Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (9)

ГЛАВА 1

Едва когато чух равномерното потропване на колелетата, се успокоих окончателно. Всъщност не — не окончателно. Кой би се успокоил в такава ситуация? Но все пак си върнах способността да мисля свързано.

Не се уплаших, когато онова същество от парка ми се нахвърли, чупейки храстите. Изобщо. Нямам никаква идея как намерих нужните думи. Затова пък по-късно, вече на задръстения от нощуващи маршрутки площад пред гарата навярно учудих много хора със своята олюляваща се походка. Опитайте се да вървите уверено, когато коленете ви се подгъват!

Дяволска работа. Нощния патрул… Какво исках да кажа с това? А онзи, озъбеният, веднага заскимтя и изпълзя назад, в храстите.

Отпих още веднъж от бирата и за пореден път се опитах да осмисля случилото се.

И така, бях излязъл от къщи…

Стоп.

Оставих смаяно бутилката на масичката. Вероятно в момента изглеждах доста глупаво, но нямаше кой да ме види — бях сам в купето.

Стоп.

Изведнъж осъзнах, че изобщо не помня собствената си къща.

И изобщо не помня нищо от досегашния си живот. Спомените ми започваха там, в пронизващо студения зимен парк, няколко секунди преди нападението. А всичко преди това беше забулено в мрак. По-точно дори не мрак, а странна сива пелена — лепкава, гъста и почти непроницаема. Сив-сив, носещ се на кълба сумрак.

Нищо не разбирах.

Разгледах купето със смес от уплаха и объркване. Купе като купе. Масичка, четири легла, кафява пластмаса, тъмночервена изкуствена кожа. Зад прозореца от време на време се плъзгаха нощни светлинки. На съседното легло беше сакът ми…

Сакът!

Осъзнах, че нямам никаква представа какво има в сака ми. Би трябвало да са разни вещи. А по вещите можех да разбера много. Или да си спомня. Например, защо отивам в Москва. Кой знае защо, бях чел някъде за това или пък съм го чул от някого.

В следващия момент се сепнах и бръкнах под пуловера си, защото се сетих, че в левия ми горен джоб е паспортът. Да започнем с името, пък после току-виж сме си спомнили и останалото.

Погледнах със смесени чувства снимката върху жълтеникавата страница, изпъстрена със странни спирали. Лицето беше същото, което винаги — може би от трийсет години, а може би за първи ден — бях свикнал да отъждествявам с моето единствено и неповторимо „аз“.

Лицето си оставаше познато до най-дребните подробности. От белега на скулата до рано появилите се прошарени кичури в косата. Но да оставим настрана лицето. В момента не се интересувах най-много от него.

Името.

Виталий Сергеевич Рогоза. Дата на раждане — 28 септември 1965 година.

Място на раждане — град Николаев.

Обърнах страницата и прочетох същото на украински, като същевременно се уверих, че полът ми е мъжки, а паспортът е издаден от организация с рядко срещана дълга абревиатура — РО НГУ УМВД^[1] на Украйна. Страницата „Семейно положение“ беше девствено чиста. Въздъхнах с нещо средно между облекчение и разочарование.

По-нататък следваше вечното бреме и проклятие за всеки бивш съветски гражданин — адресната регистрация. Град Николаев, улица „Чайковски“ номер 28, апартамент 28.

Виж ти, отново двайсет и осем, и то два пъти.

И в този момент асоциациите наистина започнаха да се задействат и аз си спомних, че тази сграда е на ъгъла на „Чайковски“ и „Младогвардейска“ и че до нея се намира двайсет и осмо училище (отново това число!). Спомних си всичко, ясно и ярко, включително изсъхналата топола под собствения ми прозорец — жертва на химическите експерименти на хлапето от горния етаж. С какви ли гадости не беше заливал от прозореца си многострадалното дърво! Спомних си как пиянствахме преди пет години в съседния апартамент, при доцента и как тогава някой лекомислено изгони съседката от долния етаж, която беше дошла да се оплаква от шума. А се оказа, че тя е арменка, съпруга на някаква важна местна клечка, и когато арменците дойдоха и започнаха да ни пердашат, се наложи да се измъквам през малкото прозорче на съседната стая, защото останалите прозорци не се отваряха, и да се спускам по улука. Когато видяха, че един от пияниците се измъква от обсадения апартамент, арменците се кротнаха и в края на краищата успяхме да се разберем с тях по някакъв начин. Спомних си и за горчивината и смайването си, когато отидох да повикам на помощ местните си приятелчета, с които неведнъж бяхме пили заедно из близките кръчми, и никой не тръгна с мен.

