Сергей Лукяненко, Владимир Василиев
Дневен патрул (4)

ГЛАВА 3

Странно нещо е животът.

Само преди едно денонощие бях излязла от апартамента си — млада, здрава, изпълнена със сила — и при това нещастна вещица.

А преди половин ден се намирах в офиса на Патрула — осакатена, лишена от надежда и вяра в бъдещето…

Колко се бе променило всичко!

— Искаш ли още вино, Алиса? — надзърна угоднически в очите ми Павел, придружителят ми.

— Може малко — казах аз, без да се откъсвам от илюминатора.

Самолетът вече се снижаваше за кацане на аерогарата в Симферопол. Старичкият „Ту“ поскърцваше, бавно навеждайки се към едното крило, и лицата на пътниците бяха по-скоро напрегнати. Само ние с Павел седяхме напълно спокойни — безопасността на полета беше проверена лично от Завулон.

Павел ми подаде кристалната чаша. Разбира се, тя не беше част от реквизита на стюардесите, както и марковото южноафриканско вино в нея. Изглежда младият върколак се беше отнесъл, меко казано, сериозно към мисията си. Той се беше запътил на почивка на юг при някой от познатите си, но в последния момент го бяха свалили от самолета за Херсон, за да му възложат да ме съпровожда до Симферопол. Явно до него бяла стигнали слуховете за това, че отношенията ми със Завулон са се върнали в старото русло.

— Да пием за шефа, нали, Алиса? — попита Павел. Толкова старателно се подмазваше, че дори ми стана неприятно.

— Да пием — съгласих се аз. Чукнахме чашите си, надигнахме ги. Покрай нас мина стюардесата, която за последен път проверяваше дали коланите са закопчани, но дори не ни погледна. Заклинанието, наложено от Павел, все пак действаше. Дори този мижав върколак сега беше по-способен от мен…

— Все пак не може да не признаем — заяви Павел, след като отпи от виното, — че при нас отношението към сътрудниците е на висота!

Кимнах.

— А Светлите… — той вложи в репликата си толкова презрение, за колкото имаше сили — са далеч по-големи индивидуалисти от нас!

— Не преигравай — рекох аз. — Все пак това не е истина.

— Стига, Алиса! — от виното езикът му се беше разбързал. — Помниш ли как ги бяхме притиснали преди година? Преди урагана?

Май само по този случай го бях запомнила. Върколаците вършат черната работа и пътищата ни рядко се пресичат. Или по време на силовите акции, или в малкото случаи, в които свикват целия персонал на Патрула.

— Помня.

— Ами онзи… Городецки. Какъв светец, мамка му!

— Той е много силен маг — отново възразих аз. — Много.

— Да бе! Нагушил се е със сила, изстискал е последното от хорицата — и какво? Как я приложи?

— За собствената си реморализация.

Притворих очи, спомняйки си как изглеждаше всичко това.

Фонтан от светлина, който се изплисква към небето. Потоците енергия, които Антон бе събрал от хората. Заложил бе всичко, поел бе риска да прибегне до заета сила, за кратък миг се бе сдобил с неизмерима мощ, може би превъзхождаща възможностите на Завулон и Хесер.

И беше стоварил цялата сила върху себе си.

Реморализация. Търсене на оптималния от гледна точка на етиката изход. Най-страшният проблем на Светлите е да не причинят вреда, да не извършат нещо, което ще повлече след себе си зло за хорицата.

— Нали сега той е суперегоист! — с наслада рече Павел. — Можеше ли да защити приятелката си? Можеше. Можеше ли да влезе в схватка с тях? И още как! А какво направи той? Взе за себе си всичко, което беше събрал! Дори урагана не пожела да спре… а можеше, нали!

— Кой знае до какво би довела всяка друга постъпка? — попитах аз.

— Та той постъпи като всеки от нас! Като най-истински Тъмен!

— Тогава би бил в Дневния патрул.

— Ще бъде — убедено каза Павел. — Къде ще ходи? Досвидяла му е силата и затова я е употребил за себе си. После се оправдаваше — цялата работа била, за да вземел правилното решение… А какво беше решението? Да не се намесва! Всичко на всичко да не се намесва! Това е нашият, Тъмният подход.

— Няма да споря с теб, Павлуша — казах аз.

