Анет Бродрик
Когато любовта заговори (12)

Единадесета глава

„… Татко, защо ме изостави? Мамо, къде си? Татко, кога ще се върнеш, за да отидем за риба? Ще те чакам, за да дойда с теб. Никога няма да отида с друг, татко. Само с теб! Аманда? Ела тук, сладур. Ела при Макси. Виж, мамо! Тя може да ходи! Гледай, идва при мен, мамо…

… Остави ме на мира! Ти не си моето семейство! Аз нямам семейство. Иди да играеш със собствените си деца! Не ме докосвай. Просто ме остави на мира. Не, не искам да играя с другите. Няма да облека тези глупави дрехи. Не ме интересува откъде са. Мога да купувам собствените си дрехи. Просто ме остави на мира!

… Не ме интересува какво мислиш! Не съм взел глупавите ти обеци. Защо са ми? Защо винаги разпитваш мен, когато нещо липсва…?

… Не ме интересува кое време е. Ще се прибирам вкъщи, когато намеря за добре. Не си ми шеф! Махай се от стаята ми. Нямаш право да ровиш из нещата ми. Нямаш право! Не може ли човек да има малко личен живот…?

… Недей да се перчиш пред мен, Хулио. Не съм впечатлен. Ти си само дребен непрокопсаник. Справял съм се с много по-яки от тебе. А сега се махай! Слушай, тази стая е моя! Чуваш ли? Може да не е голяма, но плащам наем, така че махай се!

… О, Джони, не мога да се върна в училище. Беше твърде отдавна. Не съм учил вече толкова дълго време. Дай ми почивка, Джони…

… Хей, Джони! Само исках да ти съобщя новината. Приет съм в Калифорнийския университет. Да, без майтап. Какво ще кажеш? Дали ще свикна с живота в студентското градче…?“

 

 

— Макс, чуваш ли? Аз съм, Мариса. О, Макс, моля те, дръж се! Знам, че ти е трудно. Знам, че си тежко ранен, но аз имам нужда от теб… И Тими има нужда от теб! Искам отново да си добре, да мога отново да викам по теб. Искам отново да те видя разгневен. Заслужавам го! Аз те забърках в тази каша. О, Макс, моля те, не се предавай!

— Макс? Аз съм, Джоел. Наистина се чувствам отвратително. Предполагам, че доста дълго бях вън от играта. Дори не помислих да го прегледам за скрито оръжие. Много бърз беше.

— Виж, всички момчета са тук, за да видят как си. Трябва да тръгвам, за да могат и те да те видят. Дръж се, приятел. Можеш да се справиш. Ти си най-жилавият в групата!

 

 

— Както виждате, има доста голяма рана в гръдната област. Куршумът е минал на милиметри от сърцето. Пробит е белият дроб, но ще се оправи. Преживял е операцията, което само по себе си е чудо. Загубил е много кръв. Щом се е стабилизирал, са го прехвърлили със самолет в нашата частна клиника. Съвсем наскоро е преживял силно мозъчно сътресение, което значително е отслабило организма. Чудо е, че все още е жив.

 

 

„… Когато любовта заговори, Макс, се случват чудеса…“

„… Чудо е, че е преживял операцията… Чудо е, че все още е жив…“

„… Любовта прави чудеса, Макс. Просто трябва да повярваш в тях…“

„… Дръж се, приятел. Можеш да се справиш. Знам, че можеш…“

„… Тими очаква да те види, Макс. Той наистина има нужда от теб. Аз също, любов моя. Аз също…“

„Излез си поиграй, Макси. Мама трябва да сложи бебето да спи… Да, можеш да нахраниш сестра си, но се опитай да не цапаш много… Гледай тук, Макс. Не мърдай. Искаме да ви снимаме двамата заедно. Ето, сега. Това е… Няма да има училище през следващите три месеца? Не е ли чудесно? Възможност да се играе всеки ден. И когато се върнеш в училището през септември, ще бъдеш вече голям второкласник. Не след дълго ще пораснеш голям и висок колкото баща си… Мама те обича, скъпи…“

„… Хей, големия, татко също те обича. Виж, Аманда също те обича…“

„… Обичам те, Макс! Обичам те… Любовта прави чудеса. Ти ще се справиш…“

 

 

Когато Макс отвори очи, ярката светлина от лампите го заслепи. Той замижа и остана така дълго време. Или поне така му се стори.