Откъснах се от необичайно ярките картини.

Така, значи все пак съм имал минало? Или това бяха само спомени, зад които не стоеше нищо?

Ще видим.

От паспорта научих още съвсем безполезната за момента информация, че съм „реализирал правото си на безплатна приватизация на жилище с площ (площта не беше посочена) при норма от 24,3 метра“.

И това беше всичко.

Замислено прибрах документа в джоба си — същия, на гърдите, левия — и внимателно погледнах сака си. Какво ще ми помогнеш да си спомня, черно-зелен спътнико, с отвъдокеански надпис „FUJI“ върху издутата тъкан отстрани?

Дано да ми помогнеш да си спомня нещо…

Дръпнах ципа, който тихо затананика. Отворих сака и погледнах вътре.

Най-отгоре в найлонова торбичка имаше четка за зъби, тубичка „Блендамед“, две евтини бръснарски ножчета за еднократна употреба и черно шишенце, очевидно с одеколон.

Извадих ги върху леглото.

В следващата торбичка намерих топъл вълнен пуловер, явно ръчно плетен. Оставих и него настрана.

Две-три минути рових из торбичките — чисто бельо, тениски, носни кърпи, топла карирана риза…

Аха, ето и нещо, което не е дреха.

Малък мобилен телефон с антенка, в кожен калъф. Паметта ми реагира веднага: „Когато пристигна в Москва, трябва да си купя карта…“

Зарядното устройство също беше там.

И най-накрая, на самото дъно, намерих още една торбичка. С някакви плоски неща.

Когато погледнах вътре, се вцепених. В най-обикновената найлонова торбичка с полуизтрита и по тази причина абсолютно неузнаваема рисунка, лежаха пачки с банкноти, наредени на два пласта. Американски долари. Десет пачки. Стодоларови банкноти. Това правеше сто хиляди.

Ръката ми сама се пресегна към вратата и провери дали е заключено.

А откъде имам това, мамка му? И как ще пренеса тези купища пари през границата? Впрочем, можех да бутна на митничарите по стотачка — със сигурност ще ме оставят на мира.

Тази находка на практика не пробуди нищо в паметта ми, освен мисълта за високите цени в московските хотели.

Все още втрещен, аз прибрах всичко в сака, дръпнах ципа и сложих багажа на долното легло. И леко се зарадвах, че до бутилката с бира стои още една, неотворена.

Новините явно трябваше да се полеят с успокоително.

Обаче, неясно защо, това успокоително ми подейства повече като сънотворно. Очаквах, че ще ми се наложи да лежа дълго, заслушан в потропването на колелетата, примижавайки от внезапно заслепяващата ме за няколко секунди светлина и отдаден на мъчителни размисли.

Нищо подобно. Още преди да допия втората бутилка бира, аз се свлякох на леглото, върху одеялото — така, както си бях облечен — и заспах.

Може би бях стигнал прекалено близо до нещо забранено в спомените ми?

Не знам.

Когато се събудих, навън беше изгряло студеното зимно слънце. Влакът беше спрял. От коридора долитаха отегчени официални гласове: „Здравейте, ние сме от руската митница. Носите ли оръжие, наркотици или валута?“. Отговорите бяха не чак дотам отегчени и предимно неразбираеми.

После на вратата се почука. Аз се пресегнах и отворих.

Митничарят се оказа пълен червендалест мъжага с очи, които поради затлъстяването бяха заприличали на цепки. Кой знае защо, когато се обръщаше към мен, той свърна встрани от утъпканата пътека и просто се осведоми, без никаква официалност:

— Какво носим? Дайте си багажа…

После огледа внимателно купето. Качи се на стълбичката и огледа багажника под тавана. И чак тогава спря погледа си върху самотно замрелия на долното легло сак.

Аз се надигнах и седнах на леглото все така безмълвен.

— Отворете сака, моля — настоя митничарят.

„Нима имат толкова силен нюх?“ — помислих си мрачно и послушно дръпнах ципа.

Торбичките една по една се озоваха на леглото. Когато дойде ред на тази с пачките, митничарят видимо се оживи и машинално затвори вратата на купето.

