Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
АвторСергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаНощен патрул
СледващаСумрачен патрул
ISBNISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица – разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица – разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса – млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел – битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат „Нокътят на Фафнер“ – артефакт с огромна сила, който е в пиковия си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са „Братството на Фафнер“ – секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон – Фафнер – Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака – Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: „Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана – различни да нападат различни.“ Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза – слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало – рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия – В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт „Нокътя на Фафнер“. Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца – убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел – ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер – Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за „разменна монета“ е именно той – Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки – главният герой и разказвач – светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) – ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана – висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите – най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга – висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, възстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон – светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче – Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок – тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат – Плейбоят на нощния патрул – много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик – срамежлив светъл маг
  • Игор – светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората – дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон – ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса – вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар – тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим – инквизитор.
  • Виталий – огледалото, чиято цел е да възстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин – инквизитор, висш Вампир и най-силният „жив“ (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

ГЛАВА 5

Райво крачеше из хотелската стая, жестикулирайки с несвойствена за него разпаленост:

— И все пак очаквам неприятности! Нямаме право да разчитаме на помощта на Дневния патрул — от Москва, от Прага, от Хелзинки, откъдето и да било!

— Но този Тъмен обеща да ни помогне… — отбеляза Яри.

Райво се намръщи и разпери театрално ръце:

— Обеща! Да, разбира се. А кой обеща на нашите братя, че Фафнер ще бъде възкресен?

— Според мен — каза тихо Юха, — доста по-разумно беше да служим на великото дело на възкресяването на Фафнер, отколкото наистина да възкресяваме древния маг…

За миг настъпи тишина.

— Юха… — с упрек каза Яри. — Не биваше така… директно…

— Защо да не бива? Времената на маговете, играещи без никакви правила, отдавна са отминали. Необходим ли ти е глобален катаклизъм?

— Но нашите…

— Нашите грохнали предводители бяха изперкали! И затова се бяха поддали на нечии обещания! И ето, че си го получиха в Берн… И никой няма да ни помогне, Райво е прав! Няма как да върнеш онези, които са си отишли. Паси също вярваше — и къде е той сега? Развъплътен от Хесер в Сумрака!

Телефонът на масата иззвъня. Юха, прекъсвайки с явна неохота речта си, вдигна слушалката.

— Да?

В следващия момент скочи, събаряйки чашата с некачествена чешка бира. Изкрещя:

— Ти? Ти… откъде се обаждаш? Какво?

Той слуша една минута и изразът на лицето му ставаше все по-радостен и същевременно все по-слисан. Както когато съобщават добра новина на човек, настроен да чуе лоша, че и успял да зарази всички с песимизма си. Най-накрая Юха затвори телефона и прошепна:

— Братя…

 

 

Антон изобщо не беше наясно дали са отворили втората бутилка с водка напразно, или напротив. От една страна, май започваха да схващат същността на събитията… От друга — все повече се затрудняваха да обсъждат проблема. Игор, например, стана извънредно скептичен. И изобщо не можеше да разбере това, което му доказваше Антон:

— Игор, ако в такава сложна схема не се връзва дори един факт — всичко се руши! За всичко трябва да си има причина. Може би ти си някаква пречка за плановете на Завулон?

— Аз? — горчиво се усмихна Игор. — Стига! Аз съм обикновен оперативен работник. Трето равнище… Най-много второ — в пика на силите си… И никакви особени умения, никакви перспективи. Не бих устоял срещу Огледалото. Не знам, Антоне.

— Все пак трябва да имаш някакви предположения — измърмори Антон. Сипа си водка, помълча секунда, а после попита: — Игор, имал ли си нещо със Светлана?

— Не — отвърна рязко Игор. — Дори не си го помисляй. Не е имало, няма и няма да има. И ако смяташ, че моето предназначение е да стана баща на бъдещия месия…

Той внезапно се засмя.

— Просто ми мина през ума… — промърмори Антон, чувствайки се като пълен идиот.

— Какви ги приказваш, Антоне… Извинявай, но говори ревността ти, а не умът! Та нали тук не играе никаква роля обикновеният, човешки процес на размножаване! Ако Книгата на Съдбата на Светлана е пренаписана, ако тя трябва да стане майка на новия месия — процесът е на ниво фини материи, енергетика на Светлината и Мрака, на самата същност на мирозданието! Какво значение има кой… — той се запъна за миг — …кой ще стане биологичният родител? Дори от Светлана нещата зависят минимално! Не, това са глупости. Завулон трябва да се бои само от Светлана.

— Тогава не виждам смисъл в твоето отстраняване…

— Аз също. Но навярно има смисъл…

Те отпиха мълчаливо, без да чукнат чаши. Като по команда впериха погледи в листа хартия.

— Да очертаем главното! — каза Антон, забелязвайки, че гласът му леко е спаднал. — И така, преди половин година Хесер и Олга са пренаписали Съдбата на Светлана, нали? И сега тя трябва да стане майка на месия?

— Излиза, че е така.

— И Завулон се е опитал, използвайки появата на Огледалото, да я унищожи, но не е успял…

— И това е вярно.

