Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (18)

ГЛАВА 4

Инквизицията не проявяваше скъперничество по отношение на задържаните. Хотелът беше съвсем приличен, а стаята, макар и да не беше категория лукс, представляваше хубав двустаен апартамент.

Антон се забави за секунда, преди да тръгне към Игор.

Колко се беше променил…

Игор винаги беше работил в Патрула като оперативен сътрудник. Постъпил бе на работа през първите следвоенни години. Тогава имало много работа. От една страна — изблик на светли емоции, от друга — през тежките години разцъфтявала многобройната дребна измет… А също така царяло всеобщо атеистично настроение в страната, хората с усилие разпознавали в себе си Различни. Докато Игор приел своята същност с лекота, с радост. Изглежда, за него нямало особена разлика какво прави — дали скача с парашут в тила на врага и взривява мостове, или лови из московските улици вампири и върколаци. Стабилно трето равнище на Силата, с малки възможности за израстване, но и трето равнище не е малко, ако е подкрепено с опит, смелост и бързи реакции.

У Игор всичко било в излишък. Само дето опитът му бил малък, но някои години от работата му в Патрула спокойно можели да бъдат броени като три години за една. Може би не бил толкова начетен и ерудиран като Иля или Гарик, не участвал в толкова впечатляващи операции като Семьон, но конкурентите му в оперативната работа не били много. И още нещо, което Антон винаги беше харесвал — Игор си оставаше млад. Не само физически, което не беше никакъв проблем за маговете на неговото равнище, но и душевно. Кой друг би се съгласил с радост да прави компания на петнайсетгодишната Юля от аналитичния отдел и да я придружи чак до Тушино за представянето на албума „Сто и петдесет милиарда крачки“ на модната група „Текила Джаз“? Кой би приел охотно да работи с комплексирани тийнейджъри, осъзнали се като Различни? Кой би се занимавал пет години с екстремен парашутизъм, само за да провери в детайли теорията за повишеното количество Различни сред практикуващите екстремни спортове? Кой би се съгласил пръв да смени колегата си на дежурство или да изпълни най-скучната задача (за опасните задачи винаги има предостатъчно доброволци)? Може би това беше грешка, но от известно време насам Антон бе започнал да си мисли, че е значително по-полезно гърба ти да прикрива не силен и мъдър с опита си, а надежден и жизнерадостен партньор. Силният и мъдрият винаги може да отвлече вниманието си заради някоя по-важна задача от пазенето на нечий гръб…

Различният, който стоеше в момента пред Антон, не изглеждаше нито силен, нито жизнерадостен. Игор беше страшно отслабнал, в очите му имаше някаква дълбока, безнадеждна тъга. Освен това, той сякаш не знаеше къде да си дене ръцете — ту ги криеше зад гърба си, ту стискаше длани.

— Антоне… — каза той най-после. Без усмивка, само с малък намек за радост. — Здравей, Антоне.

Подчинявайки се на внезапен порив, Антон пристъпи напред и прегърна Игор. Прошепна:

— Е, здравей… какво става, на нищо не приличаш…

Застаналият до вратата Витезслав каза тихо:

— Няма да ви правя официални предупреждения за реда на общуване със заподозрения… защото сте Светли. Да ви изчакам ли, Городецки?

— Не, благодаря. — Антон отстъпи назад и сложи ръка на рамото на Игор. — И сам ще се оправя.

— Игор Теплов, заседанието на Трибунала по вашия въпрос ще се състои утре вечерта, в седем часа местно време. Колата за вас ще дойде в шест и половина, бъдете готов.

— Аз отдавна съм готов — тихо промълви Игор. — Не се безпокойте.

— Всичко хубаво — каза учтиво вампирът и излезе. Двамата Светли останаха сами.

— Зле ли изглеждам? — попита Игор.

Антон не се опита да го лъже:

— Не това е точната дума. Изглеждаш по-зле и от мъртвец. Сякаш те държат само на хляб и вода.

Игор поклати сериозно глава:

— Не, какви ги говориш? Държат ме при съвсем нормални условия.

В думите му се усещаше някаква ирония. Сякаш говореше за звяр, държан зад решетките в зоологическа градина.

— Имам тук разни неща за теб — отвърна със същия тон Антон, опитвайки се да улови тази слаба нишка жизненост. — Храненето разрешено ли е?

— Разрешено е — кимна Игор. — Аз просто… в гърлото ми не влиза нито хапка, разбираш ли? Не ми се четат книги, не искам да се напивам, нито пък да общувам с някого… Пускам телевизора и гледам… чак до три през нощта. Сутринта ставам и отново го пускам. Вярваш ли ми — научих чешки до съвършенство! Много разбираем език.