— Така, така, така…

Вече се подготвях да изслушам лицемерна тирада за законите и дори да прочета абзац от книжката, който, както всеки закон на хартия, е написан с разбираеми думи, но няма абсолютно никакъв смисъл като цяло. Да изслушам, да прочета и обречено да попитам: „Колко?“

Но вместо това аз се пресегнах мислено с ръка към главата на митничаря, докоснах разума му и прошепнах:

— Върви… Върви по-нататък. Тук всичко е наред.

Погледът на митничаря веднага стана тъп и празен като митническите закони.

— Да… Лек път…

Той се обърна сковано, отключи с изщракване вратата и се измъкна в коридора, без нито дума повече. Много приличаше на кукла. Послушна дървена кукла във властта на сръчен кукловод, който дърпа конците.

Само че кога успях да стана сръчен кукловод?

Влакът потегли след десет минути и през цялото това време аз се питах: какво става с мен? Не знам какво правя, но правя точно каквото трябва. Първо съществото в парка до завода, сега този внезапно оглупял митничар…

И защо, по дяволите, съм тръгнал за Москва? Какво ще правя, когато сляза от влака? Къде ще отида?

Кой знае защо постепенно ставах все по-сигурен, че всичко ще се изясни в нужния момент. Именно в нужния — не по-рано.

Жалко, че увереността ми не беше пълна.

Проспах по-голямата част от деня. Може би това беше реакция на организма ми — отдаване на дължимото на неочаквано дошлите отговори и умения. Как успях да разкарам митничаря? Пресегнах се към него, усетих мътната малиненочервена аура със зелен участък във формата на доларов знак… И успях да коригирам желанието му.

Според мен хората не могат така. Но какъв съм аз, ако не съм човек?

А, да. Аз съм Различен. Казах тоба на Върколака в парка. Между другото, едва сега осъзнах, че в парка ме е нападнал именно върколак. И си спомних аурата му, този жълто-червен пламък на Лова и Глада.

Изглежда, постепенно се измъквах от мрака. От пропастта. Върколакът беше първото стъпало. Митничарят — Второто. Интересно, дълга ли беше стълбата? И какво щеше да се разкрие пред мен там, на върха?

Засега въпросите бяха доста повече от отговорите.

Събудих се окончателно, след като вече бяхме минали Тула. Купето продължаваше да е празно, но сега разбрах, че сам съм пожелал това. Разбрах още, че моите желания в този свят обикновено се сбъдват.

 

 

Перонът на курската гара бавно плуваше покрай прозореца. Аз, вече облечен и готов, стоях в купето и чаках влака да спре.

Бях в Москва. Но засега още не бях наясно какво да правя.

Както обикновено, най-нетърпеливите пътници вече бяха успели да задръстят коридора. Но аз щях да ги изчакам — нямаше закъде да бързам. Така или иначе трябваше да чакам, докато съживилата се памет ми подскаже нещо, пришпорвайки ме, както колар — мързеливото си муле.

Влакът се помръдна за последен път и спря. Разнесе се дрънчене на метал, опашката от моментално оживили се хора потегли, бавно-бавно измъквайки се от вагона. Както винаги — загрижени възгласи, поздрави, опити за промъкване обратно в купето за багажа, който някой не е успял да изнесе накуп…

Но суетата във вагона отминаваше бързо. Пътниците вече бяха навън и получаваха целувки и прегръдки от посрещачите. Или не получаваха, ако нямаше кой да ги посрещне. Някои, изопнали вратове, се оглеждаха на перона и веднага настръхваха от пронизващия московски вятър. Във вагона бяха останали само онези, които се занимаваха с обичайното предаване на багажа през прозореца.

Взех сака и тръгнах към изхода, като все така не знаех какво ще правя в най-близко бъдеще.

Вероятно трябваше да обменя пари. Нямах в себе нито една руска копейка. Само от нашите, „независимите“ украински. Но те, уви, не вървяха тук. Точно преди влизането в Москва предвидливо бях разопаковал една от пачките и бях разпределил част от банкнотите из джобовете си.

Винаги съм мразел портфейлите…

Впрочем какви ги говоря? Винаги… Моето „винаги“ беше започнало предишната нощ.

Машинално настръхвайки от прегръдката на зимата, аз закрачих по перона в посока към подлеза. Нали нямаше как на гарата да няма обменно бюро?

Порових се из несигурната си памет и установих две неща: първо, не помнех кога за последен път съм бил в Москва, но второ, за сметка на това общо взето имах добра представа как изглежда гарата отвътре, къде да търся обменните бюра и как да попадна в метрото.

Подлезът, подземната чакалня, късият ескалатор, залата с касите за билети. Междинната ми цел беше там, на втория етаж, след още един ескалатор.