— Добре, засега ще оставим настрана въпроса за твоята роля във всичко това… каква може да е следващата крачка на Завулон? Сега, когато Светлана е съвсем лишена от магически способности и е беззащитна?

— Не е беззащитна! — закани му се с пръст Игор. — Какви ги говориш? Не се съмнявам, че има охрана на най-високо равнище. Освен това нападението срещу нея ще бъде нарушение на Договора. Тъмните треперят за кожата си, никой не иска да бъде развъплътен…

— Какъв може да бъде ответният им ход? Само един…

— Появата на Антихриста… Човечеството очаква „противния на Христа“ с не по-малка готовност! — възкликна Антон. — Благодарение на масовата култура!

— Имаш ли Библия? — попита неочаквано Игор.

— Със себе си? Не, какво ти става?

— Сега… — Игор отиде в другата стая с бърза, макар и не особено устойчива походка и се върна с дебел том в ръце. Погледна Антон леко смутено и каза: — Разбира се, аз съм атеист. Но Библията… Нали разбираш… Така…

— Игор… — Антон сложи длан върху книгата. — Тя няма да ни помогне. Нека разсъждаваме логично.

— Добре — съгласи се с голяма лекота Игор и с известно облекчение остави настрана Светото писание.

— На Завулон също му се живее. Изтрябвал му е Апокалипсисът… поне така се надявам. Трябва му фигура, равна по сила на месията на Светлината.

— Фафнер… — произнесе замислено Игор. — Фафнер?

— Силен Тъмен маг… — съгласи се Антон. — Но все пак не Антихрист!

— Шестстотин шейсет и шест! — Игор се размърда в креслото си. — Я сметни сумата от буквите в името Фафнер!

— Не помня как се пише Фафнер в оригинал. А ако вземем предвид начина, по който се пише на руски… — Антон се замисли за миг. — Осемдесет и осем! Не е шестстотин шейсет и шест.

— Но осемдесет и осем… също е някак… странно число! — Игор гледаше Антон с пламнали очи. — Помисли само! Не осемдесет и седем! Не осемдесет и девет! А точно осемдесет и осем! Не е ли подозрително?

— Подозрително е — съгласи се Антон. Числото наистина започна да му изглежда подозрително. — И вероятно Фафнер може да бъде възроден, да го измъкнат от Сумрака… Обаче…

— Не просто да бъде възроден — уточни Игор. — Всичко тук е свързано с хората, нали? С техните очаквания, с готовността им да повярват. И ако съживяването на Фафнер бъде представено по съответния начин, от безумния маг ще се получи безумен антимесия!

— По какъв начин?

— Ами всички тези… четирите конника на Апокалипсиса… излизането на звяра от морето…

Очите на Игор изведнъж станаха стъклени:

— Нали морето е предполагаемото място на погребението на Фафнер, Антоне! И… ако Алиса и онова момче, Макар, са загинали… в морето… това е един вид жертва… това е надигането на Тъмните Сили…

Антон тръсна глава и изтри потта от челото си:

— Дали не прекалихме с пиенето, а, Игор? Да, съгласен съм, че Хесер иска да използва… може да използва Светлана като майка на новия месия… в известен смисъл — новото въплъщение на Христос… Е, или просто на вълшебница с небивала сила… По всичко личи, че е така. И Завулон като противодействие евентуално ще се опита да осигури фигура с равни сили, но да се свързва всичко това с Армагедон, с Библията, с религията — прекалено смело е!

— Идва двехилядната година! — почти извика Игор. — Разбираш ли? Маговете могат да замислят едно, но човешката реалност, мечти и страхове — те прекрояват реалността по свой начин! И новопоявилите се фигури могат да притежават всички свойства, които се очаква да притежават! Да вървим!

— Къде?

— За водка. В ресторанта.

Антон въздъхна, поглеждайки бутилката. Наистина бяха изпили всичко.

— Нека по-добре да се обадим и да си поръчаме.

— Стига, искам да се разходя.

Антон се изправи и прибра амулета в джоба си. Кимна:

— Е, да вървим…

При асансьорите нямаше никой, но им се наложи дълго да чакат. Игор, облегнат на стената, ораторстваше:

— Виж сега какво може да направи Завулон… Да измъкне Нокътя на Фафнер от хранилището…

— Как?

— Няма ли как? Щом са го откраднали веднъж, ще успеят и втория път! После ще се извършат магическите действия плюс инсцениране на митологичните представи за Апокалипсиса. Всякаквите скакалци… звездата Пелин… четирите коня…

— Представям си как Завулон води четири коня за юздите.

— Не е нужно да са коне! — Игор се намръщи. — Ти знаеш не по-зле от мен какво е подобие на магия. Да вземем например, четирима души, а още по-добре — Тъмни Различни. Единият — азиатец; това ще бъде кафявият кон. Вторият — негър, това ще е черният кон. Третият — европеец, бял кон. И един… например скандинавец — бледият кон. Качваме ги на дървени коне-играчки…

Антон застина пред отворилата се врата на асансьора.