Вторият път, когато отвори очи, стаята беше тъмна. Огледа се. Беше сам. Чуваше се неясен звук на течаща вода, както и ритмично пиукане някъде наблизо.

Беше жив и прикачен към различни апарати. Зачуди се кое време е, но преди да разбере, отново заспа.

Следващия път, когато се събуди, видя Мариса. Бе седнала до леглото и държеше ръката му. Опита се да я стисне и разбра колко е слаб. Лекото му движение привлече вниманието й и тя сведе поглед към него.

— Здравей — прошепна тя.

Опита да се усмихне, но устните й само се изкривиха в гримаса. Изглеждаше ужасно. Беше бледа и имаше тъмни сенки под очите. Бе отслабнала и скулите й бяха изпъкнали неестествено.

Той облиза устни, за да ги навлажни.

— Май ми стана навик да се изтягам в разни легла. — Гласът му прозвуча дрезгаво — отдавна не бе говорил.

— Как си?

Той също опита да се усмихне, но не беше сигурен дали е успял.

— Като застрелян.

— Извинявай… — промълви тя.

— Ти не си виновна.

— О, аз съм виновна! Аз те забърках в тази каша!

— Не. Беше част от работата ми. Какво стана, след като припаднах?

— Приятелите ти щяха да разкъсат Хари на парчета. Изстрелите привлякоха хората отвън и те пристигнаха на бегом. Сигурно е имало поне двадесет души, изпратени за тази операция.

Той затвори очи, размишлявайки над решението на шефа си. Оуби-уан бе повикал всички оперативни работници, които бяха наоколо. Значи все пак не бе повярвал напълно в уверенията на Макс, че ще се справи. Но съществуват случаи, когато се радваш, че не са ти повярвали.

— Защо не опиташ да поспиш? — прошепна тя.

— Трябва да знам какво се е случило.

Тя погали ръката му.

— Някои от хората ни се заеха с Хари, а останалите решиха да те откарат в болница. — Тя погледна встрани, после върна поглед към него. — Въпреки че Хари бе внимателно претърсен, очевидно е имал скрита капсула с цианид. Намериха го мъртъв в килията на следващата сутрин.

И така, всичко бе свършило. Хари бе мъртъв, а контрабандният канал, който се мъчеха да открият толкова дълго, беше ликвидиран.

— Какво стана с Трой?

— За нещастие, попадна в престрелка между нашите хора и тези, които докараха пратката, и беше убит.

— Как прие сестра ти тази вест?

— За нея беше шок, разбира се. Ала каза, че изпитва известно облекчение. Преди време бе открила, че той не е същият човек, за когото се бе омъжила. Напоследък не се разбираха. Тя се страхуваше от него, а той ясно й бе дал да разбере, че няма да се разведе.

— Не се учудвам. Не е искал финансовото му състояние да бъде проучено.

Тихото отваряне на вратата ги накара да вдигнат очи. Влезе сестрата.

— Господин Морън, имате нужда от почивка. Мониторите показват ускоряване на пулса. — Тя се усмихна на Мариса. — Сигурна съм, че ще разберете.

— Ще се върнеш ли? — попита той, като опита гласът му да звучи безгрижно.

— Да — беше краткият отговор. Той се усмихна и незабавно заспа.

За първи път, откакто Макс бе ранен, Мариса бе изпълнена с надежда, когато излизаше от болницата. Никога нямаше да забрави ужаса на случилото се и последвалите кошмарни дни и нощи, през които се питаше дали той ще оживее.

Вече нямаше причина да стои тук. Всъщност трябваше да се върне в Сиатъл при Тими, макар Айлийн да настояваше, че той е добре при нея.

Макс имаше право — Тими е бил върнат при Айлийн ден след заминаването на Мариса. С въодушевление разказвал как си е играл в склада на Трой. Той така и не бе разбрал какво се беше случило.