Но това обменно бюро се оказа отдавна и стабилно затворено. Нито светлина, нито пролука, през която да се види нещо вътре, нито задължителното табло с текущия курс.

Добре. Тогава към изхода и после наляво, към полегатия наклон надолу към станция „Чкаловска“… Само че целта ми беше не самата пътека надолу, а до нея.

Беличък търговски павилион, стълба към втория етаж, облети със светлина празни малки търговски зали, завой… Охранителят бързо вдигна поглед към мен и веднага се отпусна, след като разпозна в мен пристигащ отдалеч чужденец.

— Влизайте спокойно — великодушно разреши той.

Влязох в стаичката заедно със сака си. Цялата обстановка се изчерпваше с кошчето в ъгъла и, разбира се, малкото гише с подвижно чекмедже за пари, което винаги ми бе напомняло за вечно гладно гърло.

„Хей — напомних си аз, — не забравяй за младостта на твоето «винаги»…“

Но все пак, щом мислех като човек, реално изживял трийсет и пет години, значи за това имаше някаква причина, нали?

Добре, ще видим по-късно.

Гладното гърло погълна веднага пет стодоларови банкноти и паспорта ми. Не видях кой се крие там, зад плътната преграда, а и не се опитах да видя. Забелязах само пръсти с лакирани със седефен лак нокти. Значи жена. Неохотно подалото се напред гърло изплю солидна пачка банкноти от по сто рубли, няколко по-дребни банкноти и дори две-три монети. Без да броя парите, ги пъхнах в джоба на гърдите си, под пуловера, само дребните банкноти прибрах в джоба на панталоните. Заедно с монетите. Сложих паспорта в другия джоб на гърдите и изхвърлих зелената квитаниия в кошчето.

Е, това беше всичко. Вече бях човек. Дори в този безумен град, едва ли не най-скъпият на планетата. Макар че… макар че, не. Май вече от година Москва беше изгубила първото място в тази съмнителна класация.

Зимата отново ме посрещна с леденото си дихание. Вятърът разнасяше насам-натам дребни частици, наподобяващи манна небесна — някаква хилава градушка.

Метрото беше отляво. Но пътят ми не беше натам, а към другия изход.

Отново дефилирах пред сградата на гарата и се спуснах към мястото, което ми трябваше — околовръстната линия.

Вече започвах да разбирам къде трябва да отида. Какво пък, да се порадваме на прогреса, щом не се получава да се радваме на неопределеността. И да се надяваме, че в Москва са ме довели изключително и само добри дела. Защото не чувствах в себе си сила да служа на Злото.

Само кореняците московчани си тръгват от гарата с такси. Ако финансите им го позволяват, разбира се. Всеки провинциалист, дори да има не по-малко пари от мен, отива в метрото. Има нещо хипнотично в тази система от тунели и лабиринт от галерии. В шума на преминаващите влакове, в ту замиращия, ту отново оживяващия поток въздух. Във вечното движение. Тук, под сводовете на залите се носи неизразходвана безплатна енергия, но аз не искам да си взема от нея.

Освен това тук има защита. Изглежда, това по някакъв начин е свързано с дебелия слой пръст над главата ми… и с факта, че в тази пръст са погребани отминалите години. Дори не години, а векове.

Прекрачих през разтворилата се врата на влака. От високоговорителите се разнесе досаден и отвратителен шум, а после добре школуван мъжки глас изрече:

— Внимателно, вратите се затварят. Следващата станция е „Комсомолска“.

Движех се по околовръстната линия. Обратно на часовниковата стрелка. При това бях сигурен, че няма да сляза точно на „Комсомолска“. Виж, след нея… След нея може би щях да сляза. И това щеше да стане на Проспекта на мира. И, между другото, струваше си да се придвижа по-напред във влака, защото така щях да бъда по-близо до подлеза.

Значи ми трябваше ръждивочервената линия^[2]. При това по-скоро на север, защото иначе бих тръгнал по околовръстната линия в противоположната страна, до „Октомврийска“.

Вагонът се поклащаше по време на движението и понеже нямаше какво друго да правя, заразглеждах многобройните реклами. Дългокос мъжага, застанал на пръсти и при това приклекнал, кой знае защо рекламираше женски чорапогащи, и нечия въоръжена с флумастер ръка не беше пропуснала да му дорисува фалос с внушителни размери. Съседният безвкусен плакат предлагаше да участваш в преследване из града на шарен джип, но аз нещо не схванах какъв е смисълът на тази гоненица. Награда, навярно. Чудотворни таблетки за голям брой болести — и всичко това в един флакон, кантори за търговия с недвижимо имущество, йогурт, който е най- най-, истинска „Боржоми“ с овен на бутилката… Ето я и станция „Комсомолска“.