В огледалната кутия, уплашено гледайки към Светлите магове, стояха Братята на Регин. Осиновените деца на сектата: негър, китаец и украинец. Правилно… Къде другаде да са настанени, освен в този хотел — та нали са дошли да застанат пред Трибунала на Инквизицията… Антон си помисли в някакво нереално, забавено темпо, че четвъртият от бойците беше скандинавец.

И добре, че именно беше…

Изглежда, Игор си помисли същото — той промърмори:

— Трима са…

В мъртвата тишина вратите на асансьора започнаха да се затварят. Но Юха Мустайоки изведнъж пристъпи напред, пъхна крак в отвора, под фотоелемента. Вратите недоволно се разтвориха.

— Исках да бла-го-да-ря на московския Нощен патрул — изрече неочаквано той. Явно не си намираше място, но все пак се стараеше да изглежда спокоен. — Това беше много хуманно.

— Кое е било хуманно?

— Че сте пощадили Паси Оликайнен. Ние… оценяваме високо решението ви да го оставите жив.

— Къде е той? — възкликна Антон.

— Долу… в бара… — Юха гледаше смаяно маговете.

— Четири коня… — изрече с глух мъртвешки глас Игор. — Четири коня! Четири коня!

Мустайоки отстъпи назад и погледна объркано към приятелите си.

Двамата магове останаха сами.

— Всичко съвпада! — Игор се обърна към Антон. — Виждаш ли? Всичко!

— Чакай малко…

Антон се стегна, припомняйки си движенията. Вдигна лявата си ръка, прекара я пред лицето на Игор, дръпна я рязко надолу и отново я вдигна нагоре, свивайки пръсти като черпак.

— Да ти се… — простена Игор, давейки се, и хукна към стаята. Антон тръгна бавно подире му. Когато влезе в стаята, погледна към отворената врата на тоалетната, където се виждаше превитият гръб на Игор и се пресегна към него през Сумрака. Игор започна да стене.

Заклинанието за изтрезняване не е сложно. Но е неприятно за обекта, върху който се прилага.

След две-три минути Игор излезе от тоалетната. С мокри коси и хлътнали очи, блед като мъртвец.

— Бледият кон… — промърмори Антон. — Хайде… сега ти на мен.

Игор с готовност направи пасовете и сега вече Антон се приведе над тоалетната чиния. Когато след няколко минути влезе в стаята, измит и напил се с безвкусната вода от чешмата (жаждата го бе нападнала моментално), Игор вече заличаваше следите от разпивката. Погледна към Антон и изрече подигравателно:

— Черният кон…

Антон отиде при хладилника, извади няколко бутилки минерална вода и се стовари в креслото, отвивайки капачката на едната. Игор взе от него друго шише. Известно време двамата седяха, потънали в блажено мълчание, и пиеха вода. После Игор виновно си призна:

— Да… натаралянкахме се.

— Проклетите коне! — изруга Антон и удари с юмрук по масата. — Направо ме е срам заради измишльотините, които наприказвахме!

— Всичко изглеждаше някак много логично… — каза смутено Игор. — Тези проклети Братя… Та какво, четвъртият е още жив?

— Явно е жив… — разпери ръце Антон. — Знаех само, че Хесер е хукнал да го преследва в Сумрака и го е догонил…

— Точно така… Защо му е трябвало да убива заподозрения? Просто го е предал на Инквизицията. Сигурно направо там, в Сумрака. Антоне… а дали все пак не бяхме прави?

— Още ли не си изтрезнял напълно? — поинтересува се Антон.

Игор въздъхна:

— Не, изтрезнял съм… По дяволите, не мога и да се напия като хората! Да, всичко това са глупости. Завулон няма да тръгне да измъква от Сумрака древен побъркан маг. Каква ще му е ползата? А да вземе да устройва края на света, да създава Антихрист…

— Пък и Фафнер не става за тази длъжност — уточни Антон. — Ама никак не става. Не е на това ниво.

— Така че всичките ни приказки са глупости?

Антон погледна към листа хартия, върху който личаха мазните петна от салама и мокрите отпечатъци на чашите. И кога успяха да го оплескат — нали уж внимаваха?

— Страхувам се, че нещата за Светлана не са глупости. Виж, останалото… И какво толкова се вторачихме в числото осемдесет и осем? Какво му е мистичното?

— То е едно такова кръгло… Откъдето и да го гледаш, се чете еднакво… — Игор махна с ръка и се разсмя. — Да, прав си. Пиянски дрънканици.

Антон вдигна падналия на земята маркер. Задраска кръгчето с надпис Братята на Регин. Каза:

— Те не са в играта. Изглежда вече са изпълнили мисията си — да подхранят Огледалото със Сила. Ето кое трябва да ни интересува, Игор.

Игор погледна кръгчето със собственото си име. Въздъхна:

— Бих се радвал да повярвам, че имам специална мисия. И че здравата съм попречил с нещо на Завулон и Дневния патрул. Обаче…

Той безпомощно разпери ръце.

— Игор, ти си ключът — каза Антон. — Разбираш ли? Ако разберем защо в стремежа си да противодейства на Светлана Завулон се опитва да те отстрани, ще победим. Но ако не разберем — той печели партията.

— Да не забравяме и Хесер. Доколкото схващам, той ще пристигне тази сутрин.