Самолетът се разтресе и пусна колесниците. Някой в салона тихо изохка.

На пръв поглед върколакът беше прав. Само че аз си спомнях лицето на Завулон през следващите дни след урагана. Погледът му беше лош, а аз се бях научила да го разпознавам. Сякаш беше разбрал, че са го преметнали, но се беше усетил твърде късно.

Павел продължи с разсъжденията си за тънкостите на борбата между Патрулите, за разликите в подходите, за дългосрочното планиране на операциите. Стратег… мястото му е в щаба, а не да кръстосва улиците.

Изведнъж осъзнах колко ме е уморил за двата часа на полета. А на пръв поглед правеше приятно впечатление…

— Павлуша, а ти в какво се превръщаш? — попитах аз.

— В гущер.

— Охо! — Аз отново го погледнах с интерес. Такива върколаци са голяма рядкост, това не е обикновеният върколак, който се превръща във вълк, като покойния Виталик. — Това е сериозно! А защо рядко те виждам да участваш в операции?

— Аз… — Павел се намръщи. Извади кърпата, попи изпотеното си чело. — Работата е там, че…

Той мънкаше забележително, като палава ученичка на преглед при гинеколог.

— Аз се превръщам в тревояден гущер — изплю камъчето той най-накрая. — За съжаление, боеспособността ми не е от най-високите. Челюстите ми са силни, но зъбите са плоски, триещи. И съм прекалено бавен. Чупене на ръка или крак… сдъвкването на някой пръст… тия неща ги мога.

Разсмях се неволно. Отбелязах със съчувствие:

— Нищо де. Нали и от такива има нужда! Главното е респектиращата външност, да всяваш парализиращ страх.

— Външността ми е респектираща… — отбеляза Павел, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Само дето люспите ми са прекалено пъстри, приличам на писана играчка от Хохлома, трудно ми е да се маскирам.

Успях да запазя сериозно изражение на лицето си.

— Нищо, това дори е интересно. Ако се налага да плашиш хора, особено дечурлига, шарените люспи са супер.

— Ами аз обикновено върша такава работа… — призна Павел.

Разговорът ни беше прекъснат от тласък — самолетът докосна пистата. Пътниците заръкопляскаха задружно, макар и донякъде преждевременно. Долепих лице до илюминатора и няколко секунди ненаситно се взирах в зеленината, сградата на аерогарата, тръгналия към пистата за излитане самолет.

Направо не ми се вярваше.

Бях се измъкнала от задушната Москва, получила бях дългоочакваната отпуска… и специалните си права… и когато се върнех, Завулон щеше да ме чака отново…

 

 

Павел ме изпрати до спирката на тролея. Най-смешния маршрут на това превозно средство, който ми е известен — от един до друг град, от Симферопол до Ялта. Колкото и да е странно, това е доста удобно.

Всичко тук беше различно, съвсем различно. Уж беше жега — но не московската асфалтено-бетонна горещина. И морето, макар че беше далеч оттук, също се усещаше. И буйната зеленина, и цялата атмосфера на огромен курорт в разгара на сезона.

Хубаво е… наистина се почувствах добре. Оставаше колкото се може по-бързо да взема душ, да се наспя и да се погрижа за външния си вид…

— Нали не си за Ялта? — разбиращо попита Павел.

— Не съвсем за Ялта — кимнах аз. Погледнах мрачно гъстата опашка. Дори децата бяха концентрирани и готови за схватката за място в тролея. Багажът ми не беше нищо особено — дамска чанта и сак за през рамо, общо взето можех дори да постоя права, ако ми се удаде да се кача на тролея без билет.

Но нямах желание за това.

В края на краищата, носех дебела пачка командировъчни — за командировката, отпуската и „лечението“. Завулон бе успял да ми отпусне почти две хиляди долара. За две седмици сумата беше повече от прилична. Особено в Украйна.

— Добре, Павлуша. — Целунах го по бузата. Върколакът се изчерви. — Аз ще се оправя, недей да ме изпращаш.

— Сигурна ли си? — уточни той. — Наредено ми е да ти оказвам всякаква помощ.

Ох, ама че защитник… Тревояден гущер, люспеста крава…

— Сигурна съм. И ти имаш нужда от почивка.

