Анет Бродрик
Когато любовта заговори (2)

Първа глава

Пронизителен звън разкъса нощната тишина. Макс слепешком напипа слушалката.

— Ало! — Не се беше разсънил и обикновено дрезгавият му глас прозвуча заплашително.

— Макс?

Гласът от другата страна на линията бе твърде тих, за да го разпознае, но безпогрешно долови, че въпросът не търпи отлагане. Някой от агентите му имаше нужда от помощ.

Изправи се на лакът и запали нощната лампа. Във Вашингтон бе почти полунощ. Не беше късно, но Макс бе имал тежък ден. Беше загубил още един от хората си — напоследък тези случаи тревожно бяха зачестили. Цял ден се бе занимавал с разследването и си беше легнал преди по-малко от два часа.

— Кой се обажда?

Точно когато тя отговори, в слушалката се чу ужасно пращене. Обзе го смразяващото чувство, че отново ще чуе лоши новини за някой от хората си. Спусна крака и седна в леглото. Щом пукотът премина, той заговори:

— Не можах да чуя името ти. Би ли го повторила, а също така и откъде се обаждаш? — Той грабна лист и химикалка.

— На телефона е Мариса Стивънс, Макс. В Барселона съм. Знам, че не се разделихме в много добри отношения, но тази вечер се натъкнах на нещо, с което не мога да се справя. Имам нужда от помощта ти!

Когато осъзна кой се обажда, той се почувства като след изненадващ удар в корема. В съзнанието му нахлуха спомените. Дори гласът й бе достатъчен, за да събуди поток от най-различни емоции. Лицето й изникна пред него, сякаш се бяха разделили едва вчера: раздалечени, леко дръпнати зелени очи; предизвикателна, обезоръжаваща усмивка и буйни, огненочервени къдрици — мълчаливо доказателство за темпераментен и независим характер. Последното нещо, което очакваше от Мариса Стивънс, бе зов за помощ!

— Кажи ми от какво имаш нужда.

— Дрехи за преобличане и място, където да се скрия. Случайно чух разговор между двама мъже, които не би трябвало да бъдат видени заедно. Те едва ли биха искали да повторя пред някого това, което чух. — След кратко мълчание, тя продължи: — Облечена съм във вечерна рокля и ще изглеждам доста подозрително, когато само след няколко часа улиците се изпълнят с хора. Не смея да се върна в хотела, защото може да ме чакат там. — Отново последва пауза. — Трябва да напусна Испания, но нямам представа как да го направя, без да ме открият.

Той потърка чело, разсънвайки се окончателно. Барселона, промърмори, като се опитваше да си спомни безопасно място, където тя би могла да отиде. Изведнъж в паметта му изникна едно лице. Сантяго беше роден в малко рибарско селце, недалеч от Барселона. Макс бе ходил там неведнъж, за да се среща с него.

— Мариса? Познавам една жена в този район, която би могла да ти помогне. — Той й обясни как да стигне до рибарското селце. — Нямам новини от Тереза вече няколко години, откакто почина синът й, но съм сигурен, че ще ти помогне. Понеже няма телефон, не мога да й се обадя и да я запозная със ситуацията. Когато пристигнеш, обясни, че аз те изпращам и че съм помолил да останеш там, докато някой се свърже с теб.

— Благодаря ти, Макс. Много съм ти задължена!

— Какво правиш в Испания?

— Това е дълга история.

— Не работиш за нас вече няколко години, а Испания е доста далече от Сиатъл. Какво е станало, че си попаднала в опасност?

Последва кратко мълчание.

— Нямах представа, че знаеш къде живея и с какво се занимавам.

— Винаги съм знаел, Мариса. — Отново последва мълчание, после Макс каза: — Не отговори на въпроса ми. Щом ще помагам, бих искал да знам какво става.

— Опитвах да се свържа с един мъж от Сиатъл. Проследих го до Барселона. Преди да успея да говоря с него, случайно чух разговора му с друг мъж, когото познавах преди много години. Разговорът беше доста компрометиращ. Когато опитах да избягам, те ме чуха и се страхувам, че ме познаха.

— Можеш ли да назовеш имена?