— Бихме се справили по-добре без него. — Антон долови нотка на раздразнение в гласа си. — Неговите решения са прекалено… глобални.

 

 

Едгар си сипа чаша разгазирано шампанско от вчерашните запаси, отпи, намръщи се и си каза: „Сутрин пият шампанско или аристократите, или дегенератите. А ти, драги, не приличаш на аристократ…“

Старият навик на патрулния — да мисли винаги, във всяка ситуация — не напускаше Едгар дори по време на нощните забавления. Ето че и през изминалата нощ той продължаваше да размишлява какво ли замислят шефовете на московските патрули за наближаващите коледни празници… което, впрочем, съвсем не му попречи да изпита удоволствие от процеса.

„И така — помисли си Едгар, — с какво разполагаме? Трябва да извадим всичко на светло. До последната подробност.“

Какво можеше да извлече Завулон от така създалата се ситуация? Трябваше да я моделира мислено.

Трибуналът, на който бяха изпратени някакви сили на двата Патрула. Не челните, но далеч не и последните. Двама магове, и двамата от първата десетка. Щеше да има и наблюдатели — несъмнено. Не подлежеше на съмнение, че по време на самото заседание на Трибунала нито една от страните няма да предприеме действия срещу другата — всички щяха да се опитват да изтъргуват максимална полза за себе си от равнодушната и безпристрастна Инквизиция.

А дали беше равнодушна? Едгар не се съмняваше, че е безпристрастна. Той бе живял достатъчно дълго в света на Различните. И никога — нито веднъж — у него не се бе появила дори сянка на съмнение относно действията и постъпките на Инквизицията. Слугите на Договора си оставаха студени и решителни. Някой беше отбелязал абсолютно справедливо, че Инквизицията не съди невинните и виновните, а нарушилите Договора. В това се криеше същността на светогледа на всеки Инквизитор и Едгар, вече дорасъл до този извод, все още не схващаше какво кара Инквизицията да постъпва по този начин, а не по друг?

Интересно, разбираха ли това висшите магове? Хесер и Завулон?

И така, Трибуналът. Светлият маг Игор Теплов или щеше да бъде оправдан (което бе нежелателно), или — осъден. В първия случай московският Нощен патрул щеше да запази един, макар и временно недееспособен, но все пак силен маг трето равнище. На Едгар му се беше налагало да се сблъсква с Теплов и преди Северно Бутово, наистина, бегло. Веднага след войната, в паметното дело „Изпепеленият Белозерск“. Тогава и московският, и талинският Патрули често действаха на най-неочаквани места, например във Волгоградска област. Имаше недостиг на хора… По-точно — на Различни. Недостатъчно бяха и Тъмните, и Светлите.

Във втория случай Нощният патрул губеше безвъзвратно този маг. Въпрос: е, и какво? Отговор: Игор Теплов не е онзи, за когото се представя. По-точно, с него е свързано нещо, което се знае само от маговете екстра класа. Изобщо, по всичко личи, че Завулон последователно и упорито бе атакувал две цели в лагера на врага: Игор Теплов и Светлана Назарова. При това дори не му бе жал за неговата любима Алиса. Засега Едгар не виждаше логическа връзка между сблъсъка в Бутово, дуела в „Артек“ и обърканите събития, съпътствали посещението на Тъмното Огледало. Но достатъчно беше и това, че долавяше наличието на такава връзка. През тези три схватки и интриги несъмнено преминаваше свързваща нишка и нейното начало водеше право към дланите на Завулон.

Е, опитът да бъде отстранена бъдеща Велика Вълшебница беше напълно оправдан и обясним. Но защо Завулон се опитваше да унищожи и мага Игор? Защо именно него? И защо точно сега, а не преди, когато Игор е бил по-слаб и неподготвен?

Набиваше се на очи един-единствен извод: Игор е станал опасен едва след като Светлана се е вляла в редиците на Нощния патрул.

Добре. Да продължим нататък.

Възкресяването на Фафнер. По-подходящо място и време не може да се избере: навечерието на двехилядната година, центърът на европейската некромантия. Каква е връзката на всичко това с Трибунала и делото Теплов-Доникова?

Ето къде е въпросът!

Едгар отпи мрачно от шампанското, помисли си, че му е останало ограничено време — само до вечерта, и взе единственото възможно решение: да посети незабавно местния офис на Дневния патрул и да поиска всички данни за сражението между Зигфрид и Фафнер, а също така да проучи съответния раздел на Некрономикона.

Едгар беше достатъчно силен маг, за да се ориентира в механизма на възкресяване на Велик Тъмен и да разбере кои от необходимите условия са изпълнени в момента и кои — не.

Германката все още спеше безгрижно. Дожаля му да я буди. Изми се, обръсна се, облече се, докосна тихичко спящото й съзнание и излезе под утринния пражки снежец.

Офисът на Дневния патрул бе разположен на Вишехрад, точно над Вълтава, в тухлена триетажна частна къща със старинна, но явно работеща водна помпа. Ръчката на водната помпа приличаше на превит сочещ пръст. По традиция Едгар слезе от таксито на известно разстояние, за да не го видят колегите му и да не вземат някакви мерки[1].

