Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дневной дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2006, ISBN 954-761-203-4

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Дневен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дневен патрул
Дневной дозор
АвторСергей Лукяненко и Владимир Василев
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаНощен патрул
СледващаСумрачен патрул
ISBNISBN 954-761-203-4

„Дневен патрул“ (на руски: Дневной дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко (в съавторство с Владимир Василев). Това е втората книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и преди „Сумрачен патрул“ и „Последен патрул“.

Необходимо е да се отбележи, че руският филм на Тимур Бекмамбетов, озаглавен „Дневной дозор“ („Дневен патрул“, но „Дневна стража“ в българския превод), няма нищо общо с този роман, а е по-скоро адаптация на части от първата книга „Нощен патрул“.

Както и в „Нощен патрул“, тази книга е разделена на 3 части:

  • Вход за външни лица – разрешен
  • Чужд за различните
  • Различна сила

Резюме

Вход за външни лица – разрешен

Из улиците на Москва се разхождат Различните, неразличими от останалото население. Притежаващи свръхестествени сили и способни да влизат в Сумрака, сенчест свят, който съществува паралелно на нашия, всеки се е заклел във вярност към Тъмните (Дневната стража) или Светлите (нощната стража).

В „Дневен патрул“, втората книга от тетралогията, Алиса – млада и красива тъмна Различна напуска къщата си с намерение да се срещне с другарите си в Нощната стража. Екипът е на мисия да задържи неиницииран Различен, практикувайки тъмно вещерство, който се е изплъзвал на бюрото, отговорно за намирането и инициализирането на нелицензирани различни, практикуващи магия. Изглежда като рутинна операция. Но когато пристигат, Нощната стража вече е извършила арест. Провежда се жестока битка, в която Алиса едва не умира. С източени сили, тя е пратена да се възстанови в младежки лагер край Черно море. Там тя среща Игор, химията между тях се проявява мигновено и е неустоима, и Алиса открива, че е влюбена. Но тогава идва разтърсващото откритие: Игор е Светъл маг. Алиса си спомня, че той е един от участвалите в битката, която я осакатява. Знаейки истината един за друг, идеята, че между тях може да има нещо става абсурдна. Сега за тях няма друга алтернатива, освен магически дуел – битка, която никой от тях не иска да спечели...

Чужд за различните

От европейското бюро на Инквизицията е откраднат „Нокътят на Фафнер“ – артефакт с огромна сила, който е в пиковия си тъмен период и ще достигне максимална мощност в Москва. Виновни са „Братството на Фафнер“ – секта тъмни магове, незачитащи Договора и чиято крайна цел е да ревъплатят Сумрачният Дракон – Фафнер – Тъмен Маг извън категорията.

Междувременно Виталий Рогоза се опомня насред влака – Не знае кой е той, нито защо куфарчето му е натъпкано с пари, нито защо отпъди върколака в парка с думите: „Да не искаш да се обадя на Нощния Патрул? Само това остана – различни да нападат различни.“ Кои са тези различни и защо каза това? От Украйна пристига в Москва тъмния маг Виталий Рогоза – слаб тъмен маг, който впоследствие се оказва огледало – рожба на Сумрака, чиято сила се изкачва в зависимост силата на противника, с когото се бие. Огледалото се появява, когато някой патрул рязко придобие надмощие над другия – В случая това става, когато Хесер прекалено бързо издига нивото на Светлана. Мисията на огледалото е да изравни силите, което означава да бъде елиминирана Светлана...

Различна сила

Тъмният маг Едгар е изпратен в Прага, където е преместено Европейското бюро на Инквизицията, за да защитава маговете от Братството на Регин, които са хванати от Хесер, когато пристигат в Москва с откраднатия от тях могъщ артефакт „Нокътя на Фафнер“. Те трябва да бъдат изправени пред трибунала на Инквизицията и се очаква, че ще бъдат развъплътени. Там ще бъде разгледано и делото, заведено от Нощния патрул, по повод убийството на вещицата Алиса от светлия маг Игор и загиналия в същия инцидент не-различен Макар. Нощният патрул обвинява Дневния патрул, че смъртта на Алиса е провокация измислена от Завулон и изпращат Антон Городецки като обвинител и защитник на Игор. Докато е в Прага, Едгар посещава библиотека по некромантия и разбира, че събитията отпреди няколко месеца – убийството на Алиса, събирането на четирима Тъмни сектанти с различен цвят на кожата (четирите конника на Апокалипсиса), поръчаните от Завулон две картини и неговото собствено присъствие в Прага са внимателно замислени от шефа на московския Дневен патрул и имат една цел – ре-въплътяването от Сумрака на Фафнер – Сумрачния Дракон. И Различният, който е подходящ за „разменна монета“ е именно той – Едгар. Той уведомява Инквизицията за плановете на Завулон и от страх става техен член.

Герои

Светли

  • Антон Городецки – главният герой и разказвач – светъл маг от второ равнище, който вече е оперативен работник. С напредването на сюжета той разкрива циничността на светлината и мрака и тяхната относителност.
  • Борис Игнатиевич (Хесер) – ръководител на московския Нощен патрул, маг извън категорията. Той държи на своите подчинени, но не се притеснява да ги излага на опасност, за да осъществят целите на светлината
  • Светлана – висша вълшебница, която ще роди Мисията на светлите – най-силната различна. Тя се разделя за кратко с Антон, но го обича много и е много се грижи и притеснява за него.
  • Олга – висша светла вълшебница, приятелка и любовница на Хесер, възстановена като висша и освободена от наказанието си.
  • Семьон – светъл маг от второ равнище. Циничен, с огромен опит, който му позволява да чете мислите на хората без да ползва магия.
  • Тигърче – Тясно специализиран Боен маг, трансформиращ се в Тигър. Добър оперативен работник, но позволява на емоциите и да вземат връх и бива убита от Огледалото при самозащита.
  • Мечок – тясно специализиран боен маг, трансформиращ се в Мечка. Приятел на Тигърчето, не говорещ почти с никого.
  • Игнат – Плейбоят на нощния патрул – много красив, способен да вкара в леглото си всяка жена.
  • Гарик – срамежлив светъл маг
  • Игор – светъл маг от средно ниво. Идеалист. Единственият способен да обучи мисията на хората – дъщерята на Светлана.

Тъмни

  • Завулон – ръководител на Дневния Патрул на Москва, тъмен маг извън категорията. Не се стеснява да жертва подчинени в името на интересите на тъмнината.
  • Алиса – вещица средно ниво, влюбена в Завулон и използвана от него за отстраняването на Игор. Убита е от Игор след като и двамата разбират в кого са се влюбили.
  • Едгар – тъмен маг трето равнище, заместник на Завулон като ръководител на Дневния Патрул. Силен маг, на когото му писват интригите в дневния патрул, последната от които заплашва неговия живот и решава да се присъедини към инквизицията.

Неприсъединени

  • Максим – инквизитор.
  • Виталий – огледалото, чиято цел е да възстанови Баланса на силите.
  • Витезслав Грубин – инквизитор, висш Вампир и най-силният „жив“ (доколкото един вампир може да бъде жив) вампир.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Нощен патрул Нощен патрул Сумрачен патрул

ГЛАВА 2

В следващите два дни и две нощи не се случи абсолютно нищо интересно. Бродех из Москва, правех изненадващи покупки, упражнявах новите си умения, стараейки се да не привличам вниманието върху себе си. Купих си карта за мобилния телефон, съвсем неясно защо — все пак нямаше на кого и за какво да звъня. Купих си дискмен и два часа си съставях списък от песни, търсейки в каталога стара и нова музика, която отключваше по нещо в неотстъпчивата ми памет. Свикнах с променилата се Москва, която под искрящия фалшив блясък на неона си оставаше все така замърсена и овехтяла. Персоналът в хотела ме поздравяваше, а по всичко личеше, че вече има опашка кой да ме обслужва — аз продължавах да водя живот на човек, който не признава по-дребни банкноти от сто рубли. Колкото и да бе странно обаче, в магазините грижливо си прибирах рестото. Дори дребните никелирани монети, които не ставаха за нищо, освен за сувенири за чужденците…

За тези две денонощия срещнах само три пъти Различни — веднъж съвсем случайно в метрото, а втория път през нощта се натъкнах на пияна вещица, която се опитваше безуспешно да прелети до балкона на третия етаж, тъй като беше изгубила ключовете от входа и от апартамента, а просто не й бяха останали сили да премине през Сумрака. Помогнах й. Освен това един ден някакъв достатъчно силен Светъл маг ме взе за неиницииран Различен. Дори запомних името му — Городецки. Между другото той беше дошъл в магазина за същото, за което и аз — за да състави поредния списък от песни за плеъра си. Когато видя официалните печати, магът се учуди и веднага ме остави на мира. Даже реши да си тръгне, струва ми се от погнуса, но в този момент моят диск стана готов и си тръгнах аз.