— Мъжът, когото проследих, се казва Трой Чейзън. Въпросът е личен. Другият май е бивш агент. Работили сме заедно в няколко мисии.

— Как се казва?

— Хари О’Донъл.

— Хари все още е в агенцията, Мариса.

— О, Господи, положението е по-сериозно, отколкото предполагах!

— Какво имаш предвид?

— Двамата планират прехвърляне на стока с кораб. По реакцията им, когато ме откриха, съдя, че става дума за контрабанда.

— Благодаря за сведенията. Може би ще се окажат изключително ценни за случая, по който работя от доста време. Ще видя какво още бих могъл да открия.

— Трябва да намеря Трой.

— Независимо, че сега си заплаха за него?

— Не мога просто да се предам — въздъхна тя. — Твърде важно е!

— Бих могъл да ти помогна.

— Не! Мисля, че ще се справя сама.

— Тогава защо ми се обади?

— Ако успееш да ме измъкнеш от Испания, ще мога да се свържа с Трой. Чух, че той и Хари ще се срещнат отново в Ница. След като говоря с Трой и получа необходимите сведения, обещавам да стоя настрана.

— Ако той се занимава с контрабанда, подозирам, че няма да ти стисне ръката, нито ще ти помаха сърдечно за довиждане, Мариса. Знаеш го не по-зле от мен.

Той усети ридание в гласа й.

— Трябва да опитам, Макс! Не мога да се откажа! Благодаря за помощта! — Затвори, преди той да успее да каже каквото и да било.

Макс разочаровано се втренчи в слушалката. Мариса беше най-своенравният, най-вбесяващият и твърдоглав агент, с когото някога бе работил, а това вече беше прекалено! Би трябвало да се радва, че тя напусна агенцията и че се намира на цял континент разстояние от него!

Затвори телефона и посегна за пура. По време на краткия разговор, той току-що бе научил името на поне един от възможните предатели в групата, както и името на участник в контрабандна организация, която преследваха от години. Мариса се беше натъкнала на ключа, който може би щеше да отвори много врати, водещи към виновниците.

Трой Чейзън. Мариса бе казала, че трябва да уреди с него личен въпрос. В какво, по дяволите, се беше забъркала? Но какво го засягаше?

Опита да пропъди тези мисли. Каквото и да бе имало между него и Мариса, беше свършило внезапно преди шест години. Не се гордееше с начина, по който се бе справил със ситуацията. Това беше единственият случай в кариерата му, когато бе загубил обективността и професионализма си — качества, необходими за оцеляването на всеки агент.

Не му бе убягнала иронията на последвалото повишение. По онова време обаче той беше емоционално обвързан с нея.

Сега, шест години по-късно, тя се връщаше в живота му, макар и временно. Погледна часовника си. Беше почти един сутринта, но той трябваше да си отговори на някои въпроси. Ако Хари бе предател, работата им беше изложена на риск. Усети как го обзема гняв. Нямаше нищо по-опасно от агент, обърнал се срещу своите!

А изглежда, Мариса бе попаднала в доста заплетена и опасна ситуация…

 

 

Няколко часа по-късно Макс беше в кабинета на началника си. Това бе човекът, който преди шест години го беше превърнал от обикновен агент в ръководител на специалния екип. В мислите си Макс го нариташе Оуби-уан герой от популярна научнофантастична серия, който се появяваше под формата на дух по време на голяма опасност, и помагаше със съвет или окуражаваше героите. В момента Макс наистина се нуждаеше от съвет. Информацията, която бе събрал през последните няколко часа, беше много обезпокояваща.

За двадесет години работа в агенцията, се чудеше дали не е започнал да губи интуицията си. Как му бе убегнало нещо, което изглеждаше толкова очевидно сега, когато липсващите парченца бяха на място?

Беше започнал да преразглежда докладите на Хари за последните три години. Сега, когато знаеше какво да търси, мозайката започваше да се подрежда. Хари им бе давал фалшива информация, която отклоняваше агентите им от мястото на доставка на контрабандата. Всеки път, когато някой от оперативните работници се приближеше твърде близо до източника, биваше елиминиран.