Най-после Макс знаеше за съществуването на Тими. Искаше й се да бе научил за сина си по друг начин, но сега нямаше смисъл да съжалява.

Когато Макс се възстановеше, щяха да поговорят за срещата му с Тими. Синът им бе толкова контактно малко момче, че вероятно щеше да приеме баща си без проблеми.

Проблемът беше с какви чувства щеше да отвърне на детето Макс. Тя знаеше, че през по-голямата част от живота си е бил самотен. Никога не бе позволил някой да се сближи с него. Дали съществуването на сина им щеше да го промени? Само времето щеше да покаже…

 

 

Макс се чувстваше слаб като новородено бебе и това никак не му беше приятно. Всичко го дразнеше, а най-вече — настойчивата жизнерадост на сестрите. Когато вратата се отвори, той се намръщи.

— Каква картинка на жизнерадостно възстановяване си само! — каза Мариса, като се приближаваше.

— Писна ми от жизнерадост!

— Виждам, че си се пооправил.

Той седеше в голям мек стол до прозореца.

— Но не достатъчно бързо, за да съм доволен.

— Охо, днес наистина си във форма.

— Моля те, не започвай и ти. До гуша ми дойде от жени, които се опитват да ми нареждат какво да правя.

Тя се усмихна и седна на стола до леглото.

— Знам. Свикнал си ти да бъдеш този, който издава заповедите. Когато си от другата страна, не е много забавно.

Той скръсти ръце и я изгледа гневно. Тя обаче продължи да се усмихва и той омекна.

— Какво си сложила?

Тя погледна надолу към роклята си, която бе купила предишния ден. Беше принудена да си набави малко дрехи, докато й изпратят багажа от Барселона в Сиатъл. Тъкмо отвори уста, когато той я прекъсна:

— Не, не роклята. Говоря за парфюма ти.

— Просто той ми е попаднал под ръка. Защо?

— Ей така. Напоследък изглеждаш по-отпочинала. Как се чувстваш?

— Откакто състоянието ти се подобри, малко по-добре.

Те се втренчиха един в друг, после Макс отмести поглед.

— Няма нужда да бездействаш тук. Не трябва ли да си с Тими?

— Да, това е едно от нещата, които съм дошла да ти кажа. Трябва да се върна в Сиатъл. Скоро започва учебната година и трябва да подготвя лекциите си.

— Значи си дошла да ми кажеш довиждане?

— Точно така. И да те поканя да ни посетиш, когато се почувстваш по-добре.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо не?

— Ти имаш свой собствен живот. Двамата с Тими се справяте чудесно и без мен. Няма причина да се намесвам в живота му.

— Макс?

— Какво?

— Казах на Тими, че си му баща, че си бил ранен и че ще остана тук, докато се уверя, че животът ти е вън от опасност.

— Какво си направила?! Защо? И то точно сега! Преди изобщо не си беше дала труд да му кажеш за мен, така че защо…

— Не му бях казала, защото съм страхливка. Избягах от ситуацията, с която не знаех как да се справя. Надявам се, че съм станала по-зряла. Освен това, нещата вече са по-различни.

— Какво имаш предвид?

— Знам какво изпитваш към мен — усмихна се тя.

— Е? — попита той враждебно.

— Макс, много те обичам! Разбирам, че нямаш причина да ми се доверяваш или да вярваш в любовта, но аз имам достатъчно вяра и за двама ни. Най-важното е, че си жив. Останалото може да се поправи. — Стана и се приближи до него. — Казват, че раздразнението е признак на възстановяване. Ако наистина е така, състоянието ти очевидно се подобрява. — Наведе се и нежно го целуна по устните. — Пази се. Обади ми се, когато можеш. Надявам се, че скоро ще ни посетиш.

Проследи я с поглед, докато излезе от стаята. Докато си отиде от живота му! Искаше да й изкрещи да го остави на мира. Нямаше нужда от нея! Нямаше нужда от никого. Беше свикнал да бъде сам. Предпочиташе да е сам!

Болката в гърдите му напомни за раната. Но щеше да я преживее и да продължи живота си по същия начин. Нищо не се беше променило. Абсолютно нищо!