Известно време се чудех защо мрази толкова много Тъмните?

Впрочем, всички Светли ни мразеха. Или почти всички. И изобщо не искаха да повярват, че ние общо взето изпитвахме към тях безразличие — стига само да не застават на пътя ни. А те заставаха и то често. Както и ние на техния.

Никой от Нощния патрул не ме притесняваше и според мен дори не се бяха опитали да ме намерят и разпитат. Все пак бяха осъзнали, че Тъмните магове нямат нужда да пият човешка кръв. Разбира се, аз бих могъл да направя такова нещо, докарвайки си продължително стомашно разстройство — ако не повърна от отвращение… Потънах в очакване на поредното изкачване на поредното стъпало, но това очевидно можеше да се случи само в някакви критични и нееднозначни ситуации, когато нещо ме накара да правя магии. Не дребни въздействия като пропъждането на мутрести, късо подстригани контрольори в автобуса или успокояващата пелена над цялата изнервена опашка за билети в метрото, когато ме мързеше да чакам — не, това равнище за мен беше минало. За да науча нещо ново и да разкрия още един пласт от паметта си, за да придобия дремещите някъде знания, ми трябваха по-сериозни разтърсващи случки.

Не ми се наложи да ги чакам дълго.

Както и много Тъмни, аз също се оказах закоравяла „сова“. Тъй като живеех сред обикновени хора, не можех да игнорирам изцяло деня, но не исках и да се съпротивявам на примамващия зов на нощта. Ставах късно, около обед или дори още по-късно и се връщах в хотела едва на разсъмване.

Четвъртата ми нощ в Москва вече отстъпваше под напора на първите намеци за изгрева, тъмнината се беше смесила с първите нюанси на тъмносивото, когато се добрах до подножието на следващото стъпало. Разхождах се по опустелия Измайловски булевард и неочаквано усетих как някъде отдалеч, от дворовете, ме лъхва мощно магическо освобождаване на енергия.

Като казвам това, нямам предвид че на свобода се изплъзваше неконтролируема енергия. Не. Енергията се отдели и веднага беше погълната, иначе всичко би завършило с банален взрив. Различните преобразуват и себе си, и света, и енергията. Но балансът от отдаването и поглъщането винаги се оказва нулев, защото в противен случай…

В противен случай светът просто не би могъл да съществува. Както и ние в него.

Сякаш нещо ме подтикна: иди там! Иди!

Наложи ми се да отида.

Вървях двайсет минути, уверено завивайки на кръстовищата и понякога през дворовете, за да си скъся пътя. Когато вече почти бях пристигнал, усетих Различните — те се приближаваха едновременно от две посоки. В същия момент чух шум от няколко коли. Почти веднага изолирах от безличната редица високи блокове нужната сграда и апартамента, където скоро се беше случило събитието, заинтригувало онова мое „аз“, засега още скрито някъде в дълбините на обичайната ми същност.

Стандартен пететажен блок от времето на Хрушчов, разположен на Тринайсета паркова улица. Пред сградата имаше кофи за боклук, а в двора нямаше и помен от пейките, които бях свикнал да виждам в южните региони.

До входа бяха паркирани три коли — жигула, доста старичък микробус с неясна марка и добре поддържано BMW. Изобщо наоколо имаше доста коли, но все грижливо паркирани, а тези бяха пристигнали току-що и зарязани както падне. Двигателите неохотно отдаваха топлината си на зимата.

Петият етаж. Още на входа към стълбището (желязна врата, между другото широко отворена) усетих мощни магически блокировки. Именно те ме накараха да изтръгна от земята собствената си сянка и да вляза в Сумрака.

Според мен Сумракът изсмуква силите на Различните. Ако не знаят как да му се противопоставят, разбира се. Мен никой не ме беше учил на това, но започнах да го правя инстинктивно, сякаш винаги бях имал това умение. А като нищо наистина го бях имал и се бях сетил при нужда.

На стените и по стълбите, а дори и по перилата безгрижно растеше огромно количество син мъх — обитателят на първия слой на Сумрака. Явно във входа живееха доста емоционални хора, щом мъхът толкова се беше разраснал.

Ето го и нужният апартамент. Блокировките бяха още по-мощни, вратата бе заключена дори в Сумрака.

И в този миг прекрачих още две-три стъпала нагоре. Превъзмогвайки моментната си слабост, за втори път вдигнах сянката си от пода и влязох още по-надълбоко.

Веднага се усещаше, че на малцина им е отредено да се намират тук.

Сградата я нямаше. Нямаше почти нищо освен гъста тъмносива мъгла и смътно прозиращите луни. Цели три. Тук би бушувал вятър, но в този слой времето течеше толкова бавно, че едва се долавяше дори вятърът, който не признаваше различията между обикновения свят и Сумрака.

Започнах бавно да падам, да потъвам в мъглата, но поддържах себе си. Оказа се, че умея да го правя. Известно усилие, както винаги трудно за описване и по-скоро инстинктивно, отколкото осъзнато — и аз се придвижих напред. Още едно усилие — и погледнах оттам към предишния слой на Сумрака.

Всичко ставаше много бавно, тегаво, сякаш светът се бе потопил в слой сивкав, но същевременно прозрачен катран. Отначало звуците ми заприличаха на далечни басови тътени от гръмотевици, но все пак успях да се приспособя към това забавено протичане на събитията. Или по-скоро забавих възприятията си до същото темпо, изравних се с него и от този момент нататък всичко случващо се започна отново да ми напомня обикновения свят — света на хората.

Но само ми напомняше за него.

Тесен коридор, обичаен за такива апартаменти. Вляво — две врати за тоалетната и кухнята, малко по-нататък, отново вляво — една стая, вдясно — втора. Стаята вдясно сега беше празна. В лявата имаше петима Различни и труп върху разхвърляното легло. Трупът беше на трийсетгодишен мъж. В областта на слабините и корема му имаше няколко разкъсни рани, изключващи всякаква мисъл, че може да бъде спасен. Раните бяха покрити с измачкан, разкъсан чаршаф.

Различните бяха трима Светли и двама Тъмни. Светлите бяха слаб мъж с донякъде асиметрично лице и двама познати — меломанът Городецки и трансформиращата се девойка. Тъмните бяха пълничък маг, напрегнат и внимателен, и мрачен субект, който ми изглеждаше неудачна пародия на гущер — беше с дрехи, но ръцете и лицето му бяха зелени и покрити с люспи.

Различните спореха.

— Това е вече втори случай само за седмица, Шагрон. И отново убийство. Създава се впечатлението, че вие, да ме прощаваш, сте плюли на Договора.

Говореше непознатият за мен Светъл.

Тъмният маг погледна неволно мъртвеца.

— Не можем да следим всички и вие прекрасно го знаете — измънка той, при което в гласа му не се долавяше нито вина, нито съжаление.

— Но вие се задължихте да предупредите всички Тъмни за чистата седмица! Вашият шеф обеща това официално!

— Предупредихме ги.

— Благодаря! — Светлият изръкопляска театрално. — Резултатът е впечатляващ. Повтарям: ние, сътрудниците на Нощния патрул, официално молим за съдействие. Извикай шефа ви!

— Шефът ни сега не е в Москва — упорито отвърна магът. — И между другото, вашият шеф чудесно знае това, така че е можел да не ви упълномощава да молите за съдействие.

— Тоест вие отказвате да ни съдействате, така ли? — попита с лека заплаха в гласа Городецки.

Тъмният поклати глава, малко по-бързо, отколкото беше необходимо:

— Защо да отказваме? Не. Не отказваме. Просто не разбирам с какво можем да ви помогнем?

Светлите, изглежда, бяха обзети от праведен гняв. Отново се обади непознатият маг:

— Тоест, как с какво да ни помогнете? Проститутка-върколак откъсва топките на клиента си — който между другото е неиницииран Различен — и благополучно се измъква! Кой познава по-добре вашата безбройна сган — вие или ние?