Колегите му не се изложиха — започнаха да го наблюдават на триста метра от входа. Той усети краткото докосване до собствената му аура и се откри — дотолкова, доколкото сканиращият го маг да разбере: идва Тъмен, идва Тъмен маг, идва Тъмен маг второ равнище, идва по работа. Именно по този начин, дозирайки информацията.

Прага, разбира се, беше европейска столица, но все пак не беше Москва. Дежурният бескуд — между другото, единственият дежурен — се усмихна на Едгар, показвайки зъбите си.

„Отново бескуд — помисли си Едгар с леко учудване. — Нима се срещат по-често в Прага? Този е вече вторият…“

На територията на бившия СССР бяха регистрирани общо шест бескуда: двама в Туркмения и по един в Крим, Белорусия, Якутия и на Камчатка. Едгар беше сигурен в това, защото преди петнайсет години се занимаваше с разследване, по което и шестимата бяха свидетели.

Сумрачният облик на бескуда беше почти класически.

— Здрасти, колега!

— Добър ден.

Разбира се, в Сумрака не съществуваха езикови бариери.

— Какво ви води в нашия бастион? Идвате по работа? Или просто визита на учтивост?

— По-скоро по работа. Къде е архивът ви?

— Минус втори етаж, а по-нататък ще се ориентирате.

„Минус втори — помисли си Едгар. — Значи подземие с много равнища…“

— Благодаря. Значи мога да тръгвам?

— Разбира се! Тъмният е свободен да ходи където си пожелае, нали така?

Едгар въздъхна. Така си беше, ама не съвсем…

— Асансьорът е там — подсказа му бескудът.

— Благодаря — повтори Едгар и тръгна в указаната му посока.

Старият допотопен асансьор го свали две равнища надолу. И това не беше най-дълбокото равнище: под земята се криеха още пет. Добре се беше уредил пражкият Патрул!

Антрето пред асансьора беше съвсем малко: четири на четири метра. Отляво и отдясно имаше по една врата. На първата имаше табелка с надпис „Библиотека“ а на втората — „Машинна зала“.

„Да започнем от библиотеката — помисли си Едгар. — По времето на Фафнер и Ал-Хазред още не е имало компютри… Или поне компютри в съвременното разбиране на тази дума.“

И Едгар пристъпи към лявата врата. Тя не беше заключена, а просто затворена.

Библиотеката имаше класически изглед: голяма зала с десетина маси и дълги редици рафтове с книги. Един поглед към кориците беше достатъчен, за да се разбере, че тези почитаеми старинни книги помнят едни по-инакви Различни…

Едгар спря. В този момент иззад рафтовете излезе невероятно мършав вампир. При това висш вампир — Едгар веднага усети това.

Обикновените вампири, каквито имаше бол в Москва, бяха низово звено. Същото онова пушечно месо, за което беше споменал Антон Городецки. Те почти не владееха изкуството на магията, дори и най-бездарният Тъмен маг бе по-силен от тях. Друго нещо бяха висшите вампири, каквито, кой знае защо, изобщо не се въдеха в Москва, пък и в Източна Европа. Изключение правеха само Чехия и Румъния.

— Добър ден. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Добър ден. Интересуват ме материалите за един от великите магове на миналото.

— За кого именно? — поинтересува се вампирът.

— Фафнер. Сумрачния Дракон.

— Ооо! — с уважение възкликна вампирът. — Бил е могъщ маг. Един от най-силните Тъмни в цялата история на човечеството. А какво конкретно ви интересува?

— Обстоятелствата покрай неговата гибел. Причините за схватката му със Зигфрид, предисторията, подробностите… Иначе казано, искам да проуча подробно тази забележителна личност. Но лошото е там, че разполагам само с няколко часа. Освен това бих искал да моделирам акцията за неговото връщане от Сумрака…

Вампирът тъжно се усмихна:

— За съжаление, осъществяването на тази акция е практически нереално. Необходимо е въздействие с такава сила и интензивност, че правото на това не могат да си извоюват дори всички — подчертавам, всички! — Тъмни магове на Земята за сто години.

— И въпреки това — Едгар размаха ръце — бих искал да реша тази задача поне на хартия.

— Тогава трябва да погледнете в Некрономикона на Ал-Хазред — посъветва го вампирът. — Там има доста точно описание на всички необходими въздействия по въплътяването на същности.

И без никакъв преход попита:

— Вие некромант-теоретик ли сте?

Едгар се усмихна широко:

— Какво говорите! Никога не съм се занимавал с некромантия. Но ето че ми стана интересно…

— Тогава сте постъпили правилно, че сте дошли в Прага. Тук некромантията е добре проучена, има безброй специалисти… За съжаление, всички те си остават теоретици и вие прекрасно разбирате защо.

Едгар наистина разбираше защо.

Защото от времето на подписване на Договора досега Инквизицията беше разрешавала само два пъти ревъплътяване, и то само временно. Трибуналът е трябвало да разпита свидетели — понякога наистина изниква възможност да се върне развъплътен Различен от Сумрака. Това се бе случвало двукратно, но след разпита свидетелите отиваха в Сумрака.