Рекламите ми омръзнаха, оставих сака до вратата и се приближих към картата на метрото. Не знам защо, но още в първия миг погледът ми беше привлечен от ръждивочервената извивка и надписа до нея — „ВДНХ“^[3]. Там трябваше да отида. Точно там. В голямата сграда, извита като подкова. Хотел „Космос“.

Каквото и да си говорим, животът е по-лесен, когато целта вече е известна. Въздъхнах с облекчение, върнах се при сака си и дори се усмихнах на неясното отражение в стъклото на вратата. Стъклото също носеше следи от извънредната активност на градските питекантропи — от надписа „не се облягай на стъклото“ чрез изтриването на букви и добавянето на нови се беше получило загадъчното твърдение „не съм слон“.

Със сигурност не беше слон. Някакво животно, но не и слон — според мен слоновете са олицетворение на спокойствие и мъдрост. А неизвестният автор на твърдението най-вероятно беше маймуна, долна и самодоволна маймуна. Прекалено подобна на човека и именно затова долна и тъпа…

Добре, че съм Различен, а не човек.

Ето го и Проспектът на мира; стълби, завой надясно, ескалатор — влакът се приближава до целта. „Рижка“, „Алексеевска“, „ВДНХ“. От вагона — вдясно, винаги съм знаел това.

Дълъг, страшно дълъг ескалатор, на който неясно защо не ми се мисли за нищо. Отново натрапчива реклама. Подлез. И хотелът. Подковообразно чудовище на френската архитектура. Впрочем хотелът се беше променил, и то забележимо. Бяха прибавени осветени табели, мощни лампи, в казиното на постамент беше сложен луксозен автомобил, предназначен за награда. Въпреки студа до входа пушеха някакви момичета. Вътре ме посрещна портиер, чиято длан веднага погълна банкнота от сто рубли. Той моментално взе сака и ме съпроводи до рецепцията.

Не беше особено късно, така че във фоайето все още бе оживено. Някой говореше по мобилния си телефон на висок глас и арабските думи огласяваха цялото помещение, от няколко места едновременно долиташе музика.

— Лукс — изрекох аз небрежно. — С едно легло. И моля да не ми звънят да ми предлагат момичета. Дошъл съм да работя.

Парите са велико нещо. И стая се намери веднага, и храна ми доставиха незабавно, и обещаха че никой няма да звъни, макар да не вярвах особено в това. Веднага ми предложиха и да се регистрирам, защото паспортът ми беше украински. Регистрирах се. Но вместо да поема кротко към асансьора, към който грижовно ме бяха насочили, аз се насочих към незабележимата врата в най-тъмния и пуст ъгъл на фоайето.

На тази врата нямаше никаква табелка.

Портиерът ме изгледа в гърба с искрено уважение. А останалите според мен изобщо спряха да ме забелязват.

Зад вратата имаше поовехтял кабинет — вероятно това беше единственото помещение в хотела, което още не беше придобило европейски вид, а сякаш беше дошло тук от безпросветните съветски времена през седемдесетте години.

Най-обикновено бюро — не олющено, но поовехтяло, обикновен стол и доста стар полски телефон „Aster“ насред бюрото. На стола седеше слаб мъж с униформата на сержант от милицията. Той ме погледна въпросително.

Сержантът беше Различен. При това Светъл — веднага го разбрах.

Светъл… Хъм. А аз какъв бях? Май не бях Светъл. Точно така, не бях Светъл.

В такъв случай всичко беше ясно.

— Здравейте — обадих се аз. — Бих искал да се регистрирам в Москва.

Милиционерът процеди със смесица от недоумение и раздразнение:

— Регистрацията се прави на рецепцията… При настаняване. Без да сте се настанили — не може.

И обърна страницата на вестника, който четеше внимателно с молив в ръка преди моето влизане — вероятно отбелязваше интересни обяви от напълно необятен списък.

— Вече извърших обичайната регистрация — поясних аз. — Трябва ми различна регистрация. Между другото, аз не се представих. Виталий Рогоза, Различен.

Милиционерът веднага се стегна и ме погледна отново. Този път объркано. Изглежда, не беше успял да разпознае в мен Различния. Затова му помогнах.