— Лоша работа — кимна Антон. — Добре. Както разбираш, имам някои негласни нареждания и напътствия — да върна у теб волята за живот.

В този момент Игор все пак се усмихна.

— Разбирам. Какво да се прави… давай тук всичко.

Антон сложи на масата дебела пачка писма. На всеки плик имаше само по едно име — на автора на писмото.

— Има от всеки от нашите. Олга каза непременно да прочетеш първо нейното писмо. Но същото казаха Юлечка и Лена. Така че избирай сам…

Игор погледна замислено писмата. Кимна:

— Ще хвърля жребий. Добре, продължавай. Нямам предвид писмата.

Усмихвайки се, Антон извади загърната в хартия бутилка.

— Смирнов, номер двайсет и едно — каза Игор. — Нали?

— Да.

— Така си и знаех. Давай нататък.

Антон с усмивка на смущение извади от торбата малък самун хляб „Бородински“, пръчка салам, кисели краставички в найлоново пликче, няколко глави виолетов ялтенски лук и парче сланина.

— Ама че дяволи! — поклати глава Игор. — Всичко, както го обичам. Семьон те посъветва, нали?

— Да.

— Митничарите трябва да са те гледали като психопат.

— Отклоних им погледите. Нали съм в командировка — имам пълното право.

— Ясно. Добре, сега ще приготвя всичко. А ти разказвай какво се е случило при вас. Вече ме информираха… но по-добре да го чуя от теб. За Андрей, за Тигърчето… за цялото това безобразие.

Докато Игор нарязваше мезето, миеше и грижливо бършеше чашите и отваряше бутилката, Антон му разказа накратко за всички неотдавнашни московски събития.

Игор безмълвно напълни четири чаши с водка. Покри две от тях с филии хляб, подаде едната на Антон и взе последната.

— За нашите — каза той. — Нека Светлината бъде милостива към тях. За Тигърчето… За Андрюшка…

Отпиха, без да се чукнат и Антон погледна с любопитство Игор. Той се закашля и погледна объркано чашата.

— Антоне… чакай… водката е менте!

— Точно така! — радостно потвърди Антон. — Най-натурална водка менте — спирт, разреден с вода от чешмата. Специално я направих — няма да повярваш колко трудно е станало да намериш в магазина водка менте!

— Но защо? — възкликна Игор.

— Как защо? А защо ти нося „Бородински“? Можех да купя от всеки пражки магазин самун пресен и вкусен черен хляб! А също и салам, и сланина. Само с лука щях да се измъча…

— И какво е това, някакъв поздрав от родината? — съобрази Игор, все още намръщен.

— Именно.

— Нямаше нужда… не искам да посрещна последната си сутрин с главоболие — изрече сериозно Игор. Намръщи се, прекарвайки ръка над бутилката и двете пълни чаши. Течността за миг проблесна в лимоненожълто. Игор съобщи с леко виновен глас: — Низшата магия ми е разрешена.

— Тогава налей още.

— Бързаш ли за някъде? — попита Игор, поглеждайки накриво Антон, и сипа в чашите от преобразената водка.

— Не, закъде да бързам? — отвърна Антон. — По-добре да поседя с теб, да си побъбрим. А знаеш ли коя е другата причина, поради която смених водката в бутилката?

— Значи ти си инициаторът?

— Да. Семьон донесе истинска водка. А аз исках да ти напомня, че невинаги в красивата опаковка се крие аналогично съдържание.

Игор въздъхна, лицето му потъмня:

— Городецки… няма нужда да ми се чете морал. Започнах работа в Патрула доста преди ти да се родиш. Разбирам всичко! Но аз съм виновен и ще си понеса наказанието.

— Не, нищо не разбираш! — извика ядосано Антон. — Вижте го, ще ми заема пози! „Виновен съм, ще си понеса наказанието“ — изимитира той Игор. — А ние какво да правим? Особено сега, без Тигърчето и Андрей? Знаеш ли, че Хесер реши да прави момичетата-програмистки оперативни работнички?

— Стига, Антоне! Незаменими Различни няма. В резерва на московския Нощен патрул има стотици магове и вълшебници!