— Понякога ми се струва, че вие — озъби се Тъмният и погледна девойката. — Ако помниш разговора в „Седмото небе“, когато се опитвахме да хванем Инквизитора и него…

Той кимна към Городецки и замълча, сякаш размишляваше.

— Най-вероятно върколачката не е регистрирана. И най-вероятно клиентът се е разгневил и… ъъъ… Е, да го формулираме така: поискал е нещо, неприемливо дори за проститутка. И ето го резултатът.

— Шагрон, не можеш да прехвърлиш случая на човешките ченгета, защото когато го е убила, тя е била в сумрачния си облик. И това е всичко, работата е за Патрулите! Кажи направо: ще проведете ли разследването или ще принудите нас да се заемем с него? И не се надявай просто да спечелиш време. Съботният вампир и тази котка ни трябват за пред трибунала, при това още преди следващите почивни дни. Ясни ли са исканията ни? — Слабият мъж притискаше Шагрон, търсеше си правата и вършеше това с явното удоволствие на Различен, който рядко се е занимавал с разчистване на сметки. И натискът му очевидно беше обоснован…

— Тези изродски похотливи котки! — промърмори изведнъж люспестият. — Глупави безмозъчни мръсници…

— Млъкни — студено нареди девойката-Светла. — Гекон[1]-мутант…

Е, да, нали и тя беше котка, макар и Светла…

— Спокойно, Тигърче — каза й Городецки. И отново се обърна към Тъмните: — Ясни ли са ви нашите изисквания?

И в този момент аз се върнах в първия слой на Сумрака. Да се нарекат следващите няколко секунди „сцена от немите филми“ би означавало да не се каже нищо.

— Ти?! — издиша девойката. — Отново ти?

— Буенос ночес, господа. Извинете, видях светлинката и се отбих.

— Антоне, Толик — изрече Тигърчето със звънък и леко треперещ от вълнение глас, сочейки ме по детски с пръст, — Андрюшка завари него в събота над трупа на жертвата на вампира. Точно този Тъмен от Украйна!

Петимата ме гледаха в упор, без да откъсват поглед.

— Надявам се — казах аз с ирония, — че приличам на проститутка-върколак не повече, отколкото на превъртял вампир?

— Какъв си ти? — попита ме с неприязън магът, когото бяха нарекли Шагрон.

— Маг, колега. Тъмен маг. Не съм тукашен.

Той се опита да ме сканира и аз усетих, че дори да не съм се изкачил още едно стъпало, съм се доближил плътно до него. Нищо не успя да направи. Между другото установих, че защитата на Шагрон не е изцяло негова — чувстваше се работата на маг от екстра-класа. Навярно, прословутият шеф, отсъстващ от Москва.

— Второ убийство и ти отново си на местопроизшествието — недоверчиво изрече Толик с провлачен глас, също опитвайки се да ме сондира. Напълно безуспешно, както отбелязах с известно удоволствие. — Това не ми харесва. Няма ли да се опиташ да обясниш?

Толик наистина изглеждаше недоволен, но сега се държеше коректно. Това напълно ме устройваше. Но виж, поведението на Городецки внушаваше опасения. Той явно беше главният в тройката и сега делово обмисляше възможните варианти на поведение. И вариантите, изглежда, бяха доста.

— Ще се опитам — съгласих се аз с лекота. — Разхождах се наблизо. Усетих, че става нещо лошо. И дойдох — току-виж успея да ви помогна?

— Ти работиш ли в Патрула там, вкъщи, в Украйна? — попита неочаквано люспестият.

— Не.

— Тогава с какво можеш да помогнеш?

— Кой знае? — свих рамене аз.

Езикът на люспестия, разбира се, беше дълъг и раздвоен. Да-а. Фантазиите на хората са еднообразни… Уж сумрачният облик на Тъмния дава толкова благоприятен простор за творчество, за разлика от този на Светлите. При тях комплектът е стандартен: светлина и бели дрехи. Тези, които са особено сантиментални, главно жените, носят венец. Ама не… Почти всички Тъмни се стремят към изтъркания облик на люспест демон с рога и раздвоен език.

— Разбира се, нямаш нищо общо с тези убийства? — попита девойката със зле прикрит сарказъм.

— Естествено.

— Не му вярвам. — Девойката се извърна. — Антоне, трябва да го проучим.

— Ще го проучим — обеща Антон, без да се замисля. — Когато се приберем, лично аз ще изискам данните за него…

Иронично се усмихнах.

— Добре. Щом не искате помощ — няма. Не искам да ви се натрапвам. Така че си тръгвам…

Насочих се към изхода.

— Ей, Тъмни — изрече Толик подире ми, — не те съветвам да напускаш Москва. Това е официална забрана на Нощния патрул.

— Ще го имам предвид — обещах аз. — Впрочем, нямах намерение да заминавам…

 

 

— Ще дойда с вас — каза Толик на Антон и Тигърчето. — Трябва да поговорим.

Антон си помисли мрачно, че отново е заличил следите некадърно — кой знае защо думите на странния Тъмен много го бяха засегнали. Тигърчето му беше предала тази фраза много точно, включително с интонацията, и когато го видя, Антон за пореден път се увери, че тя има заложби на опитен актьор. По-точно — актриса. Кой знае каква би станала, ако не беше Различна…

Шагрон и партньорът му отдавна си бяха тръгнали с тежкарското си BMW. Толик протегна настоятелно ръка и Антон послушно му подаде ключовете от служебната жигула. Тигърчето безмълвно седна отзад, Антон се настани до Толик. Толик бързо излезе на Люляковия булевард и пое на изток.

— Какъв ли е този Тъмен? — попита Антон, за да прогони тишината. Настроението му беше скапано. Още един труп, при това — на неиницииран Светъл!

— Той е много силен маг — изрече рязко Толик. — По-силен от мен. Опитах се да го сканирам. И не успях — той моментално се закри.

— Закри ли се? — оживи се Тигърчето отзад. — А без щит ли беше дошъл?

— Там е работата! — поясни навъсено Толик. — Когато влезе, изглеждаше точно като маг средна ръка, около трето-четвърто равнище. Като мен или Антон.

Антон премълча — формално Толик не беше съвсем прав, но по принцип не бе далеч от истината. Хесер беше определил Антон като маг второ равнище, но той се беше издигал до тази степен само няколко пъти. Честно казано, засега той си оставаше маг трето равнище.

— Но веднага щом се опитах да го сканирам — продължи Толик, — край. Стена. Той определено е по-силен от мен. Антоне, а ти сканира ли го?

— Не.

— Май е първо равнище… — предположи Толик с въздишка. — Ако стане напечено, ще се наложи да задействаме Иля…

— Страхувам се да не се наложи да задействаме шефа плюс Олга и Светлана — отбеляза Антон. Никой не му отговори — перспективата да молят за помощ Висшите магове не ги радваше.

Тигърчето се настани по-удобно и каза:

— Не може да няма нищо общо с тези убийства. Първия път — разбирам; току-що пристигнал, излязъл да се поразходи, случайно попаднал на бракониер. Но сега? Какво търсеше на Първомайска?

— А той точно в събота ли е пристигнал? — попита Толик.

— Да — потвърди Тигърчето. — Не ми хареса, разбираш ли? Дори се качих на този влак, сканирах спомените на кондуктора. Почти не е излизал от купето, но е пътувал със същия влак — това е факт.

— А разполагаме ли с нещо за него? — попита Толик и на Антон му се стори, че във въпроса има стаена надежда.

— В смисъл — компромат? Нищо нямаме. Нито едно нарушение. Лиценз не му е необходим — той не е нито вампир, нито върколак. А и не са го инициирали много отдавна — само преди седем години… Като мен.

Толик кимна замислено.

— В Николаев Различните са малко, съответно Патрулите също са малобройни, по двайсет-трийсет сътрудници… Добре, сега, като пристигнем, ще се поровя по-надълбоко — обеща Антон. — Заключи ли микробуса си?

— Какво могат да му направят? — сви рамене Толик. — Даа. Все пак ще се наложи да звъннем на шефа. Или ще се размине?