— Тъмен — промърмори той малко по-късно, като че ли с известно облекчение и също се представи: — Захар Зелински, Различен. Доброволец от Нощния патрул. Елате…

В тона му явно се четеше стандартното „все идвате и идвате в нашата Москва…“ Различните неволно използваха в своите отношения човешките модели и стереотипи. Със сигурност този СВетъл беше недоволен, че някакъв провинциалист е пристигнал и е възникнала необходимостта да отлепи задника си от стола и погледа си — от вестника, а после да се мъкне до служебния компютър и да се занимава с регистрирането…

Насред стената се намери още една врата, която обикновен човек не би могъл да види по никакъв начин. А да се отваря тази врата изобщо не бе необходимо — ние преминахме през стената и през сивия сумрак, внезапно запълнил всичко наоколо. Движенията ни станаха меки и забавени, дори лампата на тавана забележимо намали блясъка си.

Втората стая изглеждаше значително по-представителна от първата. Сержантът веднага седна при солидното бюро, пред компютъра, а мен ме покани да се разположа на мекия диван.

— За дълго ли сте в Москва?

— Още не знам. Мисля, че за не по-малко от месец.

— Моля, покажете постоянната си регистрация.

Той би могъл да я види и така, със зрението си на Различен, но изглежда правилата го задължаваха да постъпи по най-обикновения начин.

Якето ми и без това беше разкопчано, затова аз просто вдигнах нагоре пуловера, ризата и тениската си. На гърдите ми засия синкавия знак на постоянната ми украинска регистрация. Сержантът я провери с пас на дланта и незабавно затрака по клавиатурата. Известно време проверяваше данните, после отново зашумоли с някакви книжа, отключи огромния сейф, който между другото беше заключен не само с ключ, извади оттам нещо, извърши необходимите процедури и най-накрая метна към мен концентрирана синкава светлина. Цялата горна част на тялото ми за миг се обля в пламъци, а след секунда на гърдите ми вече се виждаха два печата. Вторият беше временната ми московска регистрация.

— Регистрацията е временна, но по принцип е безсрочна — поясни сержантът без особен ентусиазъм. — Тъй като според базата ни данни вие сте Тъмен, който спазва изключително стриктно законите, можем да ви подадем ръка и да ви позволим безсрочна регистрация. Надявам се, че на Нощния патрул няма да му се наложи да променя мнението си за вас. Печатът ще се самоунищожи, ако напуснете пределите на Москва за едно денонощие. Ако се наложи да отсъствате повече от денонощие — извинявайте, но ще трябва да се регистрирате повторно.

— Разбрах — отвърнах аз. — Благодаря. Мога ли да тръгвам?

— Тръгвайте… Тъмни.

Сержантът поседя безмълвно няколко секунди, после затвори сейфа (не само с ключа), остави компютъра както си беше и направи подканващ жест с ръка по посока на изхода.

Когато вече бяхме в поовехтелия кабинет, той нерешително уточни:

— Извинявайте, а какъв сте вие? Не сте вампир, не сте върколак, не сте инкуб, не сте вещер, това мога да видя и аз. Според мен не сте и маг. Нещо не мога да разбера…

Самият сержант беше Светъл маг от приблизително четвърто равнище. Не беше много, но общо взето не беше и малко.

И наистина — какъв бях аз?

— Това е сложен въпрос — отговорих уклончиво. — По-скоро все пак съм маг. Довиждане.

Взех сака си и се върнах във фоайето.

А след пет минути вече се настанявах в стаята си.

Правилно не бях повярвал на портиера — първото позвъняване с предложение да се направи почивката ми по-приятна ме застигна, докато се бръснех. Помолих мрачно, но учтиво, да не ми звънят повече. Втория път учтивостта в гласа ми намаля, а при третата оферта просто изсипах в слушалката, която за нищо не ми беше виновна, толкова гъста и лепкава сила, че събеседникът ми се задави и млъкна насред дума. Повече не ми позвъниха.

„Уча се — помислих си аз. — Маг ли съм в края на краищата, или не?“

Често казано, думите на сержанта-Светъл изобщо не ме учудиха. Вампири, върколаци, инкуби… Те съществуват. Наистина съществуват. Но само за своите, за Различните. Не и за обикновените хора. Затова пък за Различните хората са източник на съществуване. Корени и храна. И за Светлите, и за Тъмните, колкото и да ни одумват Светлите на всеки ъгъл. Те също черпят своята енергия от живота на хората. А целите… Така или иначе целите ни са едни и същи. Просто и ние, и Светлите се опитваме да изпреварим конкурентите и да стигнем първи до тях.