— Да, разбира се. И само да им свирнем — ще дойдат. Ще зарежат семействата си, ще оставят работата и обикновените си занимания. Ще се хванат за оръжията и… не може да не стане така. Щом като действащият състав на Патрула се е опозорил, вдигнал е ръце и се е предал…

Игор въздъхна. Заговори рязко и отсечено, като заприлича отново на предишния оперативен работник:

— Антоне, всичко ми е ясно. Ти си умно момче и правилно се опитваш да ме ядосаш. Опитваш се да ми вдъхнеш воля за живот… опитваш се да ме убедиш да се боря… Но разбери едно — аз наистина не искам да се боря! Наистина се смятам за виновен! Наистина… реших да се оттегля. Да отида в нищото, в Сумрака.

— Но защо, Игор? Разбирам, смъртта на човек винаги е трагедия, още повече ако е по твоя вина, но нали ти не си могъл да предвидиш…

Игор вдигна към него тежкия си поглед. Поклати глава:

— Не, Антошка. Все пак нищо не разбираш. Мислиш, че се измъчвам, защото момчето се удави? Не.

Антон взе чашата и я пресуши на един дъх.

— Мъчно ми е за момчето — продължи Игор. — Страшно ми е мъчно. Само че какво ли не съм виждал… случвало се е и да загиват хора пред очите ми. По моя вина. И деца, и жени, и старци. На тебе, например, налагало ли ти се е да правиш избор — кого да спасиш, неиницииран Различен или обикновен човек? На мен ми се е налагало. Налагало ли ти се е да черпиш неудържимо сила от цяла тълпа? Знаейки, че вероятността двама човека да не издържат и да сложат край на живота си е деветдесет процента? На мен ми се е налагало.

— И на мен ми се е налагало да правя някои неща, Игор.

— Да, разбирам. Онзи ураган… Тогава какви глупости ми говориш? Не можеш да повярваш, че работата не е в горкото момче? Че се влюбих в Тъмна?

— Не мога — каза Антон. — Изобщо не мога! Хесер каза същото, но…

— Ами повярвай на Хесер — Игор се усмихна с горчивина. — Аз я обичам, Антоне! И сега продължавам да я обичам! И все така ще я обичам — ето къде е бедата.

Той взе чашата си.

— Благодаря поне, че не остави на масата и чаша за нея… — Антон усещаше, че в него се надига ярост. — Опази…

И застина, неволно проследявайки погледа на Игор. В шкафа, зад стъклото, сред чашите стоеше наполовина пълна чашка с корава филийка хляб отгоре.

— Ти си се побъркал — промърмори Антон. — Абсолютно си откачил. Игор, разбери, тя е вещица!

— Тя беше вещица — съгласи се Игор с леко тъжна усмивка.

— Тя те е провокирала… е, не те е омагьосала, естествено, но все пак те е накарала да се влюбиш в нея.

— Не. Тя самата се влюби в мен. И дори не подозираше кой съм.

— Добре. Да допуснем, че си прав. Но така или иначе, това беше провокация. От страна на Завулон, който прекрасно е знаел всичко…

Игор кимна:

— Да, най-вероятно. Много мислих по този въпрос, Антоне. Очевидно и онзи сблъсък в Бутово е бил организиран от Тъмните. Висшето звено, Завулон, и още един-двама Тъмни. Лемешева вероятно е знаела. А Едгар и вещицата — не.

Той дори не сметна вампирите и върколаците за достойни за споменаване.

— Е, щом си съгласен… — започна Антон.

— Почакай. Да, това беше съзнателна операция на Тъмните. Интрига на Завулон. И излезе успешна… — Игор наведе глава. Каза приглушено: — Само че това какво променя в моето отношение към Алиса?

На Антон му се прииска да изпсува гръмогласно. Което и направи, а след това каза:

— Игор, ти нали си виждал досието на Алиса Доникова. Със сигурност си го виждал!

— Да.

— Значи трябва да разбираш колко кръв има тя по ръцете си. Колко зло има зад гърба й. С нейна помощ се сриваха наши операции, тя беше верен слуга на Завулон…

— Забрави да добавиш, че беше и любовница на Завулон — изрече с мъртвешки глас Игор. — Че шефът на московските Тъмни много обичаше да прави секс с нея в сумрачния си облик, че тя е участвала в магьоснически сбирки с жертвоприношения и групови оргии. Защо мълчиш? Кажи си всичко, и без това го знам. Хесер ми даде пълното й досие… добре се постара. Знам всичко.

— И въпреки това я обичаш? — попита объркано Антон.

Игор вдигна глава и двамата се погледнаха в очите. После Игор протегна ръка и внимателно докосна ръката на Антон.

— Не ми се сърди, братко Светли. Не ме презирай. А ако не можеш да ме разбереш, по-добре си иди. Разходи се из Прага…

— Опитвам се да те разбера — прошепна Антон. — Честна дума, опитвам се. Алиса Доникова беше най-обикновена вещица. Не по-лоша и не по-добра от останалите. Умна, красива и жестока вещица. Остави подире си зло и болка. Как можеш да я обичаш?