Той явно се чувстваше неуютно. Толик ръководеше отдела на програмистите вече повече от година, след като Антон беше преминал на оперативна работа. Нито един сътрудник на Нощния патрул нямаше право да губи квалификацията си — ето че и за Толик беше дошло времето за едномесечна оперативна работа. И още първия ден — такъв неприятен инцидент…

— Вероятно ще се наложи да го уведомим — реши Антон.

— Тогава няма смисъл да се бавим… — въздъхна Толик.

Тигърчето с готовност му подаде слушалката. Но Толик дори не успя да я докосне — тя изсвири мелодията на „Вечери в Подмосковието“.

Антон понечи да вземе телефона, но се спря. Можеше да звъни кой ли не… Явно беше свой, но не се усещаше напрегнатата енергия на служебното обаждане. Може би някой от патрулните просто се обаждаше на Тигърчето? Всеки си има личен живот, дори патрулните.

Тигърчето прие обаждането. През по-голямата част от времето само слушаше, само веднъж каза: „Не знам.“

— Гарик е — поясни тя тихо и разтревожено. — Андрюшка е изчезнал.

— Тюнников?

— Да. Гарик мислеше, че е с нас.

— Видях го за последен път през деня — съобщи Толик. — Имаше намерение да отиде да си доспи.

— Телефонът му не отговаря. Освен това Гарик не го усеща. А нали той е наставникът на Андрюша…

Антон се обърна към Тигърчето:

— След съботата той сякаш побесня. Какво му каза в безистена същият този Тъмен?

Тигърчето сви рамене:

— Нищо особено, вече сто пъти ти го преразказах. Нарече го детектив. Но Андрюшка наистина се изложи — от първия момент беше ясно, че Тъмният не е никакъв вампир. И аз самата му обясних същото.

— Не е задължително да е вампир — заяви Толик с отегчен менторски тон. — Този Тъмен като нищо може да се окаже организатор на цялата тази каша. И трябва да си признаем, че организаторският му талант явно е над средния!

— Пешка на Завулон — предположи Антон. — Да, напълно е възможно.

— Повече! Не пешка. И дори не кон или офицер. Топ. Тежка фигура. Ако не и царица…

— Толик, не преувеличавай! Без Завулон Тъмните нямат никакви шансове против нас. А Завулон го няма в Москва.

— Така разправят Тъмните. А в действителност — кой знае…

— Завулон напоследък изобщо рядко се вясва — вметна Антон.

— Ето на! Готвел е някаква операция… Най-неприятното е, че не мога да си представя нейната цел. А и с какво разполагаме засега? Две съмнителни убийства и изобщо не е ясно как са свързани.

— Ако изобщо са свързани. — Антон, изглежда, сам не вярваше на думите си.

— О, не, каквото и да говориш, свързани са — упорстваше Толик. — Усещам го. И свързващото звено е същият този маг-пришълец.

— Какво има да му мислим? — намеси се Тигърчето. — С появата на Светлана придобихме солидно преимущество. Тъмните започнаха да отстъпват позиция след позиция — спомни си на какъв натиск беше подложен от шефа Завулон на последните преговори. И оня отстъпваше — а какво друго му оставаше всъщност? Изглежда Тъмните са започнали операция по възстановяване на равновесието. Виж ти какъв лош късмет — точно преди чистата седмица…

— Най-удобното време за Тъмните — изръмжа Антон. — Те много добре знаят, че няма да започнем конфликт без сериозен повод. А засега като че ли нямаме повод.

— Не викай лошия късмет — помоли Толик с тежък глас.

Жигулата летеше стремително по Ленинградска, изпреварвайки наближаващия изгрев.

Изминаха останалия път до офиса в мълчание. Или никой не искаше да вика лошия късмет, или вече го бяха усетили.

Цо Входа стоеше Гарик и нервно пристъпваше от крак на крак. А до него беше недоспалият, присвил очи зад очилата Иля.

— Така — каза Толик тъжно. — Започна се…

Иля и Гарик бързо се качиха в колата. Настаниха се от двете страни на Тигърчето. И Антон веднага разбра защо са седнали така и какво ще каже сега бледият, разгневен и поради това — страшно сдържан Гарик…

— Хотел „Космос“. Андрюха е мъртъв, момчета…

Толик натисна педала за газта докрай, но дори най-мощната кола не може да догони смъртта. Тигърчето, притисната здраво от приятелите си, леко потрепери и застина.

— Как се е случило? — попита с приглушен глас Антон.

— Току-що ни позвъни Тъмният — Виталий Рогоза. Каза, че е намерил в стаята си труп на Различен.

— Лично аз ще му прережа гърлото — обеща с дрезгав глас Тигърчето. — И само се опитайте да ме спрете!

— За всеки случай се обадих на Мечката — каза Иля съвсем безизразно. — Мисля, че вече е в „Космос“.

На Антон му се стори, че неговите колеги са разбрали и са се примирили: сблъсъкът е неизбежен. И лекичко погали пистолета в кобура под мишницата си. Оръжието, което досега нито веднъж не му беше потрябвало истински.

 

 

Имах твърдото усещане, че събитията през тази нощ далеч не са приключили. Изглежда лека-полека бях започнал да предвиждам близкото бъдеще. Не в подробности, съвсем не; по-скоро като оплетено кълбо от вероятностни нишки. Започнах да чувствам накъде водят най-дебелите снопове.

Тревога, беда, безпокойство, опасност — ето какво ми готвеше сегашната нощ. Отначало исках да дочакам Тъмните при тяхното BMW долу, до входа. Но после разбрах, че не е необходимо. Не си струваше да ги посвещавам в… е, обшо взето, в моето пълно неведение. Нека си мислят, че всъщност играя някаква игричка. Шефът на Дневния патрул не беше в Москва, останалите май не ми бяха съперници…

Всъщност какви ги вършех? Не се ли бях прицелил твърде високо? Малко ли бяха силните магове в Москва? Пък макар и да не работят в Патрулите? Нямаше да се изкачвам вечно по стълбата — безкрайни стълби няма. И аз щях да си намеря майстора, още повече че московчаните бяха магове с опит, често дори вековен. А аз самият дори не знаех какво умея и какво — не. Все още бях дивак. Пък и кой би гарантирал, че силата ми няма да изчезне по същия чудотворен начин, по който се беше появила?

Така че не бързай, Виталик, не предизвиквай събитията. По-добре си помисли какво лошо може да ти донесе отиващата си нощ. И недей да дърпаш котката за опашката, ускори крачка…

Бързо стигнах до Шчолковско шосе, спуснах се в подлеза и застанах с вдигната ръка на отсрещната страна на улицата.

В Москва ми харесва това, че дори посреднощ или в ранни зори е достатъчно да вдигнеш ръка — и веднага към банкета ще се приближи някоя кола. А в Николаев може да висиш така половин час и никой дори няма да си помисли да спре. Но тук всичко решават парите. Всеки има нужда от тях.

ВДНХ, половин рубла на километър. Стандартната такса.

Седнах в новичкия фолксваген и се понесох към почти осезаемите неприятности.

Още долу, пред хотела, усетих, че защитата на стаята ми е повредена. Всъщност тя беше сработила, и то както трябва, но точно там беше най-големият ми проблем. Без да поглеждам никого, аз се качих на шестия етаж, отидох до стаята си, мушнах ключа в ключалката и за миг застинах пред вратата.

Е, добре. Каквото има да става, ще става.

Той лежеше насред стаята, разперил ръце. Лицето му беше детински учудено и обидено, сякаш изведнъж вместо бонбон беше намерил в обвивката зъл стършел, незабавно забил жилото си в непредпазливо подложения пръст.

Беше се натъкнал на Пръстена на Шааб. Проста, но мощна магия. И естествено, не е знаел нужната дума. Той, младият детектив-неудачник, Андрюха Тюнников, който се беше опитал да ме обвини в убийството на момичето, Светлият от Нощния патрул.

Ако беше малко по-опитен, никога не би се напъхал в защитено от Пръстена място. Аз дори не бях включил в защитата цялата стая, а само гардероба със сака.

И точно това сега хич не ми трябваше — ако Светлите разглеждат смъртта на обикновените хора само като бракониерство, то убийството на Различен е престъпление от съвсем друго равнище. Това вече намирисва на трибунал.

Ама нали бях затворил територията си по разбираем за Различните начин! Това е мое! Не си пъхайте носа тук! Забранено е!