От връхлетелите ме откровения ме откъсна почукване по вратата — носеха ми вечерята. След като възнаградих прислугата със стотачка (и откъде у мен този надут навик да раздавам прекалено щедри бакшиши?), аз се опитах да се съсредоточа отново, но очевидно вече не бях настроен за това. Жалко.

Обаче все пак бях преодолял следващото стъпало. Или поне вече знаех, че Различните са два вида. Светли и Тъмни. Аз бях Тъмен. Не обичах особено Светлите, но не можех да кажа, че ги мразя. Та нали те също бяха Различни, макар и да се ръководеха от малко по-други принципи в сравнение с нашите.

И освен това отчасти започнах да разбирам какво се крие зад моята заплаха към върколака в парка и зад солидното название „Нощен патрул“. Това не беше нищо по-различно от наблюдение над Тъмните нощем, защото времето на Тъмните беше именно нощта. Естествено, съществуваше и Дневният патрул. Те бяха свои, но с тях също трябваше да се съобразявам, защото ако направех нещо нередно, и те нямаше да ме погалят по главата. И цялата тази система беше в несигурно равновесие, тъй като всяка от страните постоянно търсеше пътища и начини за разгромяване на конкурентите, за да се възцари окончателно и безвъзвратно над света на хората.

Такава беше цялата веселба. От това стъпало засега не можех да видя нищо повече в околния здрач…

Чух Зова, когато вече приключвах с вечерята.

Не тих и не силен, нито пък жален или властен. Този, за когото беше предназначен, също го чуваше. И не беше в състояние да му се противопостави.

Зовът не беше предназначен за мен. Странно беше, че го долавям…

Значи трябваше да действам.

Нещо в мен вече непреклонно раздаваше команди. Облечи се! Сака — в гардероба! Затвори прозорците и заключи вратата! Не само с ключове и резета, тъпако!

Черпейки сили отвсякъде, докъдето можех да достигна, направих така, че хората да не се интересуват от стаята ми. А Различните и без това нямаше какво да търсят тук.

Пияният сириец в съседната стая внезапно изтрезня напълно. На долния етаж стомахът на повръщащия чех спря да го измъчва и той утихна, прегърнал с облекчение клозетната чиния. В стаята насреща възрастният бизнесмен от Урал за пръв път в живота си шамароса жена си по бузата, с което завърши старо и продължително скарване — след час на двамата им предстоеше да отпразнуват примирието в ресторанта на втория етаж. Ако наблизо имаше някой Светъл — бях му поднесъл всичко това на тепсия…

Но тези неща ме интересуваха слабо. Аз вървях към Зова. Към Зова, който не беше предназначен за мен.

Вечерта бавно се превръщаше в нощ. Проспектът шумеше, вятърът виеше пронизващо в тролейбусните жици. Кой знае защо звуците на природата изместваха шумовете на цивилизацията — може би защото аз се вслушвах?

Направо по проспекта. Точно така.

Нахлупих шапката по-ниско и закрачих по тротоара.

Когато почти бях стигнал до продълговатата постройка, чийто първи етаж беше зает от магазин с нелепи бутафорни самовари на витрините, Зовът утихна. Но аз и без това вече знаех къде трябва да отида.

Следващата сграда, и там, малко преди кръстовището — тесен и мрачен проход-тунел. Този път пълен с гъст, неподправен мрак.

Вятърът, сякаш напук, се усили, започна да ме шиба по лицето и да ме блъска като опитен ръгбист, и се наложи да се приведа напред, за да продължа да се движа по някакъв начин.

Ето го и проходът. Изглежда, бях закъснял. На фона на едва виждащото се петно — срещуположния изход към двора — за миг застина неясен силует. Различих само бледото, явно нечовешко лице и двата слаби проблясъка на очите. И зъбите, поне така мисля.

И това беше всичко. Този, който беше на мястото, изчезна, престана да го има.

Наведох се и се вгледах в неподвижното тяло. Девойка, съвсем млада, на шестнайсет години. Със странна смесица от блаженство и мъка в застиналите й очи. До нея бях захвърлени пухкав плетен шал и шапка. Якето беше разкопчано, а шията — оголена. Върху нея се виждаха четири белега.

Дори не успях да се учудя, че виждам в абсолютната тъмнина.

Приклекнах до девойката. Заедно с кръвта — малко количество, не повече от четвърт литър — бяха изпили и живота й. Бяха изсмукали енергията й — цялата, до последната капка. Гадост.