— Каня се да направя колоездачно пътешествие с приятелите си — кой знае защо ме уведоми той. — Много добри момчета, украински върколаци и дори един млад маг. Дали пък да не наминем при теб?

— Ще се радвам.

Върколакът закрачи обратно към сградата на аерогарата, явно се канеше да се качи на друг самолет. А аз огледах без да бързам оределите редици на частниците и таксиджиите. Вече се смрачаваше и бройката им беше почти нищожна.

— Накъде, хубавице? — подвикна ми набит мустакат мъжага, който пушеше до жигулата си. Аз поклатих глава — все още не бях стигала дотам, да се придвижвам между градовете с таратайка от тази марка… Игнорирах и волгата, същата участ сполетя неясно на какво надяващата се „Ока“.

Виж, новичкият „Нисан-патрол“ напълно ме устройваше.

Наведох се към сваленото стъкло. В колата имаше двама чернокоси и мургави младежи. Седящият на шофьорското място пушеше, приятелят му надигаше бутилка с бира.

— Свободни ли сте, момчета?

В мен се втренчиха два преценяващи погледа. Не изглеждах много платежоспособна, така се изискваше по легенда…

— Може би — заяви шофьорът. — Ако се споразумеем за цената.

— Ще се споразумеем — казах аз. — До лагера „Артек“. Половин стотачка.

— Пионерка ли си? — ухили се шофьорът. — За половин стотачка ще те разходим с колата из града.

Шегаджия. На неговата възраст вече не би трябвало дори да помни думата „пионерка“. Пък и амбициите му са извънмерни — петдесет гривни са почти десет долара.

— Вие не уточнихте най главното — отбелязах аз. — Половин стотачка какво?

— Половин стотачка какво? — послушно повтори приятелчсто на водача.

— Гущерчета.

физиономиите на момците тутакси смениха фасона си.

— Половин стотачка в зелено, караме бързо, без да качваме други пътници, не надуваме музиката — уточних аз. — Разбрахме ли се?

— Да — реши шофьорът. Погледът му започна да шари по мен. — А багажът къде е?

— Всичко е у мен. — Настаних се на задната седалка, хвърлих сака до мен. — Да тръгваме.

Изглежда тонът ми подейства. След една минута вече излизахме на пътя. Аз се отпуснах, облегнах се по-удобно. Край. Почивката започва. Трябва да си почина… да ям праскови… да събирам сила…

А после ме очакват Москва и Завулон…

И в този миг от дамската ми чанта изврещя мобилният. Без да отварям очи извадих апарата и приех повикването.

— Как пристигна, Алиса?

Усетих как в гърдите ми нахлува топлина. Изненадите просто валяха! Дори в най-добрите ни дни Завулон не намираше за необходимо да се интересува от подобни дреболии. Или сега го правеше, защото съм болна и не съм във форма?

— Благодаря, чудесно. Казват, че е имало проблеми с времето, но…

— Наясно съм. Момчетата от Дневния патрул на Симферопол помогнаха за подобряването на метеорологичните условия. Не става дума за това, Алиса. Сега пътуваш с кола, нали, Алиса?

— Да.

— Прогнозата за това ти пътуване е лоша.

Застанах нащрек.

— Нещо с пътя ли?

— Очевидно проблемът е в шофьора ти.

Отпред се издигаха като канари бръснатите тилове на юначагите. Загледах ги за секунда, побесняла от безсилие. Не можех да усетя дори емоциите им, какво остава за четене на мисли…

— Ще се справя.

— Освободи ли придружителя си?

— Да. Не се притеснявай, мили. Ще се справя.

— Сигурна ли си, Алиса? — в гласа на Завулон звучеше неподправена тревога. И това ми подейства като допинг.

— Разбира се. Я пак погледни прогнозата!

Завулон замълча за миг. После със задоволство отбеляза:

— Да, подобрява се… Но поддържай връзка. Ще дойда, ако се наложи.

— Ако ми направят нещо, просто им одери кожите, мили — помолих аз.

Момъкът, който седеше до шофьора, се извърна и внимателно ме изгледа.

— Не само ще им одера кожите, но ще им ги натъпча в устите — съгласи се Завулон. Разбира се, това не беше закана, а съвсем реално обещание. — Е, приятна почивка, бебчо.