— За мен тя беше друга — отвърна Игор. — Изнервена и нещастна девойка, която много искаше да обича някого. Която за пръв път се беше влюбила. Девойка, която, за наша беда, първо са забелязали Тъмните. И са избрали за иницииране момент, в който в душата и е имало повече Мрак, отколкото Светлина. С тийнейджърките това става твърде лесно — добре го знаеш. А по-нататък всичко било много просто. Сумракът е изпил добротата от нея. Сумракът я е направил такава, каквато беше.

— Ти обичаш не самата Алиса — каза Антон, без да забелязва, че говори за Доникова в сегашно време. — Ти обичаш идеализирания й… не, алтернативния й образ! Тази Алиса, която никога не я е имало и няма да я има!

— Сега вече със сигурност няма. И все пак не си съвсем прав, Антоне. Аз я обичам такава, каквато стана, когато изгуби способностите си на Различна. Когато се освободи, макар и за миг, от онази сива паяжина. Кажи, нима не ти се е налагало да прощаваш?

— Налагало ми се е — отвърна Антон след кратка пауза. — Но не и такова нещо.

— Провървяло ти е, Антоне.

Игор отново наля водка в чашите.

— Тогава кажи ми… — Антон не се стараеше да щади Игор, но все пак намираше думите с усилие. — Защо я уби?

— Защото тя беше вещица — с ледено спокойствие отвърна Игор. — Защото носеше зло и болка. Защото „служителят на Нощния патрул защитава хората от Тъмните винаги и навсякъде, независимо от личното отношение към ситуацията“. Никога ли не си се замислял защо в Устава има подобно уточнение? За личното отношение към ситуацията? Би трябвало да се каже „личното отношение към Тъмните“, но звучи някак жалко. И ето, че са прибягнали до емве… емфе…

— Евфемизъм — възхитено се обади Антон.

— Евфемизъм. — Игор се усмихна. — Именно. Помниш ли когато се опитвахме да хванем вампирката на покрива и ти понечи да я застреляш в упор, но в този момент се появи твоят съсед-вампир. И ти свали пистолета.

— Тогава не бях прав — сви рамене Антон. — Трябваше да бъде съдена. Затова се спрях.

— Не, Антоне. Ти би я застрелял. Както и всеки друг вампир, тръгнал да защитава престъпницата. Но пред теб стоеше не просто вампир, а твой приятел… добре, може би не близък приятел, но все пак приятел. И ти се спря. А представи си, че изборът би бил или да стреляш, или да пуснеш престъпницата на свобода?

— Щях да стрелям — изрече рязко Антон. — Също и в Костя. Не бих имал избор. Щеше да ми е много тъжно, съгласен съм, но…

— А ако не беше добър познат, а любимата ти? Човешка жена или вълшебница-Различна, независимо от цвета?

— Бих стрелял… — прошепна Антон. — Все пак бих стрелял.

— А после?

— Не бих допуснал такава ситуация. Просто нямаше да я допусна!

— Разбира се. На нас и през ум не ни минава да се влюбим, щом видим Тъмната аура. Както и на Тъмните — когато видят Светла аура. Но ние бяхме неподготвени, Антоне. Лишени от всичките си сили. И нямаше избор…

— Кажи, Игор… — Антон си пое дъх. Водката не го хващаше, а разговорът, макар и да бе станал прекалено доверителен, не носеше облекчение. — Кажи, а защо тогава просто не изгони Алиса от лагера? Защо не поиска съвет и помощ от Хесер? Ти би защитил хората и при това…

— Тя не би си тръгнала — изрече рязко Игор. — Та нали се намираше съвсем законно в „Артек“? Знаеш ли кое е най-страшното, Антоне? Правото на нейното възстановяване е било изтъргувано от Завулон и Хесер в замяна на възстановяването на силите на маг трето равнище. Тоест моето! Разбираш ли колко навързано е всичко?

— А сигурен ли си, че тя не би си тръгнала? — попита Антон.

Игор безмълвно вдигна чашата си. Двамата се чукнаха за първи път за вечерта, но без да произнасят никакъв тост.

— Не съм сигурен, Антоне. Там е проблемът, че не съм сигурен. Аз й казах… наредих й да се маха. Но това беше в първия миг, когато всеки от нас осъзна какъв е другият. Когато нямаше никаква мисъл, само адреналин…

— Ако те е обичала — каза Антон, — тя би си тръгнала. Трябвало е само да намериш точните думи…

— Навярно. Кой би могъл да знае сега какво би станало?