Едгар не вярваше, че маг от класата на Фафнер не си е подготвил предварително вратичка за ревъплътяване. Той е бил длъжен да го направи при достигането на определено равнище — между другото, Едгар също се надяваше някой ден да достигне това равнище. Впрочем, той се надяваше не по-малко обосновано да не допусне развъплътяване, но животът е толкова странен, че поднася всякакви изненади. Още повече в условията на непрекъсната война.

— Седнете тук. — Вампирът посочи масите. — Сега ще ви донеса книгите. Мисля, че изобщо не ви интересуват човешките епоси, а летописите на Различните, нали?

— Разбира се, уважаеми. Разбира се.

— Само секунда.

Вампирът наистина се върна страшно бързо. Очевидно той работеше като библиотекар не от едно десетилетие и прекрасно познаваше книгите си.

— Ето — каза той, слагайки на масата два тома. Първият беше страшно дебел, в голям формат, със старинна подвързия от бледокафява кожа — „Некрономикон“ в превод на Герхард Кюхелщайн. Вторият имаше по-скромна дебелина, по-малък формат и заглавие, разтеглено на половин страница: „Животопис и тълкуване на славните деяния, а също така на пророчествата и множеството уникални открития на великия Тъмен Маг, добре известен сред Различните под името Фафнер или Сумрачния Дракон“ от Йохан Йетцер, Урмонгомод. Явно оригиналът на книгата.

Вероятно заглавието на книгата на Йетцер-Урмонгомод беше доста по-архаично, но Едгар не знаеше древните горногермански езици и беше принуден да чете през Сумрака, където особеностите на стила се изглаждат и текстът губи от своята атмосфера, но затова пък всичко става доста по-разбираемо.

Едгар прегледа „Деянията на Фафнер“ по „диагоналната система“. Както и очакваше, в тази древна книга тълкуването на събитията значително се отличаваше от това в двете „Еди“ и „Песента за нибелунгите“. Първо, беше ясно, че и Сигурд (познат и като Зигфрид или Сиврид), и Регин, и Хрейдмар, и самият Фафнер са били Различни. Разбира се, Хрейдмар не е бил биологичен баща на Фафнер, а Регин не му е бил биологичен брат. Чрез продължителни и добре обмислени интриги Сигурд успял да скара помежду им Тъмните магове и ги унищожил до един, някои с чужда помощ, други — собственоръчно. Целта на Сигурд, естествено, не били никакви съкровища, никакви безсмислени метални дрънкулки или блестящи камъни. Сигурд и останалите са се стремели към наследството на джуджето Андвари, но трудът на Урмонгомод не обясняваше какво е представлявало то. Или някакви древни и могъщи артефакти, или просто знания (във вид на книги, например). Общо взето, Сигурд се справил с всичките, завладял наследството на Андвари, а какво е станало после Едгар нямаше време да изяснява. Сигурд победил Фафнер предпоследен — преди Регин. Изглежда, все пак Фафнер отнесъл със себе си в Сумрака някакви тайни, но това интересувало слабо маговете от онова време, които не били обвързани от никакви Договори и кодекси и действали без изобщо да се съобразяват с Инквизицията, поради пълната липса на такава.

Главното, което си изясни Едгар беше, че Фафнер е притежавал някои забравени знания в областта на висшата бойна магия (което, между другото, не му е помогнало особено в схватката с коварния Сигурд) и е отнесъл тези знания в Сумрака. Следователно, беше напълно възможно Завулон да се опита да се сдобие с тях.

След като достигна до тази общо взето очевидна мисъл, Едгар се зае с Некрономикона.

Първото, което си изясни, бе че ревъплътяването съвсем не е възкресяване на някога развъплътен Различен. Нещата се оказаха много по-прости и банални.

Това беше по-скоро рокада. Някой отиваше в Сумрака, някой идваше на негово място от Сумрака. Колкото по-високо беше равнището на Силата на ревъплътявания, толкова по-силен трябваше да бъде развъплътяваният. Но не беше необходимо равнищата да са абсолютно равностойни — допускаше се известен „луфт“. Ако това, което беше написал Урмонгомод за Фафнер беше истина, значи Сумрачния Дракон можеше да бъде разменен с Тъмен маг второ-трето равнище, но само при съответното глобално енергийно подхранване.

Което можеше да се осигури съвсем спокойно чрез инсценировка на Апокалипсиса — чувствата на хиляди хора щяха да породят такава буря, такъв вихър от емоции, че възроденият Фафнер най-вероятно щеше да излезе от Сумрака като изпълнен със сили, могъщ Тъмен маг, жадуващ отмъщение и свобода. Своята отдавна изгубена свобода.

Какво щеше да прави той, Великият Маг от миналото, който изобщо не бе чувал нито за Договора, нито за Инквизицията? Как планираше да се разбере с него Завулон? И планираше ли изобщо такова нещо? Можеше ли да има по-страшен кошмар от Сумрачния Дракон в небето на Европа?