Прекъснах разговора и задрямах. Нисанът се придвижваше плавно и вече бяхме излезли на главното шосе. Понякога момците припалваха, размирисваше се на цигарен дим, за щастие тютюнът не беше най-долнокачествен. После двигателят зазвуча по-напрегнато — изкачвахме се към планинския проход. Отворих очи и погледнах над сваленото стъкло към звездното небе. Колко едри са звездите в Крим. Колко са близо.

После наистина заспах. Дори започнах да сънувам сън, сладък, мечтателен, как се къпя в нощното море, а до мен плува някой, от време на време долавях в тъмата чертите на лицето, усещах леките докосвания на ръцете му…

Когато разбрах, че докосванията са истински, моментално се събудих и отворих очи.

Двигателят мълчеше, колата бе спряна малко встрани от шосето. Май на аварийната отсечка, предназначена за несретниците, чиито спирачки са отказали.

А спирачките на шофьора и на неговото приятелче наистина бяха отказали. Личеше си по погледите им.

В мига, в който се събудих, момъкът до шофьора махна ръката си от лицето ми. И дори изимитира подобие на усмивка:

— Пристигнахме, приятелко.

— Не ми прилича на „Артек“, приятелю — в унисон с репликата му отвърнах аз.

— Това е Ангарският превал. Двигателят прегря. — Шофьорът облиза устни. — Трябва да изчакаме. Може да излезем, да се проветрим.

Той дори търсеше някакви несвързани оправдания, изглежда се вълнуваше повече от приятелчето си. Докато онзи се разгорещяваше:

— Може да пуснеш една вода…

— Благодаря, не искам. — Аз продължавах да седя и с любопитство да наблюдавам и двамата. Интересно какво ще предприемат? Ще се опитат да ме измъкнат от колата? Или ще пробват да ме изнасилят направо тук?

А после?

Опасно е да ме пуснат. Сигурно ще ме хвърлят в пропастта. В морето… най-добрия приятел на убийците от всички времена и народи. Земята е тази. която дълго пази следите, паметта на морето е къса.

— Възникна едно съмнение — заяви шофьорът. — Пари имаш ли… пионерке?

— Щом съм ви наела — наблегнах на думата „наела“, — значи имам.

— Покажи — нареди ми шофьорът.

Леле, колко тъпи същества са това… хората…

Мълчаливо извадих от чантичката си пачката долари. Извадих половин стотачка, подадох банкнотата — сякаш не забелязвайки алчно впитите в парите очи. Е, сега вече ще ми видят сметката.

И все пак те продължаваха да изпитват нужда от някакви оправдания. Поне пред себе си.

— Ама доларите са фалшиви! — изврещя шофьорът и грижливо скри петдесетачката в джоба си. — Ей, кучко, искаше да ни…

Изслушах пориията грозни псувни, като все така невъзмутимо ги наблюдавах. Макар че нещо вътре в мен се напрегна — все пак не притежавах нормална сила на Различен, която би ми позволила да превърна двете копелета в послушни марионетки.

— На приятелчето си ли се надяваш? — попита приятелят на шофьора. — Така ли? Значи щял да ни съдере кожите, а? Ние сме тия, дето ще съдерем неговата, курво!

Аз се закикотих, представяйки си как Завулон ще разкаже на тия кутрета играта по милион и един начина.

Шофьорът ме сграбчи за ръката. Лицето му общо взето беше толкова младо и хубаво, че не бих имала нищо против един курортен романс с такъв юноша, обаче сега то бе разкривено от злоба, страх и похот.

— Ще плащаш в натура, мръснице!

Ъхъ. В натура. А също така с всичките си вещи и с полет надолу по почти отвесния склон.

Не, не ми се иска да започвам познанството си с черноморската вода по този начин.

Към мен се пресегна вторият момък — впрочем, с явното намерение да скъса блузката ми. Та тя струва почти двеста и петдесет долара, скапаняко!

Ръцете му почти ме докоснаха, когато опрях дулото на пистолета в челото му.

Настъпи кратка пауза.

— Колко сте нахакани, момчета — измърках аз. — Я си приберете ръчичките и вън от колата.