— Игор, много ми е мъчно — прошепна Антон. — Не за вещицата Алиса, не… само за това не ме моли. Не мога да пролея нито сълзица за нея. Мъчно ми е за теб. Много искам да останеш с нас. Да издържиш, да не се пречупиш.

— Няма за какво да живея повече, Антоне. — Игор виновно разпери ръце. — Разбери, няма! Знаеш ли, аз може би също се влюбих за първи път в живота си. Имах жена… някога. Станах различен през четирийсет и пета… Върнах се от фронта като млад капитан, окичен с ордени, нямах една драскотина дори… Изобщо, вървеше ми — едва по-късно разбрах, че латентните способности на Различен са ме спасили. И в този момент научих истината за Патрулите… Нова война, разбираш ли? При това съвсем справедлива, няма накъде повече! Не умеех нищо, освен да воювам, а тогава осъзнах, че съм си намерил работа за цял живот. За един много дълъг живот. И още, че няма да ме измъчват никакви човешки терзания, досадни болести, опашки за продукти… Ти и представа си нямаш какво е най-обикновеният глад, Антоне, какво е истинският черен хляб, какво е истинската водка менте… Какво е да се усмихнеш на ситата муцуна на човека от службата СМЕРШ и мързеливо да се прозееш в отговор на въпроса: „Защо прекарахте на вражеска територия два месеца, щом мостът е бил взривен още на втория ден след десанта?“.

Игор леко се беше поотпуснал и сега говореше бързо, яростно… и доста различно от начина, по който обикновено говореше младият маг от Нощния патрул…

— Върнах се и погледнах Вилена, своята млада и красива Леночка-Виленочка, която всеки ден ми беше писала писма, не лъжа, всеки ден, и то какви писма! И видях колко се радва на завръщането ми — нали не бях сакат, а отгоре на всичко — герой! Тогава малцина имаха такъв късмет. Но в същото време умираше от страх онези завистливи гадини, съседките й, да не ми разкажат за всички мъже, с които е била през тези четири години, и как си е живяла живота, но не защото е била офицерска съпруга… Ти и сега не ме разбираш дори наполовина, нали? А аз изведнъж прогледнах. За всичко наведнъж. И колкото повече я гледах, толкова повече виждах. В детайли, в подробности. И не само всичките й мъже — от гнидите спекуланти до бойците като мен, самоотлъчили се за кратко от службата, прескачайки болничната ограда… Чух и шепота на един полковник^[1]: „Той сигурно отдавна гние в земята…“ Впрочем този полковник се беше оказал човек. Истински. Станал от леглото, зашлевил я, облякъл се и си тръгнал.

Той си сипа водка, бързо, без да изчака Антон, пресуши чашата си и отново я напълни. После продължи разказа си:

— Оттогава съм такъв. Веднага излязох от къщи — съпроводен от звънтенето на медалите и виковете на Вилена: „Кучките са те излъгали, бях ти вярна!“. Докато крачех по улицата, нещо в душата ми изгоря. Беше месец май, Антоне. Май, четирийсет и пета. Веднага след капитулацията на Германия Хесер ме изтегли от фронта и ми рече: „Сега твоят фронт вече е тук, капитан Теплов“. А хората тогава бяха… Други бяха, Антоне. Лицата на всички грееха! Беше пълно с Тъмни твари, няма какво да се лъжем. Но и Светлината не беше малко. И когато вървях по улицата, наоколо сновяха деца, гледаха иконостаса с наградите на гърдите ми и спореха коя за какво ми е дадена. Мъжете ми стискаха ръцете, канеха ме да пия с тях. Момичетата притичваха… и ме целуваха. Просто така, без нищо. Целуваха ме, сякаш бях тяхното момче, което още не се е върнало или е загинало. Сякаш бях техен баща или брат. Понякога плачеха, целуваха ме и отминаваха. Разбираш ли? Не, едва ли разбираш… Ето, ти също се измъчваш заради страната ни, мислиш си колко лошо е сега, в каква дупка сме всички… Страдаш, защото Светлите в глобален мащаб не помагат на Русия. А ти всъщност не знаеш какво е истинска дупка, Антоне. Ние знаем!

Игор отпи отново. Антон надигна мълчаливо чашката, кимна, съгласявайки се с непроизнесения, но разбираем и без думи тост.