Не, той се беше намърдал. И край — беше се успокоил в Сумрака… Глупав младок! Нима е искал да се подмаже на началството?

Трябваше да си призная. Иначе така идяха да ме разпитат, че да ми се стъжни.

И аз се пресегнах към телефона — не клетъчния, а обикновения, който стоеше на масата. Номерът незабавно изплува услужливо в паметта ми.

— Нощния патрул? Обажда се Виталий Рогоза, Различен, Тъмен. Тук при мен е ваш сътрудник. Андрей Тюнников, ако не се лъжа. Мъртъв е. Ще дойдете ли? Хотел „Космос“, стая шестстотин и дванайсет.

Колкото и да е странно, не Светлите пристигнаха първи. Веднага щом на етажа се появиха Различни — а те бяха двама — сякаш ме блъсна нечия енергия. Тези двамата бяха Тъмни магове и бяха изпълнени до пръсване с мрачна сила, която по нещо наподобяваше Сумрака, само че беше по-плътна и по-тъмна. Дългият, постепенно изтъняващ език на този сумрак изтичаше направо през основите на хотела някъде долу, в земята. И според мен дори още по-надълбоко. Под земята.

Почукаха на вратата — с подчертана учтивост.

— Да! — обадих се аз, без да ставам от креслото. — Отворено е, влизайте!

Те влязоха. Моят познат от апартамента на Първомайска, Шагрон. И още един, също маг, доколкото разбрах. Пълничък като Шагрон и мургав. И силен. По-силен от партнъора си. Но въпреки очакванията ми все пак пръв заговори Шагрон. Изглежда при всички патрулни беше прието главният да е по-мълчалив — Антон също предпочиташе да слуша.

— Добра нощ, колега.

Аз изсумтях:

— Добра? Шегувате се, колега.

Нарочно произнесох „колега“ със същия тон, с който го беше казал Шагрон. Но не беше лесно да му въздействам и в това се състоеше основното му предимство пред мен. В опита. Можех да разчитам само на евтини кавалерийски атаки или на внезапно прозрение и на своята мистична стълба, която услужливо ми предоставяше стъпало след стъпало и организираше съответния тласък на съответното място.

— Не се шегувам, колега, просто поздравявам. Напразно не ни дочакахте там… знаете къде. Много разчитах да си поговорим.

— Не исках да преча — признах си аз и това беше вярно повече от наполовина. Нещо обичайно за Различните, без значение дали са Тъмни или Светли.

— Аз разчитах на помощ. Помощ от събрат. А вие предпочетохте да изчезнете.

А ето това „аз“ си беше нещо типично за Тъмните. Всеки Светъл на мястото на Шагрон неизбежно би казал „ние“, при това напълно искрено. И би имал предвид абсолютно същото като Шагрон. Разбира се, също толкова искрено.

— Добре. Запознайте се — това е Едгар. Наш колега от Естония, напоследък е в московския Патрул. Какво става при вас?

— Поредният труп — признах си аз. — Различен. Светъл. Служител на Патрула. Впрочем, вие сте съвсем наясно с това, нали, колега Едгар?

— А времето е малко и всеки момент ще довтасат Светлите? Това ли имаше предвид? — тихо каза Едгар, като изостави в движение дипломацията и премина на „ти“. И аз осъзнах, че с този мургав естонец не си струва да се влиза в словесни двубои.

— Миналата събота, във вечерта на пристигането ми, този Светъл ръководеше операцията по залавянето на вампира-бракониер…

— Вампирката — уточни Едгар и се намръщи. — По-нататък?

— По случайност се озовах при жертвата. Завариха ме до трупа и разпознаха в мен Тъмен. Очевидно поради своята неопитност — не виждам други причини — Тюнников ме обвини в извършеното от вампира… вампирката. Аз го поставих на място, при това, признавам, доста рязко. Но той сам се мина. Общо взето, това е всичко… Когато днес излизах от стаята, оставих охранителни заклинания. Върнах се — и го заварих тук. Вече не можех да му помогна.

Последната фраза се изплъзна сама, не възнамерявах да я произнасям. Изглежда, отново бях започнал „да се нося по течението“.

— Този сополанко е ръководил операцията? — попита с недоумение Шагрон. — Та там са били значително по-опитни Светли. Тигрицата, маговете…

— Тюнников е бил на стаж, нещо нормално — изсумтя Едгар към партньора си и отново ме погледна. — Ти си заредил Пръстена на Шааб с такава сила, че си убил стажанта на Светлите на място?

Въпросът явно беше риторичен. По всичко личеше, че съм направил простичко заклинание, но съм вложил в него прекалено голяма сила. Може би…

Усетих приближаването на Светлите едновременно с Едгар — те тъкмо влизаха в хотела. Няколко секунди по-късно ги засече и Шагрон.

— Какво им каза? — попита Едгар, явно припряно. — Само че по-набързо.

Изглежда той ни беше прикрил с достатъчно мощен невидим похлупак. И преди да кажа дори дума, аз прибавих към похлупака своята мощ, взета отчасти някъде вътре от мен, от съзнанието ми, и отчасти — отвън. Всичко това стана абсолютно неволно. Прочетох в очите на Едгар безмълвно смайване.

— Позвъних им и казах, че в стаята ми има мъртъв Светъл. И името му. Това беше всичко.

Едгар кимна едва забележимо и погледна изразително Шагрон, който леко сви рамене.

Прекарахме в мълчание останалото време до почукването по вратата, този път далеч не толкова учтиво.

Светлите изобщо не изчакаха разрешение да влязат. Просто влязоха.

Бяха петима — Толик, Антон и трансформиращата се девойка, вероятно едва успели да стигнат от Първомайска до офиса си. Освен тях имаше още двама — мъж с интелигентен вид и очила с рамки за осемстотин долара и още един, с почерняло от слънце лице, сякаш в момента не беше зима.

Тези двамата и присъединилият се към тях Толик внимателно оглеждаха и сканираха всеки сантиметър от стаята. Навярно стените й още не бяха изпитвали толкова интензивно магическо въздействие.

Антон и момичето не се намесваха, но аз усещах осезаемо лъхащата от тях омраза. Дори не омраза — Светлите даже и да мразят не могат. По-скоро желание да ме притиснат както трябва, да ме осъдят, да ме накажат. Или просто да ме ударят достатъчно силно, че да отида навеки в Сумрака.

Освен това по всичко личеше, че извън стаята се намира поне още един Светъл. Вероятно на етажа или при асансьорите. Очевидно ги прикриваше. При това се беше скрил много здраво — може да се каже, че го засякох случайно. А Шагрон и Едгар според мен изобщо не се досещаха за присъствието му.

Намръщих се. Светлите имаха двойно числено пребъзходстбо. При това двамата, които виждах за първи път, бяха много силни магове, едва ли под първо равнище. Във всеки случай двамата щяха да са по-силни от Шагрон и Едгар. А и Антон не беше пълна нула — той би могъл да си премери силите и с Шагрон, и с Едгар. Плюс момичето — тя беше боен маг. И неизвестният някъде наблизо. Получаваше се доста неприятно съотношение на силите. Щяха да ни направят на пух и прах…

През това време Светлите завършиха сканирането. Очилатият приближи и попита безразлично:

— Кажете, наистина ли беше необходимо да се слага толкова силно заклинание?

— А според вас защо съм изразходвал толкова много сили?

Очилатият и вторият непознат бързо се спогледаха.

— Настоябаме да огледаме багажа ви.

— Стоп — побърза да се намеси Едгар. — А на какво основание всъщност?

Очилатият се усмихна по начин, който не предвещаваше нищо добро — само с устни.

— В Нощния патрул се появиха подозрения, че на територията на Москва е вкаран забранен артефакт с изключителна сила. Вие трябва да знаете, че подобни действия са в разрез с Договора.

Колегите-Тъмни ме гледаха със съмнение. И като че ли очакваха някаква напълно еднозначна реакция. Но каква? Този път вътрешната ми вълшебна пръчица не сметна за нужно да ми подскаже нищо. Но, от друга страна, аз прекрасно знаех, че в сака ми няма никакви забранени артефакти. Затова великодушно махнах с ръка:

— Нека да гледат! Ако искат чак до утре!

— Протестирам — каза тихо и сякаш без особена надежда Едгар. — Нямате разрешение от ръководството ви.