Макс се бе добрал до секретните досиета, за да научи каквото е възможно за Трой Чейзън. Беше разбрал доста за финансовото му състояние. Чейзън бе преуспяващ бизнесмен, чиито основни пунктове за внос и износ бяха разположени в Сиатъл и Вашингтон, но всичките му сделки изглеждаха законни.

Все още не бе открил връзката между Чейзън и Мариса и не харесваше посоката, в която течаха мислите му. Ако тя имаше любовна връзка с него, щеше ли да му съобщи изобличаващата информация? Възможно ли беше толкова да се е променила през последните няколко години? Нямаше представа. Но, по дяволите, имаше намерение скоро да разбере!

— Ти настоя за тази среща, Макс — прекъсна мислите му Оуби-уан, давайки ясно да се разбере, че не желае да си губи времето.

— Да, сър. Късно снощи получих информация, която хвърля известна светлина върху провалите на агентите ни.

— Сигурен ли е източникът?

— Да, така мисля. Мариса Стивънс. Някога работеше в агенцията.

— Мариса… Хм. Последният ти случай като оперативен работник беше заедно с нея, нали?

Тъй като шефът му имаше феноменална памет, Макс сметна въпроса за риторичен, но все пак отговори:

— Да, сър.

— Тя напусна скоро след повишението ти.

— Да.

— Защо?

— Защото отказах да я изпращам в акции.

— Защо?

— Защото смятах, че ще бъде по-полезна за агенцията като специалист в своята област.

— И каква е нейната област?

— Културата на Югоизточна Азия.

— Тя отказа, така ли?

— Да. Настояваше да продължи като оперативен работник. Възпротивих се и тя подаде оставка. — Макс си наложи да запази спокойствие.

— С какво се е занимавала, след като напусна?

— Според нашето досие се е преселила в Сиатъл, защитила е докторат и сега преподава в университета.

— Как Мариса е попаднала на информация, свързана с един от нашите агенти?

— Тя е в Испания и случайно се е натъкнала на Хари О’Донъл, който не би трябвало да бъде там. Чула е доста компрометиращ разговор.

— Имаш ли представа защо Мариса се е обърнала точно към теб, своя безцеремонен шеф, за да докладва за предател измежду нашите агенти? Да не би напоследък да е по-благоразположена към теб?

— Не, както ще разберете по-нататък — отвърна Макс сухо. — Не съм добре запознат със ситуацията, но имам намерение да го сторя съвсем скоро.

— О’Донъл, така ли? Виж ти, виж ти. — Оуби-уан вдигна вежди. — Няма да се учудя, ако се сблъскаш с доста неприятности при залавянето му. — Той допря върховете на пръстите си и се загледа в тях. — Новините не са много добри, Макс. Хари е един от най-добрите ни агенти. Какво мислиш да правиш?

— Да го намеря.

— Как?

— Засега Мариса е в безопасност, скрила се е в малко рибарско селце на испанския бряг. Искам да я измъкна оттам и да я върна в Щатите. След това имам намерение да отпътувам за Ница и да се срещна с Хари.

— Сам?

— Ако се налага.

— Страхотен план… Господи! Представям си те как препускаш, за да спестиш всяка секунда. Имам нужда от теб тук, Макс. Изпрати някой друг.

— Размишлявах над този въпрос, сър. Но в момента не знам на кого бих могъл да се доверя. Възможно е Хари да не работи сам.

— Хм. — В продължение на половин минута шефът му го изучаваше. — Предполагам, ще мога да се лиша от присъствието ти за няколко дни.

— Значи сте съгласен да замина?

— Да кажем, че не възразявам срещу преценката ти на ситуацията. Много добър професионалист си и ако някой може да обезвреди Хари, това си ти. Положението е доста деликатно. Измяната на националните интереси е неприятна работа. Който и да се заеме с Хари, ще трябва много да внимава. Не може да подценяваме такива хора.

— Никога не съм ги подценявал.

— Знам. Затова се намираш на сегашния, си пост. Постарай се скоро да се върнеш и да продължиш работата си.

— Да, сър. — Макс се изправи, доволен, че е успял да постигне целта си.

— О, Макс, щях да забравя. Предай много поздрави на Мариса!