— Ето тогава станах такъв — повтори Игор. — Маг. Оперативен работник. Вечно млад. Който обича всички… и никого. И реших, че никога няма да се влюбвам. Никога. Приятелките са едно, любовта — съвсем друго. Не бива да се влюбваш в човек — човекът е слаб, не бива да се влюбваш в Различен — Различният е или враг, или боен другар. Това е житейският принцип, който си избрах, Антошка. И го следвах така, както можех. Сякаш съм все същият младок, който се е върнал от фронта и още му е рано да се влюбва. Все едно е дали ще отидеш с някое момиче на танци… — той се засмя тихо, — или ще подскачаш под ултравиолетовата лампа в някоя дискотека в ритъма на рейва… или на джаза, рока, траша, без значение, и независимо от дължината на полите или изработката на чорапогащниците… Всичко е хубаво. Защо да не се прави. Гледал ли си американското филмче за Питър Пан? Е, станах като него. Само че не глупав хлапак, а глупав младок. И ми беше хубаво, и продължи дълго… Колкото цял един живот на някой обикновен човек. При това ми бяха спестени немощната старост и останалите проблеми. Така че не ме съжалявай напразно, Антоне.

Антон седеше безмълвно и се държеше за главата.

Чувстваше се така, сякаш е отворил вратата и е видял там нещо… не, не забранено… не позорно… Нещо съвсем чуждо. И съзнаваше, че зад всяка врата, ако Светлината му позволи да я отвори, ще види нещо също толкова чуждо… нещо лично.

— Аз извървях пътя си, Антоне — промълви почти нежно Игор. — Не тъжи толкова. Разбирам, че си дошъл с надеждата да ме разтовариш, да избиеш глупостите от главата ми, да изпълниш наставленията. Само че няма да стане. Аз наистина се влюбих безумно в Тъмна. И я убих. А заедно с нея, изглежда, и себе си.

Антон мълчеше. Чувстваше се празен. Обземаше го чуждата тъга, чуждата мъка, започваше да изпитва чувството, че не е донесъл подаръци на болен приятел, а седи с него на собствения му помен…

— Остани тази вечер, Антоне — помоли го Игор. — Така или иначе няма да спя… съвсем скоро ще си отспя. Имам в хладилника още три бутилки водка. А и ресторантът е пет етажа по-надолу.

— Тогава ще заспим на масата.

— Нищо, нали сме Различни. Ще издържим. Искам да си поговоря с някого. Да поплача на нечие рамо. Започнах да се боя от Тъмнината. Вярваш ли ми?

— Да.

Игор кимна:

— Благодаря. Имам китара, ще изпеем нещо. Знаеш ли, да си пееш сам е все едно… е, разбираш. И още нещо.

Антон погледна Игор — гласът му изведнъж бе станал по-спокоен. Уверен.

— Аз все пак съм патрулен. Не съм го забравил — бъди сигурен. И ми се струва, че в цялата тази история съм пешка… не, сигурно не пешка… А офицер, който е взел чужда фигура и е на бито поле. Обаче за разлика от фигурите знам да мисля. Надявам се, че и ти не си се отучил. На мен вече ми е все тая, Антоне. Ала не ми е безразлично кой ще спечели партията. Нека помислим заедно.

— Откъде да започнем? — попита Антон. Попита, вътрешно изумявайки се от себе си. Нима бе приел думите на Игор? И се беше съгласил да го смята за свалена от дъската фигура? Е, все още не свалена, но вече обречена фигура, за която се пресяга невидимият играч…

— От Светлана. От Тебешира на Съдбата. — Игор внимателно наблюдаваше как се мени изражението на Антон. И се разсмя доволно. — Какво, наистина ли отгатнах? И ти ли си мислиш същото?

— И от Хесер…^[2] — прошепна Антон.

— Хесер е умна глава — съгласи се Игор. — А ние? Ще се опитаме ли да помислим веднъж не с ръцете си, а с главите си?

— Нека опитаме — кимна Антон. — Само че…

Той напипа в джоба си амулета, даден му от Хесер. Стисна го и усети как тънките кокалени игли се забиват в кожата му. Без болка нищо не се постига… Каза:

— В продължение на дванайсет часа никой няма да ни вижда и чува.

— Сигурен ли си? — уточни Игор. — А Инквизицията няма ли да заподозре нещо заради липсата на информация?

— Няма да има липса на информация — увери го Антон. — Доколкото разбирам, ако тук има наблюдателни уреди или следящи заклинания, те ще предадат фалшива информация. Доста качествена.

— Хесер е умна глава — с усмивка повтори Игор.