— Протестът се отхвърля — отвърна с твърд глас очилатият. — Аз самият съм ръководството. Покажете багажа си, Тъмни.

Не беше необходимо да ме подканват втори път. С едно движение неутрализирах остатъците от защитата, отворих гардероба, където в пълно усамотение, в съседство с две четки за дрехи лежеше багажът ми. Част от надписа се взираше в нас сякаш с укор: „Fuj…“. Кой знае защо си представих отегчен скърцащ глас, произнасящ това „Фудж…“.

Взех сака и изсипах съдържанието му върху леглото. Светлите слабо се интересуваха от вещите, но виж, при вида на последния пакет настръхнаха. Вторият непознат дори посегна към амулета си в джоба на якето.

Когато изсипах парите върху покривката, всички впериха погледи в мен. И моите, и Светлите. Гледаха ме, сякаш съм психопат. Завършен и непоправим психопат.

— Ето — казах аз. — Това е всичко, което имам. Сто хиляди. Впрочем, вече са по-малко.

Очилатият пристъпи към леглото и гнусливо се порови във вещите, надничайки в торбичките. Но аз разбрах какво му беше нужно всъщност — пряк контакт чрез допир.

Дори дистанционното сканиране не го устройваше!

Господи, в какво ли ме подозираха? Вероятно някакъв кретен наистина се е опитал да вкара в Москва неидо забранено и тъй като аз малко бях прекалил със защитата на нещастните си долари, те бяха заподозрели мен за всичко. Три пъти ха-ха! Ставаше все по-весело.

Очилатият изучава багажа ми още минута. После се предаде.

— Добре. Тук няма нищо. Обявяваме стаята ви за закрита територия. Погрижете се да се преместите.

Трансформиращата се девойка трепна и погледна въпросително и с недоумение очилатия. Той едва забележимо разпери ръце и аз разбрах защо прави този жест. Нямаше за какво да се хванат. Нямаха основания за сражение. Момичето настръхна, но вторият маг сложи ръка на рамото й, за да я предпази от необмислени действия.

— Така-а ли? — лукаво провлачи Едгар и за пръв път в акцента му се появи нещо естонско. — Да се премести-и? В такъв случай настояваме за официално разрешение за намеса седма степен. За избягване на ненужни въпроси от страна на администрацията.

Светлите се направиха на недоволни — впрочем те и без това си бяха недоволни.

— Защо? Може да се въздейства върху персонала и без корекция на психиката.

— А вие имате навика да обявявате всяко въздействие за нарушение — поясни Едгар с възможно най-невинен вид.

— Разре… — започна Иля и се сепна. — Не. Не разрешавам. Антоне, отиди с тях и свърши всичко сам. Постарай се този да го настанят възможно най-далеч оттук, за да не… Както и да е, действай.

Едгар въздъхна разочаровано.

— Е, какво пък… Щом не искате — няма. Кажете, почитаеми, имате ли още въпроси към нашия колега?

В гласа и в тона на Едгар имаше такава надутост, такава изтънченост, че аз се уплаших да не би Светлите да решат, че естонецът им се подиграва. Но те очевидно познаваха добре Едгар. А може би тази разяждаща като киселина учтивост беше нормалният начин на поведение и на двата Патрула.

— Не. Не смеем да го задържаме повече. Но ще си позволим да му напомним: до приключване на разследването на вече трите случая му е забранено да напуска Москва.

— Не съм забравил — подметнах аз, колкото се може по-невинно.

— В такъв случай ще си позволим да се сбогуваме. Колега Виталий, съберете багажа си…

Аз напъхах набързо вещите — в торбичките, а торбичките — в сака, взех от креслото захвърленото там яке и се изправих. Едгар ме подкани с жест към вратата.

Излязохме в коридора и се спуснахме с асансьора във фоайето, където Едгар неочаквано се обърна към Светлия:

— Антоне! Нашият колега повече няма да живее в този хотел. Ще го вземем със себе си. Ако ви потрябва, обадете се в офиса на Дневния патрул.

Светлият, изглежда, се обърка, погледна нерешително дремещия на рецепцията администратор и кимна неуверено. А ние тръгнахме към изхода.

Не облякох якето си, защото забелязах познатото BMW до самия вход на хотела. При това го видях, само защото бях Различен.

В колата беше топло и уютно. И просторно — коленете ми не опираха в предната седалка. Настаних се удобно и попитах:

— А къде ми предстои да живея?

— В офиса на Дневния патрул, колега. По-точно в хотела към офиса. Трябвало е веднага да отидеш там.

— Ако знаех къде е… — промърморих аз.

BMW-то се отлепи от мястото си, понесе се стремително към изхода на паркинга, шмугна се под едва успялата да се вдигне бариера и с пълна скорост се вряза в слабия поток от коли по Проспекта на мира.

Шагрон може и да не беше най-силният маг, но караше колата виртуозно. Проспектът на мира се мярна и изчезна назад толкова бързо, колкото и дъгата на Садовое колъцо[2]. И улица Тверская ми се видя като безкрайна редица от витрини зад накичените с украси стъкла. Впрочем не, не безкрайна.

Излязохме от колата съвсем близо до Кремъл. Маговете оставиха BMW-то си направо до банкета, като дори не си направиха труда да го заключат. Реших да погледна към колата през Сумрака, просто от любопитство, за да оценя охранителните заклинания. Не исках пак да се изложа по същия начин.

И се вцепених. Но не от вида на колата. А от вида на сградата, която в нормалния свят изглеждаше съвсем обикновено.

В Сумрака сградата беше пораснала с цели три етажа. При това единият от тях се беше вклинил между първия и втория, а другите бяха издължили нагоре и без това достатъчно високата сграда. Сумрачните етажи бяха направени от черен полиран гранит. Почти всички прозорци бяха тъмни, запердени, само слабите отблясъци на първите слънчеви лъчи се отразяваха в белите кутии на модерните климатици.

Веднага забравих за охранителните заклинания.

Малкият портал излизаше направо на Тверская. Зад стъклената врата по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше силуетът на Различен.

— Гледай ти! — възкликнах аз. Гласът ми прозвуча приглушено, както и всеки звук в Сумрака. Колегите ми като по команда се обърнаха към мен.

— Какво? Не си ли я виждал преди?

— Не.

— Първия път всички се впечатляват. Да вървим, още много неща има да видиш.

Изкачихме няколкото стъпала и се озовахме пред малка стая за дежурни. Смътната фигура, която бях видял през стъклото, се беше превърнала в слаб меланхоличен младеж, според мен — върколак. Той четеше „Проблемът на върколака в Централна Русия“ на Пелевин и се усмихваше щастливо и жизнерадостно.

Но щом в служебното помещение влезе Едгар, младежът веднага се преобрази. Очите му припламнаха, книгата падна върху покривката на масата.

— Здраасти, Олеег — поздрави го Едгар с кой знае откъде появилия се прибалтийски акцент.

Шагрон просто кимна.

Аз също реших да го поздравя:

— Добро утро.

— Това е наш колега от Украйна — представи ме Едгар. — Да бъде допускан свободно в сектора за гости.

— Разбрах — съгласи се моментално Олег. — Да го вкарам ли в базата данни?

— Вкарай го.

Олег ме погледна в очите, озъби се приветливо и с известно усилие прочете регистрацията ми, после седна на масата и измъкна от чекмеджето ноутбук.

— А къде е партньорът ти? — попита Едгар.

— Изтича за цигари… — отвърна Олег с виновен вид. — Само за минутка.

— Да вървим — въздъхна Едгар, хвана ме за ръкава и ме поведе към асансьора. Шагрон вече беше успял да натисне бутона за повикване.

Носихме се нагоре дълго време. Или поне повече, отколкото би трябвало, според мен. Но после си спомних за допълнителните етажи и всичко си дойде на мястото.

— Секторът за гости е разположен на деветия етаж — поясни Едгар. — Всъщност това е също хотел, но безплатен. Даже някой май живее там в момента.

Вратите на асансъора се разтвориха безшумно и ние се озовахме в квадратно фоайе, обзаведено с разумно съчетание от разкош и икономична работна функционалност. Кожени дивани и кресла, голяма саксия с палма, паркет, килим, гравюри на стените. Рецепция, подобна на онези в хотелите, само че никъде не се виждаха маса и стол за служителите. Само затворено табло, от ключалката на което стърчеше елегантен метален ключ.