В този момент, едновременно от двете посоки, в прохода се втурнаха хора.

— Стой! Нощен патрул! Излез от Сумрака!

Изправих се, в първия момент все още недоумяващ какво искат от мен, и веднага получих осезаем удар — не с юмрук, нито пък с крак. А с нещо бяло, като престилката на хирург. Не болеше, просто беше унизително. Единият от патрулните насочи към мен къс жезъл с червен камък на върха му и изглежда възнамеряваше да ме удари отново.

И в този момент прекрачих следващото стъпало. Дори не следващото, а две-три стъпала наведнъж.

Излязох от Сумрака. Сега разбирах какво става, когато всичко наоколо се забавя и се появяват способностите ми да виждам в абсолютната тъмнина. Това беше светът на Различните. А на мен ми нареждаха — не ме молеха, а именно ми нареждаха — да се върна в света на хората.

И аз се върнах, послушно и безропотно. Защото така трябваше.

— Представи се! — нареди някой. Не видях кой, защото светеха в лицето ми с фенерче. Бих могъл да го видя, но засега това просто не беше необходимо.

— Виталий Рогоза, Различен.

— Андрей Тюнников, Различен, сътрудник на Нощния патрул — представи се с видимо удоволствие онзи, който ме бе ударил с помощта на бойния жезъл.

Сега вече усещах, че не са ме ударили с пълна сила, а просто профилактично. Но ако се наложеше, можеха и по-силно — зарядът на жезъла го позволяваше.

— И така, Тъмни, какво имаме тук? Пресен труп и ти до него. Ще дадеш ли обяснение? Или може би у теб ще се намери лиценз? А?

— Андрюха, не избързвай — срязаха го от тъмнината.

Но Андрюха не се вслуша в съвета, само махна с ръка с досада:

— Чакай!

После отново се обърна към мен:

— Е, какво? Мълчиш, Тъмни? Нямаш какво да кажеш?

Аз наистина мълчах.

Андрюха Тюнников беше маг, но Светъл, естествено. Едва достигнал пето равнище.

Такъв бях аз вчера.

Явно амулетът не беше зареден от него — долавяше се почеркът на по-опитен маг. А и двете момчета, които стояха зад гърба му, ми изглеждаха по-силни от него.

Противоположната страна на прохода беше завардена от самотна девойка, нисичка и младичка, но именно тя беше най-опитната и най-опасната в цялата група. Беше боен трансформиращ се маг. Нещо като светъл върколак.

— Е, какво, Тъмни? — настояваше Андрюха. — Само ще мълчиш, така ли? Ясно. Покажи регистрацията си! И уведомете някой от Дневния патрул, че сме хванали бракониер — Тъмен…

— Глупак си ти, Андрюха — казах аз с насмешка. — Зарадва се! Бракониер си хванал! А погледна ли поне жертвата, а? Кой е направил това според теб?

Андрюха се сепна и наведе поглед към мъртвата девойка. Изглежда започваше да разбира.

— Ва… вампир — измънка той.

— А аз какъв съм?

— Ти си м-маг… — От объркване Андрюха дори започна да заеква.

Обърнах се към девойката, защото реших, че си струва да разговарям именно с нея.

— Когато дойдох, всичко вече беше свършило. Видях вампира, но от другата страна на тунела, той избяга в двора. Момичето вече беше мъртво, изсмукали са силите му изцяло, а от кръвта само са отпили. Аз не съм тукашен, пристигнах преди два-три часа с влака, живея в „Космос“.

Не можах да се удържа и добавих:

— В този проход не за пръв път бракониерстват вампири, нали?

Сега виждах следи от случилото се тук, направо върху асфалта и върху стените. Сега, когато прескочих наведнъж няколко стъпала.

— Само че предишния път ви е провървяло повече, Светли… А следите сте ги почистили некадърно, още си личат.

— Не мисли, че сме ти много благодарни — процеди девойката мрачно. — И още нещо: все пак искам да погледна регистрацията ти.

— Да, моля. — Аз послушно показах печата. — Надявам се, че не съм ви необходим повече? Не смея да преча на нашия несравним детектив в търсенето на бракониера.

— Ще те потърсят утре — съобщи сухо девойката. — Ако потрябваш за нещо.

— Не възразявам! — изсумтях аз. После отместих от пътя си единия от патрулните и излязох на проспекта.

След стотина крачки свалих маската на обикновен Тъмен.