 

 

Едгар седеше до прозореца, пушеше и бавно отпиваше от чашата разгазирано шампанско. И така беше вкусно…

Партньорката му, спокойна и удовлетворена, кротко спеше в съседната стая. Оказа се прекрасно същество. Немска студентка, при това с някакви скандинавски корени, умерено страстна, умерено весела. Според Едгар, впрочем, прекалено изобретателна в секса. За разлика от повечето си колеги, Едгар бе доста консервативен в това отношение. Не участваше в оргии, не ходеше с малолетни, а от всички пози предпочиташ класическата, „мисионерската“.

Затова пък в нея — не можеше да се отрече — бе постигнал съвършенство.

Той се протегна сладко и внимателно открехна прозореца. Изправи се, вдишвайки студения, дори мразовит въздух. Започваше нов ден и вероятно още тази вечер Трибуналът щеше да произнесе присъда. Тогава вече щеше спокойно да се наслади на празниците, без да се затормозява с интриги.

И все пак чия беше тази интрига… На Дневния или на Нощния патрул?

И най важното — каква роля бе отредена на него?

Нима наистина, както намекна Юрий, също като на Алиса му се беше паднала ролята на жертва?

 

 

— Ето, виж… — Игор разгъна на масата голям лист хартия и извади от джоба си кутия с флумастери-маркери. — Вече чертах такива схеми… и някои неща си пасват. Това е нашата Светлана.

Антон замислено погледна кръга, нарисуван с дебела жълта линия. Каза:

— Не си прилича много.

Игор се усмихна:

— Добре… не издребнявай. Виж какво е съотношението на силите. Между нас и Тъмните имаше равновесие, макар и несигурно, но имаше. Ето ги нашите магове от първо до трето равнище… ето ги равните им Тъмни… и действащите, и онези, които лесно подлежат на мобилизация.

Листът бързо се покриваше с дребни кръгчета. Игор раздели на две листа с рязко движение. Горе на едната половина написа „Хесер“, а на другата — „Завулон“. Поясни:

— Всъщност те са извън играта. Те са шахматистите, а нас ни интересуват фигурите. Кажи, какво се е променило с появата на Светлана?

— Зависи за каква фигура я смяташ — предпазливо отвърна Антон. — Сега тя е вълшебница първо равнище… По-точно — беше.

— Е, и? Виж колко магове имат равнище, близко до нейното!

— Тя е пешка — каза Антон и сам се изненада от думите си. — Светлана не е нищо повече от пешка, и така ще е още дълги години! Ще натрупва Сила, ще се учи да управлява способностите си, ще събира опит… Тя е по-силна от мен… беше. Но бих се справил с нея, ако бях на другия фронт.

— Именно, Антоне. — Игор ловко си сипа водка от втората бутилка — първата отдавна беше отишла под масата. — Именно! Светлана доста подсили Нощния патрул. И е напълно възможно в бъдеще да застане рамо до рамо с Хесер. Но това ще стане след десетки, ако не и след стотици години.

— Тогава на какво се дължи тази активност на Тъмните? Те почти нарушиха Договора, само за да изкарат от строя Светлана!

— Помисли си. — Игор го погледна в очите. — Нека доведем шахматните аналогии докрай.

— Пешката, която достигне края на дъската…

— …се превръща в произволна фигура.

Антон разпери ръце:

— Игор, това и така е ясно. Всички сме пешки, но някои имат шанс да се превърнат в дами. Светлана има този шанс. Ти го нямаш, аз го нямам, Семьон го няма… Но пътят до края на дъската е много дълъг и Тъмните няма нужда да бързат толкова много, за да отстранят Светлана!

— Тебеширът на Съдбата — каза Игор.

— И какво за Тебешира? Хесер възнамеряваше да използва момчето без съдба, Егор, за да направи от него…

— Какво?

Антон сви рамене:

— Пророк, философ, поет, маг… Не знам. Някой, който ще поведе след себе си човечеството към Светлината. А може би Огледало? Същото Огледало като Виталий Рогоза, само че на наша страна?

— Но Светлана не пожела да се намесва — кимна Игор. — Момчето Егор е оставено на произвола на собствената си съдба.

— Затова пък… — Антон се сепна. Не знаеше има ли право да споделя с Игор, дори под защитата на амулета, разкрилата му се истина.

— Затова пък Олга с втората половина на Тебешира на Съдбата е пренаписала нечия съдба — усмихна се Игор. — Това вече е тайната на Полишинела…

— На Полишинел^[3] — машинално го поправи Антон.

— Все едно. Важното е, че операцията все пак е била успешна. Не се е получила при Светлана, но се е получила при Олга. И между другото, Хесер успя да реабилитира Олга.

— Между другото? — Антон поклати глава. — Добре, нека е между другото… Но това е само вторият пласт на истината. Сигурен съм, че има и трети.