Да предположим, че Фафнер се разбушуваше, започнеше да изпепелява градове и да причинява всевъзможни разрушения, разчитайки глупаво само на силата си. Тогава с него щяха да се справят дори хората. Същият онзи Светъл ас от ресторанта, в името на „Чикаго булз“ щеше да го цапардоса от своя „фантом“ или „Хариер“ с нещо смъртоносно… Че нямаше да го убият — нямаше, но щяха да го укротят набързо. Обаче от това по-леко ли щеше да й стане на Европа? Трябваха ли й на нея гъбите на ядрени взривове и изпепелени от огъня на Фафнер уютни градчета?

Обаче Фафнер най-вероятно нямаше да разчита само на силата си, а на своите опит и хитрост. А тогава — пази се, Европа! Разрушенията и жертвите щяха да бъдат значително повече.

Само че за какво му бе изтрябвало всичко това на Завулон?

Едгар не разбираше.

Какво още бе нужно за възкресяването на Сумрачния Дракон? Маг втора-трета степен на нужното място… Кое е това място, между другото?

Десет минути Едгар изчисляваше по звездите и по подвижните енергийни огнища. Задача със средна сложност: Фафнер е бил прокуден в Сумрака в Северна Европа… Значи ревъплътяването му на границата между деветдесет и девета и двехилядната година е най-удобно в… Готово.

Резултатът не учуди особено Едгар. Чехия. Прага.

А веднага след това го обзе лошо предчувствие. Тъмен маг второ-трето равнище на нужното място… В Прага…

Та това беше самият той! Естонецът Едгар!

След като изтри внезапно избилата по челото му пот, той продължи да чете.

За замисленото от Завулон не беше подходящ всеки. Например обектът на рокадата трябваше да е роден на определено място. Описанието му беше доста уклончиво… Какво беше това място?

След известни изчисления се получи Скандинавия, Северна Германия или Прибалтика.

Прибалтика.

Естонецът бе повикан ненадейно на работа в столицата на Русия от шефа на московския Нощен патрул… При това не личеше да има видима необходимост от това…

Кой друг, роден в Скандинавия, Северна Германия или Прибалтика се намираше в момента в Прага?

Никой. Само Едгар.

Ето за какво го предупреждаваше Юрий преди тръгването му за Прага. Именно за това. За какво друго?

Така. Спокойно. Спокойно. Само без нерви. Този, който е предупреден, е въоръжен. Да видим какво още ще ни подскаже Некрономикона…

Така, нужни са още четирима Тъмни, които да образуват Кръга на Възкресяването. Е, това е ясно. Кръгът е разновидност на портал, който свързва енергетиката на гореспоменатата четворка, наречена много сполучливо „конници на Мрака“.

При това конниците трябваше да бъдат черен, кафяв, бял и блед. Точно по сценария за Апокалипсиса. Поличба след поличба.

А имаше и подходящи магове за целта. Наистина, само трима — това бяха Братята на Регин. Между другото те бяха точно кафяв (азиатецът!), черен (негърът!), бял (славянинът!) и блед (убитият от Хесер скандинавец!).

Нали Завулон разправяше, че има някакви планове, свързани с тримата. Сега Едгар можеше смело да предположи точно какви са тези планове. И едва ли липсата на четвъртия конник можеше да ги промени.

Едгар прегледа този раздел на Некрономикона до края и изясни още два детайла. Дребни, но очевидно важни.

Тъй като Фафнер беше дракон, според каноните възкресяването му би трябвало да изглежда като излизане от морето. Само че това изобщо не беше задължително. Но виж, задължително трябваше да се направи жертвоприношение в морето. Предварително. Където и да е — ако ще в Китай или Филипините.

Или в Крим.

Жертвата трябваше да бъде юноша или девойка — някой, който вече не е дете, но още не е станал възрастен.

„«Артек» — веднага се сети Едгар. — Удавилото се в резултат на дуела момче.“

Имаше и още нещо. Ако Завулон беше избрал за втора фигура на рокадата Едгар, той би трябвало да осигури за последното денонощие, където и да се намира, изображение на Едгар. Портрет или снимка. По-скоро даже портрет. И да носи това изображение със себе си. До самия момент на рокадата.

Това беше всичко — библиотеката не можеше да помогне с нищо повече на Едгар. Той благодари набързо на вампира библиотекар и отиде при компютрите.

Разбира се, би могъл просто да позвъни в Москва. Но телефонните разговори се проследяват лесно, а Едгар изобщо не искаше да се издава. И беше абсолютно сигурен, че Алита в момента чати по един от каналите на IRC.

Младият оператор — нещо средно между слаб маг и магьосник — с готовност му показа откъде да влезе в Интернет. Едгар благодари и младежът незабавно се съсредоточи върху екрана на ноутбука си, изпълнен с редовете на програмен код. Той програмираше по стария начин, без модерните в момента прозорчета на Delphi.

Едгар пусна mirc, върза се по навик към сървъра на DALnet в Гьотеборг със смешната крава на емблемата (която, естествено, беше нарисувана с псевдографика — букви и цифри), идентифицира се, но не влезе в никой от каналите. Избра в менюто Query и написа интересуващия го никнейм: Alita.

Отвори се нов прозорец.

Едгар се боеше най-много да не би в прозореца на статуса да се появи сухата информация „No such nick or channel“.

