора до каютата и с облекчение влезе вътре. Отпусна се на леглото и направи няколко дълбоки вдишвания, като се опитваше да не мисли за нищо. Точно когато се унасяше в сън, си спомни какъв въпрос бе искал да зададе. Откога беше женен?

Малко по-късно го събуди слаб шум пред вратата. Той тъкмо бръкна под възглавницата за пистолета си, когато осъзна, че влиза Мариса.

Пистолетът му? Защо ли държеше пистолет под възглавницата си?

— Събудих ли те? — попита Мариса. — Извинявай. Мислех, че ще дойдеш при мен на палубата, когато приключиш телефонния разговор.

Той се отпусна на възглавницата. За негова радост болката бе намаляла. Искаше да избегне таблетките. Те притъпяваха сетивата му, а той искаше мозъкът му да е буден. Откъде ли му дойде наум тази мисъл?

— Мариса, трябва да поговорим. — Той седна отстрани на леглото.

Тя се отпусна на близкия стол.

— Какво се е случило? Да не би да има новини от О’Донъл?

— О’Донъл?

— Мислех, че ще разговаряме как да открия Трой, а ти да обезвредиш О’Донъл.

Той поклати глава, сякаш се опитваше да се освободи от някаква примка.

— Има малък проблем и ти трябва да знаеш за него.

— Добре. — Мариса се наведе напред в очакване.

— Ударът в главата малко ме безпокои. Имам някои празнини в паметта и проблеми със сглобяването на нещата.

— Защо не ми каза по-рано?

— Мислех, че всичко ще се оправи, без да има нужда да обяснявам нищо. Искам да кажа, че не съм забравил всичко. — Смехът му прозвуча малко нервно. — Искам да кажа, не съм забравил какво изпитвам към теб.

Тя внимателно се вгледа в него.

— Сигурен ли си? Загубването на паметта обяснява държанието ти през последните няколко дни.

— Наистина съм добре. Не бих искал да се безпокоиш за мен.

Тя бавно се облегна назад.

— Знаеш ли, трябва да призная, че ми хареса поведението ти през последните дни. Припомни ми най-щастливите ни съвместни преживявания.

— На мен също ми хареса.

— Държеше се по-отпуснато и откровено с мен.

— Така ли?

— Да — усмихна се широко тя.

Когато го гледаше по този начин, всичките му мисли изчезваха. Той посегна към нея и тя с готовност му позволи да я привлече към себе си, докато и двамата се проснаха напреко на леглото.

— По-отпуснато, казваш. — Той взе ръката й и я постави на онази част от тялото си, която никак не бе отпусната.

— Нямах представа, че имам такова мигновено въздействие върху теб — разсмя се тя.

— Тогава трябва да съм страхотен актьор. Въздействаш ми всеки път, когато те видя: под душа, в леглото, на закуска, когато правиш слънчеви бани. Срещам огромни трудности да стоя настрана от теб. — Докато говореше, ръцете му бързо сваляха дрехите й.

Тя последва примера му и скоро двамата лежаха без дрехи. Този път Мариса бе по-настоятелна, надвеси се над него и помилва страните му.

— Остави ме аз да те любя — прошепна тя и покри с целувки лицето му.

Макс почувства допира на гърдите й, косата й се разпиля по рамото му, почувства движението на хълбоците й; ръцете и косата й го галеха. При интимния допир на устните й, той почувства, че не му достига въздух.

Достатъчно! Не можеше да издържи повече, без да експлодира! Той я притегли върху себе си и я вдигна, така че да коленичи от двете страни на бедрата му. Постави ръце на талията й и бавно проникна дълбоко в нея. Усети как тя се задъха точно когато я привлече напред, за да опита вкуса на изложените пред него прелестни гърди.

Остави я тя да се движи, като се наслаждаваше на отклика на тялото й при всяко негово докосване с ръце и устни. Колко силно обичаше тази жена. Тя притежаваше всичко, което би искал да притежава съпругата му. Слава Богу, че бе разбрал това някога в мъглявото си и забравено минало.

Когато не можеше вече да се владее, той отново я обхвана през кръста и подчини движенията й на своите — по-мощни и по-бързи. Усетила ритъма, тя потърси устните му и споделеното неописуемо удоволствие сякаш взриви телата им.

Тя се отпусна на гърдите му и силно го притисна към себе си. Той долови силните удари на сърцето й и тежкото дишане. Усещаше възхитителния й аромат около себе си. Чувстваше вкуса й върху устните си. Бавно прокара език по тях, за да се наслади докрай на момента.

Доста по-късно тя вдигна глава и леко се намръщи.

— Макс?

— Ммм?

— Може би не трябваше да влагаме толкова енергия. Как е главата ти?

— Кой го е грижа? Нали останалите части от тялото ми се чувстват прекрасно, благодарение на теб.

— Но аз се тревожа за теб!

— Лекарят каза, че известно време ще имам главоболие и замайване. Ще се оправя.

— Не. Тревожа се за загубата на паметта ти.

— О, за това ли?

Тя се плъзна до него и подпря главата си с ръка.

— Да, за това — мушна го тя с показалец в стомаха и сякаш омагьосана от допира, започна да чертае кръгове по гърдите му, наслаждавайки се на чувствителната му кожа. — Макс!

— Хмм?

— Какво си спомняш за О’Донъл?

— Не много — призна той.

— Не си ли спомняш, че е предател и може би по негова вина са убити няколко от твоите хора?

Опита се да не реагира физически на думите й, докато мозъкът му се опитваше да направи нужните заключения. Неговите хора? Убити? Предател?

Каквато и да беше работата му, явно бе опасна. Знаеше, че работи във Вашингтон. Хрумна му ужасна мисъл. Да не би да е бос на някаква банда? Не! Не би могъл. Нямаше начин. Реакцията му към идеята не би била толкова отрицателна.

— Разкажи ми за О’Донъл.

— Спомняш ли си, чух го да казва, че ще се погрижи за някого. Възможно е да е замесен в транспортирането на изчезнали произведения на изкуството и контрабанда на други забранени стоки.

— Но не знаем със сигурност, така ли?

— Да. Първо, трябваше да ме измъкнеш от района. После аз продължавам да търся Тими. — Тя замълча. — Помниш ли Тими? — Той поклати глава. — Тими е моят племенник, съпругът на сестра ми може да го е отвлякъл.

— Ти го търсиш? — изрече той, ужасен от мисълта, че съпругата му може да се занимава с нещо толкова опасно.

— Аз съм единственият човек, на когото сестра ми може да разчита — отвърна тя.

Макс усети в тона й известно оправдание и се зачуди дали не са спорили по този въпрос.

Никак не би се учудил. Всичко се връзваше. Тя беше казала, че възнамерява да търси Тими. Той се бе противопоставил, но тя все пак беше тръгнала. Той я бе последвал и тъкмо навреме, за да я измъкне от този тип, О’Донъл.

Беше независима и той не биваше да й отнема свободата. Очевидно тя вярваше, че трябва да се стори нужното, независимо от последиците. Възхищаваше й се за това… До известна степен. Просто трябваше да се научи да я убеждава с повече деликатност. Или може би вече бе научил урока си. Изглежда наистина беше работохолик. Трябваше да прекарва повече време в дома си.

Може би това мозъчно сътресение му беше необходимо! Изглежда поне го бе пробудило към нов живот!