— Третият е съдбата, която е пренаписала Олга. Веднага, щом Завулон е разбрал за нейната реабилитация, му е станало ясно, че са го изиграли. Че се е хванал на обикновена, отвличаща вниманието маневра. И Тъмните са започнали да търсят. Горкият Егор — десет пъти са проверявали дали не е прекроена и неговата Книга на Съдбата…

— А ти откъде знаеш?

— Наблюдавах момчето. Хесер ми нареди — ясно беше, че Тъмните ще се опитат да разберат как са изиграни.

— Е, и?

— Не, с Егор всичко е наред. Неговата съдба не е пренаписана.

— Тогава чия?

Игор мълчеше, гледайки Антон в очите. Чакаше. Сякаш той самият нямаше право да изговори тези думи.

— На Светлана, така ли? — възкликна Антон, досещайки се. И си помисли, че на негово място някой Тъмен би извикал: „Моята?“.

— Така изглежда. Гениално красив ход. Около нея бушуваше такъв океан от Сила, че просто бе невъзможно да се забележи интервенцията в нейната Книга на Съдбата. Освен това Тъмните не могат да проверят съдържанието на тази Книга — това ще е равносилно на обявяване на война.

— Хесер иска да ускори превръщането на Светлана във Велика Вълшебница?

— Изключено. Това би било нарушение на Договора. Рови по-надълбоко.

Антон погледна кръгчетата. Взе флумастера и нарисува яркочервена линия над Светлана, като я завърши с още едно кръгче. Празно.

— Да — каза Игор. — Именно. Разбираш ли какво време е сега?

— Краят на хилядолетието…

— Две хиляди години от раждането на Исус Христос — усмихна се Игор.

— Йешуа е бил най-великият Светъл маг — каза Антон. — Дори не знам уместна ли е думата „маг“… Той е бил самата Светлина… Но… Хесер иска да дойде нов месия?

— Ти го каза, не аз — отвърна Игор. — Да пием… За Светлината!

Съвсем втрещен, Антон пресуши чашата си. Поклати глава:

— Не, невъзможно е… Та това е игра с първичните сили, Игор! С основите на мирозданието! Как може да се поеме такъв риск?

— Антоне, сигурен съм, че всичко е замислено точно така. Помисли сам — в света има изблик на религиозни вярвания, всички така или иначе чакат или края на света, или второто пришествие… Което, впрочем, е едно и също.

— Е, не всички… — махна с ръка Антон. — Не преувеличавай.

— Не всички, но достатъчно, за да започне потокът на човешките очаквания да се припокрива с реалността. И ако леко се помогне, ако се пренапише нечия съдба… Хесер е решил да играе ва-банк. Иска сред нас да се появи Светъл, с чиято Сила да не може да се мери нито един от Тъмните. Нито Завулон, нито някой скромен калифорнийски фермер, нито притежателят на малък хотел в Испания, нито популярна японска певица… никой.

— Може и да е вярно — призна Антон. — Но сега Светлана е лишена от Сила, и то за дълго.

— И какво от това? Нима това е пречка за раждането на детето?

— Стоп. — Антон предупредително размаха ръце. — Ние двамата сега се самонавиваме. Можем да повярваме във всяка хипотеза. Но нека погледнем останалите събития! Огледалото, например?

— Огледалото… — Игор се намръщи. — Огледалото се създава от Сумрака. Завулон не би могъл да го използва пряко… Но виж, да примами в Москва няколко глупави сектанти плюс силен артефакт и да подхрани Рогоза със Сила — на това е напълно способен. И целта на подхранването е очевидна — унищожаването на Светлана.

— Рогоза не я унищожи! Само я опустоши, но нали това…

— Някой от нас не е играл така, както е планирал Завулон — отвърна Игор. — Някой не е направил крачката, след която Огледалото би унищожило Светлана напълно… като личност. Дали пък не я е спасило това, че вече са били загинали Тигърчето и Андрей? Огледалото не е съвсем Тъмен Различен и не участва пряко в противопоставянето между Патрулите. Разбираш ли, може би той е очаквал още някакъв удар. От твоя страна, например. От страна на Хесер. Но ударът не е последвал… и той съответно не е нанесъл своя удар с пълна сила.

— Тогава обясни ми, Игор, защо Завулон вкара в капана Алиса и теб?

— Това е случайност — промърмори Игор. — Нали ти казвам, Алиса…

— Дори да не е знаела! Завулон е знаел, повярвай ми! И я е изпратил на смърт, разменяйки я с друга фигура! Защо?

Игор разпери ръце:

— Ще ми се да знам.