Но Мракът беше милостив — отговорът дойде почти мигновено. При това от правилния адрес — [email protected].

„Едгар! Здрасти! В Прага ли си?“

„Да. Алита, имам спешна работа… наистина, странна. И не за всеки. Ще ми помогнеш ли?“

„Що за въпрос, Едгар! Естествено!“

„Ходила ли си през последните дни при шефа?“

Вероятността самият Завулон да извика при себе си някаква си вещииа беше много малка, но трябваше да се започне с нещо…

„Ходих, защо?“

„Виж ти — помисли си учудено Едгар. — Познах!“

И написа:

„Не забеляза ли случайно дали в кабинета му няма моя снимка или портрет? На бюрото, например…“

„А ти как се сети?“

Алита нареди щедро няколко муцунки-усмивчици, показващи доброто й настроение.

„След твоето тръгване шефът поръча две рисунки. Твоят портрет и изображение на дракон. И двете стоят в рамки на бюрото му — аз самата ходих да купувам рамките от галерията на Тверская. Шефът ми подари бутилка «Клико» за награда!“

Едгар затвори очи.

Това беше. Последните щрихи на бъдещата рокада. Твоята присъда, естонецо Едгар.

И какво ще правиш сега?

„Благодаря, Алита — написа той с вдървените си пръсти. — Ще бягам, че съм затрупан с работа…“

„Доскоро, Едгар. Целувам те!“

Дори не му се искаше да гледа усмивките. Затвори прозореиа и се изправи.

Младият програмист го погледна иззад екрана си.

— Толкова бързо? — попита той без особено учудване.

— Да — отвърна Едгар. — Благодаря.

Стигна до изхода, без изобщо да мисли — в ума му цареше абсолютна пустота.

Бяха го избрали, сякаш е крава за коледните шишчета. Достатъчно силен маг от Прибалтика. Подмамиха го, приспаха бдителността му. Позволиха му дори за известно време да бъде началник. И то не какъв да е началник, а на московския Патрул. А всъщност беше крава. И в подходящия момент щяха да го заколят. Да се възползват от него, сякаш е вещ. Да го разменят като шахматна фигура.

Та нали играта е безкрайна, временно е само пребиваването на фигурите върху черно-бялата дъска.

И сега какво? Ако бе дошло времето на дъската да се появи поредната черна дама, означаваше ли това, че спешно измъкнатият от периферията офицер не трябва да се вкопчи в хлъзгавата й повърхност?

„Не! — помисли си Едгар. — Може да не съм царица, но във всеки случай не съм и пешка. Не искам просто ей така да се махна от дъската. Ще се боря. А ако имам късмет, ще отърва и половин Европа от неприятности.“

В края на краищата, съществуваше и Инквизицията. Нещо му подсказваше, че притежателите на сивите наметала едва ли щяха да се зарадват на поредното посещение на Сумрачния Дракон.

Предпразничната Прага сякаш беше изчезнала някъде, беше се отдалечила и помръкнала. Едгар хвана такси, стигна до хотела, който му трябваше — при това без нито веднъж да поглежда през прозореца — плати механично и влезе във фоайето. Вътре така кресна на портиера, че онзи, изглежда, на драго сърце би пропаднал през гранитния под.

Едгар вървеше към асансъора толкова устремно, че разкопчаното му яке едва ли не се развяваше след него. Вървеше към стаята, която беше разпознал с усета си на Различен.

И изведнъж спря толкова рязко, сякаш се е спънал. И преглътна конвулсивно.

От бара тъкмо излизаха „финландците“ — Братята на Регин. И четиримата. Четирима, не трима — към китаеца, африканеца и славянина се бе присъединил истинският финландец, когото всички бяха смятали за мъртъв.

Излизаше, че той си беше жив и здрав.

Правилно — защо му беше на Хесер да убива свидетеля?

Навярно творецът бива обхванат от неописуема гама от чувства, когато поставя последното парче стъкло в завършената мозайка. Но какво да правят онези, за които стъкълцата от мозайката се превръщат в сухите думи на присъда?

— Братко! — обърна се тържествено към Едгар единият от „финландците“. — Искаме да благодарим на теб и на московския Дневен патрул за подкрепата. Ще дойдеш ли с нас? Празнуваме завръщането на нашия брат Паси — смятахме го за мъртъв.

Истинският финландец се усмихна смутено, показвайки с целия си вид колко е трогнат от грижите на другарите си.

— Поздравления… — изрече сухо Едгар. Всъщност, нямаше особени поводи за поздравления — и четиримата неминуемо щяха да загинат при възкресяването на Фафнер.

— Братко Тъмен. — Виждайки колебанието му, магът спря да настоява. — А не знаеш ли случайно… онзи Светъл, който също е обвиняем… защо ни нарече четирите коня?

Приятелите му дружно закимаха възмутено.

— Това не може ли да се разглежда като необосновано оскърбление? — уточни с надежда предводителят на Братята на Регин.

— Не може — отвърна Едгар. — Това е по-лошо от оскърбление. Това е истина.

И хукна към асансьора.

Бележки

[1] Грешка в превода — всъщност е точно обратното: „…за да могат колегите му да го забележат и да решат какво да правят.“ Бел.Mandor