Пистолетът ги смая. Може би защото бях излязла от аерогарата и беше съвсем невъзможно да нося оръжие в себе си. А може би надушиха с инстинкта си на помиярчета, че за мен ще е развлечение да пръсна мозъците им.

Те изскочиха от колата, аз също излязох навън. След няколко секунди помайване двамата търтиха да бягат. Но това вече не ме устройваше.

Изстрелях първия куршум в глезена на приятелчето на шофьора. За него краката не са толкова важни, няма да натиска с тях педала. Раната беше съвсем смешна, по-скоро изгаряне, отколкото рана от огнестрелно оръжие, но това се оказа напълно достатъчно. Момъкът падна с вой, а другият се вцепени и вдигна ръце нагоре. Интересно, за каква ме вземаха? За сътрудничка на федералната служба за сигурност на почивка?

— Напълно разбирам алчността ви — казах аз. — Икономиката е в разруха, не ви плащат заплати… Похотта — също. В края на краищата вашата юношеска хиперсексуалност си търси отдушник. За моята мога да кажа същото, между другото!

Дори раненият млъкна. Те попиваха всяка моя дума сред пълна тишина — през нощта шосето беше опустяло, само в далечината се виждаха приближаващи се светлини на фарове. Нощта беше чудна — тиха, звездна кримска нощ, а долу в ниското шумеше морето.

— Вие сте големи симпатяги — казах аз. — За нещастие сега нямам настроение за секс. Прекалено зле се държахте. Обаче!

Аз вдигнах пръста си нагоре и те го зяпнаха като хипнотизирани.

— Ние ще намерим изход!

Ако се съдеше по лицата им, те вече не очакваха нищо добро. Напразно. Все пак не съм убиец.

— Понеже сте двама и явно сте добри приятели, за вас няма да има проблеми да се задоволите взаимно. След това спокойно и без приключения ще отидем в лагера.

— Ах, ти! — Шофьорът направи крачка към мен, обаче насочената към двамата цев оказа нужния ефект.

— Има резервен вариант — съгласих се аз. — Може да бъдете отървани от излишните части на тялото. И залагам три към едно, че ще успея да го сторя от първия изстрел.

— Ти… — изсъска раненият. — Че заради нас ще те…

— За вас няма да дадат пукната пара — уведомих ги аз. — Сваляйте гащите и се залавяйте за работа.

У мен я нямаше онази сила, с която всеки Различен може да надвие човешката воля. Но сигурно гласът ми не беше изгубил своята убедителност.

Те се подчиниха. Направиха опит да се подчинят.

Понякога в отдела гледаме гей-порно — много е забавно. Също както вампирите и маговете на пропуска въртят често филми за лесбийки.

Но на кино актьорите се отдават на работата умело и до самозабрава. А тези двама тъпаци явно бяха притеснени от неочаквания обрат на събитията и не притежаваха съответния опит. Така че аз предимно се любувах на гледката на нощното море, хвърляйки по един поглед към момчетата, само за да не претупват нещата.

— Нищо — утеших ги аз, когато сметнах, че са достатъчно унизени. — Както се казва — първият път не се брои. В свободното време ще потренирате още. Хайде в колата!

— Защо? — изкрещя шофьорът, когато спря да плюе. Сигурно беше решил, че искам да ги застрелям и да ги бутна заедно с колата в морето.

— Нали ви наех да ме закарате? — учудено попитах аз. — И парите вече са платени.

Продължихме пътуването без приключения. Само по средата на пътя шофьорът се развика, че се мрази, че вече няма за какво да живее и че ще извие кормилото, за да се стоварим в пропастта.

— Хайде! — съгласих се аз. — С куршум в тила хич няма да те заболи при падането.

Той млъкна.

Не изпуснах пистолета от ръцете си чак до самия портал на „Артек“.

Вече бях отворила вратата, но изведнъж седнах обратно:

— Да ви кажа още нещо, момчета…

Те ме гледаха с омраза. Ако бях във форма, щях да изпомпам от тях огромни количества сила!

— По-добре не се опитвайте да ме намерите. Иначе тази нощ ще ви се стори рай. Ясно ли е?

Отговор не последва.

— Мълчанието е знак за съгласие — реших аз и скрих малкия „Astra Cub“ обратно в чантичката си. Идеално оръжие за една крехка жена… макар че през митницата се наложи да го пренесе Павел.