Едгар отключи таблото. Оказа се, че вътре има малки хоризонтални отделения, във всяко от които висеше ключ. До всеки ключ имаше номерче.

Впрочем избързах — в две от отделенията нямаше ключове — във второто и четвъртото.

— Избирай. Ако ключът виси тук, значи апартаментът е свободен.

Той каза именно „апартаментът“, а не „стаята“, сякаш безплатните жилища за Различните бяха именно тази граница, която отделя безличните хотелски стаи от местата, които могат да се нарекат „дом“.

Взех ключ номер осем. Първият във втората редица.

— После ще разглеждаш — предупреди ме Едгар. — Остави си багажа и веднага се връщай.

Кимнах. Интересно, какво ли бяха замислили Тъмните ми колеги? Сигурно учтив, но подробен разпит.

Добре. Ще го издържим. Свои са все пак.

Апартаментът наистина беше апартамент. С кухня, тоалетна и три просторни стаи. И огромно антре — типичен сталински стил с евроремонт. Стаите бяха три и половина, ако не и четири метра високи.

Окачих якето си на закачалката и хвърлих чантата насред антрето. Излязох в коридора и затворих вратата.

От апартамент четири се носеше музика. Преди минута, когато минах покрай вратата, чух нещо леко, чуждестранно. Но сега песента беше друга и аз по-скоро усетих, отколкото чух думите, почти заглушени от острия хардрок ритъм:

Ти си захвърлен от силата на съдбата,

ти си унизен и смазан.

Време е да забравиш какъв си бил,

но си спомни какъв си станал!

Захвърлен на дъното, където е все едно

за какво славата те е обичала.

Подлостта чрез огън слага клеймо,

душата ти е опустяла.

Хората на дъното се лутат в тъмнината,

готови да се изядат едни други,

само и само за да продължат мизерния живот,

още един залък да откъснат…

Зъл сред тях, жалките и злобните,

ти се движиш в кръг сред същата тълпа,

с тях пълзиш за храна, под заплахата на ножа,

като роб или пророк.

Не знам защо, но застинах пред чуждата врата. Това беше нещо повече от думи. Усещах ги с кожата си, с цялото си тяло. Забравил съм какъв съм бил, но как да си спомня какъв съм станал? И не съм ли започнал нова обиколка в кръг заедно с неизвестна засега за мен тълпа?

А ако слушаш само тишината,

а не лъжата, лицемерието, и не деня и мрака,

под слънцето ще се разтапяш като сняг.

И ако обичаш без измяна,

ще загинеш от тъга голяма!

Е, явно в близко бъдеще нямаше да ми се наложи да слушам тишината. Прекалено много бяха заинтригуваните от моята скромна личност. И Светли, и Тъмни…

Междувременно гласът на певеца се засили, стана триумфиращ и дързък:

Хей, жителите на небето!

На дъното кой още не е бил?

Без да преминете през ада,

не можете да изградите рая!

Хей, жители на дъното!

Гръмотевицата Ви се подиграва!

За да се почувствате със нея равни

един път има само — към върха!

Един път има само — към върха…

Така значи… Към върха. И излиза, че не можеш да достигнеш до рая, без да поскиташ из преизподнята. Само че и раят, и пъкълът са различни за всеки. Но, от друга страна, нали Кипелов пее точно за това?

Странно. Вече бях слушал тази песен, бях запомнил името на изпълнителя, дори я имаше в списъка песни в плеъра ми. Но сега тя ми прозвуча по съвсем друг начин, неочаквано проряза съзнанието ми като парче невидимо стъкло.

— Колега! Побързайте! — подкани ме Едгар.

Със съжаление се отдръпнах от вратата.

„После трябва да я чуя… Да си купя целия албум — и да го изслушам…“

Гласът на певеца постепенно утихваше зад гърба ми:

Но ако в мозъка ти лумне светлина

и като с клин избие твоето покорство,

отминалите дни в душата ти ще оживеят,

и отново грях ще се извърши.

Кръв по ръцете, върху камъните кръв,

по телата и по гърбовете жалки

на хората, готови в робство да изгният,

нагоре се катериш в луд стремеж.

Кой знае защо ми се стори, че Кипелов познава прекалено добре нещата, за които пее. Кръвта. Дъното. Небето. Като нищо този дългокос кумир на руските металисти можеше да се окаже Различен. Във всеки случай, това не би ме учудило особено.

Заедно с Едгар и Шагрон се качих още един етаж нагоре. Озовахме се в истинския офис. Просторна зала, разделена чрез прегради на малки кабинки, с отделни кабинети малко встрани, с голям хол, отделен от Тверская с огромно, леко затъмнено стъкло. Забелязах, че Тъмните на практика изобщо не използваха стационарни компютри, или поне всеки от тримата сътрудници, които се забелязваха — неясно дали работили нощна смяна или дошли много рано — беше вперил поглед в екрана на ноутбука си.

— Гелемар! — повика Едгар единия от тримата, който, подобно на дежурния долу, беше върколак-вълк. Той с неохота се откъсна от някаква думоподобна[3] игра.

— Да, шефе?

— Дай ми оперативната сводка с новините! Премествания на реагенти и артефакти с голяма сила. Кражби, изчезвания, контрабанда. Най-новите събития!

— А защо? — оживи се този, когото бяха нарекли Гелемар. — Надушваш ли нещо?

— Светлите разполагат с информация, че някой се опитва да вкара в Москва артефакт. По-живо, Гелемар!

Гелемар се обърна към останалите геймъри:

— Хей, безделници! Хващайте се за работа!

Безделниците моментално се прехвърлиха на нова вълна — само след секунда вече чувах тихото щракане на клавишите, а пълните с чудовища безкрайни коридори върху екраните се смениха със светлите прозорчета на „Нетскейп“.

Едгар ме помъкна към кабинета, отделен от залата със стъкло и щори. Шагрон бързо се отдалечи нанякъде, но скоро се върна с кутия чай „Чибо“ и шише финландска минерална вода. Той изсипа водата в чайника и натисна с пръст съответния бутон. Чайникът почти веднага зашумя трудолюбиво.

— Имаш захар, надявам се? — промърмори Шагрон.

— Ще се намери. — Едгар се настани в едно от креслата и ми предложи съседното. — Сядайте, колега. Нали нямате нищо против да ви наричам просто Виталий?

— Нямам, разбира се.

— Отлично. И така, Виталий, сега аз ще говоря, а вие ме поправяйте, ако нещо не е вярно. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се! — с готовност се съгласих аз. Защото имах слаба представа какви изскочили от подсъзнанието легенди измъчват в момента този целеустремен сътрудник на Дневния патрул.

— Правилно ли съм разбрал, че нямате никаква информация за споменатия по-рано артефакт?

— Правилно — потвърдих аз.

— Жалко — искрено се огорчи Едгар. — Това щеше много да улесни нещата…

Честно казано, не само за споменатия по-рано артефакт не знаех нищо — аз нямах никаква информация за каквито и да било артефакти, способни да заинтригуват Едгар. Тези области, в които опитните Различни се чувстваха в свои води, ми бяха познати значително по-слабо, отколкото някои добре известни плодове са познати на едно добре известно животно.

— Тогава да преминем към следващата точка. Вие идвате от Украйна, правилно ли съм разбрал?

— Правилно. От Николаев.

— С каква цел?

Замислих се за около половин минута. Никой не ме накара да побързам.

— Трудно ми е да кажа — признах си честно аз. — Явно без определена цел. Просто ми омръзна да си седя вкъщи и да не върша нищо.

— Инициирали са ви съвсем наскоро, нали?

— Да.

— Прииска ви се да пообиколите света?

— Навярно.

— Тогава защо Москва, а не, да речем, Бахамите?

Свих рамене. Защо, наистина? Дали не защото все още нямах международен паспорт?

— Колкото и да се чудя — не знам — отвърнах аз. — Може би по-късно…

Стори ми се, че Едгар искаше да ме попита още нещо, но в този момент Гелемар влезе в кабинета без да почука. Очите му бяха опулени, като на мишлето Джери, неочаквано видяло пред себе си вечния си преследвач Том.

— Шефе! Берн, Нокътя на Фафнер! Измъкнали са го под носа на Инквизицията! Цяла Европа вече от три часа е на нокти!