Тръгнах към портала, а нисанът с ръмжене се отдалечи. Надявах се, че злощастните обирджии-изнасилвачи ще имат достатъчно разум да се въздържат от отмъщение…

Впрочем, след ден-два щяха да престанат да ме вълнуват дребните местни бандити.

Ето по този начин в два часа през нощта пристигнах в „Артек“, където ми предстоеше да се възстановя.

„Да си пийвам бульончето“, както се беше изразил Карл Лвович, когато подписваше съответните разрешения.

 

 

Всеки образцов съветски пионер беше длъжен да извърши в живота си три неща — да навести Ленин в мавзолея, да отиде на почивка в „Артек“ и да върже връзката на октомврийче. След това можеше да пристъпи към следващата фаза на развитието си — комсомолската.

В краткото си пионерско детство успях да изпълня само първата точка. Сега имах шанс да наваксам един от пропуските.

Не знам как е било в съветски времена, но сега пионерският лагер изглеждаше сериозно. И оградата около територията беше съвсем запазена, и охраната дежуреше при портала. Наистина, не се забелязваше да има оръжие… на пръв поглед… но яките момчета с милиционерски униформи и без това изглеждаха достатъчно респектиращо. До тях стоеше хлапе на около четиринайсет-петнайсет години, което изглеждаше някак съвсем не на място редом с тези стражи на реда. Може би това беше отглас от предишните времена, когато тръбите са пеели звънко в съпровод на барабаните и стройните редици от пионери са марширували към плажа, за да се подложат по установения ред на водните процедури?

Честно казано, очаквах бюрократично разтакаване. Или проява на прекалено голямо учудване. Но по всичко личеше, че на пионерските ръководителки (впрочем сега длъжността ми се именуваше по-обикновено: възпитателка) не им се случваше за пръв път да пристигат в лагера в два часа през нощта с вносни коли. Единият от охранителите бегло прегледа документите ми — истински, издадени от всички необходими инстанции, заверени с подписи и печати — след което повика хлапето-постови.

— Макар, заведи Алиса при дежурния.

— Ъхъ — измърмори малкия, като ме огледа с интерес. Добро момче, без комплекси. Вижда красива девойка и не се притеснява да прояви интереса си. Ще стигне далеч…

Излязохме от къщичката на охранителите, преминахме покрай дълга редица табла с дневен ред, обяви за някакви мероприятия, детски стенвестници… колко отдавна не съм виждала стенвестници! Поехме по скъпернически осветената алея, при което се усетих, че неволно търся с поглед гипсовите статуи на тръбачи и на девойки с гребла. Впрочем такива нямаше.

— Вие новата ръководителка ли сте? — попита момчето.

— Да.

— Макар. — Той с достойнство ми подаде ръка.

— Алиса. — Стиснах ръката му, едва въздържайки се от усмивка.

Разликата във възрастта ни беше около десет-дванайсет години. А дори по имената се виждаше колко се е променило всичко. Къде бяха изчезнали Алиси-те на Карол и Буличов? Бяха си отишли заедно с гипсовите тръбачи, пионерските знамена, изгубените илюзии и несбъднатите мечти. Подредени в стройни редици, под съпровода на весела бодра песен… Момичето, което някога беше изиграло ролята на Алиса в телевизионния филм и беше накарало момчетата от цялата страна да се влюбят в нея, сега мирно се трудеше като биолог и си спомняше с усмивка за романтичния си образ.

Бяха дошли други. Които се казваха Макар, Иван, Егор, Маша… Вечният закон на природата — колкото по-зле се живее в държавата, в колкото по-голяма кал затъва, толкова повече се засилва стремежът към корените. Към старите имена, старите обичаи и ритуали. Не, тези, които носят имената Макар и Иван, с нищо не са по-лоши. Сигурно е тъкмо обратното. Те са по-сериозни, по-целеустремени, не са свързани с идеологията и показното единство. Те са далеч по-близки на нас, Тъмните, отколкото онези Алиси, Серьожи, Слави…

И все пак е леко обидно. Не знам дали защото ние не сме били такива, или защото те са станали такива.

— Идвате при нас временно, така ли? — все така сериозно се поинтересува момчето.

— Да, приятелката ми се разболя и аз ще я замествам. Но догодина ще се опитам да дойда пак.