Шагрон не издържа и скочи на крака. Едгар реагира по-сдържано, но очите му заблестяха и аз, дори без да влизам в Сумрака, разпознах оранжевите струи, обагрили аурата му. Впрочем той се овладя бързо.

— Информацията с открит достъп ли е?

— Не. Секретна е. Засега Инквизицията не е правила официално изявление.

— Източник?

Върколакът се разсмя:

— Източникът е неофициален. Но сигурен.

— Гелемар — многозначително натърти Едгар, — източникът?

— Свой човек в Пражката информационна агенция — призна си Гелемар. — Различен. Тъмен. Разговаряхме в личен чат.

— Така, така, така…

Много ми се искаше да задам въпрос, но, разбира се, засега ми оставаше само да мигам и да мълча, попивайки важните, но неразбираеми фрази.

— А откъде знаят Светлите? — попита Шагрон с недоумение.

— Все едно няма откъде? — Едгар смешно размърда веждите си. — Те имат широка мрежа от информатори…

Той се обърна към Гелемар и изрече рязко:

— Състояние „Алеф“. Събери персонала.

Само след половин час в офиса стана пренаселено. Разбира се, всички присъстващи бяха Различни. И то Тъмни.

А аз продължавах да не разбирам ншцо.

 

 

Когато Антон се върна в стая шестстотин и дванайсет, Иля седеше в креслото и масажираше слепоочията си, а Гарик нервно се разхождаше по килима — от прозореца до дивана и обратно.

Толик и Тигърчето седяха на дивана, а Мечката стоеше на вратата на спалнята.

— …засече ме, между другото — обясняваше мрачно Мечката. — Твоят „облак“ не ми помогна.

— А естонецът?

— Естонецът не ме засече. Нито пък Шагрон, естествено. А този — почти веднага.

— Глупаво се получава, братлета. Нали той не може да е по-силен от естонеца? — попита Гарик.

— А защо да не може, всъщност? — поинтересува се Иля, без да вдига глава. — Само преди два-три часа ми се струваше, че познавам всичките четирима Тъмни в Москва, с които не мога да се справя сам. Сега вече в нищо не съм сигурен.

Антон се облегна на хладилника. Въпросът му, готов да се отрони, щеше да почака известно време. Разговорът се оказа по-интересен, отколкото му се беше сторило в началото.

Впрочем Тигърчето го изпревари:

— Иля! Няма ли да обясниш? За артефакта?

Иля се изправи рязко и започна:

— Накратко, от хранилището на Инквизицията в Берн е откраднат Нокътя на Фафнер. Преди два… — Той погледна часовника си. — Всъщност преди три часа. Швейцарското отделение е в паника. Инквизицията сипе огън и жупел, но засега не е разпространила официално комюнике. Подробности не са известни, знае се само, че силата на Нокътя е в сезонния си пик. В Тъмната фаза, естествено. Простите изчисления показват, че освобождаването на поне част от силата, акумулирана в него, на територията на Централна Русия, е способно да предизвика мощни катаклизми, включително и пробив на инферното. Така стоят нещата…

— А Завулон го няма в Москва… — проточи многозначително Толик.

— Тоест зад това стоят Тъмните?

— Е, не сме ние, естествено. — Раменете на Иля потръпнаха, сякаш внезапно му беше станало студено.

— Игнатич в течение ли е?

— Разбира се. Точно той ме уведоми. Нареди да не нервничим, а да работим и пак да работим…

Иля отново седна.

— Не знам какво да мисля — изрече той рязко и в същото време безпомощно. — Честно казано, когато узнах за Пръстена на Шааб, убил Светъл, заподозрях, че Нокътя е вече тук. Защо иначе да се зарежда Пръстен с такава чудовищна мощ — това е разточителство, напълно ненужно разточителство. Да се защити Нокътя — разбирам, но заради онези скапани долари — това е просто идиотщина…

— Тъмният не би оставил Нокътя в стаята си, без никой да го наглежда — вметна Гарик.

— В никакъв случай. Това е глупаво.

— Глупаво е — съгласи се Иля. — Но трябваше да проверим.

— И какво да правим сега? — попита мрачно Тигърчето. — Значи се получава, че Андрюшка загина, а ние дори нямаме право да накажем убиеца?

— Катя — каза Иля със съчувствие, — колкото и да е тъжно, си права. А се появи и проблем, пред който смъртта на Андрей отива на втори план. Аналитиците от четири часа сутринта оценяват приблизителния баланс на глобалните силови огнища. Ако Нокътя се премести, балансът неминуемо ще се наруши.

— И има ли резултати?

— Да. Преди час стана ясно, че Нокътя или вече е в Москва, или всеки момент ще пристигне тук.

— Почакай — намеси се отново Толик, — излиза, че рецидивите на бракониерство и немотивирана агресивност на Тъмните се дължат на влиянието на Нокътя?

— Вероятно.

— Но нали първият случай беше в събота? — учуди се Тигърчето.

Иля отново започна да масажира слепоочията си. Сега си пролича, че е страшно уморен.

— Нокътя е страшно силен предмет, Тигърче. Вероятностните нишки се простират далеч в бъдещето. А Тъмните са по-податливи на влиянието на черните артефакти от нас. Особено на толкова древни артефакти. И ето че по-слабите Тъмни са побеснели…

— Ако е толкова силен предмет, как го е изпуснала Инквизицията?

— Не знам — отсече Иля. — Не съм бил там. Но твърдо съм убеден, че всичко, което е възможно да се осъществи, рано или късно се осъществява от някого.

— Нашите идват — неуместно подхвърли Гарик.

Наистина, беше дошъл някой от икономическия[4] отдел. Ясно защо — да откара трупа на Андрей Тюнников, намесил се в неподходящ момент в сблъсъка на сили, до които не е бил дорасъл.

— А онзи Тъмен? — попита най-накрая Антон. — Мислиш ли, че е свързан с похитителите?

— Не е задължително. — Иля наблюдаваше мрачно как слагат Тюнников в черния чувал и го закопчават с цип. — Възможно е да се опитва да отвлече вниманието ни. А може и самият той да не съзнава какво прави. Между другото, изглежда, че това е най-вероятният вариант. Той е командван от Нокътя или от онзи, който владее Нокътя в момента. И Тъмният сега определено е станал по-силен от момента на съботния сблъсък в безистена при ВДНХ.

— Излиза, че трябва да го наблюдаваме? — предположи Толик. — Ако е свързан с Нокътя, може би неизбежно ще ни отведе до похитителите?

— Ако е свързан — ще ни отведе.

— А ако не е?

Иля само въздъхна.

— Ще имаме още изненади и извънредни произшествия. И този Тъмен ще продължава да се мотае наоколо. Непременно.

— Почакай — настръхна Гарик, — ами ако той е предназначен за Нокътя?

— Точно от това се страхувам…

Антон тръсна глава. След събитията отпреди година и половина известно време му се беше струвало, че вече може да се нарече опитен, врял и кипял патрулен. Но сега отново се чувстваше като чирак сред майстори. И усещането беше доста неприятно.

Телефонът иззвъня — тукашният, хотелският. Беше страшно необичайно да чуеш звън на обикновен телефон след чуруликането на клетъчните.

— Ало? — каза Толик в слушалката, послуша известно време и после се обърна към Иля: — За теб е. Семьон.

Иля взе слушалката, поднесе я към ухото си и веднага погледна към останалите.

— Да вървим, момчета. Шефът вече е в офиса.

Усещайки неясна умора, Антон си помисли, че сега отново ще види Светлана. И пак ще усети как пропастта помежду им се увеличава с всяка изминала секунда.

 

 

Не останах дълго в офиса на Дневния патрул. Започнах да задрямвам както си седях и просто ме отпратиха да си доспя. Не възразих, защото бях прекарал на крака повече от денонощие и нямах сили да вдигна клепачите си.

Заспах под съпровода на едва дочуващата се отнякъде песен на Кипелов:

Хей, жителите на небето!

На дъното кой още не е бил?

Бележки

[1] Гекон — вид гущер, разпространен в Австралия, Нова Зеландия и из Тихоокеанските острови. — Бел.прев.

[2] Садовое кольцо — известна улица в Москва, която обикаля в кръг около центъра. — Бел.прев.

[3] Doom — популярна игра в жанра FPS, first person shooter. — Бел.ред.

[4] По-подходяща дума би била „стопанския“. Бел.Mandor