Макар кимна и каза:

— Елате, при нас е хубаво. И аз ще дойда пак догодина. Вече ще съм на петнадесет години.

Може би ми се стори, но в очите на това дяволче май наистина блесна пламъче.

— А след като надхвърлиш петнайсетгодишна възраст?

Той поклати глава. И с явно съжаление каза:

— Може само до шестнайсет. Впрочем, аз се каня да замина да уча в Кеймбридж като ги навърша.

Насмалко да се задавя.

— Това е доста скъпо удоволствие, Макар.

— Знам. Всичко е планирано преди пет години, не се притеснявайте.

Сигурно е синче на някой новобогаташ. При тия наистина всичко е планирано.

— Стабилен подход. Там ли ще си останеш?

— Не, защо? Ще получа достойно образование и ще се върна в Русия.

Много сериозно дете. Каквото и да си говорим, сред хората понякога се срещат и много забавни екземпляри. Жалко, че сега не мога да тествам способностите му на Различен… имаме нужда от такива момчета.

Заедно със спътника си свих от павираната с квадратни плочки пътека на друга, която беше тясна и утъпкана.

— Тази е пряката — обясни момчето. — Не се притеснявайте, всичко тук ми е познато.

Мълчаливо вървях подире му — беше доста тъмно, налагаше се да разчитам само на човешките си способности, но бялата му риза служеше като добър ориентир.

— Виждате ли светлинката? — попита Макар, извръщайки се. — Вървете право натам, а аз ще си тръгвам…

Изглежда, момчето просто беше решило да се пошегува с мен… до светлинката имаше около триста метра път сред гъстата зеленина на парка. После щеше да има повод да се хвали пред приятелите си: заведох възпитателката в гъсталака и я зарязах там…

Но още щом направи първата крачка встрани, Макар се спъна от нещо и с възглас на учудване падна. Дори не злорадствах — толкова беше смешно.

— Ето, а казваше, че всичко ти е познато — не се сдържах.

Той дори не ми отвърна — сумтеше и разтриваше удареното си коляно. Аз клекнах до него, погледнах в очите му:

— А ти искаше да се пошегуваш с мен. Нали?

Хлапето ме погледна — и побърза да отмести очи. Измърмори:

— Извинявайте…

— С всички ли се шегувате така? — попитах аз.

— Не…

— И защо бях удостоена с тази чест?

Той не отговори веднага.

— Вие изглеждахте толкова… самоуверена.

— Ами да — с лекота се съгласих аз. — По пътя насам имах приключения. Насмалко да ме убият, честна дума! Но се измъкнах. Как другояче да изглеждам?

— Извинявайте…

Той окончателно се лиши от цялата си сериозност и самоувереност. Седнах до него и помолих:

— Покажи ми коляното си.

Той махна ръцете си.

Силата. Знаех, че я има. Почти я усещах, силата, която извираше от момчето: родена от болката, обидата, срама, тя беше остра и чиста… Почти можех да я взема — като всяка Тъмна Различна, чиято сила е чуждата слабост.

Почти можех.

Все пак тя все още не беше онова, което ми трябваше. Макар седеше, стиснал зъби, без да издава нито звук. Държеше се — и задържаше силата в себе си. Това за момента правеше прекалено трудна задачата ми…

Извадих от чантичката си писалката с фенерче, светнах.

— Нищо работа. Искаш ли да сложа лейкопласт?

— Не, ще ми мине само…

— Както искаш. — Изправих се, насочих лъча на фенерчето, за да огледам наоколо. Да, нямаше да е лесно да се намери пътя към светещото в далечината прозорче… — Е, какво, Макар? Ще избягаш ли? Или все пак ще ме изпратиш?

Той мълчаливо стана и тръгна напред, а аз го последвах. Вече при самата сграда, която се оказа доста голяма — двуетажна къща с колони — Макар попита:

— Ще разкажете ли на дежурния?

— За какво? — Аз се разсмях. — Май нищо не се случи, ние кротко се разхождахме по алеята…

Той изсумтя, после каза отново, при това далеч по-искрено:

— Извинявайте. Шегата беше глупава.

— Лекувай си коляното — посъветвах го аз. — Да не забравиш да го промиеш и да сложиш йод.